Тя е сред най-забележителните фигури на световната левица в началото на XX век. Първата рускиня, която става министър и посланик. Радикализмът й се отнася не само до обществено-политическия, но и до интимния живот. Феминистка е много преди терминът да стане популярен. Призивите й за освобождение на жените шокират както консервативната буржоазия, така и болшевишката партия. Няколко пъти животът й виси на косъм и все пак доживява до 80 години. Нетипично дълго за един революционер. Дори и в това
Александра Михайловна е родена през 1872 г. и наследява бунтовния дух от родителите си. При това и от двамата. Баща й Михаил Домонтович е инспектор на Николаевското кавалерийско училище и генерал-майор в Генералния щаб. Участва в Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.), след което става един от председателите на Военноисторическата комисия към Генералния щаб. Именно под негово ръководство е изготвен доклад с изводите от наскоро приключилата война срещу Османската империя. Независимо от факта, че войната, довела до освобождението на България, е победоносна, докладът на Михаил Домонтович не пести критики по отношение на действията на военните ръководители. Затова и армейската върхушка се вбесява от написаното. Избухва страшен скандал и се налага намесата на император Александър III. Той признава, че истината трябва да се казва, но подчертава, че критиките не бива да са толкова остри. В крайна сметка е поръчан друг доклад, който е много по-снизходителен към действията на военните началници, докато трудът на генерал Домонтович е издаден само в 100 екземпляра и моментално е засекретен. Майката на Александра, на която е кръстена и бъдещата революционерка, също има силен независим дух. Баща й, финландски селянин, принуждава дъщеря си да се омъжи за човек, когото тя не обича особено. Но Александра Масалина ражда три деца едва когато се влюбва в Михаил Домонтович. Успява да получи развод, което за онези времена е много трудно, и се събира с голямата си любов. Не след дълго първият й съпруг, полският военен инженер Константин Мравински, е обвинен за участие в заговор за убийството на императора. Александра моли втория си съпруг да се застъпи за първия. Михаил Домонтович изпълнява молбата й и Мравински се отървава само със заточение. Малката Шурочка има класическо щастливо детство.
Не само живее в триетажна къща в центъра на Санкт Петербург, но и като най-малко дете и единствена дъщеря е обкръжена с много любов. Научава се да чете много малка и мечтае да стане писателка. Тя е чувствително дете, склонно към състрадание, притежава силно чувство за справедливост. Вече като тийнейджърка Александра постоянно се възмущава от още една традиция, смятана за съвсем естествена по онова време, според която девойката се омъжва не за човека, когото обича, а за този, когото посочат родителите. Тя е хубава, интелигентна и все по-често майка й и баща й я запознават с „перспективни” младежи, надявайки се тя да се омъжи за някой от тях. Предложенията валят едно след друго, но Александра постоянно ги отхвърля. Един от разочарованите кандидати, син на прословутия генерал Михаил Драгомиров, се застрелва след отказа на Шурочка да се омъжи за него. Той става и първият от поредицата много мъже, които буквално си губят ума по нея. В крайна сметка младата Александра отхвърля всички потенциални съпрузи, предложени й от родителите, и избира за любим мъж далечния си роднина Владимир Колонтай. „Той прекрасно танцуваше мазурка и ни забавляваше по цели вечери”, разказва в спомените си Александра. Две години майка й и баща й се съпротивляват на този брак, но в крайна сметка упорството на дъщеря им взема връх. Владимир и Александра се женят през 1893 г., а на следващата година се ражда синът им Михаил. Владимир Колонтай много обича жена си, но тя бързо разбира, че „кариерата” на съпруга и майка съвсем не е за нея. „Домакинството изобщо не ме интересуваше, а за детето прекрасно се грижеше бавачката.” 22-годишната Колонтай има съвсем други приоритети. Първо, влекат я силните и ярки мъже и, второ, все повече се пита на какво се дължат социалното неравенство и тежкото положение на жените. Опитвайки се да намери отговори на тези въпроси, тя се обръща към марксистката литература. През 1898 г. заминава за Швейцария, където изучава икономика и статистика. През тази година се появява и първата й научна работа „Основи на възпитанието според възгледите на Добролюбов”. През 1901 г. вече е в Лондон, където изучава историята на работническото движение. Именно там се запознава с някои от най-видните европейски социалдемократи – Георги Плеханов, Карл Кауцки, Роза Люксембург. Където и да се появи, Александра прави силно впечатление. Не просто е интелигентна и говори убедително, но за разлика от повечето революционери (и мъже, и жени) държи на външния си вид, винаги е с елегантни дрехи и прическа. Въпреки успехите си зад граница обаче Колонтай няма никакво намерение да остава в чужбина. Връща се в Русия, твърдо решена да участва активно в борбата за подобряване на живота на работниците и селяните. Със съпруга й са разделени отдавна, но двамата с Владимир, който ще стигне до генералски чин, ще останат приятели до смъртта му през 1917 г. Александра се посвещава изцяло на радикалните действия по преобразяването на съществуващия строй. На 9 януари 1905 г. участва в демонстрацията, която се отправя към Зимния дворец с намерение да връчи на императора петиция с икономически и политически искания. Демонстрацията е мирна, но е посрещната от стотици войници, които започват да стрелят срещу невъоръжените хора. Това трагично събитие, при което загиват стотици граждани, остава в историята под името „Кървавата неделя”. То се превръща в един от най-мощните удари срещу руската монархия. Николай II ще управлява още 12 години, но почитанието на обикновените руснаци към символизираната от него институция вече не съществува. Александра Колонтай вижда с очите си как войниците разстрелват мирните демонстранти и това допълнително я радикализира. Взема участие в Първата руска революция, избухнала в края на 1905 г., а година по-късно създава в Петербург работническа женска организация. Силно разочарована е от нежеланието на повечето си другари в социалдемократическата партия да приемат сериозно призивите й за женско равноправие. Колонтай се зарича да направи всичко възможно, за да промени това отношение. Не може, твърди тя, да се бориш за свободата на потиснатите и да не обръщаш внимание на отчайващото положение на жените. Междувременно нейните революционни идеи привличат вниманието на органите на реда. Издадена е заповед за арестуването й. За да не попадне в затвора, Александра напуска Русия в края на 1908 г. Установява се в Германия, където по това време социалдемократическата партия е най-силна, а работническото движение – най-добре организирано. Още в началото на престоя си Колонтай развива трескава дейност. Обикаля Германия и Швейцария, участва в най-разнообразни дискусии, изнася множество доклади. В Женева темата на лекцията й е „Семейството, любовта и проституцията в светлината на научния социализъм”. Ето какво си спомня за Александра през онзи период бъдещият писател Иля Еренбург (подробно за него в бр. 30 на а-specto): „Видях Колонтай през 1909 г. Стори ми се красива, беше облечена съвсем не така, както обикновено се обличаха руските имигрантки в желанието си да подчертаят пренебрежението си към женствеността. Пък и говореше за това, което нямаше как да не впечатли един 18-годишен юноша – личното щастие е невъзможно без щастието на цялото общество”. Независимо от непрекъснатите пътувания Александра Колонтай успява да напише и издаде книгата си „Социалните основи на женския въпрос”. Където и да се появи, необикновената жена от Русия предизвиква мъжкото въображение. Умна, разкрепостена, с твърди възгледи за радикална промяна на света – предостатъчни основания, за да влюбва мъжете в себе си. При това далеч не само съотечествениците. Сред завоеванията й е Карл Либкнехт, син на Вилхелм Либкнехт, един от създателите на Германската социалдемократическа партия и водач на лявото крило в партията. През 1919 г. Карл е сред създателите на Германската комунистическа партия и един от организаторите на Спартакисткото въстание. След неговото потушаване е убит заедно с Роза Люксембург. През 1911 г. Александра Михайловна живее в евтино хотелче в Париж, храни се оскъдно и завършва книгата си „Сред работническата Европа”. В спомените си пише, че очаква с „нетърпение вечерите и идването на П. П.”. П. П. е Пьотр Павлович Маслов, руски социалдемократ, който лежи в затвора заради възгледите си, след което напуска страната. Автор е на няколко капитални произведения за преустройството на селското стопанство. Той е в Париж със съпругата си, където завързва любовна връзка с Колонтай. Романът не продължава дълго, защото Пьотр Павлович постоянно се терзае, че изневерява на жена си. Следващият мъж в живота на Александра Михайловна е Александър Шляпников. Той започва работа още на 12 години, а на 16 вече участва в стачки. Арестуван е заради участието му в революцията от 1905 г. След това заминава за чужбина, където и се запознава с Колонтай. Шляпников е с 13 години по-млад от нея, но това изобщо не пречи на любовта им. Проблемите идват, когато Александър Гаврилович започва все по-силно да настоява, че двамата трябва да оформят отношенията си юридически, т.е. да се оженят. Думата „брак” предизвиква у Александра същите негативни емоции, както и думата „самодържавие”. Тъй като тя държи фанатично на свободата си, двамата се разделят. През следващите години пътищата им ще се пресекат още няколко пъти, и то в ключови моменти от историята на руската държава.
Любовните събирания и раздели изобщо не пречат на обществената дейност на Колонтай. Тя неспирно обикаля Европа и говори пред многобройни аудитории за необходимостта от скорошна революция. Според нея тази революция трябва да доведе до радикална промяна не само на обществено-политическия, но и на личния живот. Свободата трябва да дойде както за работниците и селяните, така и за жените. Александра Колонтай работи в тясно сътрудничество с Клара Цеткин, видна представителка на социалдемократическото движение и борец за правата на жените. Благодарение на техните упорити усилия през 1910 г. Вторият интернационал, където влизат представители на социалистическите партии, взема решение 8 март да бъде отбелязван като международен ден на жената. Дейността на Колонтай не остава незабелязана в държавите, които обикаля. Консервативните кръгове не харесват нито отдадеността й на радикалната левица, нито феминистките й призиви. Освен това Александра Михайловна успява да ядоса и немалко свои партийни другари. Излязлата през 1912 г. нейна книга „Сред работническата Европа” предизвиква страстни полемики в левите среди. В нея авторката отправя тежки критики към германските социалдемократи. Според Колонтай те са се обуржоазили, отказали са се от революционния марксизъм и са поели по пътя на съглашателството с управляващите. Поведението на германските социалдемократи веднага след избухването на Първата световна война през 1914 г. потвърждава тезите на Колонтай. Левите германски депутати напълно подкрепят военолюбивите действия на правителството и гласуват в подкрепа на всяко негово решение. Началото на войната заварва Александра Михайловна в Германия. Налага й се веднага да напусне страната, защото Германия и Русия са противници. През следващите месеци обикаля Швеция, Дания, Норвегия. Престоят й в някои от тези държави е много кратък. В Швеция я арестуват заради публикацията на антивоенна статия. Изгонена е от страната по личната заповед на крал Густав Пети. Подобни пречки ни най-малко не сломяват решителността й. Александра Михайловна продължава антивоенната си дейност и през 1915 г. участва в много важната конференция в Цимервалд (Швейцария), където се събират социалисти, противници на войната, от цяла Европа. Именно върху основата на това движение няколко години по-късно ще бъде създаден Третият (Комунистическият) интернационал. По време на конференцията Колонтай се сближава с Ленин и официално се присъединява към ръководените от него болшевики. Преди това е привърженичка на другото крило в руската социалдемокрация – меншевиките. По-близка е до тях най-вече от уважение към Георгий Плеханов, патриарха на социалдемокрацията в Русия. Само че с течение на времето неговите позиции стават все по-умерени, а идейното развитие на Александра Михайловна върви точно в обратната посока. В тези военни години тя успява да стигне и до САЩ. Отива там по покана на американската социалистическа партия. В Ню Йорк се среща с Лев Троцки. За разлика от нея той не е там доброволно. Оказва се в САЩ, защото по време на войната нито една европейска държава не се е съгласила да приюти опасния руски революционер. Александра Михайловна не харесва Лев Давидович. Определя го, съвсем несправедливо, за „десен социалдемократ”. Това негативно отношение към „демона на революцията” Колонтай ще съхрани и през следващите години и именно то ще окаже важна и най-вече положителна роля в собствената й съдба. В средата на януари 1917 г. Александра Михайловна напуска САЩ. Ето какво пише малко преди да се качи на кораба: „Трудно ми е да замина. Започнах да свиквам с американския живот, да откривам в него това, което е скрито от погледа на повърхностния пътешественик. Заобичах американската литература, американските несравними библиотеки, американските жени. У нас няма такива. Това са жени съзидателки. През последните два месеца все повече и повече разбирах своеобразието на живота на американската интелигенция и тези хора страшно ми харесват”. Само месец след заминаването на Колонтай в Русия избухва Февруарската революция. Монархията отива в историята и властта е поета от Временно правителство, в което влизат либерални и умерено леви партии. Всъщност по-точно е да се каже, че официалното правителство дели властта със Съветите на работническите и войнишките депутати, където все по-голяма роля започват да играят болшевиките. През март 1917 г. Александра Михайловна се връща в столицата Петроград, а на 3 април е сред тези, които възторжено посрещат Ленин на Финландската гара. Именно там на импровизиран митинг Владимир Илич призовава за край на империалистическата война и за избухването на световна пролетарска революция. На следващия ден Колонтай е в Таврическия дворец, където Ленин излага своите знаменити Априлски тезиси. Основната идея в тях е, че извършената през февруари буржоазнодемократична революция трябва да прерасне в социалистическа, като властта премине в ръцете на работниците и селяните. Не само умерено левите, но и доста болшевики са стъписани от чутото. Те смятат, че Русия не е съзряла за социалистическа революция. Болшевишки лидери като Г. Зиновиев, Л. Каменев, А. Шляпников (бившият любим на Колонтай) открито заявяват несъгласието си с Лениновия план. Каменев дори публикува статия в болшевишкия вестник „Правда”, озаглавена „Нашите разногласия”. За разлика от тези предпазливи революционери Александра Колонтай безрезервно подкрепя Лениновите идеи за необходимостта от незабавна социалистическа революция. През следващите седмици тя говори на десетки митинги и събрания, убеждавайки аудиторията, че не бива да се чака нито минута, че работниците и селяните трябва да вземат властта колкото се може по-скоро. През този период Колонтай е едно от най-разпознаваемите лица на болшевишката партия. Новината, че ще говори на някой митинг, кара стотици хора да се насочат натам, за да чуят какво ще каже. Заради неукротимия й темперамент започват да я наричат „валкирията на революцията”. Разбира се, освен запалени почитатели тя си спечелва и яростни врагове. Ето какво казва за обстановката през лятото на 1917 г. Питирим Сорокин, който тогава е активен член на партията на есерите, основните леви съперници на болшевиките, а по-късно, вече в емиграция в САЩ, става основоположник на теориите за социалната стратификация и социалната мобилност: „Животът в Петроград става все по-труден. Хаосът, убийствата, гладът, смъртта са нещо обичайно. Вчера спорих на един митинг с Троцки и г-жа Колонтай. Що се отнася до тази жена, то очевидно нейният революционен ентусиазъм не е нищо друго освен опосредствено задоволяване на нейната нимфомания. Независимо че е имала много мъже, първо е била съпруга на генерал, а после любовница на една дузина хора, все още не се е заситила. Постоянно търси нови форми на сексуален садизъм. Бих искал да я наблюдават Фройд и други психиатри. Това за тях би бил рядък обект”. Александър Солженицин също не се отличава с особено изящен изказ, когато разказва за Александра Михайловна. Макар и вече 45-годишна, пише Солженицин, нейните пориви карат доста партийни другари да губят хладнокръвието си и да се надяват на нещо повече с нея, отколкото на проста размяна на мнения. Подобни коментари ще съпътстват Колонтай през целия й живот. В средата на 1917 г. обаче тя няма никакво време да им отговаря. Посветила се е изцяло на идващата революция. И е готова да посрещне всякакви трудности по този път. А те не закъсняват да се появят. През юни 1917 г. Временното правителство обвинява болшевишките лидери, че са „платени агенти на Германия”, и нарежда арестуването им. Обвиненията нямат нищо общо с истината. Те се базират единствено на факта, че в онзи период целите на Берлин и на Ленин съвпадат. Владимир Илич настоява Русия незабавно да преустанови участието си във войната. Това е добре дошло за германците, защото по този начин силите на Антантата, където Русия играе основна роля, ще бъдат значително отслабени. Ето, затова германските власти позволяват на Ленин и близките му съратници да прекосят страната в пломбиран вагон, за да се приберат в родината си. На първо време изглежда, че плановете на Германия напълно се сбъдват. Веднага след Октомврийската революция Ленин изважда Русия от войната. Само че независимо от това Германската империя е победена и се разпада. Оказва се, че професионалният революционер Ленин е надхитрил многоучените германци. През юни 1917 г. обаче не е ясно какво ще се случи. Сред арестуваните болшевишки лидери е и Александра Колонтай. Вкарана е в Петроградския женски затвор, където миговете на решителност често се сменят с отчаяние. „Усещах, че не просто съм отрязана и изолирана от света, но и тотално забравена. Струваше ми се, че вече никой не си спомня за мен.” Тук Колонтай определено греши. Престоят в затвора засилва още повече героичния й ореол. Името й се носи от уста на уста из целия Петроград. Докато тя е в килията, се провежда Шестият конгрес на болшевишката партия, който избира именно нея за почетен председател. В края на август Александра Михайловна е освободена и отново се потапя в революционния кипеж. Освен че се бори за по-бързото избухване на социалистическа революция, Колонтай и за миг не забравя другата си основна тема – борбата за женско равноправие. По време на Третата всеруска конференция на професионалните съюзи тя представя подробен доклад с няколко основни точки: изравняване на заплатите на мъжете и жените, строги норми за охрана на труда, да не се вземат на работа девойки под 16 години, осемчасов работен ден, жените да не полагат нощен и извънреден труд, да не бъдат назначавани в производства, които увреждат здравето им, на работното място да има удобни и хигиенични съблекални, мивки, тоалетни... На 23 октомври 1917 г. Александра Колонтай участва в историческото заседание на Централния комитет на болшевишката партия, на което окончателно се взема решението за извършване на въоръжено въстание. На 25 октомври верните на болшевиките военни части превземат Зимния дворец и арестуват членовете на Временното правителство. Властта преминава в ръцете на Съветите, където мнозинство имат болшевиките и техните съюзници левите есери. Именно от членовете на тези две партии е формирано първото съветско социалистическо правителство, наречено Съвет на народните комисари. Начело на правителството застава Ленин, а за комисар по външните работи е назначен Троцки. Александър Шляпников става министър на труда, а някогашната му любима Александра Колонтай оглавява Министерството на социалните грижи. Така тя става първата жена министър в света. Работата, която се налага да върши, е огромна. Министерството на Колонтай трябва да се грижи за болниците, санаториумите, колониите за прокажени, възпитателните домове, приютите, инвалидите от войната... В момента, в който Александра Михайловна става народен комисар, в Русия има 4,5 милиона ранени и болни и 2 милиона военноинвалиди. А самоунищожителната гражданска война все още не е започнала... В тази ситуация, в която всяка рубла има огромна цена, Александра Колонтай прави и невъзможното, за да осигури повече пари за министерството си. Ето как я описва капитан Жак Садул, военен съветник към френското посолство в Петроград: „Народният комисар по социалните грижи носи елегантна тясна рокля от тъмно кадифе, която плътно обвива хармоничното й гъвкаво тяло. Правилно лице, тънки черти, косите са въздушни и меки, очите са светлосини и дълбоки. Много красива жена малко над 40-те. (По това време Александра Михайловна е точно на 45 години.) Да мислиш за красотата на министър е удивително и аз запомних това усещане, тъй като не съм го изпитвал по време на нито една министерска аудиенция. Умна, образована, красноречива, свикнала с големите успехи на митингите, Червената дева, която между другото е майка на семейство, си остава много земна жена. Каквато и съдба да е приготвило бъдещето за революцията, колкото и кратък да е престоят на руския народ във властта, първото правителство, което непосредствено представлява работниците и селяните, ще посее по целия свят семена, които ще дадат плод... А Колонтай прави впечатление на убедена, честна, искрена жена”. По същото време Александра Михайловна споделя с американската журналистка Беси Бити, дошла в Русия заедно с добре известния си сънародник Джон Рид, следното: „Дори и да загубим, все пак извършваме огромна работа. Прокарваме нов път, унищожаваме остарелите идеи. С творческата работа за развитието на световната култура ще трябва да се заемат други държави”.
Александра Колонтай не остава дълго на министерския пост, но въпреки това успява да прокара изключително важни нововъведения. За двата месеца до края на 1917 г. новото правителство приема два декрета – „За разтрогването на брака” и „За гражданския брак и децата”. И двата закона са много по-прогресивни, отколкото законодателството, действащо по това време в повечето европейски държави. Благодарение на усилията основно на Колонтай в страната се решават проблеми, които са се натрупвали в продължение на десетилетия. Вече не само съпрузите, но и съпругите нямат проблем при получаването на развод. Вторият декрет заменя църковния брак с граждански, установява еднаква собственост на съпрузите върху общото имущество и изравнява правата на извънбрачните деца с тези, родени в брак. Родените извън брака деца също получават право на парична издръжка. На 20 януари 1918 г. правителството приема и декрет за свободата на съвестта, на църковните и религиозните общества, като отделя Църквата от държавата, а училището от Църквата. Александра Колонтай създава в министерството си специален отдел за закрила на майчинството и новородените. Неговата задача е да осигурява пълноценна медицинска помощ на всички бъдещи майки. Също благодарение на нейните усилия абортите престават да бъдат считани за престъпление. Създаден е и Всеруски съюз на военноинвалидите, който помага на инвалидите от войната и семействата им. Нещата за Колонтай се развиват прекрасно не само в обществено-политическата, но и в личната сфера. Малко преди Октомврийската революция тя се запознава с Павел Ефимович Дибенко, който става любовта на живота й. Когато започва връзката им, тя е на 45, а той на 28. На честите натяквания, че е твърде стара за толкова млад мъж, Александра Михайловна неизменно отговаря: „Докато ни обичат, сме млади”. Освен голямата разлика във възрастта двамата имат и съвършено различен произход. Тя е от дворянско семейство, а той е най-обикновен селянин. След като напуска родното село още в юношеска възраст, Павел работи в различни фабрики и винаги е пръв, когато се организират протести и стачки. След избухването на Първата световна война е мобилизиран във флота. Свободолюбивата му анархистична натура много трудно понася строгата военна дисциплина. Омразата му към нея се превръща в ненавист към цялата власт в Русия. И понеже болшевиките обещават да разрушат незабавно статуквото, Дибенко се присъединява към тях. Веднага след Февруарската революция той става един от водачите на разбунтувалите се моряци. Не само вътрешната му убеденост, но и външният му вид предразполага хората да приемат лидерството му. Дибенко е висок и широкоплещест мъж. Очите му поразяват събеседниците с особения блясък, който излъчват. Той е олицетворение на класическата мъжественост, на която малко жени могат да устоят. Не устоява и Александра Колонтай. Разликата между предишните й мъже и Дибенко е огромна. Те са инженери, учени, професионални революционери. Говорят хубаво, смели са, но никой от тях не притежава силата, която се излъчва от младия моряк. Александра Михайловна съвсем откровено признава: „Обичам в него съчетанието на силната воля и безпощадността. Това е човек, при когото преобладава не интелектът, а душата, сърцето, волята, енергията. Вярвам в Павлуша и в неговата звезда. Той е орел. Нашите срещи винаги ни носят огромна радост, нашите раздели са пълни с мъка и емоции, разкъсващи сърцето. Именно тази сила на чувствата, умението да живее силно и пълноценно ме влекат към Павел...”. Дибенко печели сърцата не само на жените. След Февруарската революция е избран в Централния комитет на Балтийския флот. От 33 членове само шестима са болшевики, но именно болшевикът Дибенко става председател на комитета. Павел Ефимович участва активно в Октомврийската революция. Именно той издава заповедта крайцерът „Аврора” и още няколко кораба да вземат участие в свалянето на Временното правителство. След сформирането на Съвета на народните комисари Павел Дибенко е назначен за министър на военноморския флот. Веднага искат да го направят адмирал, но 28-годишният революционер отказва със следния аргумент: „Започнах борбата като онеправдан моряк. Вие ме издигнахте в чин свободен гражданин на съветската република, което за мен е един от най-високите чинове. Позволете ми именно така да продължа борбата”. Заместник на Дибенко в министерството е Фьодор Разколников. Тогава той е на 25 и също се влюбва до безпаметство в 45-годишната Колонтай. В един момент отива при Дибенко и директно го пита какво мисли за Александра Михайловна. Павел Ефимович избухва в смях и също толкова откровено отговаря: „Ами аз живея с нея”. Деликатният Разколников веднага се отдръпва. По-сетнешната му съдба е също толкова трагична, както и на много от преките извършители на Октомврийската революция. Разколников прави дипломатическа кариера и в периода 1934-1938 г. е съветски посланик в България. През април 1938 г. получава нареждане незабавно да се върне в Москва. По онова време такава спешност може да означава само едно – предстои арест, обвинение, че е „враг на народа”, и най-вероятно разстрел. Разколников отказва да се върне в Съветския съюз и емигрира във Франция. Там пише станалото прословуто „Открито писмо до Сталин”, в което разобличава репресивната сталинска политика по отношение на старата болшевишка гвардия. Малко преди публикуването на писмото в пресата Разколников е намерен мъртъв на улица в Ница. Според официалната версия е получил тежка психическа криза и се е самоубил, хвърляйки се от петия етаж. Неофициалната версия гласи, че е убит от агенти на НКВД.
В началото на 1918 г. Фьодор Разколников и неговият шеф Павел Дибенко изиграват важна роля в разпускането на Учредителното събрание, т.е. на руския парламент, избран след Октомврийската революция. Още на първото заседание на 5 януари става ясно, че мнозинството депутати няма да подкрепят правителството на болшевиките и левите есери. Тогава от името на болшевиките Разколников прочита декларация, в която се казва, че Учредителното събрание представлява вчерашния ден на революцията и неговата партия няма намерение да участва в него. Веднага след това болшевиките и техните съюзници левите есери напускат събранието. Няколко часа по-късно Павел Дибенко заповядва на началника на охраната – матроса Железняк, да закрие парламента. Железняк се доближава по председателя Чернов и потупвайки го свойски по рамото, произнася станалата впоследствие култова фраза: „Разотивайте се. Караулът е уморен”. Това е и краят на буржоазния парламентаризъм в Съветска Русия. Този акт не прави особено впечатление на Александра Колонтай, която е една от десетте жени, избрани за депутатки в скоропостижно отишлия си парламент. Работата в министерството и любовта й с Дибенко са несравнимо по-важни. Тъй като двамата работят заедно в правителството, останалите комисари са преки свидетели на силните чувства между тях. Ето какво разказва по този повод Лев Троцки, който най-напред е министър на външните работи, а скоро след това поема министерството на войната: „Първото заседание на болшевишкото правителство се състоя в кабинета на Ленин в Смолни. Ние със Сталин пристигнахме рано, но там вече беше Дибенко и говореше по телефона. От думите му ставаше ясно, че от другата страна на линията е жена, на която той много държи. Сталин, с когото до този момент никога не бях водил лични разговори, се доближи до ухото ми и хилейки се, започна да шепти: „Ама те двамата с Колонтай, с Колонтай...”. Кикотът му ми се стори неуместен и изключително вулгарен, особено в този момент и на това място. Не помня дали си замълчах, или сухо отговорих, че това си е тяхна работа. Сталин разбра, че е сгафил. Лицето му веднага се измени, а в жълтите му очи се появи враждебен пламък”.
В края на 1917-а и началото на 1918 г. болшевишкото правителство трябва да се занимава с несравнимо по-важни въпроси от тези за любовната връзка на двама от комисарите. Постепенно започва да се оформя антиболшевишка военна коалиция, но има и нещо по-лошо. Първата световна война далеч не е приключила и независимо от това, че Съветска Русия е излязла от нея, германските войски заплашват да завладеят столицата Петроград и така да сложат край на едва-що започналия комунистически експеримент. Затова в средата на декември 1917 г. съветското правителство започва преговори с Германия в Брест-Литовск. Първият ръководител на съветската делегация е Адолф Йофе, който скоро е заменен с Троцки. Бързо става ясно, че Берлин предлага на болшевиките практически неизпълними условия. Ако се съгласят да подпишат мирния договор, те трябва да се откажат от Полша, Литва, части от Беларус, Естония и Латвия. Но дори и без тези тежки условия преобладаващото настроение в болшевишката партия е, че подписването на какъвто и да било договор с Германия би представлявало предателство към каузата на световната революция. Притискан жестоко както от германците, така и от собствените си съпартийци, Ленин инструктира Троцки да бави преговорите колкото е възможно повече с надеждата, че в Германия съвсем скоро ще избухне социалистическа революция. Когато всички възможности за бавене са изчерпани, Лев Давидович излиза с оригиналната формула „нито война, нито мир”. Това означава демобилизиране на руската армия и в същото време неподписване на мирен договор. Ленин и Троцки се надяват, че германците няма да тръгнат в настъпление, защото тогава целият свят ще осъди агресивното им поведение. На германците обаче не им пука за мнението на света и те навлизат дълбоко в руска територия. На 28 февруари 1918 г. Павел Дибенко начело на Първи северен летящ отряд на революционните моряци се отправя към Нарва, за да посрещне настъпващите германци. Още в първото сражение обаче отрядът е разбит. Несвикналият да се подчинява на когото и да било Дибенко, отказва да участва в общи бойни действия с останалите революционни части и отстъпва към Гатчина. Междувременно в съветското правителство текат ожесточени дискусии около въпроса, да се подписва или не договорът с германците. В крайна сметка Ленин печели срещу „непримиримите” леви и е взето решение да се подпише мирното споразумение. На 3 март 1918 г. Брест-Литовският договор е подписан. Условията му за руската страна са още по-тежки от първоначалния вариант. Три дни по-късно се провежда извънреден конгрес на болшевишката партия, където много делегати се изказват срещу подписания договор. Едно от най-силните изказвания срещу споразумението прави именно Александра Колонтай. В знак на протест срещу Бресткия договор тя напуска министерския пост. По същите причини от поста си се отказва и Дибенко. В специално заявление той казва: „Придържайки се към позицията на революционната война, считам, че мирният договор с германските империалисти не само не спасява съветската власт в Русия, но и отслабва революционното движение на световния пролетариат. Тези съображения ме карат да напусна Съвета на народните комисари”. Още преди това заявление да стане факт, Ленин е решил, че няма нужда от Дибенко в правителството. Владимир Илич е бесен на своя подчинен заради провала при Нарва и липсата на каквато и да било дисциплина. Павел Ефимович не само е махнат от правителството, но е и изключен от партията и арестуван. Александра Колонтай прави всичко възможно, за да го спаси. Бори се за него също толкова решително, колкото се е борила и срещу Бресткия договор. Тя намира верни съюзници в лицето на революционните моряци. Те изпращат ултимативно писмо до Ленин и Троцки, в което заявяват, че ако до 48 часа не им бъде върнат любимият народен комисар, ще щурмуват Кремъл с оръжие в ръка (по това време столицата вече е преместена от Петроград в Москва). Думите на моряците не са празни приказки. Ето какво разказва американският бизнесмен Армънд Хамър, който по онова време често е в Русия, опитвайки се да сключи изгодни сделки с новата власт: „Няколкостотин моряци се събраха пред сградата, където работеше Троцки, и започнаха да крещят заплашителни лозунги. Един секретар, уплашен до смърт, се втурна в кабинета на Лев Давидович и започна да го увещава да избяга през задния вход, защото моряците заплашват да го обесят на фенерния стълб. Вместо да направи това, Троцки слезе по парадното стълбище и се изправи лице в лице с разгневените моряци. После им обясни спокойно какво мисли за Дибенко, когото считаше за дезертьор. Речта му имаше такова магнетично въздействие върху моряците, че те омекнаха и даже му устроиха триумф”. Положението на Павел Ефимович в онзи момент не изглежда никак розово. Предстои му да застане пред Революционния трибунал. Единственият лъч светлина за него тогава е Александра Колонтай. Ето какво му пише тя в затвора: „Цялата ми душа, сърцето ми, мислите ми, всичко е с теб и зад теб, ненагледен мой, безгранично любим мой. Знай, че мога да живея само с теб. Без теб животът е мъртъв, непоносим... Бъди горд и уверен в себе си, ти можеш да държиш главата си високо, никоя клевета не е в състояние да омърси твоя красив, чист, благороден облик”. Междувременно членове на болшевишкия Централен комитет настояват Колонтай да бъде съдена заедно с Дибенко. Свикано е специално заседание на ЦК по този въпрос. Ленин изчаква всички да се изкажат, след което спокойно казва: „Прави сте, другари. Това е много сериозно нарушение. Аз лично считам, че за тях двамата разстрелът е недостатъчно наказание. Затова предлагам да ги осъдим да си бъдат верни един на друг в продължение на пет години”. Следва бурен смях и така въпросът е приключен. Малко по-късно Революционният трибунал оправдава напълно Дибенко. Моряците го изнасят на ръце от съдебната зала. Тяхната радост обаче по нищо не може да се сравни с радостта на Колонтай. Любимият мъж най-после е на свобода. Нещо повече, не само не е съгрешил пред революцията, а, напротив – обявен е за герой! И тук идва голямото разочарование. Вместо да потъне в прегръдките на любимата жена и да не се отделя от нея, Павел Ефимович заминава на нелегална работа в Одеса, която по това време се контролира от противници на болшевиките. Няма по-неподходящ човек за ролята на нелегал от Дибенко. Той веднага прави впечатление с шумното си поведение. А и не е свикнал да се прикрива. Твърде скоро е арестуван и сянката на разстрела отново надвисва над него. Александра Колонтай вече не е нито министър, нито член на ЦК, но познанствата й по високите етажи на болшевишката власт остават. Тя ги обикаля неуморно с призив да направят всичко възможно да спасят буйния революционер. Отново съдбата е на тяхна страна. Два месеца след ареста Дибенко е разменен срещу няколко германски офицери. След връщането си в Москва той става командир в Червената армия и се отправя на фронта. Александра Михайловна отново остава сама. В края на 1918 г. прави следната равносметка: „Организационното начало на работата сред жените е поставено. Само че с „шефовете”, особено със Зиновиев и Троцки, имам проблеми”. Факт е, че повечето от ръководителите на болшевишката партия се отнасят твърде резервирано към идеите на Колонтай за радикално преустройство на семейния живот. Най-голямо разбиране тя намира единствено у Яков Свердлов, но той умира рано. Ленин изобщо не е възхитен от феминистките й идеи, а самата тя никак не харесва Троцки. Години по-късно, вече изселен от Съветска Русия, Лев Давидович ще напише: „Колонтай бясно воюваше срещу „режима на Ленин-Троцки”, след което трогателно се преклони пред режима на Сталин”. Независимо от съпротивата в партийните върхове Александра Михайловна не спира да се бори за женското равноправие. На VIII конгрес на партията през март 1919 г. тя произнася силна емоционална реч: „Не бива да забравяме, че и днес в нашата Съветска Русия, където работничката, жената от трудовата класа, има равни права с мъжете, тя е закрепостена от домашния бит, поробена е от непроизводителното домашно стопанство, което продължава да тегне на плещите й”. Колонтай твърди, че освобождението на жената от робския домашен труд е също толкова важно, колкото и премахването на експлоатацията върху работниците. В същото време тя не спира да се разкъсва между партийните задължения и любимия си Дибенко. С непогрешимата си женска интуиция усеща, че не бива да оставя младия любим сам. Обаче няма и никакво намерение да изоставя работата си и да се превръща в домакиня. Тогава решава да съчетае полезното с приятното. През пролетта на 1919 г. дивизията на Павел Дибенко завзема Крим. Той става народен комисар по военните въпроси на Кримската република. Колонтай издейства да я преместят при него, където е назначена за нарком по пропагандата и агитацията. Така всички са доволни. Включително и болшевишките лидери, които не спират да се отнасят с известно съмнение към Дибенко заради анархистката му природа. Те се надяват, че Колонтай ще внимава той да не се отклонява от дисциплинираното партийно поведение. Кримската епопея обаче се оказва жестоко разочарование за Александра Михайловна. Една сутрин, докато подрежда вещите на мъжа си, тя открива любовно писмо от друга жена. Прочита го и разбира, че изневярата на Павел отдавна е факт. Разочарованието и шокът са огромни. Първо, потресена е, че е предпочел друга жена пред нея. Второ, още по-силно е потресена от собствената си реакция. Тя винаги е твърдяла, че ревността е остаряло, буржоазно чувство, че ако една жена е съвременна, тя никога няма да падне дотам да ревнува или пък да страда заради изневярата на любимия. Към тези страдания се прибавят и военните поражения по време на Гражданската война. След поредица от загуби на бойното поле болшевиките са принудени да изоставят Крим. Колонтай се връща в Москва, където лекува любовната мъка с работа. Пише статии и книги, посветени на женската еманципация. В книгата си „Семейството и комунистическата държава” очертава модела на новото семейство в новото общество. Според нея държавата трябва да освободи жените от изтормозващата домашна работа. Жилищата трябва да бъдат предоставени безплатно от държавата. Да има перални помещения, заведения за обществено хранене, работилници. При такива благоприятни условия жената, дори и да бъде изоставена от мъжа си, няма да се страхува, защото държавата ще бъде на нейна страна. Децата пък ще растат в ясли и детски градини, където за тях ще се грижат професионалисти. И ако срещу тези идеи няма възражения, то възгледите на Колонтай за интимните отношения, за секса, предизвикват голямо негодувание. Нещо повече, често нейните критици ги представят в крайно опростена, вулгаризирана форма с цел да я уязвят по-силно. Едно от най-големите обвинения към нея е, че проповядва теорията за „чашата вода”, т.е. твърди, че за мъжете и жените правенето на секс трябва да стане нещо толкова обикновено, каквото е пиенето на вода. Естествено, възгледите на Александра Колонтай за любовта и секса са много по-дълбоки. Да, тя не харесва сексуалното въздържание. Определя самата себе си като „сексуално еманципирана комунистка”. Но и никога не е твърдяла, че сексът е просто механика, предназначена за сваляне на напрежението. Това, на което Колонтай държи, е, че жените имат същото право на любов и наслаждение, включително и от секса, както и мъжете. Жената не е сексуална играчка в ръцете на мъжа, тя има абсолютно същите права, както и той. Ако се чувства неудовлетворена във връзката, трябва да напусне човека, който не я цени, а не да му слугува до гроб. Идеите на Александра Михайловна, свързани със сексуалната свобода, с равенството на мъжете и жените в интимните отношения, определено изпреварват времето. С течение на годините болшевишката партия става все по-консервативна и в страната на практика се извършва „сексуална контрареволюция”. Властта започва да отменя всичко, което е било прието по времето, когато Колонтай е била член на правителството и на ЦК на партията. Междувременно Александра Михайловна се включва в поредната, всъщност последната, вътрешнопартийна битка. Става една от основните фигури в т.нар. „работническа опозиция”. Идейният вдъхновител на движението е нейният любим от времето на предреволюционната емиграция Александър Шляпников. През януари 1921 г. той публикува в „Правда” статията си „Задачите на професионалните съюзи”. Основната теза е, че решенията в производствената сфера трябва да се вземат от синдикатите, а не от партийните функционери. В една пролетарска държава, твърди съвсем логично Шляпников, основната дума трябва да имат пролетариите, а не спуснатите отгоре кадри. По същото време Колонтай пише статията си „Работническата опозиция”, където пояснява термина: „Това е напредничавата част на пролетариата. По време на Гражданската война пролетариатът даде огромни жертви. Той търпеливо чакаше. Но днес работникът няма намерение да чака, защото вижда как живее съветският чиновник и как живее той самият”. Свикан е специален партиен конгрес, който трябва да се занимае с исканията на „работническата опозиция”. Там Александра Колонтай заявява: „Партията изисква пълно подчинение, механична дисциплина, а ние искаме широка, разгърната демокрация. Ако партията не иска да се превърне в секта, откъсната от народа, трябва да признае правото на различните партийни течения да провеждат свободни дискусии, да им даде възможност да защитават възгледите си в печата, да издават всякакви „вредни” брошури подобно на моята статия „Работническата опозиция”. Само че мнозинството на конгреса не поддържат тази позиция. Тон задава самият Ленин, според когото всякакви идейни течения са вредни за партията, понеже разрушават единството й. Владимир Илич особено остро критикува именно Александра Колонтай. Яростната атака на Ленин и останалите партийни ръководители срещу Шляпников, Колонтай и съмишлениците им има ефект върху делегатите. Те почти единодушно гласуват декларация, която забранява всякаква вътрешнопартийна опозиционна дейност. Само че Шляпников и Колонтай не се предават. Продължават да организират дискусии, да пишат открити писма, включително и до ръководството на Комунистическия интернационал, в които призовават за борба срещу партийната бюрокрация и за свобода на дискусиите. На следващия конгрес на партията, проведен през 1922 г., Колонтай официално е предупредена, че ще бъде изключена. Александра Михайловна се подчинява на натиска и се отказва от всякаква опозиционна дейност. Малко по-късно същото прави и Шляпников. В този момент Колонтай търси спасение от политическите сътресения при Дибенко. Двамата отново са заедно след раздялата, породена от аферата на Павел Ефимович.
Докато Александра Михайловна напразно се е опитвала да запази вътрешнопартийната демокрация, Дибенко прави доста успешна кариера в Червената армия. Завършва Военната академия и става командир на Шести стрелкови корпус, който е разположен в Одеса. Именно там отива Колонтай след окончателното поражение в Москва. Твърде скоро обаче Александра разбира, че я очаква поредното разочарование. Целият град говори за бохемския живот на Дибенко. Живот, съпроводен с безброй купони и, съвсем естествено, безброй любовни връзки. Павел Ефимович дори се влюбва в едно от своите завоевания, Валентина Стефеловская. Всичко това бързо става известно на Александра. Една вечер, докато двамата стоят в градината на разкошната къща, Колонтай решително заявява на Дибенко, че го напуска и че той е свободен да прави каквото поиска. Павел влиза мълчаливо в къщата и след секунда оттам се разнася изстрел. Александра се втурва след него и го намира паднал на земята с револвер в ръката. В спомените си разказва, че куршумът, с който се опитал да се самоубие, не е засегнал сърцето, защото се отклонил от ордена „Червено знаме”. Злите езици пък твърдят, че самата Александра е стреляла в неверния любим. Само че няма никакви доказателства в подкрепа на тази теза. Пък и самата Александра не би допуснала подобна проява на слабост. Дибенко оздравява и още на следващата година се жени за Валентина. А бъдещето на Александра Колонтай изглежда твърде мрачно. Голямата й любов се е оказала провал. В голямата политика също е претърпяла поражение. Ленин я гледа с недоверие, защото в най-решителните моменти е била срещу неговата политика. Зиновиев не я харесва, а Троцки самата тя не го харесва. В тази ситуация Александра Михайловна проявява изключително добър усет и се насочва за помощ към Сталин. Йосиф Висарионович е генерален секретар на партията, само че в онзи момент този пост има чисто бюрократични функции. Сталин е само един от многото болшевишки лидери, при това нито сред най-уважаваните, нито сред най-обичаните. Затова молбата на Колонтай, съпроводена с много мили думи, му прави впечатление. Със сигурност тогава Александра Михайловна не съзнава това, но с обръщането си към Йосиф Сталин спасява живота си. Тя му пише откровено писмо, в което обяснява за разрива с Дибенко и за невъзможността да работи заедно със Зиновиев, който тогава е шеф на Комунистическия интернационал. Колонтай моли да бъде назначена в някое от руските дипломатически представителства зад граница. В края на 1922 г. е изпратена като търговски представител в Норвегия. Скандинавската държава още не е признала младата съветска република и Сталин поставя задача на Колонтай да работи именно по тази линия. На тръгване я предупреждава да не се меси повече в партийните дела. Тя изпълнява и двете заръки. През 1924 г. Норвегия признава Съветска Русия, а Александра Колонтай става първата рускиня посланик. Само че участието й във вътрешнопартийната опозиция не е забравено. Недоброжелателите й по върховете на болшевишката партия твърдят, че тя не се е покаяла искрено и продължава да е опозиционно настроена. Затова препоръчват да бъде махната от дипломатическия пост. Сталин обаче е на друго мнение. Смята, че Александра Михайловна ще му бъде вярна, и затова я съхранява. Оказва се напълно прав.
След смъртта на Ленин на 21 януари 1924 г. в болшевишката партия се разгаря свирепа борба за власт. Колонтай, макар и далеч, знае, че повече не може да си позволи да бъде в опозиция. Използва всеки случай, когато се прибира в Москва, за да засвидетелства верността си към Сталин. През 1925 г. тя пише в дневника си по повод на опозицията, която най-напред се олицетворява от Троцки, а после от Каменев и Зиновиев, и Йосиф Висарионович: „Той е по-силен и по-мъжествен от тях. При него има това, което на тях им липсва. Той е зает не със себе си, а с партията, той е нейното олицетворение, както беше и Ленин. За него делото, целта са много по-важни от всякакви дребни честолюбия, какъвто е случаят с Троцки и Зиновиев. И в това е неговата сила. Сталинистите (това е нова дума в Москва) са ми по-близки от всички останали. Освен това никога не бих могла да се солидаризирам със Зиновиев, прекалено силно ненавиждам тази дребна душица заради неговата вредна и грешна политика в Коминтерна”. В този тежък за Сталин период Александра Колонтай е изцяло на негова страна. И той не забравя това. Пък и тя не му позволява да го забрави. През 1926 г. Колонтай е назначена за посланик в Мексико. Това я изненадва неприятно, защото далечната Латинска Америка не играе особена роля в световната политика. Александра Михайловна решава, че отново трябва да говори със Сталин: „Реших да говоря с него съвсем откровено, тъй като разбрах, че опозиционният блок се опитва да покаже, че съм на тяхна страна. Това ме възмути”. Йосиф Висарионович я приема веднага, а Колонтай бърза да му засвидетелства верността си: „Естествено, аз не споделям позицията на опозиционния блок. Известно Ви е какво е отношението ми към Троцки и Зиновиев. Изцяло поддържам генералната линия и абсолютно споделям Вашите виждания в областта на външната политика, което и показах при работата си в Норвегия”. По-нататък Александра Михайловна все пак прави плах опит да защити необходимостта от допускането на различни мнения в партията. Сталин веднага дава да се разбере, че за това и дума не може да става: „Нашата сила е в единството и е време да сложим край на всякакви дискусии. Който не подкрепя генералната линия, той на практика е извън партията. Парламентаризъм в партията няма да допуснем”. Александра Михайловна никога повече не се осмелява да повдигне този въпрос.
Още с пристигането си в Мексико тя прави отлично впечатление на домакините. Ето репортаж за посрещането й в един от местните вестници: „Мислихме, че г-жа Колонтай ще прилича на суфражетка или на престаряла преподавателка протестантка. Но когато се появи елегантна дама с красива шапка, видяхме, че г-жа Колонтай за щастие не прилича на такава. Пред нас застана една прекрасна жена в разцвета на силите си”. Новата посланичка успява да постигне възстановяване на търговските отношения между Мексико и Съветска Русия. Само че отдалечеността от родината не спира да й тежи. Мечтае да се върне у дома. В началото на 1927 г. тя все пак успява да издейства да я върнат в Москва. А там се раздават последните изстрели в сражението между Сталин и опозицията. Сталиновите противници доживяват последните си дни. Някои са изключени от партията и интернирани, други са се покаяли и са помилвани само за да изчезнат по време на чистките през следващите десетина години. На 30 октомври 1927 г. в „Правда” излиза изобличителна статия срещу опонентите на Сталин, озаглавена „Опозицията и партийната маса”. Автор е Александра Колонтай: „Колкото по-надолу се спускаш по партийната стълба, колкото по-навътре влизаш сред редовите партийни членове, толкова повече се засилва отрицателното отношение към опозицията. В партийните низини цари враждебност и силно раздразнение към всички, които се занимават с опозиционна дейност. Да се обяснява това явление с факта, че апаратът е „задушил” истинския глас на масите, както прави опозицията, е глупаво, защото гневът срещу опозиционерите носи масов характер. Масата се отнася подчертано враждебно към тезите на опозицията – те изобщо не съответстват на настроенията, които царят в партийните низини”. Очаквано статията предизвиква реакции. Все пак Колонтай е сред най-активните участници в Октомврийската революция и в строежа на новото общество. Малкото останали опозиционери са разочаровани от настоящата й позиция, затова пък в обкръжението на Сталин се радват. За втори път я назначават за посланик в Норвегия. А доскорошните й единомишленици ги чака тежка съдба. Александър Шляпников публично се покайва за всичките си опозиционни „грехове”. Първоначално изглежда, че са му простили, защото го правят началник в строителния сектор. Той обаче продължава да говори, макар и само в частното си обкръжение, за системата на доноси и следене, която е неразделна част от новия живот. Сталин съвсем се ядосва, когато започват да излизат спомените на Шляпников, посветени на революционните години. Там очевидно липсва преклонението пред „великия вожд и учител Йосиф Висарионович”. ЦК на партията взема решение да бъде спряно отпечатването на спомените. През 1933 г. Шляпников е изключен от партията, през 1934 г. е интерниран в Карелия, а през 1935 г. е заточен в Астрахан. Следващата година отново е арестуван и заедно с други бивши ръководители на „работническата опозиция” е осъден на смърт. През 1937 г. първият министър на труда в Съветска Русия и някогашният любим на Колонтай Александър Гаврилович Шляпников е разстрелян.
През 1930 г. Александра Михайловна напуска Норвегия, за да стане посланик в Швеция. Тя остава там цели 15 години и това е най-успешният период в дипломатическата й кариера. Когато стъпва на шведска земя като посланик, Колонтай не може да не е направила една любопитна съпоставка. През 1914 г. тя е в същата тази Швеция. Първата световна война вече е започнала и шведският външен министър заповядва да бъде арестувана „опасната смутителка на реда” Колонтай. Крал Густав V подписва указа за отпращането й от страната. През 1930 г. същият този крал приема акредитивните й писма с думите: „Никога не ми се е налагало да приемам дама, натоварена с толкова отговорна мисия”. А дамата Колонтай си има грижи, създадени от Лев Троцки. Да, той отдавна е лишен от всякакви лостове за влияние, а през 1929 г. е прокуден от Съветска Русия, държавата, която двамата с Ленин създават. Само че Лев Давидович продължава да причинява главоболия на Сталин с активната си дейност в чужбина. Още докато Александра Михайловна е посланик в Норвегия, Троцки подава молба за установяване в тази държава. Норвежките официални лица се обръщат към Колонтай за съвет какво да правят. Тя е категорична: „Троцки не бива да получава виза!”. Норвежкото правителство приема този съвет. И Норвегия, и Колонтай не желаят да имат неприятности със Сталин заради един изпаднал в немилост революционер. През 1932 г. ситуацията се повтаря, този път в Швеция. Ето какво пише по този повод в дневника си Александра Михайловна: „Още един проблем – опитът на приятелите на Троцки да му издействат виза за Швеция, за да чете лекции. Те постоянно атакуват шведското правителство с това искане. Наложи ми се да мобилизирам високопоставените си местни приятелки и приятели за контраатака. В крайна сметка Троцки не получи виза”. С тези си действия Колонтай показва, че твърдо е на страната на Сталин и нищо не може да разколебае вярата й в правотата на „вожда и учителя на прогресивното човечество”. Александра Михайловна е солидарна не само с политическите, но и с естетическите вкусове на Йосиф Висарионович. В Кралския театър на Стокхолм поставят операта на Дмитрий Шостакович „Лейди Макбет от Мценска околия” (подробно за драматичната съдба на този гениален съветски композитор виж в бр. 14 на а-specto). На премиерата в Москва Сталин напуска възмутен в антракта, а вестник „Правда” излиза с разгромна статия за операта. Посланик Колонтай също е силно подразнена от видяното: „Не ми харесва, че е поставен такъв силен акцент върху сексуалността. Никога не съм слушала музика, в която до такава голяма степен да преобладават сексуалните преживявания. Освен това е неприятно, че по фабулата на тази опера шведите ще си правят изводи за нас, руснаците. Няма да разберат, че цялата грубост и жестокост на нравите се отнася до предреволюционния бит на Русия. Какво общо имат нравите на съветските хора с тази опера? Не трябва да се показват такива неща в чужбина”. Промяната във възгледите на Александра Колонтай е поразителна. Някогашната валкирия на революцията, която неистово е призовавала за политическо и сексуално освобождение от догмите на миналото, вече разсъждава като респектабилен консервативен буржоа. Всъщност новите й идеи са в пълно съзвучие с настъпилата консервативна атмосфера в Съветска Русия. През 1920 г. благодарение основно на усилията на Александра Михайловна абортите в новата държава са разрешени. 16 години по-късно вече има закон, който отново ги забранява. Процедурите за развод съзнателно са усложнени, а на извънбрачните деца отново започва да се гледа с презрение. Да, Колонтай вече е минала 60-те, а на тази възраст малко хора запазват революционния си дух. Поне може да бъде уверена, че благодарение на това нейно „успокояване” властта няма да я закача. А това е изключително важно. Много нейни колеги, посланици и дипломатически служители, са привиквани в Москва, обявявани са за „предатели”, разстрелвани са или са изпращани за дълги години в лагерите. Александра Михайловна не я закачат. Нещо повече, позволяват на сина й Михаил, с когото тя е много близка през целия си живот, да работи в чужбина включително и в Швеция.
А какво става с голямата й любов, непокорния революционер Дибенко? През 20-те и 30-те години Павел Ефимович прави добра кариера в редовете на Червената армия. Освен че е военен командир, през 1925 г. го назначават за началник на Артилерийското управление на армията. През 1928 г. оглавява частите в Средноазиатския военен окръг. Съпругата му Валентина, заради която е напуснал Колонтай, предпочита да остане в Москва. В Ташкент той заживява със спортистката Зинаида Ерутина. Две години по-късно се разделят, а от връзката се ражда вторият му син. През 1931 г. Дибенко и други командири от Червената армия са в Германия, където изучават опита на Райхсвера. През 1933 г. застава начело на частите в Приволжския окръг. Там се жени за учителката Зинаида Карпова, която напуска мъжа си заради него. Това е третият му и последен брак. На 11 май 1937 г. командирът втори ранг (този чин отговаря на днешния генерал-полковник) Павел Дибенко внезапно е свален от длъжността командващ войските в Приволжския военен окръг и е назначен за член на Военния съвет на Сибирския военен окръг. Павел Ефимович не разбира какво става. Случилото се определено е понижение, а до този момент Сталин не е изразявал никакво недоволство от работата му. Преместването на Дибенко всъщност е част от многоходова зловеща комбинация, които са сред любимите на Йосиф Висарионович. На мястото на Дибенко в Приволжски окръг е назначен маршал Михаил Тухачевски. Маршалът е арестуван веднага, след като пристига на новото си местоназначение. Това също е любима тактика на Сталин. Преди да арестува някой висш военен, той го премества на друго място. Прави това, за да не би нароченият командир да вдигне дългогодишните си другари офицери и подчинени войници на бунт. За момент изглежда, че опасността за Дибенко е преминала. Сталин го назначава за командир на войските в ключовия Ленинградски военен окръг. Освен това го включва в състава на един специален съдебен орган, който гледа делото на Тухачевски и останалите обвиняеми по неговия процес. Целта е Дибенко със своя авторитет да подкрепи смъртната присъда на високопоставените военни, обвинени в извършването на чудовищни престъпления. Павел Ефимович не изпитва никакви угризения, когато изпраща на разстрел доскорошните си колеги. Той не ги харесва. А особено не харесва Тухачевски. Съветският маршал има дворянски произход и е бивш офицер от царската армия. Веднага след революцията се присъединява към болшевиките и през следващите години се утвърждава като най-талантливия съветски военачалник. Естествено, завършилият още през 1912 г. Александровското военно училище Михаил Тухачевски гледа снизходително, меко казано, на онези командири в Червената армия като Дибенко, които я имат, я нямат основно образование. Павел Ефимович пък смята такива като Тухачевски за надути пуяци и скрити контрареволюционери. Затова с огромно удоволствие изпълнява заръката на Сталин по унищожаването на най-добрите военни командири. Но Дибенко не предполага, че съвсем скоро самият той ще бъде обвинен в контрареволюционна дейност. Това се случва в началото на 1938 г. На процеса някогашният революционер и министър в първото съветско правителство е обвинен, че още от 1915 г. е бил агент на царската полиция, а пък през всички следващи години е предавал военни тайни на няколко чужди разузнавания. На 29 юли 1938 г. го разстрелват. Съпругата му Зинаида също е арестувана, задето не е съобщила за „контрареволюционната дейност” на мъжа си. Тя прекарва 18 години в лагерите. Преди да бъде изправен пред съда, Павел Дибенко е подложен на зверски изтезания и дава показания срещу всички, които следствието е нарочило. „Признава”, че Александра Колонтай поддържа антисъветски връзки с „предателя” Фьодор Разколников, а двамата са част от „конспиративната мрежа на Лев Троцки”. До процес над Колонтай обаче не се стига. Дали за пореден път доброто отношение на Сталин към нея е съхранило живота й, или пък крайно усложнената международна обстановка в края на 30-те години е отказала вожда от поредната мащабна чистка, не е ясно.
След началото на Втората световна война Александра Михайловна, която вече наближава 70-те, продължава да изпълнява посланическите си задължения изключително активно. Когато по време на Съветско-финландската война през 1940 г. шведите са на път да се включат в бойните действия на страната на Финландия, Колонтай прави всичко възможно, за да ги откаже от това намерение. И успява. През 1944 г. пак тя играе важна роля в преговорите за излизане на Финландия от войната. Само че годините си казват своето. След получен удар Александра Михайловна остава парализирана и през 1945 г. се връща в Москва. До края на живота си запазва остротата на ума си, общува с много хора, пише спомени. Александра Колонтай умира от инфаркт на 9 март 1952 г. само два месеца преди 80-ия си юбилей. Когато революционерите достигат до такава преклонна възраст, обикновено са разочаровани, защото идеалите им са се разбили в неумолимата действителност. Валкирията на революцията никога не споделя публично разочарованието си, но е твърде умна, за да не го е изпитвала.
Изт.: „Колонтай”, Леонид Млечин