Едва ли в световната история има друга година, побрала в себе си толкова много значения и такова количество митове. Ако има обаче една дума, която да служи като синоним на 1968 г., това е бунт. В най-различни държави. Срещу всичко и всички. Там, където властта е комунистическа, бунтарите воюват срещу комунизма, а там, където системата е капиталистическа, те са срещу капитализма. Бунтът, разбира се, далеч не е само политико-икономически. Той е срещу властта по принцип, срещу всички авторитети – в семейството, в училището, в университета, на работното място. И тъй като бунтовните движения са срещу всичко, съвсем естествено е те да нямат ярко изразени лидери. Защото лидерството също е авторитет. Затова и няма стройна система на действие, няма ясно изразена програма. Всеки може да предлага всичко. Както се шегува впоследствие един от най-интересните герои на 60-те години американецът Аби Хофман: „Ние не можехме да се договорим дори за това какво да обядваме”. Според някои това е слабост, според други именно в това е чарът на 1968 г. В усещането за тотална свобода. В стремежа да бъдат разрушени всички табута – политически, социални, сексуални.
Този стремеж се вижда особено добре в Съединените американски щати. На пръв поглед това звучи парадоксално. Икономическото положение на страната преди 1968 г. е много добро, средната класа благоденства. Президентът Линдън Джонсън стартира прословутата си програма „Великото общество”. Тя включва сериозни мерки за подобряване на живота на социалнослабите и възрастните, преодоляване на расовата сегрегация, улеснен достъп на всички американци до качествено обучение и здравеопазване, сериозна борба с престъпността. Само че всички тези хубави неща няма как да скрият и огромните проблеми, които стоят пред американското общество. Дълбоката травма, причинена от убийството на президента Джон Кенеди, съвсем не е отшумяла. Гражданските права на чернокожите присъстват предимно в официалните документи, а не толкова в реалността. И, разбира се, най-тежкият проблем – войната във Виетнам. Опасявайки се, че комунизмът ще се разпростре в цяла Азия, след като вече категорично се е установил в Китай, американските власти твърдо застават на страната на антикомунистическия Южен Виетнам срещу Севера на Хо Ши Мин. Първите американски войници, наричани „съветници”, са изпратени в региона още през 1959 г., а през следващите години броят им постоянно нараства. Нараства обаче и броят на убитите американци, което няма как да не се отрази на настроенията в страната. Само през 1967 г. в сраженията във виетнамските джунгли намират смъртта си 9353-ма войници на САЩ. Войната нанася тежък удар и на американската икономика, защото за нейното финансиране отиват два-три милиарда долара всеки месец. Много от социалните програми, залегнали в концепцията за „Великото общество”, се провалят поради липса на средства. Има обаче и по-важни неща от икономическите загуби. Все повече нормални американци започват да възприемат Виетнам не просто като поредната далечна държава, където Вашингтон прави каквото си иска. Виетнам вече има символен характер. Това е свободолюбивият Давид, който смело се сражава срещу превъзхождащия го във всичко империалистически Голиат. Затова и демонстрациите в големите американски градове срещу войната във Виетнам стават все по-масови. В края на октомври 1967 г. е организирана голяма антивоенна демонстрация във Вашингтон. Протестиращите се събират при Мемориала Линкълн, след което пресичат река Потомак и тръгват към Пентагона. Интересът на медиите към ставащото е огромен, не на последно място и заради думите на Аби Хофман в навечерието на събитието. Той е обещал, че ще левитира над Пентагона, за да изгони оттам злите духове. В крайна сметка не изпълнява обещанието си. На демонстрацията присъстват всякакви хора, включително писателят Норман Мейлър и лингвистът Ноам Чомски. Много други известни хора подкрепят протестите. Сред тях е и прословутият педиатър д-р Бенджамин Спок, който дори попада в ареста, защото подписва манифести с ярко изразено антивоенно съдържание.
В средата на януари 1968 г. началото на зимната сесия на американския Конгрес е отбелязано с марш на няколко хиляди жени, насочен срещу войната във Виетнам. Начело на маршируващите е 87-годишната Джанет Ранкин, първата жена, която става член на Конгреса, три години преди жените в САЩ да получат правото да гласуват на избори. На 21 януари във филхармонията на Ню Йорк има представление, наречено „Бродуей за мир. 1968 г.”. В него участват Хари Белафонте, Ленард Бърнстейн, Пол Нюман, Барбара Стрейзънд. Събраните пари отиват за избирателните кампании на кандидати за Конгреса, които се ангажират да работят за прекратяване на войната във Виетнам. Антивоенните настроения проникват дори на Уолстрийт. Брокерската кантора „Пен, Вебер, Джексън и Къртис” помества документ във вестниците, в който се обяснява защо „мирът е толкова важен за инвеститорите и защо именно мирът гарантира максимално повишаване на стойността на акциите на борсата”. Американските власти обаче нямат намерение да прекратяват бойните действия, защото са убедени, че победата срещу комунистическия Северен Виетнам е съвсем близко. В първия ден на 1968 г. пък южновиетнамското правителство нарежда във всички магазини да бъдат сложени плакати, според които това е годината, през която окончателната победа на съюзниците ще стане факт. Комунистическата въстаническа армия, действаща на територията на Юга и наричана от американците Виетконг, както и редовните части на Севера обаче, имат съвсем други планове.
На 30 януари 1968 г. започва тяхната Офанзива Тет. Операцията носи това име, защото така се нарича започващата виетнамска Нова година. На пръв поглед офанзивата изглежда напълно безсмислена. 67 хиляди войници се изправят срещу южновиетнамците и американците, чийто брой е почти 1 милион души. Атакуващите нямат никакви шансове за победа. И те наистина са разбити. Но тук има нещо много по-важно. Победените на бойното поле комунистически сили се оказват победители в очите на световното обществено мнение. И то най-вече благодарение на малка група виетконгци, които атакуват посолството на САЩ в Сайгон, столицата на Южен Виетнам. Петнайсет души под командването на неграмотния фермер Нгуен Ван Сау изскачат от два автомобила пред посолството и откриват огън по охраната. С бой успяват да си пробият път към сградата, където продължават да водят сражение. Няколко часа по-късно всички нападатели са убити. Само че ефектът, към който са се стремили, е постигнат сто процента. Цял свят вижда снимки и кадри от надупченото с куршуми американско посолство, както и телата на убити и ранени американски войници. Всички последващи победи на американската армия не могат да се преборят с PR удара на виетконгците. Посланието е ясно: американците може да се мислят за непобедими, но са уязвими, при това твърде лесно. Могат да бъдат изненадани дори в собственото им посолство.
Списание „Тайм” слага на корицата си портрет на ръководителя на северновиентамската армия генерал Во Нгуен Гиап, а в броя са поместени снимки, на които се виждат телата на убити американски войници. „Какво става, по дяволите!? – възкликва Уолтър Кронкайт по Си Би Ес, след като е прочел съобщението от Сайгон (камерата в този момент вече е изключена). – Аз тъкмо бях повярвал, че сме спечелили войната.” В продължение на дълги години легендарният телевизионен водещ е известен най-вече със своята безпристрастност. Много зрители се опитват да разберат по мимиката му какво мисли за едно или друго политическо събитие. Редица демократи, включително и Джон Кенеди, го подозират в симпатии към републиканците, които пък го възприемат като скрит демократ. Социологическите проучвания сочат, че Кронкайт се ползва с много по-голямо доверие от който и да било политик или журналист, изобщо от всеки, който се появява на телевизионния екран. По този повод един от ръководителите на Демократическата партия казва: „Боя се, че е достатъчно Кронкайт само да промени леко интонацията си или да повдигне знаменитите си гъсти вежди, за да бъде променено мнението на огромен брой американци”. В американската журналистика от онзи период се наблюдава ярко разграничение между различните поколения. По-възрастните журналисти, особено тези, които са отразявали сраженията през Втората световна война, вярват на генералите. Те безкрайно уважават военните, които са спечелили войната. Новото поколение журналисти обаче е много по-различно. Те пушат марихуана, знаят всичко за музиката и изобщо не вярват на генералите. Особено не вярват на уверенията им, че ако не днес, то задължително утрe „комунистите ще бъдат сразени”. Уолтър Кронкайт принадлежи към старото поколение, но дори и той започва да подозира, че правителството и военните, на които е свикнал да вярва, не казват истината. Ето защо решава да види с очите си какво се случва. Въпреки огромната популярност, която има, Кронкайт никога не се е възприемал като някаква знакова фигура в историята на журналистиката. Винаги е гледал на себе си преди всичко като на репортер, който трябва лично да присъства на всички знакови събития. Отразявайки хода на Втората световна война, той е заедно със съюзническите войски в Северна Африка и Нормандия. Кронкайт е единият от осемте журналисти, на които американското военно командване позволява да лети с авиацията по време на първите бомбардировки над Германия. След войната отразява нюрнбергските процеси и е кореспондент в Москва. Решението му да замине за Виетнам хвърля в паника както шефовете му в Си Би Ес, така и американското правителство. Властите знаят, че биха могли да преживеят загубата на контрола над посолството в Сайгон, но усещат, че американският народ никога няма да им прости, ако допуснат нещо да се случи на телевизионния им любимец. В крайна сметка на 11 февруари 1968 г. Уолтър Кронкайт пристига в Сайгон. „Колко е хубаво, че такъв известен журналист идва точно в момента, когато сме на път да спечелим велика победа!” Това казва при първата им среща генерал Уилям Уестморланд, командващ американските войски във Виетнам и известен с непоклатимия си оптимизъм. Кронкайт обаче не вижда големи основания за оптимизъм. Да, американците спират настъплението на комунистическия Виетнам, но от началото на Офанзивата Тет вече са убити близо 1000 американски войници. Противникът е обсадил американската база в Кхесан и ситуацията там става все по-тревожна. Пресата сравнява ставащото там със случилото се при Диен Биен Фу, където през 1954 г. виетнамците са нанесли грандиозно поражение на френските части. Кронкайт много иска да отиде в Кхесан, но този път властите са непреклонни. Рискът да загине е твърде голям. Вместо това го изпращат в Хюе, древната столица на Виетнам. Това е единственият град, който северновиетнамската армия успява да превземе в началото на Офанзивата Тет. Военните началници казват на Кронкайт, преди да тръгне за Хюе, че градът е отвоюван. Само че истината се оказва доста по-различна. Когато журналистът пристига на място, сраженията все още продължават. Това, което особено силно обезкуражава Кронкайт, е, че нещата, които научава от войниците и младшите командири на бойното поле, нямат почти нищо общо с официалните съобщения на военните началници в Сайгон. В крайна сметка дори и той, който е свикнал да вярва на правителствените и военните авторитети, сериозно се усъмнява в това, че казват истината. Няма да е пресилено да кажем, че аудиторията очаква с огромно нетърпение какво ще каже Уолтър Кронкайт при връщането си у дома. Милиони зрители буквално залепват за екраните при първата му поява след пристигането в САЩ. Ето и неговите думи: „Да се каже, че днес сме достатъчно близко до победата, означава въпреки очевидните факти да повярваме на оптимистите, които са бъркали и преди. Да предположим, че всеки момент ще претърпим поражение, означава да се поддадем на песимизма, което би било неразумно. Единственото реалистично, макар и неудовлетворително заключение е това, че сме се озовали в мъртва точка. Все по-ясно ми става, че единственият разумен изход от ситуацията е да започнем преговори. При това не от позицията на победител, а от позицията на честни хора, които действат в съответствие с идеалите си за защита на демокрацията”. Тази позиция трудно би могла да бъде наречена радикална. Пък и Кронкайт, независимо от всичко видяно във Виетнам, трудно би направил някакво крайно изказване. И все пак в период на тотална поляризация на обществото неговото мнение бива възприето като призив за прекратяване на войната. Когато разбира какво е казал най-популярният американски журналист, президентът Линдън Джонсън възкликва: „Загубя ли Кронкайт, ще загубя подкрепата на американската средна класа”. Няколко седмици по-късно Джонсън официално се отказва от участие в предстоящите президентски избори. За историята на съвременната журналистика е важен и фактът, че рейтингът на Кронкайт се увеличава, след като той представя личното си мнение в ефир. През 1968 г. в медиите се наблюдава и друга важна тенденция. Нараства интересът на аудиторията към личното мнение на популярни водещи и на лица от развлекателната индустрия. Все по-често ги питат за схващанията им по актуални политически въпроси. Една от най-характерните черти на 60-те години е тъкмо развитието на телевизията. Видеозаписът и преките предавания благодарение на спътниците правят истинска революция. Вече всичко, което се случва по света, много бързо става достояние на аудиторията. Именно в този период Маршал Маклуън изобретява термина „глобалното село” като обяснение на все по-смаляващия се свят. Ако нещо не е отразено в медиите, все едно не се е случило, това е принципът, който вече никой не може да си позволи да пренебрегне. Ето един типичен случай по време на един от протестните маршове, организирани от Мартин Лутър Кинг в Селма, щата Алабама. Кинг забелязва, че фотографът на списание „Лайф”, вместо да снима, помага на ранените от полицаите демонстранти. Малко по-късно водачът на ненасилствената съпротива на чернокожите обяснява на фотографа, че ще бъде много по-полезен на каузата не ако помага на ранените, а ако ги снима. В организацията, оглавявана от Мартин Лутър Кинг, „Конференция на християнските общини от Юга”, има специален човек, Андрю Янг, който отговаря за връзките с медиите. Янг прекрасно разбира, че ако движението иска да попада ежедневно в телевизионните новини, непрекъснато трябва да излъчва кратки и драматични съобщения. Има обаче други двама души в контракултурните и антивоенните движения, които повече от всички останали разбират силата на медиите. Нещо повече, те постоянно измислят атрактивни събития, които просто няма как да не предизвикат интереса на журналистите. Това са Джери Рубин и Аби Хофман. Джери Рубин е роден през 1938 г. в Синсинати. Завършва история в местния университет, след което постъпва в университета Бъркли в Калифорния. Междувременно майка му и баща му умират в разстояние на десет месеца и Джери трябва да се грижи за 13-годишния си брат Джил. Като част от образованието на малкия Джил планира да го отведе в Индия, изключително популярна дестинация в средите на младите неконформистки настроени американци в онзи период. Роднините им обаче твърдо се възпротивяват и дори планират да заведат дело, което да им даде право да се грижат за Джил. В крайна сметка Джери отстъпва и вместо в Индия отвежда брат си в Израел. Двамата живеят известно време в кибуц. Джери учи социология, а брат му иврит. В крайна сметка Джил решава да остане за постоянно в Израел. Джери се връща в САЩ, но преди това минава през Куба, за да получи лични впечатления от революцията на Фидел Кастро. След връщането си в родината Джери Рубин става една от най-ярките фигури на американското протестно движение и на все по-увеличаващата се общност на „новите леви”. Кандидатира се за кмет на Бъркли, като централно място в предизборната му програма заемат антивоенните послания, подкрепата за правата на чернокожите и обещанията за легализиране на марихуаната. Въпреки че не успява до победи, печели повече от 20% на кметските избори. Скоро след това се отдава изцяло на протестното движение. През втората половина на 60-те години именно Джери Рубин е в основата на много от демонстрациите срещу войната във Виетнам. Главните участници в тези протести са млади хора и най-вече студенти. В книгата си „Студентските протести през 60-те и нататък” историкът Джерард де Гроот пише: „Студентите често са на ръба на социалния радикализъм, защото те единствени притежават понякога взривоопасната комбинация от младежки динамизъм, наивен утопизъм, неуважение към авторитетите, жизнерадостен оптимизъм и много свободно време. Те възприемат себе си като лидери на едно бъдещо поколение и смятат, че са призвани да променят обществото”. Тази характеристика на младите през 60-те години е абсолютно валидна и за самия Джери Рубин. Редом с тоталната липса на респект към всякакви авторитети той демонстрира способности да увлича останалите, а така също постоянно да измисля оригинални акции. Сред най-запомнящите са блокиране на железопътни линии, по които минават композициите, превозващи предназначения за Виетнам напалм, както и седящи стачки в близост до военни бази. Рубин съчетава антивоенните си възгледи с антикапиталистическите си убеждения, както и с яростните критики срещу истаблишмънта. Той призовава за нещо много повече от оттеглянето на американските войски от Виетнам. Джери Рубин, както и много други представители на „новата левица” в онзи период, настояват за цялостна промяна на обществото. Макар че посланията им са подчертано леви, Рубин, Хофман и останалите изобщо не си представят да вдигат революция по подобие на Октомврийската и никак не се вживяват в ролите на Ленин и Троцки. Те смятат, че генералната промяна ще дойде по естествен път, по пътя на „отваряне на съзнанието” на колкото се може повече хора. Отдадени на постоянния стремеж към печалба, хората в Америка тотално са се отчуждили един от друг, пише Рубин и призовава да бъде сложен край на алиенацията и атомизирането на обществото. Как може да стане това? Естествено, със средствата на бунта. Само че, за да бъде по-ефикасен, това ще бъде бунт, който включва както социалния протест, така и спектакъла, гротеската, чувството за хумор. В първата си книга „Направи го! Сценарии за революцията” (1970) Джери Рубин пише: „Ийпитата са марксисти. Следваме революционната традиция на Граучо, Чико, Харпо и Карл. Това, което ийпитата научиха от Карл Маркс – този скандален, брадат, дългокос, налуден, комунистически хипи агитатор, е, че трябва да създадем грандиозен революционен мит. Карл написа и изпя собствения си рок албум, озаглавен „Комунистически манифест”. Това е песен, която сваля правителства”. Рубин без съмнение е един от хората, които най-добре осъзнават ролята на медиите в новото време и имат чудесни идеи как да ги използват. В книгата си бунтарят пише: „Телевизионното време отива при тези, които имат най-голям кураж и най-развито въображение. Никога не съм разбирал онези радикали, които се явяват по телевизията в костюми и вратовръзки. Изключете звука на телевизора и няма да може да ги отличите от кмета. Думите може да са радикални, обаче телевизията не е вербален инструмент. Ако искате да разберете ролята на телевизията, трябва да изключите звука. Никой не помни думите, които е чул. Съзнанието представлява ярък филм от образи, не от думи. Никога не съм видял „лошо” отразяване на демонстрация. Няма никакво значение какво говорят за нас. Картината е разказът”. Ийпитата, за които авторът говори тук, са членовете на основаната от него, Аби Хофман и Пол Краснър Младежка революционна партия (Young International Party, или YiP). Според широко разпространената версия партията е създадена по време на новогодишен купон на 31 декември 1967 г. в апартамента на Аби Хофман в Ню Йорк. Според самите участници в партито това е станало едва след като всички присъстващи са били яко напушени и са се търкаляли по пода от смях. Ето как Пол Краснър обяснява избора на името: „Трябваше ни име, което да обозначи радикализирането на хипитата, и ни хрумна това ийпи като название за вече съществуващ феномен на естествената коалиция между психиделичните хипита и политическите активисти. Бяхме стигнали до извода, че има директна връзка между това да хвърляш деца в затвора, задето пушат ганджа в тази страна, и да подпалваш други деца с напалм в другия край на планетата”. Анита Хофман, съпругата на Аби, харесва името и в същото време смята, че на вестници като „Ню Йорк Таймс” ще им трябва нещо по-сериозно. Затова измисля Младежка международна партия, което се връзва с йипи. Първата си пресконференция новата партия дава на 17 март 1968 г. в хотел „Американа” в Ню Йорк. Там те представят своята концепция за „Нова нация”. Основното в нея е създаването на алтернативни контракултурни институции – хранителни кооперативи, безплатни лечебни заведения и училища, независими вестници. Идеята е тези и други подобни институции да се разпростират все повече и повече, като постепенно заменят съществуващата в момента система.
Аби Хофман е човекът, който редом с Джери Рубин ще остане в историята като най-яркото лице както на новата партия, така и на цялата контракултура от 60-те години. Роден е през 1936 г. в Устър, Масачузетс. За първи път е арестуван на 17 години, защото шофира, без да има книжка. В гимназията е известен като „проблемен” младеж, който постоянно създава неприятности, чупи училищното имущество, измисля какви ли не гегове и се обръща към учителите на малко име. Понеже отдавна се е обявил за атеист, Аби написва съчинение, в което доказва, че Бог не съществува. Ядосаният преподавател скъсва есето му пред всички и нарича автора „комунистически боклук”. Аби няма как да изтърпи подобно отношение и се нахвърля с юмруци срещу учителя. Логично следва отстраняването му от училище. Все пак успява да завърши друго училище, след което постъпва в университета Брендайс. Там слуша лекции на преподаватели като психолога Ейбрахам Маслоу, създателя на прословутата „пирамида на потребностите”, както и на Херберт Маркузе, за когото Хофман казва, че е оказал голямо влияние при оформянето на политическите му възгледи. Дипломира се през 1959 г. със специалност „Психология”, после се записва в университета Бъркли, Калифорния, а малко след това се жени за приятелката си Шийла, от която има две деца. През втората половина на 60-те години Аби Хофман вече е едно от най-разпознаваемите лица в антивоенните и контракултурните среди. На 24 август 1967 г. той извършва една от най-запомнящите се свои акции. Заедно с няколко други активисти проникват на балкона на Стоковата борса в Ню Йорк и започват да хвърлят оттам истински и фалшиви доларови банкноти, които падат върху работещите долу. Някои от тях освиркват активистите, а други бързат да съберат колкото се може повече банкноти. До вечерта новината е разпространена в целия свят, а шефовете на борсата дават 20 000 долара за непробиваемо стъкло, което да изолира балкона от залата долу. През юли същата тази година Аби Хофман се жени за втори път. Във „Вилидж Войс” е публикувано съобщение за предстоящата сватба, в което има призив към гостите: „Носете цветя и храна, доведете приятели. Приветстват се шегите, костюмите, изрисуваните лица”. По време на церемонията Аби и Анита са изцяло в бяло и, разбира се, имат цветя в косите. На бракосъчетанието звучат откъси от „И-дзин”, китайската „Книга на промените”, която е изключително популярна през 60-те години в средите на онези млади хора, заклели се да загърбят материализма и да прегърнат духовното. Стремежът у все повече хора, преди всичко младежи, да се откъснат от консуматорския начин на живот, да мислят за неща извън ежедневието води и до повишаване на авторитета на интелектуалците и писателите. На огромна популярност през 60-те години се радват произведенията на Албер Камю (повече за него в бр. 45 на а-specto). Студентите от различни държави четат „Чумата” и възприемат този роман като призив към активизъм, към борба за подобряване на живота на хората, при това без никакви идеологически насоки. През разглеждания период се случва и още нещо, което не е особено характерно за САЩ. Поезията започва да играе важна роля в живота на много хора. През 1968 г. телефонната служба на Ню Йорк предлага „поезия по телефона”. Дори правителството стартира специална програма, в рамките на която редица поети посещават много университети, където провеждат четения и дискусии.
Един от най-силно почитаните живи поети през 60- те безспорно е Алън Гинзбърг. Той е роден през 1926 г. и е класическо опровержение на популярния призив от онзи период „Не вярвай на никого над 30”. При това го почитат не само в САЩ. Той гостува в най-различни държави, включително в Съветския съюз, Куба, Чехословакия. Независимо от факта, че алкохолът и наркотиците са погубили много негови приятели, Гинзбърг си остава убеден поклонник на марихуаната, псилоцибина и ЛСД. Той дори призовава всеки, навършил 14, да пробва ЛСД. И на още нещо държи много силно Алън Гинзбърг. На честността. Самият той никога не е крил своята хомосексуалност, и то във време, когато това изобщо не е било модерно и наистина е можело да навлече неприятности. Освен това е убеден в силата на будистките песнопения. Трябва да отбележим, че Гинзбърг се интересува от будизма и от индийските философии много преди 1968 г., когато това става изключително модерно. Освен всичко останало интересното при Гинзбърг е, че често той прави публични рецитали заедно със своя баща Луис, който пише лирически стихове с много ясна структура. Двамата много се обичат, макар таткото да смята, че синът прекалено се увлича във формални експерименти. Освен това на Луис би му се искало Алън да не е толкова откровен относно сексуалните си предпочитания. Но независимо от различията в поетическата и сексуалната област, двамата много държат един на друг и с удоволствие заедно изпълняват стиховете си. Съвместните им изпълнения се радват на голям интерес сред публиката. Подобни прояви са крайно нетипични именно във времето, в което най-често срещаната фраза е „разрив между поколенията”. Луис и Алън Гинзбърг са тотално изключение от тази тенденция. Между тях има много силна връзка независимо от факта, че бащата винаги е в костюм от туид, а синът носи широки ризи и гердани. Разбира се, разликите в светоусещанията между поколенията се проявяват и между баща и син Гинзбърг. По време на едно публично четене в Патерсън, където е роден Алън, двамата разказват как са прекарали деня. По-младият Гинзбърг, който обича да добавя подробности, за които никой не го пита, уточнява, че докато са се разхождали край водопада, той е пушил трева, което силно е разширило световъзприятията му. На следващия ден въз основа на много оплаквания от граждани по повод изказването на Алън е издадена заповед за арестуването му. Полицаите обаче намират и арестуват човек с брада и очила, обърквайки го с поета. Междувременно Алън Гинзбърг спокойно се прибира в Ню Йорк. Любопитството на поета към света и към интересните личности е огромно. Едно от най-силните му желания е да се срещне с Езра Паунд. За много хора Паунд е поетически гений, но пък за други той изобщо не заслужава уважение заради профашистките и антисемитските си възгледи, особено ярко изразявани по време на Втората световна война. Прехвърлилият 80-те поет живее във Венеция, където през лятото на 1967 г. се отправя и Гинзбърг. Вълнува се много от предстоящата среща. Първо, ще се види със свой кумир и, второ, любопитното е как ще се държат един към друг еврейският поет, или, както Алън обича да нарича себе си „еврейско-будистки поет”, и някогашният антисемит. Срещата минава много мило. Гинзбърг решава да не чете на Паунд свои стихове. Вместо това, докато си говорят, си свива цигарка с трева и спокойно си пуши. Предлага и на Паунд, който вежливо отказва. Освен това Алън пуска на домакина си записи на „Бийтълс”, Боб Дилън, Донован, един от най-известните представители на фолк-рока през 60-те. Две години по-рано Гинзбърг е на посещение в Съветския съюз. Там все още живеят роднини на майка му Наоми, която е емигрирала от Русия и до края на живота си изповядва крайно леви възгледи. Алън си спомня, че когато двамата с брат му Йожен били малки, майка им често им разказвала приказки като тази: „Добрият крал излязъл на разходка от замъка си. По пътя срещнал работници, които силно страдали. Спрял се и ги излекувал”. В Москва Алън се среща с Евгений Евтушенко, който тогава е най-известният руски поет на запад. Евтушенко казва на госта си, че е слушал много скандални истории за него, но не вярва на нито една от тях. Алън спокойно отговаря, че най-вероятно всичко чуто е вярно. Скандалите се получавали, защото той е хомосексуалист и има навика открито да говори за сексуалните си предпочитания. „Нищо не знам за това”, смутено отбелязва Евтушенко. За да спести неудобството на домакина си, Гинзбърг прехвърля разговора на друга своя любима тема – наркотиците. Силно смутеният Евтушенко бърза да приключи срещата със следното обобщение: „Тези две теми – хомосексуализъм и наркотици – не са ми близки и ми се струва, че те са важни най-вече за подрастващите. За нас тук, в Русия, те не са от значение”. Всъщност посещението на Гинзбърг в Съветския съюз става точно след като е бил в Куба и преди да замине за Чехословакия. Когато чете лекция в университета в Хавана, той призовава властите да уважават правата на хомосексуалистите. Веднага след това е принуден да напусне страната. В Прага на традиционна народна церемония студентите го избират за „Крал на май”. По-късно Алън Гинзбърг пише поема със същото име, в която измежду всички други теми присъстват и яростните му критики едновременно срещу капитализма и комунизма. Разбира се, от Чехословакия също е изгонен, след като няколко пъти е арестуван от милицията заради „непристойно поведение”.
Изобщо през 1968 г. изглежда така, сякаш всеки може да бъде поет. Юджийн Маккарти, сенатор и един от най-сериозните кандидати за президент от страна на Демократическата партия за изборите през ноември, пуска първите си стихотворения в списание „Лайф”. Впоследствие той открива, че много от хората, които харесват неговата политика, също така обичат да пишат и стихове. За всички, които познават Маккарти, е ясно, че той изобщо не е започнал да пише стихове, за да повиши рейтинга си. Сенаторът никога не е правил каквото и да било само и само за да се хареса на избирателите. Понякога на журналистите, дори и на тези, които се отнасят със симпатии към него, им е трудно да го разберат. Когато телевизионният водещ Дейвид Фрост го пита какво според него би трябвало да пише в некролога му, Маккарти без никаква ирония отговаря: „Предполагам, че трябва да пише ТОЙ УМРЯ” . Популярността му, особено сред младежите, студентите и по принцип сред левите хора се дължи главно на факта, че той е единственият от кандидатите както демократи, така и републиканци, който настоява за незабавното прекратяване на войната във Виетнам. Липсата на традиционните политически хватки, които използват всички политици, също помага за това да бъде харесван от радикално настроените младежи. Ето как писателят Норман Мейлър описва впечатлението, което Юджийн Маккарти оставя: „Той говори без подготовка, по един студен начин. При него отсъстват изразителността, енергията, драматичната съсредоточеност. Можеш да останеш с впечатлението, че целта му изобщо не е да стане президент, а е в това да не действа по принуда... В продължение на цялата кампания той настоява да остане преди всичко самия себе си. Никога не се опитва да се възползва от обстоятелствата или да се представи за такъв, какъвто не е. Неговата логика е подобна на тази на светците – никога да не споменават, че са светци”. Последното изречение е особено интересно. Работата е там, че малко след като навършва 27, Юджийн Маккарти сериозно обмисля идеята да стане монах и дори постъпва като послушник в бенедектински манастир. Все пак девет месеца по-късно преосмисля решението си, напуска манастира и се записва в армията. По време на Втората световна война служи като разбивач на германски кодове във военното разузнаване. След края на войната се отдава на политиката. Една от най-запомнящите се негови прояви е участието му през 1952 г. в телевизионен дебат срещу прословутия „ловец на комунисти” Джоузеф Маккарти, с когото нямат роднинска връзка. Там Юджийн открито се подиграва с „доказателствата”, които съименникът му представя, за да защити тезата си, че петзвездният генерал Дъглас Маккартър бил „комунистически шпионин”. През 1958 г. Юджийн Маккарти печели изборите за сенатор, а през 1964 г. се среща с Че Гевара. Тогава прословутият революционер е на посещение в Ню Йорк и се опитва да подобри отношенията между Куба и САЩ. Срещата се провежда в апартамента на журналистката Лиза Хауърд, която също има доста интересна история. След като навършва 18 години, Лиза се отдава на театрална и филмова кариера, участвайки в редица постановки и телевизионни сериали. В края на 50-те решава, че актьорството повече не я удовлетворява и се посвещава на журналистиката. Започва да работи в радио и през 1960 г. отразява Националната конвенция на Демократическата партия, както и става първата американска журналистка, която интервюира съветския лидер Никита Хрушчов. Интервюто прави огромно впечатление, след което Лиза Хауърд започва работа в телевизия Ей Би Си. Като телевизионен репортер отразява Виенската среща между Хрушчов и президента Джон Кенеди. През 1963 г. става първата жена, водеща на телевизионно новинарско предаване. Интервюира политически звезди като шаха на Иран Мохамед Реза Пахлави, Елеонор Рузвелт, Бари Голдуотър, Нелсън Рокфелер. Пътува и до Хавана, където прави ексклузивно интервю с Фидел Кастро. Както от интервюто, така и от разговорите си с кубинския лидер зад кадър, тя разбира, че той е готов за подобрява не на отношенията със САЩ. При връщането си в родината се среща със заместник-шефа на ЦРУ Ричард Хелмс и му разказва за впечатленията си. През следващите месеци нейният апартамент в Горен Ийст Сайд е използван за първата среща между кубински и американски дипломати, както и за телефонни разговори между управляващите в Хавана и Вашингтон. След убийството на Кенеди обаче новият президент Линдън Джонсън не е склонен да работи в посока за подобряване на американско-кубинските отношения, защото се притеснява да не бъде обвинен, че „показва слабост пред комунистите”. Все пак Лиза Хауърд продължава да настоява, че подобно подобряване е възможно. Именно на тази нейна упоритост се дължи и срещата между Че Гевара и Юджийн Маккарти в нейния апартамент. До подобряване на отношенията между САЩ и Куба така и не се стига, но това не пречи на Маккарти да заема все по-леви позиции. В края на ноември 1967 г. сенаторът официално обявява, че ще се бори за президентската номинация от Демократическата партия. Първоначално кандидатурата му не се възприема особено сериозно, но след Офанзивата Тет нещата бързо се променят. Твърдата антивоенна позиция на Юджийн Маккарти му печели все повече последователи. За ключовите предварителни избори в Ню Хемпшир през март 1968 г. млади хора от цялата страна се насочват натам, за да помагат на сенатора. Много от тях подстригват дългите си коси и бради, за да имат по-голям успех, когато агитират за Маккарти по метода „от врата на врата”. Така се появява лозунгът Get clean for Gene (Почисти /се/ за Джийн). Макар че остава втори след президента Линдън Джонсън, Маккарти прави огромно впечатление. Само месец преди изборите той изостава от Джонсън с 20%, а губи изборите само с 5%.
Няколко дни след изборите в Ню Хемпшир борбата за президентската номинация на Демократическата партия става особено драматична. На 16 март Робърт Кенеди, по-малкият брат на убития президент, заявява, че влиза в надпреварата, а на 31 март Линдън Джонсън заявява, че напуска състезанието. Роденият през 1925 г. Боби Кенеди е твърде млад, за да участва във Втората световна война, но затова пък участва в Студената. В началото на 50-те години започва работа като юридически съветник в офиса на антикомуниста Джоузеф Маккарти. Макар че тези му занимания не продължават дълго, впоследствие Боби Кенеди ги оценява като голяма грешка. Все пак допълва, че в онези години искрено е бил обезпокоен от възможността комунистическите идеи да получат голямо разпространение в Америка. Боби много уважава военните и казва, че ако можеше да започне живота си отначало, би станал парашутист. Има известен парадокс във факта, че именно този човек, който харесва войната, сътрудничи на Джоузеф Маккарти и дори разрешава подслушването на Мартин Лутър Кинг, защото смята, че е свързан с комунистите, в крайна сметка се превръща в любимец на поколението на 60- те и на „новите леви”. Работата е там, че Робърт Кенеди силно вярва в самоусъвършенстването. Постоянно преосмисля предишните си позиции и много чете. Винаги носи книги със себе си и използва всяка свободна минута за четене. Боби обожава срещите с творци. В напрегнатия си график от предизборни ангажименти намира пролука, за да се види с Алън Гинзбърг. С интерес изслушва мнението на поета по повод употребата на наркотици. Двамата говорят и за политика, за възможния съюз между „властта на цветята” и „властта на черните”, т.е. между хипитата и „Черните пантери”. В края на разговора Гинзбърг вади хармоника от джоба си и в продължение на пет минути изпълнява мантра. На въпроса на кандидат-президента какво означава това, Гинзбърг отговаря, че това е песнопение, насочено към бог Вишну, за спасяване на планетата. За разлика от приятното общуване с Гинзбърг Боби Кенеди трудно намира общ език с Мартин Лутър Кинг. Взаимоотношенията между двамата винаги съдържат силен елемент на противопоставяне. За сметка на това Боби искрено се сприятелява с лидера на селскостопанските работници Сезар Чавес. През 1968 г. той предвожда стачката на хиляди работници, благодарение на която тяхното минимално заплащане е повишено от 1,10 на 1,75 долара на час. Боби и Сезар, богатият аристократ и любимецът на латиноамериканските имигранти, изглеждат странно естествено един до друг. Кенеди дори завършва един от своите предизборни митинги с любимия призив на Чавес: Viva la Huega! (стачка) Viva la Causa! И понеже с това знанията му по испански се изчерпват, той се провиква: Viva всички вие! Кенеди не е харизматичен оратор, но говори по нетипичен за един политик начин. За разлика от повечето политици говори не това, което хората искат да чуят, а това, което според него трябва да чуят. Заема ясна антивоенна позиция и в същото време критикува студентите, които се отклоняват от военна служба. Отива в кампусите, където го приветстват с възторжени възгласи, и обяснява на младежите каква отговорност носят те пред връстниците си от не толкова привилегированите слоеве, когато бягат от служба. И в същото време подчертава, че всеки, който не е съгласен с действията на правителството във Виетнам, трябва да изрази ясно мнението си, защото така се прави в демократичните държави. В речите си Робърт Кенеди засяга не само най-злободневните политически проблеми. Говори и за много по-глобални неща: „Ние не смятаме, че продължаването на икономическото развитие, както и безкрайното трупане на собственост, могат да бъдат цел на нацията или основно удовлетворение за отделната личност. Не можем да измерим националния дух с помощта на Дау-Джонс, а националните постижения с Брутния вътрешен продукт. БВП не отчита здравето на нашите семейства и нашите деца, образованието, което получават, радостта, която изпитват, когато си играят. Той не отчита нито красотата на поезията, нито здравината на браковете, нито интелектуалното равнище на публичните дебати, нито честността на чиновниците. С БВП не можеш да измериш остротата на ума, смелостта, мъдростта, предаността към родината. Накратко казано, той е мярка за всичко. Освен за това, заради което си струва да се живее”. След като президентът Линдън Джонсън се отказва от надпреварата, истаблишмънтът на Демократическата партия се групира около кандидатурата на вицепрезидента Хюбърт Хъмфри. Само дето неговата популярност не може да се мери с тази на Робърт Кенеди и Юджийн Маккарти. Смята се, че предварителните избори в Калифорния, насрочени за 4 юни 1968 г., окончателно ще определят кой от двамата кандидати си е осигурил президентската номинация. Борбата е изключително оспорвана и в крайна сметка Робърт Кенеди печели с минимална разлика. Взема 45% срещу 42% на Маккарти. Хъмфри, кандидатът на партийния елит, набира едва 12%. Сега остава Кенеди да се пребори за номинацята по време на Националната конвенция на демократите в Чикаго. На 5 юни в реч пред свои привърженици в хотел „Амбасадор” Боби се провиква: „Остана ни само Чикаго. Хайде да победим и там!”. Няколко минути по-късно е застрелян. Това е второто знаково политическо убийство през 1968 г. след това на Мартин Лутър Кинг на 4 април в Мемфис. Левите хора в Съединените щати са потресени. Застреляни са именно хората, които са били символ на възможността за радикална промяна. Изглежда, имат право онези, които през всичкото време са повтаряли, че традиционната демократична система е просто една фасада, зад която се крият интересите на политическия и бизнес елит, че този елит няма да се спре пред нищо, ако усети, че някой застрашава позициите му. Значи трябва да се атакува самата система. За място, където да дадат воля на гнева си срещу статуквото, „новите леви” избират Чикаго, където се провежда Националната конвенция на Демократическата партия. Дълго преди нейното начало е ясно, че партийната номинация за участие в президентските избори ще бъде връчена на Хюбърт Хъмфри. Да, за Юджийн Маккарти са гласували най-много хора по време на предварителните избори, но особеностите на американската система прави така, че до същинските избори да бъде изтикан кандидатът на статуквото. Тази предрешеност силно ядосва антивоенните активисти, които искат да покажат с всички законни и недотам законни средства, че не са съгласни елитите да решават вместо гласоподавателите.
През август 1968 г. цяла Америка е отправила поглед към Чикаго. Освен стотиците журналисти там са и много други хора. Драматургът Артър Милър е делегат от щата Кънектикът и поддържа Маккарти. Списание „Ескуайър” е поръчало статии за събитието на Уилям Бъроуз и Нормън Мейлър. В Чикаго, разбира се, е и Алън Гинзбърг, поетът активист, който не спира да произнася своето „Оммм...” с надеждата, че това ще оправи нещата. Основните действащи лица в Чикаго, разбира се, отново са Аби Хофман, Джери Рубин и останалите активисти от Младежката международна партия. Те имат собствен кандидат за президент, когото с удоволствие представят пред жадните за веселби медии. Става дума за мистър Пигасус. Това всъщност е прасе (pig), което Хофман държи на каишка и гордо разхожда пред камерите. По това време в антивоенните среди думата „прасета” се използва като синоним на полицаи. На следващия ден в парка „Линкълн” ийпитата представят още една свиня, за която твърдят, че е мисис Пигасус, съпругата на кандидата. Настава истински карнавал, а малко след това се появяват и полицейските сили, които се опитват да възстановят реда. Мисис Пигасус е хваната и хвърлена в полицейския фургон, при което демонстрантите започват да крещят: „Как не ви е срам! Как може да се отнасяте по подобен начин с първата дама!?”. Пред пристигналите журналисти демонстрантите настояват Сикрет Сървис да осигури необходимата защита на техния кандидат и на неговата съпруга. Фактът, че броят на журналистите непрекъснато расте, кара ийпитата да бъдат все по-изобретателни в посланията. Хофман, Рубин и останалите отдавна са се научили как се действа с медиите. Те заявяват, че възнамеряват да пуснат във водоснабдителната система на Чикаго огромно количество ЛСД, като по този начин изпратят целия град в наркотично „пътешествие”. Следват и други „обещания”: ще преминат из града, облечени като виетконгци, разсипвайки ориз по пътя; ще боядисат автомобили като таксита и така ще отвличат делегати на конвенцията; ще организират голо къпане в езерото Мичиган с участието на десет хиляди души. Интересното е, че властите в града приемат тези иронични послания съвсем сериозно. Кметът Ричард Дейли е широко известен с тоталната си нетърпимост към всички, които дръзват да нарушават реда в Чикаго. Полицията е поставена в повишена бойна готовност и получава нареждане да бъде безкомпромисна с демонстрантите. Броят на полицаите надвишава 20 хиляди души. Към тях се прибавя подкрепление от пет хиляди войници и шест хиляди национални гвардейци. Изглежда така, сякаш властите се готвят за война. Докато напрежението в Чикаго се покачва, пристига новината за влизането на войските на Варшавския договор в Чехословакия. По телевизията се виждат съветските танкове, които се движат из чехословашките градове. Аби Хофман моментално свиква пресконференция, на която казва, че Чикаго се е превърнал в Чехаго, а Съединените щати отдавна са полицейска държава. Градът наистина изглежда страшничко. Навсякъде патрулират полицаи, а сградата, където се провежда Националната конвенция на демократите, е опасана с телена мрежа. Демонстрантите научават, че хората в Чехословакия в знак на протест срещу „братската интернационална помощ” се приближават към руските войници и им задават въпроса: „За какво сте тук?”. „Новите леви” в Чикаго задават същия въпрос на полицаите. Интересното е, че и едните, и другите получават един и същ отговор: „Това ми е работата”. Безредиците в Чикаго започват веднага след пристигането на Хюбърт Хъмфри в града. Той определено не е човек, който може да предизвика възхищението на младите бунтари. Хъмфри е на 57 години и силно прилича на персонаж от анимационен филм. Гласът му е вибриращ и рязък. Притежава типичната за жител на Средния запад самоувереност, а инертността е едно от основните му качества. При настъпването на нощта полицията нарежда на демонстрантите незабавно да напуснат парка „Линкълн”. Те отказват, макар отлично да знаят какво ще последва. Полицаите се нахвърлят върху бунтарите. Мантрите, които напява Алън Гинзбърг, изобщо не помагат за успокояване на обстановката. Скоро силите на реда успяват да изгонят демонстрантите от парка и продължават да ги преследват по съседните улици. Всъщност полицаите удрят всеки, който се изпречи на пътя им, репортери, оператори, случайни минувачи. Други полицаи пък обикалят улиците около парка и пробиват гумите на всички автомобили, които имат стикери с надписи за подкрепа на Юджийн Маккарти. В този момент от дома си излиза издателят на „Плейбой” Хю Хефнер. Моментално един полицай го халосва с палка по главата. Хефнер е толкова бесен, че финансира издаването на книгата „Закон и безредие”, посветена на насилствените действия на полицията по време на конвенцията в Чикаго. Баталните сцени се повтарят и през следващите няколко нощи. Истинското сражение обаче настъпва в деня, в който Националната конвенция на демократите окончателно издига за кандидат-президент Хюбърт Хъмфри. Тогава и най-големите наивници разбират, че системата не се е променила ни на йота. Хиляди разгневени бунтари изпълват улиците на Чикаго и се насочват към сградата, където се провежда конвенцията. Броят на полицаите обаче е по-голям. Те се нахвърлят върху демонстрантите, които не им остават длъжни. На много места се завързват истински ръкопашни боеве. Яростта на полицейските сили е толкова голяма, че те нахлуват в хотел „Хилтън”, където е щабът на Юджийн Маккарти, за да набият намиращите се там хора. Налага се сенаторът да използва личния си самолет, за да обезпечи сигурността на помощниците си и да ги изведе от Чикаго. Истинско чудо е, че по време на няколкодневните стълкновения в града няма нито един убит. Около 500 демонстранти са ранени, пострадали са и 150 полицейски служители. Два месеца по-късно кандидатът на републиканците Ричард Никсън побеждава Хъмфри и става президент на Съединените щати.
Изпитанията пред нашите герои обаче не свършват. Месец след събитията в Чикаго Джери Рубин и Аби Хофман са извикани в Комисията по разследване на антиамериканската дейност към американския Конгрес. Разбира се, те не пропускат възможността да разиграят поредния спектакъл. Рубин се облича като виетконгски партизанин и размахва пушка играчка. Хофман пък навлича индиански дрехи. На третия ден на изслушванията той пристига с риза, ушита от американския флаг. Осъждат го на 30 дни затвор за неуважение към знамето. През септември 1967 г. започва широко отразяваният от медиите процес срещу т.нар. „Чикагска седморка”. Обвиняемите са Аби Хофман, Джери Рубин, Дейвид Дилиджър, Том Хейдън, Рене Дейвис, Джон Фройнс, Ли Вайнер. Обвиняват ги в подбуждане към безредици и в пресичане на граници между отделните щати с цел организиране на бунтове. Никой не се съмнява, че Рубин и Хофман ще използват процеса, за да се подиграят за пореден път със системата. В един от дните се явяват облечени със съдийски роби. Когато им нареждат да ги свалят, се оказва, че отдолу носят полицейски униформи. Обект на постоянни атаки от тяхна страна е съдията Джулиъс Хофман, който в миналото е имал обща правна кантора с настоящия кмет на Чикаго Ричард Дейли. Този факт определено не допринася за вярата в неговата обективност. Още на първото заседание на процеса съдията Хофман заявява, че независимо от еднаквите имена обвиняемият Хофман не му е нито син, нито какъвто и да било роднина. Тук Аби моментално отвръща, използвайки прословутата реплика на Христос: „Татко, татко, защо ме изоставяш?”. През следващите дни отношението на обвиняемия към съдията е съвсем непочтително. Аби Хофман нарича поведението му позорно, заявява, че съдията би бил отличен служител на Хитлер и че единственото сквернословие в залата е неговата идея за правосъдие. По принцип ийпитата се държат непочтително към всякакви авторитети – политически, съдебни, журналистически. Паметно е интервюто, което Джери Рубин дава на една от най-прочутите телевизионни журналистки по онова време Дороти Фулдхайм от Ей Би Си. През цялото време на разговора нарича полицаите „прасета”, което си е традиционното обръщение към тях от страна на антивоенните демонстранти. В един момент Дороти не издържа и казва: „Имам неприятна новина за теб, Джери. Много от моите приятели са полицаи”. Без ни най-малко да се смути, Рубин отговоря: „И аз имам неприятна новина за теб, Дороти. Много от моите приятели са в „Черните пантери”. След това журналистката съвсем буквално изгонва Джери от студиото. Що се отнася до процеса срещу „Чикагската седморка”, той продължава няколко месеца, като в защита на обвиняемите свидетелстват някои от най-популярните лица на американската левица и контракултура – Нормън Мейлър, Алън Гинзбърг, Тимъти Лиъри, Джеси Джексън. Подсъдимите са оправдани по някои от обвиненията, по други са осъдени. При последващите апелации всички обвинения падат.
През следващите години животът на Аби Хофман и Джери Рубин се развива по доста различен начин. През 1971 г. Хофман публикува книгата си „Открадни тази книга”. В нея намира място както протестният дух на 60-те години, така и съвсем конкретни техники, които Аби излага, свързани с това как може да бъде предизвиквана системата. Много от бъдещите читатели възприемат съвсем буквално заглавието на книгата му и я крадат от книжарниците. Явлението става толкова масово, че редица книжари изобщо отказват да излагат на рафтовете „Открадни тази книга”. През 1973 г. Аби Хофман е изправен пред доста по-сериозен проблем. Арестуван е по обвинения в притежаване и разпространение на кокаин. Самият Хофман твърди, че това е провокация и че полицейските агенти са подхвърлили наркотика в офиса му. Още докато трае процесът, Аби Хофман решава, че той няма да завърши с хепи енд, както делото срещу „Чикагската седморка”, и минава в нелегалност. Живее като беглец от правосъдието в продължение на седем години. Предава се на 4 септември 1980 г. Малко преди това дава телевизионно интервю на Барбара Уолтърс. Журналистката разказва, че преди срещата с Хофман е трябвало да спазва такива мерки за сигурност, каквито не помни да е следвала от интервюто си с Ясер Арафат. Първо чартърен полет докарва телевизионния екип до река в покрайнините на Ню Йорк, откъдето ги взема моторна лодка. След няколко минути към тях се приближава друга моторница, управлявана от красива жена. Това е Джоана Лоурънсън, бивша моделка и настояща приятелка на Аби Хофман. След няколко секунди виждат и самия Аби. „Скривалището” на беглеца от правосъдието се оказва голяма двуетажна къща, принадлежаща на бабата на Джоана. На съседите Аби е известен с името Бари Фрийд, телевизионен сценарист. Хофман разказва на Уолтърс маршрутите, които е изминал през тези седем години. Ричмънд–Атланта–Лос Анджелис– Мексико–Лос Анджелис–Лас Вегас–планините на Калифорния–Мексико–Канада (Торонто)–Ню Йорк Сити– Монреал–Санта Фе и накрая днешното му убежище. През първата година на бягството си Аби е убеден, че е най-разпознаваемият човек, който някога е ходил по тази земя. В Калифорния си прави пластична операция на носа. Извършилият операцията лекар твърди, че не е разпознал пациента си. В Лос Анджелис започва да тренира карате и да учи испански, който му е необходим за живота в Мексико. Аби Хофман е осъден на една година затвор, но е освободен, след като излежава четири месеца. През 1986 г. отново е арестуван заради участие в протест срещу практиките на ЦРУ. Заедно с него са арестувани още 13 души, сред които и Ейми, дъщерята на бившия американски президент Джими Картър. На последвалия процес всички обвиняеми са оправдани. В интервю, дадено през 1987 г., Аби Хофман описва себе си по следния начин: „Вие говорите с левичар. Вярвам в преразпределението на богатствата и властта по целия свят. Вярвам в универсалното здравеопазване за всички. Вярвам, че в най-богатата държава на света не бива да има нито един бездомен. И също така смятам, че не трябва да имаме ЦРУ, което да сваля правителства и да убива политически лидери, ЦРУ, което работи за олигархията тук у дома, а така също и по света”.
През следващите две години Аби Хофман постоянно изнася лекции и дава множество интервюта. Една от темите, по които постоянно говори, е свързана с тайните операции на ЦРУ, включително и убийства, маскирани като самоубийства. През октомври 1988 г. в „Плейбой” се появява статията му, посветена на т.нар. „октомврийска изненада”, която предизвиква огромен обществен отзвук. За какво става дума? През 1980 г. борбата за президентския пост се води между тогавашния обитател на Белия дом демократа Джими Картър и конкурента му републиканеца Роналд Рейгън. Една от основните теми в кампанията е освобождаването на 52-мата американски заложници, държани в плен в Техеран от 4 ноември 1979 г. Президентските избори са спечелени от Роналд Рейгън. 20 минути след края на неговата инаугурационна реч Иран обявява, че заложниците ще бъдат освободени. Появяват се твърдения, че хора от щаба на Рейгън са успели да убедят иранските власти да не освобождават заложниците преди изборите, за да не се стига до т.нар. „октомврийска изненада”. Подобно действие би могло да доведе до покачване на рейтинга на Джими Картър и до неговото преизбиране. Като благодарност за участието в този план администрацията на Рейгън снабдява Иран с много модерно въоръжение, а така също отблокира иранските сметки, блокирани в американски банки веднага след Ислямската революция. Официалното разследване на случая приключва със заключението, че няма достатъчно документи, които да потвърждават наличието на подобна договорка. Много хора обаче продължават да твърдят, че разглежданият план наистина е бил осъществен. Сред тях са първият ирански президент след Ислямската революция Абдулхасан Банисадър, бивши офицери от тайните служби, както и бивши служители в президентската кампания на Рейгън. А на 12 април 1989 г. идва вестта за смъртта на Аби Хофман. Аутопсията показва, че той е погълнал около 150 таблетки фенобарбитал и огромно количество алкохол. Затова според официалното заключение 52-годишният Хофман се е самоубил. Един от „Чикагската седморка”, Том Хейдън, казва, че самоубийството на Аби се дължи на депресията и огромното му разочарование. Разочарование от факта, че бунтовните идеи на 60-те години тотално са отстъпили място на конформизма от 80- те. Има обаче и хора, които категорично отричат възможността Аби Хофман да се е самоубил. Един от тях е Дейвид Дилиджър, също част от „Чикагската седморка”. Той разказва, че напоследък често се е виждал с Хофман, който му изглеждал страшно жизнен и пълен с планове за бъдещето. Траурната церемония се провежда в родния град на Аби, в синагогата, която той е посещавал като дете. Рави Мендел казва в словото си, че протестът срещу системата, на която Аби Хофман е посветил живота си, е изцяло в еврейската традиция на пророците, която се изразява в това да бъдат успокоени огорчените и да бъдат огорчени успокоилите се. В репортажа си от събитието „Ню Йорк Таймс” пише, че сред опечалените е имало повече юпита, отколкото ийпита, и че тирантите са били много повече от скъсаните дънки. Това, което журналистът има предвид, е, че редица някогашни бунтари са се превърнали в успешни бизнесмени.
Класически пример в това отношение е другата иконична личност от 60-те години в САЩ Джери Рубин. След затихването на протестното движение в началото на 70-те години Джери изпада в безтегловност. Каузите, на които е посветил толкова време и енергия, изчезват една по една, а и той вече отдавна е прехвърлил 30-те. (Помните онзи прословут лозунг, нали?) Точно тогава доскорошният радикал решава, че трябва да зареже обществената дейност и да се посвети на самоусъвършенстване. Посещава всевъзможни семинари, посветени на себереализацията, занимава се с медитация, модерни танци, акупунктура, хипноза, йога, различни техники за масажи, гещалт-терапия. Всичко това е разказано в книгата му „Да пораснеш на 37”, излязла през 1976 г. Заниманията със самоусъвършенстване тотално преобръщат живота на Джери. В началото на 80-те години някогашният радикален бунтар вече е порядъчен бизнесмен, който вместо скъсани дънки носи скъп костюм. Рубин обяснява, че макар да е запазил много от възгледите, които е споделял през 60-те години, все пак е осъзнал, че „истинската власт принадлежи на тези, които подписват чековете”. В един период Джери Рубин работи на Уолстрийт, т.е. мястото, където е провеждал най-зрелищните си протестни акции. „Разбрах, че днес ще съм много по-ефективен, ако нося костюм и вратовръзка, признава той, отколкото ако просто продължа да танцувам около стените на властта”. Независимо от промяната на начина на живот Рубин запазва способността си да увлича хора за каузите, за които работи. В средата на 80-те години партитата, които прави, привличат огромен брой посетители. „Не искам да се хваля, казва в едно интервю Джери, но няма юпи в Ню Йорк, което да не се явява на моите купони.” За да ръководи по-добре новия си бизнес, през 1991 г. Рубин се мести да живее в Лос Анджелис. По това време се занимава с дистрибуцията на нова енергийна напитка, наречена „Уау!”. Като неин дистрибутор Джери печели 60 хиляди долара месечно. На 14 ноември 1994 г. Джери Рубин пресича неправилно изключително натоварена улица в близост до луксозната си къща. Прегазен е от движещ се с бясна скорост автомобил и умира в болницата две седмици по-късно.
В книгата си „Душа върху лед” (1968 г.) Елдридж Кливър, един от лидерите на „Черните пантери”, пише: „Няма да бъде преувеличено да кажем, че съдбата на целия човешки род зависи от ставащото в Америка. Този факт оказва огромно впечатление на хората по света: те се чувстват като пътници в самолет, който се носи със свръхзвукова скорост, и са принудени безсилно да наблюдават как шайка пияници, хипохондрици, уроди и ненормалници се бият за пилотското кресло и за контрола върху самолета”. САЩ може и да не са „Градът на хълма”, както твърдят вярващите в „американската изключителност”, но ставащото там безспорно оказва влияние върху целия останал свят. Такова влияние оказва и „бунтът срещу капитализма”, разтърсил страната през 60-те години и превърнал 1968-а в символ на съпротивата. Джери Рубин, Аби Хофман и много други активисти слагат акцента върху борбата срещу истаблишмънта, войната и капитализма. Идеята за революцията е централна в техния мироглед. Стремежът им е да предизвикат гняв срещу системата, да накарат колкото се може повече хора да се разбунтуват. И днес, 50 години по-късно, споровете дали са успели продължават. Едно обаче е повече от сигурно. 1968 година оказва огромно значение върху следващите десетилетия – в политически, социален, а и в съвсем личен план. Чувството за свобода е навсякъде. Духът на съпротивата е излязъл от бутилката и вече никакъв авторитет не може да го натика обратно вътре. Да, изборните резултати непосредствено след най-радикалните събития от 1968 г. са огромно разочарование за най-радикалните. На президентските избори в САЩ Ричард Никсън печели само 500 000 гласа повече от Хюбърт Хъмфри. А четири години по-късно е преизбран след една от най-убедителните победи в американската история. Никсън печели 60% от вота на хората срещу кандидата на демократите, губейки само щата Масачузетс и в Окръг Колумбия. Веднага след майските събития във Франция през 1968 г. там се провеждат извънредни парламентарни избори, на които десните партии печелят съкрушителна победа. Дали това означава, че бунтът се е провалил, че системата е надделяла над съпротивата? Не, разбира се. Ако беше така, нямаше половин век по-късно споровете около 1968 г. да са все така ожесточени. Точно преди десет години известният френски философ Ален Бадиу зададе въпроса: „Защо е цялата тази шумотевица около май 1968 г. – статии, предавания, дискусии, възпоменания от всякакъв род?”. Бадиу дава песимистичен и оптимистичен отговор. Да започнем с песимистичния – спомняме си за това време, защото то отдавна е мъртво. Живеем в съвсем различен свят, в който господства неолибералният капитализъм. Идеите за свободата, които бяха толкова популярни през 1968 г., се трансформираха в бесен индивидуализъм, отворил път на невиждано консуматорско отношение към света. Има обаче и оптимистичен отговор на въпроса, защо си спомняме за онова време. Интересът към 1968 г., твърди Ален Бадиу, показва, че имаме нужда от различен от днешния политически и социален модел. Тази иконична година продължава да вдъхновява и днешните бунтари, тези, които независимо от всичко отказват да се примирят със статуквото.