Икономистите са сектанти, зомбирани от Адам Смит
Представете си Корпоративна търговска банка като площада пред парламента, разделена през средата от преграда срещу митинги. Това е преградата на властта. Тези, които са отсам, губят парите си. Тези, които са оттатък, губят дълговете си. Гениално! Например, ако сега Иван Костов или Вежди Рашидов бяха от другата страна на преградата, щяха да са си изтеглили милионите, преди да се затвори банката, и да се спотайват. Те обаче са отсам и затова декламират с изнесен глас подобно на Хамлет с черепа в ръката. Обидата не е за парите, а за загубата на социален статут. Обидно е да си безпомощен. „Аз мога да оправя банката” – казва Костов и може би е прав. Но целта на онези оттатък не е да оправят банката, а да пазят оградата от хората с влоговете. Едно време и двамата бяха от другата страна, с което допринесоха за това разделение. Вежди Рашидов съвсем неволно – той просто бе част от тази власт, която превърна КТБ в държавен фаворит. Така министър Вежди, макар и несъзнателно, подготви ограбването на скулптора Вежди. Казвам го с голямо уважение, защото той си изкарва парите с таланта и с двете си ръце. Но в другото си битие все пак беше министър, значи е малко отговорен пред хората. Икономистът Костов също е жертва на Костов – политика. Той създаде тази банкова система, която сега му отмъква парите. Не казвам, че го е направил нарочно. Просто икономистите у нас са сектанти, които се водят от утопии. Те повярваха, че парите могат да са независими от властта, и сега са безкрайно изненадани.
Аз лично загубих вярата си в благородството на парите още от преди половин век, когато един чиновник ми прочете кратка лекция по темата. Да кажем, че фамилията му беше Вълков. Отидох при него да се запиша на опашката за жилища. Той ми прибра бележката за 1500 лева влог и каза: „Парата няма нищо общо с апартамента, моето момче. Ако ти го дадат да го купиш, ще ти дадат и заем. Но ако не ти дадат да го купиш, няма значение с колко лева разполагаш. Важното е да реши началството. Парата е само фантом, мираж и илюзия!”. И затвори папката. По-късно чух, че вкарали и другаря Вълков, и началника му в затвора – уреждали жилища срещу подкупи. Значи човекът май ми е намеквал нещо, а аз погрешно съм разбрал, че философства върху природата на парите и властта. Но макар и криворазбран, Вълков беше дълбоко прав. В онези години Третият свят тъкмо се бе набълбукал с евтини кредити в американски долари. А европейските държави трупаха огромни доларови запаси, както Вежди Рашидов е натрупал левове в КТБ. Французите натовариха един танкер със зелени банкноти и го изпратиха в САЩ, за да ги обменят срещу злато. Докато корабът цепеше вълните, Никсън отмени златния стандарт и предложи на Франция да си купи американски дъвки. Зелената хартия бързо се обезцени 4-5 пъти, но пък лихвите станаха двуцифрени и Третият свят фалира. Не се е оправил и до днес. Златото на САЩ поскъпна 5-6 пъти, а французите започнаха да декламират като Хамлет с черепа в ръка. Изводът бе очевиден, другарят Вълков е прав. Парите са фантом, реално е началството. Същото като с КТБ, само че в световен мащаб. Защо икономистите са така убедени, че парите трябва да са независими от властта, въпреки че историята постоянно ги учи на противното? Защото всички до един са жертви на Адам Смит. Той пръв създава мита, че парите възникват от само себе си, много преди държавите и правителствата. Парите, учи Адам Смит, са продукт на естествената човешка склонност да се разменя и да се търгува. В „Богатството на нациите” той описва как диваците отначало разменят своите продукти под формата на бартер. Така месарят прави бартер с пивоваря, хлебаря и така нататък, но за по-удобно покрай специфичния продукт на своя занаят те трупат някаква друга стока, която малко хора биха отказали. При „нецивилизованото състояние на обществото” това, изглежда, е бил добитъкът. Например според Омир доспехите на Диомед стрували 9 бика, а доспехите на Главк – 100 бика. В Абисиния всеобщо средство за размяна била солта, в Индия – някакви раковини, в Нюфаундленд – сушена треска, във Вирджиния – тютюн. После хората се спрели на металите поради тяхната практичност, след което някак си от само себе си възникнали „публични заведения, наречени монетни дворове”, и така нататък и така нататък. И всичко това става някак си спонтанно, естествен резултат от човешката търговска природа, без никакви държави и правителства.
Едва по-късно се явява държавата, която узурпира правото да сече пари и грубо ампутира невидимата ръка на пазара. Днешните неолиберали само добавят тезата, че всяка намеса на държавата причинява кризи, банкови фалити и всякакви други бедствия. Следователно нека отстраним държавата от парите и от пазарите. Тогава човечеството ще заживее свободно и щастливо. Именно на тази мисловна схема бе подчинена и банковата реформа през 1997 г. у нас. Тогава БНБ бе формално отделена от властта и от държавата. Подчинява се само на закона и на нищо друго. Но ето, че се случи случката с КТБ. И какво предприе независимата от държавата БНБ? Първо, отказа да приложи закона. И, второ, помоли държавата да приеме нов закон. Така нейната независимост се оказа сън в лятна нощ. Разбира се, всеки уважаващ себе си неолиберал веднага ще обясни, че вината е в държавата и в политиците, които се месят в частния бизнес. В случая – в банковия сектор. Но аз виждам точно обратното – частният сектор се меси в политиката и в държавата. Получава се нещо като яйцето и кокошката. В друга една статия вече писах, че въпросът за яйцето и кокошката има ясен отговор, ако се замислим за еволюцията на животинския свят. Птиците възникват от едни земноводни гущери, които се размножават чрез яйца. Значи яйцето е било първо, а мутантите с човка и пера са се пръкнали от него. Същото е и с парите. За съжаление, когато е писана „Богатството на нациите”, Чарлз Дарвин още не е бил роден. Адам Смит е вярвал, че Бог създава човека в завършен вид, в комплект със „склонността да разменя и търгува”. От там до парите е само въпрос на време.
Горе-долу в онази епоха възниква и митът за „благородния дивак”, който погрешно се приписва на ЖанЖак Русо. В своето естествено състояние човекът е едно възвишено същество, но после обществото го развращава и опорочава точно както държавата опорочава парите. Уви, и „благородният дивак”, и хипотезата на Адам Смит отдавна са опровергани от антропологията заедно с всички основополагащи митове на неолиберализма. Оказва се, че както парите, така и свободният пазар са наложени именно от държавата, и то чрез насилие, репресии и тирания. Диваците не са правили бартер. А истинските диваци днес са икономистите, които твърдо отказват да признаят еволюцията на човека.
Аз, разбира се, не съм никакъв антрополог, но мога да препоръчам трима мои любими автори – Карл Полани, Джаред Даймънд и Дейвид Гребър. Прочетете ги и ще разберете, че неолибералите много малко се различават от свидетелите на Йехова.
Карл Полани е австроунгарски икономист или може би социолог, зависи от гледната точка. Докато живее във Виена и Будапеща, той влиза в остри спорове с „австрийците” Мизес и Хайек. По-късно се мести в САЩ. През 1944 г. издава „Великата трансформация”, една книга, която задължително трябва да се преведе у нас. Полани се аргументира убедително, че древните хора не само че не са имали „вродена склонност към размяна”, както твърди Адам Смит, но дори са я смятали за позорна. Повечето от вещите са били натоварени с религиозен и социален смисъл и всякакъв „бартер” би изглеждал като кощунство. В примитивното общество се ценят статусът и престижът, който се поражда от подаръците, реципрочността и ритуалите на групата. Полани привежда за пример недокоснатите от цивилизацията туземци от Тробриандските острови край Нова Гвинея, които нищо не разменят, а подаряват. Те правят рисковани морски експедиции, за да зарадват съседните племена с огърлици от червени миди и бели ленти за ръце. Какво получават в замяна? Нищо освен уважение. Така икономиката според Полани възниква от „субстантивните” черти на обществата и техните култури.
Принципът „дай, за да те уважават”, оцелява и в много по-развитите цивилизации. Да вземем средновековен Китай и великия пътешественик Джън Хъ, който в началото на XV век кръстосва крайбрежията и островите на Индийския и Тихия океан с армада от 200–300 кораба, от които 60 са големи колкото футболни игрища и са натоварени със скъпи стоки. На такъв кораб Колумбовата „Санта Мария” може да служи като спасителна лодка. Джън Хъ пътува с десетки хиляди моряци и войници, но нито търгува, нито граби. Където пристигне, той раздава подаръци – коприна, порцелан, скъпоценни украшения. Така той издига статута на китайския император. И освен това създава у местните владетели морален дълг, който им гложди съвестта. Тежко е да дължиш нещо на такъв велик император. За меркантилния европеец от XV век това е някаква китайска лудост. Само половин век след Джън Хъ португалският мореплавател Вашко да Гама стига до индийското пристанище Каликът и там среща търговци от Тунис, които дори говорят малко португалски. Те го приемат гостоприемно, дават му храна и го запознават с местния владетел, който обаче се изказва с велико презрение за португалските подаръци и стоки. Представете си драмата. В Каликът има колкото искаш подправки, злато и рубини, но никой не ти иска стоката. При втората експедиция Да Гама води малка армия, опожарява търговския квартал и праща на царя насечените тела на арабите търговци с препоръка да си сготви къри. После граби, каквото граби, и се връща в Лисабон с кораб, натоварен със съкровища.
Да Гама е предвестникът на днешната глобализация и валутните бордове. Все пак днес насилието е недопустимо, освен когато е необходимо. Тогава дори е желателно. Но по-културно е завоеванието да става чрез колониални валути и само малко бой. Но да се върнем към примитивните народи, защото тук темата е генезисът на парите. В книгата „Дълг. Първите 5000 години” Дейвид Гребър посочва, че никой досега не е открил туземци, които да търгуват помежду си чрез бартер. По времето на Адам Смит е имало десетки пътеписи на пътешественици, мисионери, конкистадори, но той си е направил оглушки. Напротив, туземците сякаш изобщо не са разбирали понятията търговия и размяна. В дневника на капитан Кук например се описва как му подаряват огромни количества месо, плодове, вода. После се покатерват на палубата и започват да задигат компаси, секстанти и всичко, което не е здраво завинтено. Явно туземците не схващат, че чуждото не е тяхно. Ранният американски антрополог Луис Хенри Морган описва живота на ирокезите в Северна Америка. Племето притежава голям общ склад, в който събира всички продукти и блага, а после женският съвет ги разпределя всекиму според нуждите. Никаква размяна и никакъв бартер, чист комунизъм. Ако дивакът има нужда от нещо, просто му го дават. Това обаче създава морален дълг. Утре той също ще даде, и то, без да мисли за стойността. Няма пари, няма бартер, има дълг. Гребър разказва една поучителна история на новозеландските маори. Някакъв човек бил мързелив, но лаком. Всяка вечер той причаквал рибарите и им искал най-хубавите риби. Всички го намразили, но не можели да му откажат, такъв бил законът на предците. И вместо да му спрат подаръците, наложило се да го убият. Нещо като размяна има само в срещите с чужди племена. В повечето случаи „пазарът” много прилича на война. Например бразилските туземци намбиквара виждат дима от огъня на съседното племе и пращат парламентьори. Ако се разберат да правят търговия, те първо скриват жените и децата в гората, а после канят на гости мъжете от другото племе. Вождът дръпва една реч, в която възхвалява чужденците и принизява своите. После всички оставят оръжията и изпълняват ритуален танц, който имитира сражение. И едва след това започва пазарлък. Но вместо да си хвали стоката, туземецът обяснява защо иска да се отърве от нея: „Тази брадва е боклук, много е стара и вече е тъпа! Ще я хвърля!”. Защото под достойнството на един войн е да прави размени. Пазарлъкът се води с гневен тон почти на ръба на боя, докато накрая не се заформи сделката. Но и тогава стоката не се дава, а се взема насила. Единият грабва брадвата с внезапно движение, а другият смъква насила гердана от врата. Често стават недоразумения, които прерастват в истински бой. Понякога има и убити. Така се заражда международната търговия – като имитация на войната. Така възникват и парите. Това, което Адам Смит и днешните икономисти смятат за примитивни форми на пари, всъщност е разчетни единици за дълга. Например биковете при Омир са дългът към боговете, който се заплаща с жертвени животни. Самият факт, че човек се е родил, вече създава дълг. При шумерите разчетна единица за дълга е шекел сребро, което се равнявало на теглото на един гур, или крина ечемик. Самият шекел не е минавал от ръка на ръка. Просто шумерските чиновници са записвали на глинените си плочки кой колко шекела има да дава на царя или на храма, а хората са го изплащали я със зърно, я с добитък. И тъй като много хора са натрупвали непосилни борчове, шумерските владетели са започвали управлението си на чисто с опрощаване на всички дългове. Така малко по малко държавата въвежда парите. Няма естествен бартер между диваци, има чиновници, които записват върху глина или папирус. След като металът се налага като основна разчетна единица, в един момент царете започват да секат монети. Ако населението откаже да ги приеме – бой. Това се улеснява от факта, че първите притежатели на монетите са войниците. Най-вероятно това се случва в държавата Лидия около 600 години преди Христа. В района е имало големи залежи на „електрон” – смес от сребро и злато. Царят на Лидия Алиат Втори е започнал да сече монети, за да плаща на наемната си войска. Но тъй като наемниците идват от съседни държави, налага се и те да бъдат превзети. Знаменитият Крез, синът на Алиат, завладява малко по малко половин Мала Азия, докато не го побеждава и пленява персийският цар Кир Втори. Когато повеждат Крез за екзекуция, той се провиква: „Солоне, Солоне!”. Кир го пита защо произнася това име и Крез разказва, че преди години се похвалил на мъдрия атинянин с богатството си, а Солон му отвърнал: „Няма по-голямо богатство от човешкия живот. Всичко друго е преходно и мимолетно!”. Така поне твърди Херодот.
Солон, разбира се, е велик държавник, който спасява Атина от кървава гражданска война. И как го прави? Много просто – опрощава дълговете, които били превърнали половината атиняни в роби. Минават над две и половина хилядолетия от тези събития и ето, че днес МВФ отново прави същото, което и Солон – опрощава дълговете на атиняните. Забележете обаче историческата инверсия. Преди модерния капитализъм владетелите са опрощавали дълговете на бедните. Днес се опрощават кредитите на най-богатите. Банките в САЩ се къпят в златен дъжд от безлихвени пари, но хората с ипотеките пак си остават без къщи. Кризата се лекува от горе надолу и нищо не стига до най-бедните. Точно същото се случва и с КТБ – кредитите на богатите и властимащите ще се разчистят безплатно, но властта ще прехвърли техните дългове на населението. Обратното на Солон.
Според Карл Полани развитието на свободния пазар не е дълъг и естествен процес, както твърдят неолибералите, а кратка и жестока революция от горе надолу, от върховете към низините. Започва веднага след войните на Наполеон. Това е моментът, в който държавата насила превръща труда и земята в стока, а гладът става основен стимул за производителността. За да има индустрия и капитал, бедните трябва да станат още по-бедни. Така започва Индустриалната епоха. Парите се налагат насила и от метрополиите към колониите. Дейвид Гребър дава пример с Мадагаскар. Преди 1895 г. това е населен с туземци остров, управляван от царица Ранавалона III. Французите го превземат, свалят царицата и го обявяват за колония. Това е наречено „умиротворяване”, нищо ново под слънцето. Генерал Галиени, който е шеф на колониалната експедиция, налага на населението тежки данъци, тъй като френската колония трябва да е на самоиздръжка, но в същото време да построи железопътни линии, пътища и мостове за нуждата на плантациите. За целта Галиени въвежда насила „мадагаскарски франк”, който е бил закачен за френския, както днес левът е закачен за еврото. Никой, естествено, не пита населението. Напротив, за половин век армията и полицията избиват 500 000 несъгласни малгаши, обявени за „терористи”. През 1960 г. Мадагаскар обявява независимост, но и до ден днешен има да дава на Франция натрапения насила колониален дълг.
Или да вземем бедното и нещастно Хаити. Французите закарват там африкански роби и с камшици ги принуждават да работят на плантациите. В един момент те се вдигат на бунт, прогонват господарите и дори побеждават изпратения от Наполеон експедиционен корпус. Франция предявява иск за 150 милиона франка за пропуснатите ползи от робството и военните експедиции. Великите сили налагат на Хаити ембарго, докато не започва да плаща. Затова Хаити и до ден днешен е синоним на дългове, бедност и човешка мизерия, но напоследък това състояние се направлява от грижливата ръка на МВФ. България, естествено, не може да се сравнява с Хаити. Но пък ние вече два пъти изплатихме онези пари, които Милен Велчев обърна от брейди облигации в еврооблигации и световните банки го наградиха с тиквен медал. Сега същият дълг е още по-голям и Орешарски пак тегли заем, за да го изплатим трети път. Залагам 50 необългарски шекела, че през 2072 г. ще го рефинансираме за 25-и път и ще бъде два-три пъти по-голям от целия БВП на Нова България. Като приехме чуждите пари и независимата от държавата банка, като приехме чуждите войници и се включихме в чуждите войни, ние приехме да бъдем като Хаити и Мадагаскар. Затова според мен бившите държавници не трябва да се ядосват за загубените влогове в КТБ, а, напротив – да се радват, че споделят съдбата на народа си. Както би се изразил Вапцаров: „но в кризата ще бъдем пак със тебе, народе мой, защото те обичахме!”. Та това, общо взето, е природата на парите и банковите кризи според истинската човешка история.