Защо винаги обявените лица за терорист №1 остават недосегаеми до момента, в който станат напълно излишни и никой вече не се интересува от тях, след което ги убиват, за да отворят сцената за новия геополитически проект?!

На 1 май в предаването „Среща с пресата” водещият Чък Тод пита директора на ЦРУ Джон Бренън: „Преди пет години президентът Обама обяви ликвидирането на Осама бин Ладен и победата над Ал Кайда. Ако днес обявим, че САЩ са ликвидирали Абу Бакр ал-Багдади, дали това ще означава и края на неговата организация „Ислямска държава”? Дали той е също толкова важен за организацията, колкото беше Осама бин Ладен?”. Джон Бренън отговаря: „Да, той е важен и ние ще унищожим ИДИЛ, аз нямам никакви съмнения в това. (…) Ако ние отстраним Багдади, мисля, че това ще има голямо влияние върху организацията”. След което продължава: „Но ИДИЛ е не само голяма организация, тя е феномен. Виждаме го не само в Сирия и Ирак, виждаме го в Либия, Нигерия и други страни. Така че ние трябва да останем фокусирани върху унищожаването на всички елементи на тази организация”. От този разговор става ясно, че за ЦРУ Абу Бакр ал-Багдади е новото лице на тероризма, следващата енигматична фигура, която дърпа конците на световната терористична конспирация. През последните 15 години легендите около мистериозната личност на Осама бин Ладен съперничат само с конспиративните теории около 11 септември 2001 г. А краят дойде по същия загадъчен и мистериозен модел, с необяснимото изхвърляне на трупа в морето и последвалата загадъчна смърт на почти всички участвали в операцията командоси от „Отряд 6” на „тюлените”. Историята с ликвидирането на Осама бин Ладен слага точка на един травматичен период в историята на САЩ, който започва с атентатите от 11 септември 2001 г. и е белязан с няколко войни. Този период помага на президента Обама да бъде преизбран за втори мандат през 2012 г. Историята е разказана от автора на бестселъри Марк Боудън в книгата му „Финишът”, от режисьорката с награда „Оскар” Катрин Бигълоу във „Враг №1” и от експерта по терора на CNN Питър Берген в документалния филм „Преследване: Търсенето на Бин Ладен”. На петата годишнина от неговото убийство ЦРУ организира много странен спектакъл в напълно нов жанр – Twitter сериал, като разигра чрез туитове отново цялата операция от 1 май 2011 г. в реално време, сякаш се случва сега, от началото на операцията в 13:25 часа до края в 23:15 часа. Новината за убийството и идентифицирането на трупа на Осама идва в 19:01 часа чрез шифрованото съобщение: Geronimo EKIA – Enemy Killed In Action (Джеронимо – врагът убит в акция). А новината за „погребението на Осама” идва на следващия ден в 12:59 часа. Не е ясно дали Джеронимо е кодът на операцията, кодовото име на Осама, или е просто име, избрано случайно. Джеронимо е името на легендарния вожд на апачите, който оказва години наред съпротива срещу белите и остава неуловим. Накрая е предаден от своите и се превръща във VIP военнопленник, който живее във Форт Сил. Дори участва в церемонията по инаугурацията на президента Теодор Рузвелт през 1905 г. Умира 4 години по-късно от пневмония, след като пада от коня си. Джеронимо е нещо като боен сигнал, използван често от Белия дом и Пентагона като алюзия за Дивия запад. Когато президентът Буш разпорежда на ЦРУ да ликвидира Осама, той казва, че го иска „жив или мъртъв”, точно както е пишело в обявата WANTED за Джеронимо. В документите на Пентагона Осама е наричан „Джеронимо на XXI век”, а една от най-секретните части на американската армия – 509-и пехотен полк, се нарича с прякора „Джеронимо”. Този полк е доста странен, защото по време на дислокацията си в Ирак и Афганистан момчетата от полка са облечени като местните бунтовници, изцяло са възприели тактиката и уменията на Ал Кайда и талибаните, а обяснението е, че целта им е „да обучават другите американски части как да се защитават от враговете”. Осама бин Ладен е обявяван за мъртъв най-малко два пъти. Неговото ново превъплъщение – Абу Бакр ал-Багдади, също два пъти е обявен за мъртъв – през ноември 2014 и през май 2015 година. И дори за тези информации имаше „сигурни данни” – една снимка от ноември 2014 г. показва окървавения му труп. Но се оказва, че Багдади продължава да живее и да ръководи своята зловеща организация. А за главата му и за информация за местонахождението му продължава да стои наградата от 10 милиона долара. Всеки път когато се появят спекулации, че той е убит, веднага се намират експерти, които обясняват, че моментално на негово място ще бъде назначен нов лидер от редиците на „Ислямска държава”, Ал Кайда или бившите членове на Саддамовата партия БААС. След най-новата закана на Джон Бренън за ликвидиране Reuters цитира боец от „Ислямска държава”: „Дори той да се превърне в мъченик, това няма да се отрази на „Ислямска държава”. Ще изгубим нашия лидер, но има още хиляди Багдади…”. Тръгвам по следите на многото лица на феномена „Багдади”.

СМЪРТТА НА ПЪРВИЯ БАГДАДИ

На 7 юни 2006 г. лидерът на „Ал Кайда в Ирак” Абу Мусаб ал-Заркауи е убит при американско въздушно нападение близо до иракския град Бакуба. Заркауи е първообразът на „феномена Багдади” и той налага публичните екзекуции и обезглавяванията като пропаганден модел за дейността на организацията. Той е палачът, който причини смъртта на двамата български шофьори Георги Лазов от Благоевград и Ивайло Кепов от Бобошево, които бяха задържани от джихадисти на Заркауи и обезглавени на 13 и 14 юли 2004 г. След смъртта му седмица по-късно за негов заместник е обявен Абу Аюб ал-Масри, бунтовник от египетския ислямистки джихад, но тъй като не е харесван от главатарите на другите групировки, като негов заместник е назначен и втори главатар. Името му е Абу Омар ал-Кураши ал-Багдади (това е различен човек от настоящия Абу Бакр ал-Багдади, бел. ред.). Той създава „първата модерна държава-армия на муджахидините” (активни участници в джихада) в сърцето на мюсюлманския свят на един хвърлей от Мека, Медина и Ерусалим. Това става през 2006 г. и се осъществява под формата на Сахва (движението „Пробуждане”) най-напред в провинция Ал Анбар, където неговите войници се организират, обучават и дисциплинират. Той е човекът, който създава „Ислямска държава в Ирак”, която първоначално е местен филиал на Ал Кайда, но има друго име – Абнаа ал-Ирак („Синовете на Ирак”). Това е първообразът на сегашната зловеща ИДИЛ (ДАЕШ или просто „Ислямска държава”). Всъщност за Абу Омар се знае много малко, освен това, че е бивш офицер от армията на Саддам Хюсеин. Организацията „Синовете на Ирак”, която обединява мюсюлманите сунити от провинция Ал Анбар, след 2007 г. започва да действа като специална армия, забележете, финансирана от Пентагона и използвана за изпълнение на „деликатни военни операции”. Това се случва по следния начин. През януари 2007 г. президентът Буш обявява новата тактика на американската армия в Ирак – т.нар. „Голямата вълна”, като част от операцията за омиротворяване на Ирак и най-вече на Багдад и размирната провинция Ал Анбар. В изпълнение на новата американска политика започва осъществяване на операция „Налагане на закона” и командващият американския контингент ген. Дейвид Петреъс разпорежда редица мерки в размирните райони, една от които е... да се плаща на иракските бунтовнически групировки, за да мируват. Заповедта да се плаща на враговете, с които до вчера са воювали, предизвиква недоволство сред американските войници. В своята книга „Измамата” бившият морски пехотинец Брад Паркс разказва: „От щаба пристигна заповед, в която се казваше, че тези момчета са били обикновени фермери, местни жители, които също имат интерес да приведат в ред своите общини. Затова трябва да ги снабдим с оръжие и да ги обучим, за да могат те да попречат на Ал Кайда да минира пътищата, да устройва засади срещу американските патрули…”. Тяхната официална задача е да поддържат стабилността на района, населен със сунити, и да осъществяват плановете на правителството в Багдад и на американската военна администрация. Но проблемът е в това, че много от въпросните „фермери” са започнали своята „военна кариера” като терористи и са се сражавали против американската и иракската армия. Брад Паркс обяснява още: „Бяхме на операция в едно село и забелязахме странна активност: няколко камиона се намираха там, където не им беше мястото. Всички мъже бяха събрани в една къща, а всички жени – в друга. Бойците от „Синовете на Ирак” бяха минирали цялото село и се готвеха да изколят всичките му жители... Независимо дали бяха терористи или бойци за свобода и справедливост, ние се нуждаехме от помощта им, защото ни трябваха компетентни местни съюзници. А новата иракска армия, която ние създадохме от нулата, меко казано, не бе никак компетентна и боеспособна. Например имахме много сериозен проблем с наркотиците и общия професионализъм”... Всъщност „Синовете на Ирак” не са никакви съюзници на американската армия, а и американските войници от своя страна не им се доверяват особено. Но „Синовете на Ирак” имат нужда от пари, а само американците могат да им ги дадат. „Те изобщо не мислеха за политика, те не искаха в Ирак да има чужди войници. Наложи се ние да им плащаме, за да поддържаме стабилно положение... На някого му беше хрумнала гениалната мисъл, че единствената причина тези иракчани да се сражават срещу нас са парите, които им даваше „Армията на Махди” (милициите на шиитския религиозен лидер Муктада ал-Садр). Той им давал по 60 долара на месец. Ние започнахме да им даваме по 400 долара и така решихме, че сме купили мира”, пише Паркс. Само след няколко месеца американците разбират, че са допуснали голяма грешка и че въоръжаваните и финансирани с американски пари иракски екстремисти нямат никакво намерение да водят война по правилата, на които се подчиняват американските войници. В крайна сметка с американските пари се създават „иракски ескадрони на смъртта”, които започват да отвличат, да изнудват и да убиват... отново за пари. Те са готови да изпълняват „поръчката” на този, който плати повече. Ескадроните на смъртта е модно словосъчетание, но тези групи наистина са точно такива. В „Измамата” Паркс допълва още подробности: „След като ООН забранява на американците да убиват, то ние отивахме при тези главорези и им казвахме: „Няма да е лошо този да изчезне”. Нямаше никакви писмени заповеди, никакви документи – само устна уговорка и пари. През последните месеци, през които бях дислоциран в провинция Ал Анбар, между април и август 2007 г., нямаше нито едно нападение срещу нас. Беше много спокойно и безопасно време. Това бе огромна крачка напред в плана за изпълнение на обещанията в Ирак да настъпи затишие. Но всичко това се дължеше само на това, че ние плащахме огромно количество пари”. Не стига, че американското командване започва да плаща на иракските ескадрони на смъртта, но въвежда и нови правила за американските войници – какво могат и какво не могат да правят, кога имат право да стрелят и кога не. В същото време за „Синовете на Ирак” не важат никакви правила. Ето какво си спомня капитан Джон Брукс, командир на JSS Thrasher (Обединен пункт за гарантиране на сигурността), северно от Багдад: „Намирахме се в Триъгълника на смъртта (Багдад – Рамади – Тикрит). Посред бял ден тръгнахме на съвместен патрул със „Синовете на Ирак” и провеждахме операция за задържане на терористи и заподозрени в тероризъм. Според тактиката ние обикновено разбиваме вратите, жените плачат, защото знаят, че това вбесява американците. Но когато провеждахме съвместни операции, жените не плачеха. Плачеха мъжете. Те разбираха, че ако американците не ги арестуват или интернират, ще попаднат при „Синовете на Ирак”. А това означава сигурна смърт... „Синовете на Ирак” получиха картбланш и ние можехме да им кажем: „Това са вашите пленници. Искаме да ги видим тук и сега”... Те се отдалечаваха до канавката край пътя, хвърляха ги вътре, автоматен откос и проблемът беше решен. Звучи ужасно, нали! Да, но така си беше. 90% от намаляването на насилието се дължеше на „работата” на „Синовете на Ирак”, на тази организация”.

Какво отношение има всичко това към „Ислямска държава” ли? През 2008 г. президентът Джордж Буш предава контрола над всички иракски затворници, в това число и в лагера „Бука”, под юрисдикцията на иракското правителство. И както се получава с всичко останало, до което се докосва премиерът Нури ал Малики, в крайна сметка се стига до едно шоу, или по-точно казано: „до едно голямо лайно”, пише в спомените си капитан Брукс. На 6 юни 2008 г. генерал Стенли Маккристъл е заменен като началник на Обединеното командване на специалните операции от вицеадмирал Уилям Макрейвън. Той е морски „тюлен”, който по-късно става известен като командира на операция „Копието на Нептун”, в която е убит Осама бин Ладен в Аботабад, Пакистан. След като застава начело на звеното за специални операции, вицеадмирал Макрейвън постига няколко знаменателни победи срещу Ал Кайда в Ирак. Първата е убийството на Абу Халаф, главатар на Ал Кайда в Мосул. По онова време той е наричан „най-опасният покровител на Ал Кайда в Ирак”. Втората победа е арестът на Манаф Абд ал-Рахим ал-Рави, емир на Ал Кайда в Багдад, известен като Диктаторът. Ал-Рави е известен като сътрудник на тайните служби на Саддам Хюсеин и на Сирия, организирал през 2009 г. няколко атентата с цел ликвидирането на иракския премиер Ал Малики. Заради тези атентати той е арестуван от иракските тайни служби и е държан под стража, но без знанието на американците. Едва след като силите на Макрейвън арестуват неговия брат близнак, става известно, че и двамата братя са задържани. Правителството на Малики се съгласява да предаде на американците Манаф ал-Рави за разпит и Диктаторът се оказва доста словоохотлив. Той разкрива цялата своя мрежа. На 18 април 2010 г. командоси осъществяват операция в района на Тикрит, на границата между провинциите Ал Анбар и Салах ад-Дин. В тайната квартира командосите откриват самия Абу Аюб ал-Масри (лидерът на „Ал Кайда в Ирак”), който се укрива в скрито подземие, чийто вход се намира зад мивката в кухнята. Заедно с него в скривалището намират и човек с името Абу Омар ал-Кураши ал-Багдади. Той е толкова мистериозна фигура, че дори повечето се съмняват, че изобщо съществува. Преди това два пъти Абу Омар е обявяван за мъртъв и след това възкръсва. Единият път това става на 3 май 2007 г., когато правителството на Ал Малики го обявява за мъртъв при престрелка в покрайнините на Багдад с участие на иракски и американски военни. Дори показва снимки на трупа му. Но от „Ислямска държава в Ирак и Леванта” опровергават информацията, като представят аудиозаписи на Ал-Багдади, в които той лично опровергава смъртта си. По-късно се намесва и американското командване, което на свой ред представя „доказателства”. На 18 юли 2007 г. официален американски представител заявява за „Ню Йорк Таймс”: „Багдади е неуязвим, недосегаем и жив, защото никога не е съществувал”. Твърдението е на бригаден генерал Кевин Бъргнър, бивш върховен директор за Ирак, съветник на президента Буш и заместник-главнокомандващ мултинационалните сили за Ирак в Мосул. В изявлението си за авторитетното издание той казва, че всъщност Багдади е „илюзорна, измислена фигура, чиито аудиозаписи и един-единствен видеозапис са направени от един актьор и неговото име е Абу Абдула ал-Наима”. Сценарият за фиктивния главатар е измислен от самия Абу Аюб ал-Масри, като целта му е „да скрие големия брой чужденци в организацията”. Според сценария на Ал Кайда целта е да бъде измислена фигура, чието име Ал-Багдади да издава иракски произход, който да бъде поставен начело на организация, наречена „Ислямска държава в Ирак и Леванта”, а след това Ал-Масри да бъде принуден да му се закълне във вярност. Айман ал-Зауахири, заместникът на Осама бин Ладен, лично участва в измамата, като в едно от своите видеопослания в интернет просто споменава за съществуването на Ал-Багдади. Американският офицер Бъргнър разкрива, че цялата тази версия му е разказана лично от Халид Абдул Фатах Дауд Махмуд ал-Машадани, най-високопоставения иракски водач на „Ал Кайда в Ирак”. Той започва в групировката „Ансар ал-Суна”, след което става част от „Ал Кайда в Ирак” през 2005 г. и след това става „медийният емир” на групировката в Ирак. Ал-Машадани действа като таен американски посредник и осигурява връзката между Масри и Осама бин Ладен. Според Бъргнър Машадани му се заклел, че Ал-Масри не е доволен от „чуждестранните лидери, с които е заобиколен” и които „вземат всички оперативни решения от името на „Ал Кайда в Ирак” вместо иракчаните.

Брус Ридъл, бивш агент на ЦРУ за Близкия изток, също споделя за „Ню Йорк Таймс”, че според него реалната личност Багдади никога не е съществувала: „Около тази личност за мен винаги е имало въпросителни”. Конфронтацията между американските сили и разклонението на Ал Кайда в Ирак е политическа и военна. Целта на американската стратегия е да вбие клин между „Ал Кайда в Ирак”, другите бунтовнически групировки и сунитското население. Ал Кайда от своя страна води своя собствена психологическа война – с измислени лидери.

PSYOP НА ПЕНТАГОНА

PSYOP (Психологическа операция) е военен жаргон за осъществяване на пропагандна кампания за целите на американските военни части. На 10 април 2006 г. вестник „Вашингтон пост” пише за един вътрешен брифинг на американското военно командване в Ирак, според който бригаден генерал Марк Кимит е заключил, че PSYOP програмата „Заркауи” е най-успешната информационна кампания досега. В периода 2003-2004 г. Кимит е заместник-директор по операциите и главен говорител на коалиционните сили в Ирак. През следващите две години той е заместник-директор „Стратегия, планове и политика” към Централното командване на американските въоръжени сили, което направлява операциите в Ирак и целия Близък Изток. След като се уволнява от армията през 2006 г. Кимит е назначен за заместник на помощник-секретаря на отбраната за Близкия Изток, а през 2008 г. става помощник държавен секретар на САЩ по военнополитическите въпроси. В друг брифинг от 2004 г. се казва, че за изграждането на злодейския образ на Заркауи са използвани услугите и на Task Force 626 – елитна американска военна част, чиято основна задача е да издирва в Ирак висши служители от управлението на Саддам Хюсеин. След като ролята на Заркауи е била силно преувеличена като част от PSYOP на Пентагона, има ли изобщо някаква истина в медийните съобщения за него? И в крайна сметка каква е целта на подобна операция? Целта е врагът на Америка да бъде персонифициран, за да бъде лесно смилаем от американската аудитория. При това този враг трябва да бъде представен не като политически опонент, а категорично като терорист, който трябва да бъде ликвидиран на всяка цена. Идеята е терористичните групи да бъдат асоциирани като „врагове на Америка”, които единствени са отговорни за зверствата и страданията на иракския народ. По този начин политиката на президента Буш и неговия екип много по-лесно може да търси и да намира подкрепа от американското общество. В същото време много по-лесно е това, което се случва в Ирак, да бъде представяно като зверства на терористи, а не на борци за национална кауза. Тези образи трябва да бъдат постоянно живи в съзнанието на хората, за да се чувстват те постоянно застрашени и да търсят защита. Целта е еднозначна: съпротивителното движение срещу водената от САЩ „кампания за демократизация на Ирак” трябва да се представя като кампания, осъществявана от терористи, начело на които стоят главатари убийци като Заркауи. В крайна сметка войната трябва да се представя не като окупация на друга държава, а като „война против терора, който е глобален”. А САЩ само разкриват „лицето на терора” и го преследват безмилостно.

Цялата кампания на „войната срещу терора” се гради върху създаването на една или повече зловещи терористични организации, начело на които стои върховен главатар – Осама, Заркауи, Багдади, след това техните снимки и имена се повтарят непрекъснато и се свързват с всички актуални зловещи събития, кървави терористични атаки, обезглавявания, мародерство, изнасилвания. Без Осама, Заркауи, Багдади „войната против терора” губи raison d’être – смисъл да съществува. Затова много неща около реалната роля, силата и мащабите на Заркауи са до известна степен „изфабрикувани” за целите на военната пропаганда. А войната против терора се превръща в нещо толкова естествено и в неоспорим casus belli – повод за война.

АЛ-БАГДАДИ Е МЪРТЪВ. ДА ЖИВЕЕ АЛ-БАГДАДИ!

След известието, че на 18 април 2010 г. Абу Омар ал-Багдади е убит при ракетен обстрел на дома близо до Тикрит, в който се е укривал, човек на име Ибрахим ал-Бадри заема неговото място. Той става известен като Абу Бакр ал-Багдади (използва отново името Ал-Багдади) и прекръства групировката на „Ислямска държава в Ирак”. По онова време организацията е част от програмата за финансиране на радикални групировки, за да не участват в терористични операции. Това означава, че той получава пари от американското командване в Ирак, за да „поддържа мира и спокойствието”. Но американският контингент приключва мисията си в Ирак и постепенно прехвърля своите ангажименти към иракското правителство на Нури ал Малики. Можете ли да познаете какво се случва? Останали без работа, много бойци от „Синовете на Ирак” се присъединяват към „Ислямска държава в Ирак”, която реално възприема досегашния американски модел – плаща на бойци, но не за да поддържат мира, а точно обратното – да сеят хаос и да воюват срещу правителството в Багдад. След като финансирането за групировката спира, тя организира над 70 бомбени атентата в Багдад, а на 28 август осъществява самоубийствено нападение в джамията Ум ал-Кура в Багдад, при което е убит авторитетният сунитски парламентарист Халид ал-Фадауи. Така групировката вече се оказва от другата страна на барикадата. На 4 октомври 2011 г. САЩ официално легитимират ролята на Абу Бакр ал-Багдади, като го обявяват за Specially Designated Global Terrorist (SDGT), специално определен (но и назначен!!!) глобален терорист според Изпълнителна заповед 13224 от Държавния департамент и Министерството на финансите. За главата му е определена награда от 10 милиона долара. И това е втората най-висока награда за глава на терорист след тази на Осама бин Ладен (впоследствие на неговия заместник Ал-Зауахири) – 25 милиона долара. А по онова време никой извън специалните служби не знае името му, нито ролята му. Веднага след като поема цялата власт в своите ръце, Малики започва да разчиства сметки. Последният американски войник напуска Ирак на 18 декември 2011 г. На 19 декември Малики обвинява своя заместник Тарик ал-Хашими (сунит и балансьор на силите) във връзки с тероризма. На 22 декември 2011 г. Багдад е разтърсен от 6 координирани бомбени експлозии в автомобили, които причиняват смъртта на 63 души и 180 са ранени. На 26 декември Багдади поема отговорността за атентатите и казва, че целите не са избрани случайно и те са насочени към враговете на „Ислямска държава в Ирак”.

През септември 2012 г. Хашими е осъден задочно на смърт от иракския съд и от този момент Багдади обявява война на шиитите и на шиитското правителство в Ирак. Урокът е следният: може да се спори дали тактиката на американския контингент в Ирак е била правилна или не, дали да си купиш мир е по-адекватно от това да го налагаш. Но по-важното е, че с една подобна тактика никога не може да се предвиди какъв ще е крайният резултат. Защото той не зависи нито от идеология, нито от добри намерения, а е свързан само с пари. Свободата и мирът не могат да се купуват с пари. Не бива да убиваш враговете си с подставени лица и наемници (както сега се води борбата с тероризма). Победата е само на страната на онези, които защитават ясни и истински цели, а намесата в чуждите работи никога не води до траен резултат. Интересен факт: финансирането на ескадроните на смъртта „Синовете на Ирак”, които през 2011 г. наброяват 54 000, струва на Пентагона 260 милиона долара. Сега подновените ангажименти на САЩ във връзка с войната срещу „Ислямска държава” възлизат на 22 милиарда долара.

ПЪТЯТ КЪМ ХАЛИФАТА

Новият лидер на „Ислямска държава в Ирак” Ибрахим ал-Бадри, който си избира бойното име Абу Бакр ал-Багдади, сякаш идва от нищото. Той няма биография, няма опит, няма идеология, но въпреки това Меджлис шура ал-муджахидин (организацията на осемте сунитски въстанически групировки) го определя като човека, който трябва да замести едновременно и двамата лидери на организацията. И за да бъде легитимиран Ал-Бадри, Ал Кайда просто споменава името му в една от своите видеопроповеди. Неговото назначение за лидер на „Ислямска държава в Ирак” е одобрено от Шурата с 9 от общо 11 гласа. Причините за това са няколко: той принадлежи към племенната конфедерация на курейшите, считана за една от най-почитаните в Близкия изток заради близостта им до родословието на пророка Мохамед. Твърди се, че той е пряк потомък на курейшите, от които произхождат всички ислямски халифи. Предишният – Абу Омар ал-Багдади, също е твърдял, че е от това племе. Освен това Ибрахим ал-Бадри (новият Ал-Багдади) като член на Шурата е бил близък и до Абу Омар ал-Багдади. И не на последно място: той е най-младият член на Шурата и перспективен лидер. Когато застава начело на организацията, никой не знае нищо за него, освен че през 2003 г. създава своя ислямистка групировка за съпротива срещу американската окупация с името „Джаиш Аал ал-Суна уа ал-Джамаа” (Армията на народа на сунитската общност). Но година по-късно той е арестуван и изпратен в лагера „Бука”. Времето, прекарано от Ал-Бадри в лагера, също е обект на спорове. Най-разпространената версия гласи, че той е бил там от 2004 до 2009 г., като е освободен малко преди да бъде закрит лагерът. Но според документи той е регистриран в лагера на 31 януари 2004 г. и е освободен на 6 декември 2004 г. После потъва някъде и не е ясно къде е бил и какво е правил. Някои американски и израелски източници като че ли услужливо се мъчат да му създадат друга биография. След разсекретяването на документи с изтекъл срок според Закона за свобода на информацията американски издания като „Ню Йоркър” разкриват, че американското военно разузнаване е скрило информация от досието на Ал-Багдади и е редактирало голяма част от тези документи. В документите пише, че е бил арестуван и изпратен в „Бука” на 31 януари 2004 г., като през декември същата година е освободен. През този период в досието му пише, че е административен чиновник, тих, кротък, неконфликтен. Но след това в „разсекретените документи” вече е представян като такфир, дясната ръка на Ал-Заркауи, той вече носи името Ал-Багдади, не е тих и спокоен, а раздразнителен, избухлив, отмъстителен, страдащ от параноя. Така по документи от административен помощник Ал-Бадри само за 12 месеца се превръща в главатар на „Ал Кайда в Ирак”. Това е наистина една шеметна кариера за човек, който е бил известен преди това със спокойната си натура и невзрачно минало. Някой с някаква цел на бързи обороти го превърта и го превръща в „кръвожаден мафиозо”, както пише в биографията му Джанин ди Джовани от „Нюзуик”. „Ню Йоркър” пък оповестява, че в неговото досие се съдържа разузнавателна информация, според която „Ал-Багдади” се води като „цивилен затворник”, което означава, че не е бил част от никаква въоръжена милиция. Възможно ли е един „административен помощник” след това да се превърне в страховитата фигура на кръвожадната терористична групировка „Ислямска държава в Ирак”. „Ню Йоркър” задава логичния въпрос: Защо са коригирани датите на неговото задържане и изпращането му в лагера? В крайна сметка цялата информация се оказва много противоречива – от това, че е бил в лагера пет години или пък че изобщо не е бил там, както и защо е бил задържан. Всъщност първият му арест става почти случайно. Той отива на гости при свой приятел във Фалуджа – Несаиф Нуман Несаиф, придружен от друг негов познат – Абдул Уахед ал-Семаир. Американското военно разузнаване следи Несаиф и точно при операцията за арестуването му там се оказва и Ибрахим ал-Бадри (бъдещият Багдади). Такива са заповедите: всеки иракчанин, заловен за съмнителни връзки, отива в лагер за превъзпитание като превантивна мярка. Но срещу Ал-Бадри няма никакви данни за участие в съпротивата срещу американската окупация и това се доказва с освобождаването му. Бившият високопоставен член на „Ислямска държава в Ирак” Абу Ахмед разказва за „Гардиън”, че познава Ал-Багдади още от „Бука”, като в лагера той вече се представял с това име. Надзирателите в лагера възприемали Багдади като „медиатор”, човек, който помага да се решават проблемите, които възникват всеки ден, като човек с диплома от Ислямския университет в Багдад. Поради това той се ползва с доверието на управата на лагера и има достъп до различните блокове в „Бука”. След това легендата твърди, че той използва тази своя функция, за да набира съмишленици за бъдещата си терористична организация.

ЛАГЕРЪТ БУКА, ИНКУБАТОРЪТ НА „ИСЛЯМСКА ДЪРЖАВА”

Бившият надзирател в лагера „Бука” Мичел Грей също смята, че Багдади е бил част от схема за създаване на организация, която да обслужва американските интереси в Ирак. 48-годишният Грей от Военна полицейска бригада 800 от Лонг Айлънд е кръстник на лагера „Бука”, като предлага на командирите си да го кръстят на загиналия на 11 септември 2001 г. началник на пожарната команда в Манхатън Роналд Бука. „Когато пристигнах в Лагера за лишаване от свобода, ме предупредиха: „Отнасяйте се към тези хора с уважение. И Нелсън Мандела е лежал в затвор, така че тук може би се намира следващият Нелсън Мандела”. В очакване на Мандела те проспаха появата на следващия Осама бин Ладен”, разказва той за вестник „Ню Йорк Пост”. Но наистина ли са го проспали?! За Грей няма никакво съвпадение, нито пък случайност, че 9 от 18-те висши главатари на организацията са преминали през този лагер. Това е изводът и на анализаторската група за изследване на тероризма Soufan Group. Освен Багдади там са лежали дясната му ръка Абу Муслим ал-Туркмани и идеологът на групировката Хаджи Бакр (и двамата вече са мъртви), както и министърът на чуждестранния легион от джихадисти Абу Касим, военният министър Абу Абдулрахман ал-Билауи и Абу Мохамад ал-Джулиани, лидерът на „Фронта Нусра”, който води войната срещу Башар Асад в Сирия. Според Soufan Group останките от елита на разформированата партия БААС на Саддам Хюсеин се срещат в затвора с ислямски фундаменталисти и създават съюз, който е много повече от един „брак по сметка”. Те превръщат „Бука” в „университет по тероризъм” на Ал Кайда и впоследствие на „Ислямска държава”. По този модел след това групировката започва да използва затворите навсякъде, за да сее радикалната си пропаганда и да привлича на своя страна престъпници и убийци. С това организацията се превръща в глобален престъпен синдикат, който действа с насилствени методи, за да постига целите си, отличаващи всяка мафиотска организация: извличане на печалби чрез продажба на своя продукт, а той е международен тероризъм уж в името на установяване на господство на исляма. Условията в лагера са унизителни: лагерът е разположен върху равна открита местност, заобиколена с висока телена ограда, около която обикалят патрули. Бягството е невъзможно. Задържаните умишлено са принизявани до полуживотни, седят по цял ден с гръб един към друг, ядат една и съща храна (пиле с къри), а на диабетиците дават М&Ms и Skittles за подобряване на нивата на кръвната захар в кръвта. Постепенно тези пакетчета се превръщат във вътрешна валута – като цигарите в затворите. Използват ги, за да търгуват помежду си. А в лагера може да се купи всичко… Дори секс услуги срещу бонбони… Лагерът разполага и със свои затворнически закони и се прилага дори смъртно наказание. След убийството на „осъдения” затворниците просто завличат тялото му до оградата и казват на охраната: „Намерихме го така”. Експертите наричат този модел на самоуправление „сценарият Аркам Сити” и много от бъдещите лидери на халифата са получили първия опит по съвместно планиране тъкмо в лагера „Бука”. Тук те демонстрират своя потенциал, хитростта и безкомпромисността си, с които след това завладяват половината от Ирак и Сирия и тръгват на завоевателен поход към Европа. „Ние им давахме сух чай, те го смесваха с вода и пясък и си правеха топчета. Затворниците изсушаваха тези топчета на слънце и те ставаха леки и много твърди. Използваха ги като оръжие. Удар в лицето с такова топче е много болезнен и може да ти счупи зъбите. Когато затворниците се бунтуваха, небето почерняваше от тези топчета”, продължава разказа си Мичел Грей. В своята книга „ИДИЛ: Армията на терора отвътре” авторите, американският журналист Майкъл Вайс и сирийският политолог Хасан Хасан, описват любопитната история на раждането на „Ислямска държава”. Те цитират разказа на генерал-майор Дъг Стоун, който е началник на лагера през 2007 г. и е провеждал всички разпити на задържаните. Когато той е в лагера, там има 26 000 затворници. От тях около 15 000 са определени като „радикални елементи”, а от тях 1350 са маркирани като „изключително опасни”, т. нар. такфири, които обвиняват другите мюсюлмани в безверие. „Парите са първата мотивация на джихадистите, за да се присъединят към „Ал Кайда в Ирак”, не става дума за никаква идеология”, казва генерал-майор Стоун.

Генералът забелязва много странен феномен, който засяга само затворниците такфири: след като ги транспортират до лагера, те питат къде е блокът на „Ал Кайда в Ирак”. Прави му впечатление, че те имат „много ясна представа как работи лагерът и най-вече как се разпределят арестуваните”. Понякога те умишлено се оставят да ги арестуват, след което искат да бъдат настанени в блока на „Ал Кайда в Ирак”. „Този блок бе изключително добре организиран: всеки знае къде точно спи, къде може да се движи според техните петъчни нощни молитви.” Но най-любопитният факт, който споделя генерал Стоун, е, че една част от блока се е наричала „Лагер Халифат”. Затворниците непрекъснато са чували това наименование. „Дори да не могат да осъществят халифат, те адски вярват, че могат”, казва Стоун. Правилата за организация на затворите в Ирак е такава, че всеки задържан от американските сили без никакъв документ може да каже каквото име му хрумне и след като му вземат биометричните данни, те да се обработват с това име. Задължителната процедура е от всеки затворник да се събират отпечатъци от пръстите, ДНК, сканиране на ирисите. Но след това имената, които са свързани с тези биометрични данни, са фалшиви. Генерал Стоун разказва: „Имал съм много случаи един и същи човек да ми се представя с различно име при всеки разпит. Единствено чрез сравняване на биометричните данни можехме да проследим степента на рецидивизъм при някои от лагерниците. Още в началото се сблъсках с един от лагерниците, който се казваше Ал-Багдади. Не ми направи никакво специално впечатление името, защото джихадистите много често се кръщават с бойни имена на своите родни места. Но забелязах, че в Багдади имаше нещо по-различно. Запомних името му, защото беше включен в списък с имена на затворници, които са поддържали връзки с Ал Кайда. Нашите криминални психолози го определяха като човек с его, но не в категорията на социопатите, а като човек, който има сериозен план за нещо сериозно. Наричаше себе си имам, налагаше закона на шариата и четеше проповедите като имам”. Генералът разказва, че той изобщо не бил конфликтен и никога не е създавал проблеми. Но определено имал качества на лидер и започнал открито да се среща и да общува с „генералите”. Така в лагера наричали бившите офицери от армията на Саддам, но които не били генерали. Тъй като за генералите и висшите офицери специално е създаден лагерът „Кропър” до международното летище в Багдад. Там държат най-вече висшите чинове, а в „Бука” изпращат само офицерите до майор. Много бързо след срещите с Багдади „генералите” в „Бука” започват да си пускат бради и да се определят като такфири. Стоун е убеден, че Багдади е изпратен в лагера с мисия – да набира кадри измежду офицерите от разпуснатата армия на Саддам. „Който е умен и иска да създаде своя армия, най-доброто място бе лагерът „Бука”. Хранят те, лекуват те, оправят ти зъбите. Но най-важното е, че тези хора бяха на сигурно място и можеха да оцелеят, без да рискуват да бъдат убити, както се случваше в провинция Анбар”, разказва за „Гардиън” шейх Али Хатем Сюлейман от провинция Анбар. Абу Бакр ал-Багдади измисля много хитра система, за да поддържа контакт с всички. Вербуваните хора са разделени на групи, като всяка група има лидер. Те си разменят имена, адрес и телефони, които издраскват върху ластика на долното бельо. След като излязат от лагера, отново влизат в контакт с помощта на разменените данни и се организират. Единственият документиран факт за Абу Бакр ал-Багдади от този период е, че през юни 2007 г. се присъединява към Меджлис шура ал-муджахидин, орган за координиране на съпротивата срещу шиитското правителство на Малики и срещу американската окупация. Но Багдади не е прикрепен твърдо към нито една организация и по-скоро снове от една групировка в друга, от „Мюсюлмански братя” до Джаиш ал-муджахидин и Ал-Карма. Експерти обясняват, че Ал-Багдади не искал да бъде част от подчинена на Ал Кайда структура. Всъщност той казвал, че за него по-големи врагове са някои сунитски групировки, отколкото американците. И залагал върху т.нар. братоубийствена война срещу групировките, които не били и не искали да бъдат част от неговата сформираща се организация. Това е част от образа на Багдади като лидер на неясни сунитски групировки до експанзията на „Ислямска държава” в Ирак и Сирия. Което, ако е вярно, звучи по-скоро в стила на доклада на ген. Марк Кимит, отколкото като патриотична и религиозна кауза на един имам джихадист.

ДУХЪТ НА САДДАМ II

През юни 2010 г. началникът на Генералния щаб на американската армия ген. Реймънд Одиерно в секретния си доклад до министъра на отбраната пише, че след като Абу Бакр ал-Багдади застава начело на „Ислямска държава в Ирак”, за кратко време 34 от общо 42 бивши високопоставени членове на групировката са отстранени, поради което организацията губи връзката си с главната квартира на Ал Кайда във Вазиристан, Пакистан. При така създалия се вакуум още преди Осама бин Ладен и Ал-Зауахири да успеят да реагират, Абу Бакр ал-Багдади слага ръка на всички ключови постове и реално прекъсва връзките с Ал Кайда, за да тръгне по свой път. Защо ли? Според двама бивши членове на „Ал Кайда в Ирак” този вътрешен преврат е извършен от хора без солидни салафитско-джихадистки позиции, които обаче биха искали да си осигурят такива – а това са предишните активисти от баасистката партия на Саддам. Полковник Дерек Харви, главен съветник на главнокомандващия американския контингент в Ирак ген. Петреъс, казва: „Абу Бакр ал-Багдади без съмнение не е Ал-Заркауи, но умението му да подчини осем сунитски групировки, да си партнира тактически с „Армията Накшбанди” (на бивши офицери от армията на Саддам и партията БААС) и влиянието му сред сунитските племенни общини разкриват черти на баасисткия стил. Това вероятно се дължи на организационните умения на един от неговите преподаватели от Ислямския университет в Багдад – Иззат ал-Дури. Той е една от централните фигури, действащи от неофициалната столица на халифата – Рака в Сирия. Това е човекът, който го е насърчавал да търси кариера в Саддамовото Министерство на ислямските дарения”. В доклада на ген. Реймънд Одиерно се казва още: „Антиамериканското въстание в Ирак черпи сили от сунитския реваншизъм. В исторически план баасизмът е една от проявите на сунитската политическа власт. В периода на своя възход той съперничи на панарабския национализъм, поддържан от египетския президент Гамал Абдел Насър, на ислямската идеология „Мюсюлмански братя” на Сайед Кутиб Сайед, на салафисткия джихадизъм на Осама бин Ладен. Но баасизмът им противопоставя светска социалистическа идеология”. Днес тази идеология е в странна симбиоза с халифатския такфиризъм на „Ислямска държава”. Проф. Аматция Барам и Песач Маловани от Центъра за изследвания на Ирак към Университета в Хайфа отиват още по-далеч, като твърдят, че Ал-Багдади всъщност е наследникът на Саддам Хюсеин, или както те го наричат – Саддам II. На първо място изборът на името Ал-Багдади позиционира неговата групировка в иракската столица, така както е било по времето на Абасидския халифат, от който се вдъхновява и иракският диктатор Саддам. „Саддам не се осмеляваше да се обяви за халиф, но във всичките си действия той постоянно натрапваше концептуалните връзки с Абасидския халифат в Багдад. Едно от имената, които той си бе присвоил, беше Ал-Мансур, което означава „победител по волята на Аллах”. Но исторически това е името на един от Абасидските халифи. Освен това той кръщаваше своите армейски корпуси с различни имена от Абасидската история. Легендата говори, че чрез своята „Кампания за вярата” Саддам разпоредил да се изучава и рецитира Коранът, като обещал да финансира с държавни фондове обучението на 30 000 учители по Коран. Той дори дарил кръв, с която да бъде написан Кървавият Коран, който се съхранява в джамията „Майката на всички битки”. Тъкмо тази кампания на Саддам и създаването на перспективни работни места за богослови на Корана насърчава Ал-Багдади да се ориентира към ислямските науки в Университета на Багдад вместо предпочитаната специалност „Право”, за която той се оказва неподготвен заради посредствените му оценки в гимназията и провала му по английски език. Сега Ал-Багдади повтаря този модел и реално се изявява като „ученик на Саддам”. Бруталността на неговата групировка, шпионският професионализъм, с който действат неговите структури, бойните умения, които демонстрират неговите военни дивизии, удивително напомнят на иракската армия от епохата на Саддам”, коментират Барам и Маловани от Университета в Хайфа. Полковник Дерек Харви допълва, че не на последно място омразата към шиитите е най-силната връзка между двамата. По време на 30-годишния режим на Саддам над 150 000 шиити и кюрди стават жертва на терора и репресиите, особено по време на въстанието против режима му през март 1991 г., в края на Първата война в Залива. Когато танковете на Саддам навлизат в Наджаф, върху тях е изписан лозунгът „Никакви шиити от утре”. Но има и съществена разлика между Ал-Багдади и Саддам Хюсеин и тази разлика отново са шиитите: въпреки своята кръвожадна и варварска същност Саддам не посмя да превърне унищожението на шиитите в своя държавна политика. Докато Ал-Багдади следва фашизираната патологична идеология на Ал-Заркауи. За него шиитите са „религиозни нищожества, коварни и заслужаващи единствено смърт”. Всичко останало свършва западният стил на търсене на сензацията. Западните медии се надпреварват всеки ден да изваждат на бял свят всякакви факти, слухове, недомислици, както и откровени измислици за „Ислямска държава”, с единствената цел да привличат повече аудитория. Според културния антрополог от Университета на Мичиган Скот Атран медиите успяват да създадат на „Ислямска държава” ореола на революционно романтично движение по модела на много такива от миналия век, които проливат невинна кръв в името на една велика идея. „Сякаш се връщам в епохата на Френската революция, когато Робеспиер налага терора като инструмент на демокрацията на народа – назидателно, безкомпромисно, авторитарно”, казва Скот Атран.

КАК САЩ ЩЕ ЛИКВИДИРАТ АЛ-БАГДАДИ

Директорът на ЦРУ Джон Бренън се закани, че Абу Бакр ал-Багдади ще бъде ликвидиран, след което ще настъпи краят и на организацията му. Как би могло да стане това? Много добър модел е операцията по ликвидирането на Осама бин Ладен, която въпреки официалната версия остава забулена в мистерия, противоречия и конспиративни теории. Легендарният разследващ журналист Сиймор Хърш, носител на „Пулицър”, който е разкрил едни от най-големите политически скандали в Америка, твърди, че изобщо не е имало операция „Джеронимо”, „Копието на Нептун”, или както и да я наричат из различни медии. Марк Боудън, автор на книгата „Финишът”, посветена на убийството на Осама, разказва пред списание „Шпигел” много любопитна история за негов разговор с Хърш точно отпреди една година и точно на датата на ликвидирането главатаря на Ал Кайда. Боудън повече от 30 години е топ репортер в ежедневника „Филаделфия Инкуайърър”, а от 15 години е автор на бестселъри. Марк Боудън пише за тайни операции на ръба на конспирацията, затова залага винаги на възможно най-богати и достоверни източници, документи, свидетелски разкази. После размесва всичко това и го описва от първо лице, единствено число – като пряк участник. Боудън става световноизвестен с книгата „Блек Хоук”, която след това се превръща и във филмов сценарий за Ридли Скот. Има книга и за убийството на наркобарона Пабло Ескобар, а последната му книга е за битката за град Хюе по време на Виетнамската война през 1968 г. Сиймор Хърш пък получава награда „Пулицър” през 1970 г. за своето разкритие на клането във виетнамското селце Ми Лай, извършено от отряда на лейтенант Уилям Коли. Именно заради този материал на Хърш 19-годишният тогава Марк Боудън решава да стане журналист. Хърш е поканен на работа в „Ню Йорк Таймс” и заедно с младите репортери на „Вашингтон Пост” Карл Бърнстейн и Боб Удуърд разкриват аферата „Уотъргейт”. През следващите години Сиймор Хърш оповестява десетки скандали на политици, тайните служби, армията. Тъкмо Хърш е журналистът, който дава гласност на мъченията, извършвани от американски военни в затвора „Абу Грейб” през 2004 г. И така, на 1 май 2015 г. телефонът на Боудън звъни, а когато той вдига, отсреща Хърш директно му стоварва въпроса си: „Виждал ли си наистина снимките от погребението на Осама в морето?”. Боудън онемява. В книгата му „Финишът” от 2012 г. се разказва как американските бойци изхвърлят тленните останки на главатаря на Ал Кайда от борда на самолетоносача „Карл Винсън” в северната част на Арабско море. „На борда на самолетоносача е организирано скромно мюсюлманско погребение. Тялото беше увито в бял покров с тежести, които да го потопят. Последната серия от цветни снимки в албума на смъртта не бяха гротескни. Те бяха някак си странно вълнуващи. Фотограф от военноморските сили запечата погребението на дневна светлина в понеделник сутринта на 2 май. Един от кадрите показва увитото в бяло и овързано с тежести тяло. Следващият го показва легнал диагонално върху плоска дъска, а краката стърчат навън. В следващия кадър тялото пада във водата и леко я разплисква. На следващата снимка вече се вижда под водата, като призрачно потъващо торпедо. На другата снимка върху синята повърхност има само концентрични кръгове. На последната водата е спокойна. Тленните останки на Осама изчезнаха завинаги.” „Е, виждал ли си тези снимки наистина?”, продължава настоятелно Хърш. „Не, не съм. Но човек, на когото имам пълно доверие, ми ги описа подробно”, признава Марк. „Няма такива снимки”, казва Хърш. След което му обяснява, че цялата история с откриването, ликвидирането и убийството на Осама бин Ладен е една фалшификация. А в своята книга Боудън просто е преразказал една политическа приказка от Луис Карол. „Съжалявам Марк, не го пожелавам на никого, но са те изиграли и са те използвали!”, повтаря легендарният разследващ журналист. Марк Боудън изпада в депресия и прекарва почти цяла година в родния Кенет Скуеър в Пенсилвания, без да се появява публично, като разсъждава върху думите на Сиймор Хърш – той е неговият идол за разследващ журналист. Превърта отново десетките разговори, срещи, записки с офицери, агенти, „тюлени”, дори със самия президент на САЩ. Възможно ли е всички те да са го лъгали?

Седмица след този разговор Сиймор Хърш публикува в London Review of Books своята версия и излага фактите, заради които казва, че цялата история около операцията за ликвидирането на Осама сякаш е писана от Луис Карол. Версията на Хърш, която той предлага след разговор с бившия директор на пакистанските тайни служби ген. Асад Дурани, гласи, че в американския сценарий има много „лъжи” и най-голямата от тях е, че пакистанското разузнаване изобщо не е знаело за операцията. Втората лъжа е, че Осама е бил разкрит в резултат на „дългогодишни усилия на американското разузнаване”, което попаднало по следите и дълго време наблюдавало куриера на Ал Кайда. Дурани му разказва, че от 2006 г. Осама фактически се намира под контрола на пакистанските служби и дезертьор от пакистанските тайни служби издава тази истина на ЦРУ, като иска част от обявената за главата му награда от 25 милиона долара. Осама неслучайно е държан в Аботабад – само на 3 километра от военната академия на Пакистан и на 2 километра от главната квартира на батальон за специални операции на армията. На 15 минути полет с хеликоптер се намира и базата Тарбела Гази, в която се обучават бойци от охраната на ядрените арсенали на страната и се планират тайните операции на пакистанските служби. „Гази е основната причина, поради която Осама е настанен в Аботабад, за да бъде винаги под контрол. Когато всеки си измисля своя собствена история, свой собствен наратив, тогава истината става доста разтеглива”, пише Сиймор Хърш. Той припомня странния и зловещ факт, че почти целият отряд от 22-мата „тюлени”, взели участие в операцията в Аботабад, вече са мъртви, като 17 загиват в мистериозна катастрофа с боен хеликоптер. А останалите двама живи „тюлени” – Роб О’Нийл и Марк Оуен (с истинско име Матю Бисонет), вече разказват съвсем противоположни версии за случилото се, като всеки от тях твърди, че той е последният човек, видял и ликвидирал Осама. В крайна сметка никой не знае коя версия е достоверната. Тази на парламентарната комисия за разследване? Или другата на топ репортера? А може би третата на холивудските филми? Ами официалната версия на говорителя на правителство? Отговорът на тези въпроси не е еднозначен. Вероятно това е причината ЦРУ да публикува странния сериал в Twitter по повод петата годишнина от убийството на Осама. Хърш коментира, че американците живеят в свят, в който всяко твърдение се възприема като стратегическо изявление без значение от неговото истинно съдържание. Ето например 30% от американците, тоест всеки трети американец, вярва, че президентът Обама всъщност е мюсюлманин. Реално страната е разделена на две и всеки има своята истина, но тя никога не е една. Голяма част от новините на „Фокс Нюз” за правителството, за историята, за изкуството и дори за секса се различават от онова, което се пише в „Ню Йорк Таймс”. Доказват го и новите данни на Изследователския център „Пю” по темата за вътрешното раздвоение на американците. Резултатите са шокиращи. Една трета от привържениците на републиканците смятат, че демократите са заплаха за благоденствието на страната. Една трета от консервативно настроените американци на свой ред са на мнение, че техните деца и роднини не бива да създават семейство с привърженици на Демократическата партия. И обратното – демократите не искат да имат съседи републиканци. Двата лагера живеят в два паралелни свята, в различни реалности. Първичният грях се е зародил преди повече от половин век, когато в Далас е убит президентът Кенеди. И досега няма единна история за това кой е неговият убиец. Официалният наратив се базира върху заключенията на т.нар. „Комисия Уорън”, която през 1964 г. стига до заключението, че Лий Харви Осуалд е убиецът, който е действал самостоятелно и не е имал никаква съучастници, а убийството не е част от голям заговор. Много по-късно през 1979 г. парламентарна комисия стига до противоположния извод, че Кенеди може би е станал жертва на заговор. Но повече доказателства не се привеждат. Според центъра „Пю” днес всеки пети американец е убеден, че Лий Харви Осуалд е убиецът на Кенеди, но другите четирима са убедени, че той е станал жертва на заговор и официалната версия не отговаря на истината. Същата двусмисленост забулва истината и за убийствата на брат му Робърт Кенеди, на бореца за правата на черните Мартин Лутър Кинг, няма една истина за атентатите от 11 септември 2001 г., дори официално се знае за засекретени 28 страници от официалното разследване, които разпалват въображението за всякакви конспиративни теории. Нация, която десетилетия наред не търси и не изяснява истината за най-драматичните събития от своята история, е обречена да задълбочава недоверието в обществото. Възможно ли е Марк Боудън да е станал жертва на лъжа и измама и хората, с които се е срещал, да са го подвели умишлено? Едва ли, счита Сиймор Хърш. Възможно е агенти на ЦРУ, чиято задача е била да следят Осама, наистина да са попаднали на следите на неговия куриер и когато са се срещнали с Боудън, да са му разказали просто тяхната версия. Без да знаят за съществуването и на друга. Това е любим метод в работата на ЦРУ. Нарича се „измиване на очи”. Използва се много често, за да се манипулират собствени агенти. Похват, който е част от арсенала не само на тайните служби. В армията също често се използва.

ЕПИЛОГ

Кой има нужда от Ал-Багдади и „Ислямска държава”? През 1940 г. Джордж Оруел пише есе, в което задава въпрос със същото съдържание. Поводът е книга, посветена на „една ужасна безмозъчна империя и на нейния вожд”, в която реално не се случва нищо друго, освен младите мъже да се подготвят единствено за пушечно месо на фронта. „Как е възможно да съществуват такива чудовищни възгледи, когато либералната демокрация би трябвало да унищожава в зародиш подобно варварство? И защо цяла една нация коленичи и се гърчи в краката на човек, който й предлага единствено „война, опасности и смърт”, докато други форми на управления предлагат много по-добра алтернатива?” Вече знаем отговора. А есето на Оруел е рецензия на „Моята борба” на Адолф Хитлер.