„Сбогом, свят, защото в теб никого не наричат със собственото му име: наглия наричат смел, страхливия – съобразителен, безогледния – усърден, а мекушавия – кротък. прахосникът минава за щедър, а стиснатият – за скромен; лукавия бъбривец и дърдорко наричат сладкодумец, а тихия човек – глупак или мечтател; прелюбодееца и озлочестителя наричат влюбчив, мерзавеца – придворен, отмъстителя – буен, а добродушния – отвеян, така че ти ни представяш годното за негодно, а негодното за годно”, възкликва един от най-ярките литературни герои на всички времена – симплицисимус. Родил се във въображението на писателя Ханс Якоб Кристофел фон Гримелсхаузен през 1668 г., Симплицисимус е олицетворение за епохата на барока. епоха, в която свободата и импровизацията, театралността са думите, които я описват най-добре. епоха, в която шпионажът и сексът изпълват не само кралските дворове, но и коридорите на Ватикана. Епоха, в която един човек в пола завладява папската власт – вдовицата Олимпия Майдалкини. Тя влиза в структурите на свещената власт, където няма място за жени, и превръща папата в своя марионетка. Власт, интриги, пари, убийства, аборти, лъжи – това са думите, с които историците най-често описват живота на една от най-впечатляващите жени в човешкия род, разбира се, след дева Мария и Клеопатра. Това е разказ за Олимпия Майдалкини, онази, която окупира Ватикана с разума си и доказа, че папата може да бъде и жена.
Малко след полунощ дребен на ръст мъж, обут с бели маратонки, снове нервно край Фонтана на Мавъра, който се намира в южния край на пиаца „Навона”. Наоколо вече е пусто. Чуват се само стъпките на забързан турист, който се лута в дирене на пътя до хотела. Водата във фонтана шуми, а точно в 00:34 часа господинът с белите маратонки бърка в голямата си чанта, откъдето вади два камъка. Оглежда се трескаво и в следващия миг запраща камъните по централната скулптура на фонтана – Мавъра, който се бори с един делфин. Камъните попадат върху лицето на човешката фигура, а на следващия ден се вдига огромен медиен шум. Италия, и в частност управата на Рим, се бори упорито със зачестяващите напоследък вандалски посегателства срещу културното наследство, но успехът е спорадичен. По туристическите маршрути в града са поставени над 2100 камери за видеонаблюдение, те улавят силуета на извършителя, но единствената отчетлива подробност в този конкретен случай са белите маратонки. Те издават мъжа, хвърлил камъните по фонтана. Това е 52-годишният Мауро Маги, психично болен бездомник, който обяснява действията си като опит за протест срещу съдебната и банковата система в страната, които са го изхвърлили на улицата. Наложена му е пробация. Тикнат е в психиатрична клиника, а роднините му са заставени да изплатят на държавата сумата, необходима за реставрацията на скулптурата – 10 хиляди евро. Фигурата на Мавъра е възстановена още в края на септември 2011 г. Малцина са онези, дори и сред реставраторите, които знаят историята на тази скулптура, дело на Джовани Лоренцо Бернини. Именно с оглед на сигурността още през 1874 г. тя е преместена заедно с другите фигури от фонтана в градината на вила Боргезе, а на тяхно място са монтирани умели копия, изпълнени в същия материал и самите те днес са своеобразни оригинали с почти 150-годишна история. Фонтанът е изграден през 1574 г. по проект на друг един италиански художник и архитект, Джакомо дела Порта, онзи същият, който съвместно с Микеланджело изгражда купола на базиликата „Св. Петър” във Ватикана, а преди това има честта да бъде негов ученик. През 1651 г. по каприз на една дама папа Инокентий Х възлага поръчка на Бернини да сложи допълнителна фигура в центъра на фонтана, тази на Мавъра, чието лице е разбито от камъните на Мауро Маги 360 години след създаването му. Дамата, която е готова да заплати огромна сума за поръчката, но с пари на папата, произхожда от небогато семейство. На 11 ноември 1612 г. тя става собственичка на голямата къща, която се издига на пиаца „Навона” – стария фамилен дворец Памфили. Тъкмо тогава тя, Олимпия Майдалкини, сключва брак с Памфилио Памфили, беден като църковна мишка застаряващ благородник, и се настанява в дома му, от чиито прозорци по цял ден съзерцава фонтана. На този площад попаднах за пореден път само ден след случилото се покушение над Мавъра, на 3 септември 2011 г. Исках сам да видя следите от него, а и да се потопя отново в атмосферата на тази част от града, която е претъпкана с хора и история. Да, пиаца „Навона” има дълга история, чието начало се губи в далечната 86 г. сл.Хр., когато при управлението на император Дометиан тук е построен стадион с места за 15 хиляди зрители, които да наблюдават популярните агони – спортни игри. Съоръжението е с невиждани за времето си размери, а според хронистите от епохата целият стадион е бил облицован с травертин, а по контура на аркадата се издигали прекрасни антични скулптури на богове и митични герои. След 330 г., когато столицата на Римската империя се премества във Византион (Константинопол), стадионът е връхлетян от зла участ. За няколко десетилетия е сринат до основи, като материалите се използват за строежа на новоиздигащи се къщи, а сетне и за църквите в града. Археолозите и до днес откриват късове от травертина на Дометиан, вложен в градежа на оцелелите от VІ-VІІ век сгради. Преди няколко години, докато се разхождах в Рим, попитах един старец, седнал на ръба на Фонтана на Мавъра, рисуващ портрети за туристите, откъде идва името на площада. Последва половинчасов разказ. Още помня този разказ за това как през 303 г. по време на гоненията срещу християните, изповядващи религия, неофициална за империята, тук мъченически загинала една четиринайсетгодишна девойка. Името й било Агнес. Именно на това място тя била съблечена гола с вързани зад гърба ръце пред многохилядната тълпа, търсеща зрелище. По Божия воля обаче ангели се спуснали към арената, а крилата им създали порив на вятъра, който развял косите на момичето и те покрили тялото й. Опозоряването на християнката било секнато, но това не предотвратило мъченическата й смърт. Палачът отсякъл главата й, защото не искала да се откаже от християнската си вяра, а сетне разотишлите се воайори започнали да наричат мястото „площада на Агнес”, което по-късно започнало да звучи като площад „Агона”, а от ХVІІ век било изопачено на „Навона”. „Това е само една от версиите – отбеляза старият художник, повдигна вежди и протегна ръка напред. – Виждаш ли онази бяла сграда, кафенето? Там до преди 400 години се е издигала малка църква, в която се съхранявали мощите на света Агнеса. Днес е унищожена, имаме си далеч по-голяма църква, чийто патрон е мъченицата. От старата църква са оцелели само мощите. Там са!” Да, оцелели са мощите, но учените са категорични, че черепът на светицата всъщност е череп на седеммесечен плод. Но както се казва: „Някои легенди са прекалено красиви, за да се замисляме над фактите!”.
ВСИЧКО Е ОТ БОГА С ИЗКЛЮЧЕНИЕ НА ЖЕНИТЕ!
В края на ХVІ век в папската държава живеят по-малко от два милиона жители, а площта й се простира само в централните части на Апенинския полуостров. Населението е разделено от огромна пропаст, от едната страна са умиращите от глад, а от другата – превиващите се от преяждане властимащи. От последните е и един мъж на име Сфорца Майдалкини, който е роден в семейство със скромно потекло, но е надарен със страстта да води битки и да оцелява. Понякога неразумни битки, но те му помагат да печели симпатиите на другите, а и да си намира добре платена работа. Така на трийсет и пет години от бедняк той се преобразява във влиятелен, макар и не свръхзаможен господин, и си намира работа в данъчната служба във Витербо. „Той се появи в града като човек без минало. Никой не знаеше нищо за него, освен че е вдовец с четиригодишен син Андреа. На вид беше богаташ с поведение на аристократ”, така го описва неговият пряк началник, старият Джулио Гуалтиери. По онова време Витербо е китно градче, приютено в прегръдката на масивни каменни стени, издигнати през ХІ век. Град от перленосив камък, който въпреки всичко създава впечатление за уют. В пространството между каменните къщички лъкатушат тесни улички, които водят към малки площади, в центъра на които се издигат клокочещи фонтани, а в тях най-често са се накиснали мраморни лъвове, изваяни от знайни и незнайни скулптори. От незапомнени времена, та до днес, лъвът е част от герба на Витербо. Селището е с многовековна история и първото му устройство се свързва с цивилизацията на етруските, а след 1257 г. става градът на папите, когато папският престол се пренася тук за почти двайсет и четири лета. В годините, когато Сфорца Майдалкини пристига, Витербо отдавна е оставил папското си минало, но продължава да е важен търговски и административен център, който историците сравняват по значение с Тоскана. Всеки новодошъл в града, особено ако иска да си спечели благоразположението на местното население, трябва да изслуша разказа за славната история на Витербо и за най-важното събитие, състояло се тук и отредило на града световна слава – избора на Теобалдо Висконти от Пиаченца за папа, приел името Григорий Х. Но това бил един особен избор. След смъртта на папа Климент ІV през ноември 1268 г. осемнадесетте кардинали се събират в папския дворец във Витербо, за да направят избора на новия наместник на Бога на земята. Процедурата обаче се протака повече от две години. Градската управа решава да притисне кардиналите, като взема радикалното решение да прекрати ежедневните пиршества, с които завършват всяка вечер споровете около избора и за които плаща страдащото от недоимък население на крепостта. Това обаче не помага и е повод жителите на града да предприемат още по-сурови действия. Заключват кардиналите в заседателната зала на двореца, което сетне ще стане задължителна мярка при конклава. За почуда на всички изборът на папа пак продължава да се протака. В края на юли 1271 г. един от участващите в конклава кардинали, отегчен, пише до своята сестра: „Не знам какво да направим. Тук споровете са ожесточени. Дали няма да е добре да свалим покрива на папския дворец, за да улесним достъпа на Светия дух, който направлява всякога ума ни при избора на най-достойния сред достойните за глава на Църквата”. Още на следващия ден управата на града нарежда покривът да бъде свален. Така светите мъже са изложени на слънце, вятър, дъжд и са оставени единствено на хляб и вода. И отново минава цял месец, докато най-сетне изборът е осъществен на 1 септември 1271 г. След две години и девет месеца (най-дългият избор на папа в историята на католическия свят) на престола сяда папа Григорий Х, който е инициатор за утвърждаване на непроменения и до днес правилник за провеждането на папския конклав.
Сфорца Майдалкини се установява във Витербо почти три века след тези събития. Работата му в местната данъчна служба е свързана с изчисляване на налозите върху собствеността и печалбата на богатите земевладелци в областта. Така той си осигурява непрекъснати контакти с властимащите, което му дава основание да развихри мечтите си и да крои планове за власт, за обществено влияние, за живот на благородник. Сфорца притежава и най-важното, за да постигне целта си – търпение, защото, както често казват във Витербо: „Светът принадлежи на търпеливите”. И действително този самотен баща, грижещ се сам за сина си Андреа, макар и живеещ на квартира, бързо се превръща в любимец на елита на града и в един от най-желаните ергени. Сфорца получава няколко предложения, но се спира на това от работодателя му, благородника Джулио Гуалтиери. Данъчният служител се сдобива с красивата му дъщеря синьора Витория, а също и с щедра зестра – красивото имение зад църквата „Санта Мария дела Кверча” на Пиаца дела Пасе. Съградената през ХІV век къща е заобиколена от изискан двор с цветя, а в североизточния ъгъл има кладенец с беседка, където новият собственик Майдалкини обича да прекарва вечерите в усамотение. Разказват, че Сфорца, макар да е с изявена властна природа, всъщност е мъж на честта със спокоен нрав, способен да обича поне привидно. Още в деня на първата брачна нощ избраницата му Витория забременява, но няколко месеца по-късно помята. Причина за злощастното събитие е уплах от нелеп инцидент в градината, при който първородният син на Сфорца пада в кладенеца. Всичко се разминава само с изгубения плод на Витория. Говори се, че този внезапен аборт и възможността да изгуби и сина си преобръщат главата на семейството: „В този ден като че ли Майдалкини бе обладан от зъл демон, който не го остави нито за миг през следващите години. У него се загнезди неистово желание да се сдобие с още наследници”. Изминават повече от четири години, докато молитвите му бъдат чути. В този период той преглътва пет спонтанни аборта и две мъртвородени мъжки отрочета. Но ето, че на 26 май 1591 г. е отново в очакване. Сутринта се пробужда от писъците на Витория, която е бременна в осмия месец. Раждането е започнало. През отворения прозорец, гледащ към градината, навлизат песента на птиците, ароматът на цъфтящите дървета, светлината на пролетта, а Сфорца е забил колене, скръстил е ръце в молитвен жест и е отправил взор към разпятието на стената. Моли се Богу горещо да му бъде дарен така желаният втори наследник. Тук, във Витербо, и до днес има стара клетва „Да си направиш дъщеря!”, или с други думи – да те сполети нещастие, да се провалят плановете ти. Сфорца се моли просто да му се роди син. Син, за когото е замислил славно бъдеще, ако нещо се случи с първородното му отроче. Нещо повече, в тези години раждането на момиче означава само едно – намаляване на обществения престиж и богатството на фамилията заради зестрата, с която трябва да бъде проводена дъщерята при сватбата. И да не забравяме, че през ХVІ век все още всички вярват на казаното от папа Инокентий ІІІ, че жената е зло създание. Създание, чиято менструална кръв „е толкова отвратителна и нечиста, че плодовете от контакта с нея са отровни, храстите съхнат, тревите умират, дърветата остават без плод и ако кучетата ядат от нея, побесняват”. Създание, което дори Тома Аквински нарича „дефектен мъж”. Сфорца се моли, но явно в тези ранни часове на деня светците са заети с други дела и просбата му остава нечута. Ражда се първата му дъщеря, която ще опровергае всички тогавашни низостни твърдения за жените. Но баща й не знае нищо за бъдещето и вместо с усмивка посреща плача на бебето със сълзи, защото помни добре думите на друга една жена, Лукреция Медичи: „Ако искаш да постигнеш нещо в този живот, не трябва се раждаш жена!”.
Въпреки разочарованието, от откритото преди няколко години свидетелство за раждане разбираме, че момичето на Сфорца Майдалкини е кръстено от архиепископа на Витербо Карло Монтилио в катедралата „Сан Лоренцо” още в деня на самото раждане на 26 май 1591 г. Кръстница на бебето е синьора Фиордализа, съпруга на най-богатия човек в града Нино Нини. На детето е дадено името Олимпия. Олимпия Майдалкини. Макар бащата на Олимпия да е покрусен от раждането й, мама Витория е по-щастлива от всякога. Това е първородната й дъщеря и въпреки че знае, че не я очаква нищо добро, тя обгрижва момичето с цялата си всеотдайност. Такава е й към огорчения си съпруг, когото през следващите три години дарява не само с ласките си, но и с още „нещастия” – още две момичета, Хортензия и Виктория. Обречен да живее в женско царство заедно със сина си от покойната си първа съпруга, синьор Сфорца става все по-избухлив, все по-мнителен, все по-огорчен. Той се фиксира все повече върху натрупването на богатство и жаждата за власт. Неистова и болезнена жажда, която бавно и постепенно започва да го превръща в чудовище, което пребива жена си за дребни прегрешения, а на дъщерите си гледа като на чужди деца. Сред трите малки момичета само една не се поддава на униженията и често дръзва да се опълчи на баща си – това е Олимпия. Някои съвременници описват Олимпия като красавица, а други като копие на безскрупулния си баща. Ето как я обрисува първият й биограф Грегорио Лети: „Още от малка тя беше много амбициозна и обичаше да командва. Дори и в най-крехка възраст тя демонстрираше тези свои качества в игрите. Заповядваше на другите деца какво да правят и нищо не се случваше без нейното одобрение. Доминираше над всички още като дете. Избираше на какво да се играе и държеше винаги да побеждава. В противен случай настъпваше апокалипсис, врява и плач, които заливаха целия град”. Всички тези властови характеристики на Олимпия не успяват да склонят Сфорца нито за любовта му, нито за благоразположението му към нея. Той не иска да провиди качествата на момичето и окован в средновековни убеждения, предпочита, вместо да й осигури образование, да я отпрати заедно с другите й две сестри в близкия до Витербо манастир за девици „Св. Доменик”. Олимпия е само на осем години. Няколко дни преди да напусне дома си, в града идва скандална новина от Рим. На 11 септември 1599 г. е обезглавена двайсет и две годишната Беатриче Ченчи. Тя е обвинена в убийството на собствения си баща, деспотичния Франческо, за когото мълвата разказва, че е злоупотребил сексуално с нея. Франческо е открит мъртъв с разбита глава. Разследването действително показва, че в убийството участват братята й, майка й и самата Беатриче, които, неспособни да понесат униженията, разбиват черепа на бащата с камъни, а после изхвърлят трупа му при скалите край града. Въпреки доказателствата, че сеньор Франческо е блудствал с дъщеря си, тя е обезглавена публично в Рим. Новината силно разстройва невръстната Олимпия, изправила се на прага на манастирските покои. Все още е твърде малка, за да може нещо да промени. Мъченическата смърт на Беатриче Ченчи оставя траен белег в душата на Олимпия. През следващите години тя се превръща в отмъстителка на всички престъпления срещу жени. Тя е италианката, красавицата и прелъстителката, до която се допитват всички и най-вече духовниците, папата дори, доказвайки, че ако искаш да постигнеш нещо в този живот, изобщо не е задължително да си мъж.
АЗ СЪМ КАТО БИТ КОН. БОЯТ ПРАВИ ЧУЛА МИ ПО-ЛЪСКАВ!
Манастирският живот не е за всяко момиче, още повече за Олимпия, която през следващите години е принудена да понесе бремето на молитвите и безконечното четене на Библията. Трябва да бъде научена наизуст. Единственото, което й дава утеха в тази изолирана среда, е присъствието на двете й по-малки сестри, както и абатисата на манастира – собствената й леля, която, макар и да се опитва да бъде строга с племенничките си, винаги им разрешава повече от позволеното. Така, ако другите монахини са наказвани с 24 часа престой във влажната и мухлясала манастирска килия в зимника само заради бъбрене по време на шиене или бродиране, то за своите родственици абатисата си затваря очите. Битието в манастира наистина е непоносимо, особено за свободолюбиви натури. Момичетата, подготвяни за обет, за женитба с небесния си жених, се молят шест пъти на ден, а между молитвите работят до припадък – грижат се за кокошкарника, готвят в кухнята, чистят подовете, перат, копаят в градината, цепят дърва и какво ли още не. А за да си гарантират по-бързо извисяване до Бог, често са заставяни да се самобичуват, да гладуват със седмици, да не пият вода с дни. Нямат право да излизат в града, а нужните им провизии се доставят до манастирските врати. Посещенията от роднини се позволяват само веднъж месечно, при това през решетката на стаята за гости. Братя, бащи, майки посещават своите врекли се на Бог момичета, като им носят вести за случващото се отвън, както и скромни подаръци, предимно храна и малко вино. „Не липсваха случаи, когато в манастира влизаха непознати мъже, които се представяха за далечни братя на някоя от сестрите послушници. Заставаха пред решетките, изваждаха на показ мъжкото си достойнство и го размахваха гордо пред лицето на някоя сащисана девица”, пише монахиня от светата обител в началото на ХVІІ век. Хрониките в старите ръкописи разкриват, че през това столетие в Италия става особено популярно нахълтването на млади мъже в женските манастири. Дали заради разюзданост или просто в търсене на забавление, младежите си позволяват подобни волности. Съществува даже нещо като игра, в която трябва да сплашиш с голотата си колкото се може повече манастирски девици. От такива авантюристи е споходена и самата Олимпия, която по-късно разказва: „Не се уплаших, бях смутена, но не и стресната. Първия път, когато това се случи, даже бях впечатлена, а това ми позволи още няколко срещи с младия мъж, представящ се всеки път просто за мой братовчед”. Когато обаче съдържателката на обителта разкрива случката, Олимпия е наказана с едномесечно лишаване от легло. Принудена е да спи на студения каменен под, без завивки, гола, с разранена от камшика на абатисата плът. Но това не може да прекърши Олимпия Майдалкини. Тя е готова на всичко и няма да остане заключена дълго тук. Готова е да избяга от манастира. През 1523 г. това прави послушницата Катерина фон Бора, дамата, която две години по-късно става съпруга на мъжа, сочен за най-големия еретик през тази епоха – Мартин Лутер. Катерина фон Бора бяга с хитрост, затваря се в каца за осолена херинга. Дъщерята на сеньор Сфорца предпочита да избяга със сила, прескача манастирските стени. И успява, макар и със счупен крак. Олимпия пише за мотивите си след години: „Не бях готова да живея в покорство, целомъдрие и послушание. Не можех да приема да стана монахиня. Шест години послушание бяха достатъчни. Не исках да се самобичувам и единственият ми приятел да е някое пиленце, излюпено от яйце под възглавницата ми. Не исках и единственият пенис, който съм виждала в живота си, да е на онзи неаполитански хулиган, който размята няколко пъти гордо мъжествеността си пред мен. Не исках”. Прибирането у дома е посрещнато резервирано от мама, да не говорим за татко Майдалкини. Сфорца шест години е таил надежда, че се е справил с пакостливата си дъщеря. А ето, че сега тя се изправя пред него много по-зряла и дори в нещо изключително приличаща тъкмо на него самия – в страстта да преследва целите си. Опитите му да я придума да се върне в манастира се оказват неуспешни. Олимпия не отстъпва. „Единственото място за умно момиче като теб е манастирът!”, шепне й Витория в ухото. Непокорната дъщеря обаче е категорична: „Искам да се омъжа. Искам деца. Искам да обичам!”. Олимпия е слабичко и крехко създание, едва на петнайсет, което родителите искат да отделят безвъзвратно от светския живот. Но тя е готова да се бори за собствената си свобода и да отмъсти за настойчивостта на баща си, за предателството му спрямо нея. След един от поредните дни, изпълнени със скандали и физическа саморазправа, Олимпия Майдалкини, притихнала в мрака на стаята си, взема лист хартия, мастило и перо и пише пространно писмо до епископа на Витербо Джероламо Матеучи. Възрастен мъж, който, противно на много от своите братя по дело, следва стриктно божиите закони и установените от папската канцелария правила. Ако някой нарушава тези правила, е строго наказван, а нерядко и отлъчван от Христовата църква. Тъкмо затова Олимпия, която не е способна да убие баща си, както това е сторила преди няколко години Беатриче Ченчи, решава напълно съзнателно да унизи самовлюбения си родител. В писмото тя споделя тревогите си и опитите на родителите й да я заставят против волята й да отиде в манастир, което действително се счита за грях. Всичко друго, за което му разказва, обаче е лъжа. Разказва как един от приятелите на баща й, свещеник в една от църквите на Витербо, се е държал неприлично с нея, като дори й е предлагал секс. Разказва как единствените мъже, които са допускани в женския манастир – свещениците изповедници, често завършват изповедта с ласките на невинните девойки. Когато писмото пристига в канцеларията на епископ Джероламо Матеучи, той приема всеки ред от него за истина. Олимпия успява да се отскубне от манастирския живот, а уличеният свещеник, приятел на баща й, е изправен пред трибунал и признат за виновен по престъпление, уронващо устоите на християнството. Осъден е на шест месеца затвор и е отлъчен от службата си в църквата. Но най-голямата победа за манастирската бегълка е публичното унижение на собствения й баща, което тя предизвиква. Развръзката от този случай дава пълно основание на 15-годишната Олимпия да вярва, че жената, макар и слаба, макар и в подчинена на мъжа роля, е способна да победи властимащите – Църквата, семейството и обществото. Тази битка очевидно може да се води с всякакви средства – открито противопоставяне, манипулации, дори и лъжи. Инструментариум, който от този ден нататък тя овладява до съвършенство и ползва във всяка ситуация, от която иска да излезе победител. Тежко и горко на онзи, който се изпречи на пътя й! Разгневена ли е, това означава само едно – бягството е невъзможно. И въпреки че младата Майдалкини не може да се похвали с качествено образование, нито с широка обща култура, тя е разбрала кои са най-необходимите компоненти за един успешен живот на жена в епохата на барока – дързост и свобода да мечтае. И ето, че тъкмо тези нейни качества печелят симпатиите не на кого да е, а на племенника на нейната кръстница Фиордализа Нини – двайсетгодишния Паоло Нини. Млад, рус красавец, той е силно респектиран от своенравното поведение на Олимпия и от острия й ум. Паоло поради внезапната кончина на чичо си Нино Нини е наследил цялото му имане – два двореца във Витербо, гостилници, лозя, продавници, ферми, земи. Младият богаташ се запознава случайно с Олимпия, поне така вярва той. Според хронисти на времето обаче срещата между двамата съвсем не е случайна, а е резултат от добре планирани действия на невръстната още Майдалкини. Срещат се в тълпата на 6 март 1606 г., в деня, в който във Витербо се отбелязва всяка година празникът на света Роза от Витербо, която просиява с аскетичния си подвиг през ХІІІ век, умирайки едва на осемнайсет години. Тук сред множеството Олимпия, която отдавна е узнала за красивия племенник на кръстницата си, както и за неговото несметно богатство, се промъква до Паоло и съвсем като по случайност, и съвсем като в приказка изпуска кърпичката си. Той неловко се навежда, за да я вдигне от земята и да й я върне. Тази първа среща на погледите им, добре режисирана от Олимпия, води след себе си двугодишен любовен романс, който в крайна сметка завършва с брачен договор на 18 май 1608 г. и с бляскава сватба няколко месеца по-късно на 29 септември. Церемонията се състои в издигнатата още през ІХ век църква „Св. Сикст”. Удавените в разкош младоженци се изкачват по петнадесетте стъпала към олтара, където се вричат един на друг пред епископа. Най-богатият мъж в града и най-скандалната девойка, дъщерята на местния бирник, поемат по общ семеен път. За нещастие той завършва с три погребения – на двете й деца, които умират няколко месеца след раждането им, а сетне и на съпруга й Паоло, който е повален от малария, една от най-честите причини за смъртта на млади хора по това време. Така за по-малко от три години Олимпия преживява всичко – силна любов, макар и подхранена от материални придобивки, майчино чувство, безбройни пътувания до Рим и Венеция, ужасяваща човешка трагедия, три пъти навлича черните одежди. Тя обаче успява да преглътне болката. Ако не друго, поне вече е изключително богата жена. Собственичка на два ренесансови двореца, купища пари и стаена мъка, която, за да понесе, превръща в жажда за власт, в лудост да докаже, че никой не е в състояние да я прекърши. Тъкмо в тези години през сълзи тя пише: „Аз съм като бит кон. Боят прави чула ми по-лъскав!”.
НИКОЙ НЕ ИСКА ДА БЪДЕ САМ, ДОРИ И В РАЯ
Богатството обаче не е достатъчно за щастието на Олимпия. Това я тласка към неподозирани от нея самата действия – отчаяно търсене на спътник в живота, но не какъв да е, а от благороден произход. Вдовицата на Паоло Нини решава на всяка цена да се сдобие с титла, а искреният мотив, който я води, е само един – да докаже на застаряващия си вече баща, че може да бъде по-богата от него и по-знатна, нищо, че наместо панталони носи префърцунени рокли. През 1612 г. това я отвежда във Вечния град. Тогава в Рим живеят едва сто хиляди човека, два пъти по-малко, отколкото са жителите на Лондон, и четири пъти по-малко от тези на Париж. Колкото до блясъка на Античния Рим, той отдавна е помръкнал, а кварталите му приличат повече на провинциални градчета. Ренесансът, който отстъпва мястото си на епохата на барока, е оставил своите следи, но те не могат да се сравняват с тези в града на Медичите – Флоренция, където по това време продължават да процъфтяват търговията и изкуството. Рим през 1612 г. е заобиколен от овощни и зеленчукови градини и от стотици църкви и манастири, силуетите на част от които пронизват и днешната столица на Италия. Въпреки тази неугледност на града Олимпия е впечатлена от видяното и още повече от срещата си с един от представителите на благородната фамилия Памфили, която от столетия е здраво свързана със светската и църковната власт в страната. Това отново е прозорливо планирана среща с избраника й Памфилио Памфили, разиграна като фарс от Средновековието. Съвсем „случайно” тя търси подслон в порутения му дворец на пиаца „Навона” в самото сърце на Рим. Срещата между двамата, щом вдовицата се промъква през прага на дома на Памфилио, преминава съвсем делово. Тя е откровена. Разкрива му, че добре знае кой е той, запозната е с финансовите му затруднения и е тук с конкретно предложение. Ако той се ожени за нея, тя е готова да му дари цялото си наследство, което е достатъчно не само да възвърне блясъка на собствения му дворец, но и да построи още един такъв и да издигне нова катедрала в града, ако пожелае. Памфилио Памфили, впечатляващо красив и с безупречни дворцови маниери, не се нуждае от допълнителни увещания. Появилата се неочаквано в живота му Олимпия е като божествен дар. Тя е красива, в състояние е да го измъкне от лапите на мизерното му съществуване и да го спаси от позора, в който е затънал. Той е на петдесет години и още не е вкусил брачен живот. Дръзкото момиче от Витербо иска просто знатното име Памфили. Този брак започва като сделка между две привидно неразумни човешки същества, но прераства в същностна хармония. „За брака любовта е ненужна подробност, но все пак помага, ако младоженецът и булката не се отвращават един от друг”, отбелязва Олимпия. Случаят между двамата е точно такъв. Те наистина се харесват и нещо повече, сякаш са създадени един за друг. Всеки от тях притежава онова, което другият търси. Олимпия е млада, жизнена, енергична, жадна за власт, дъщеря на бирник, а Памфилио – застаряващ мъж от знатен род, леко флегматичен, аристократ по дух, без особен апетит към властта, или, казано по друг начин, една безцветна личност, прикрита зад дебел слой флорентинска елегантност. Предбрачният договор между двамата, който е съхранен и до днес, е подписан на 1 ноември 1612 г. Споразумение, което слага началото на триумфа на синьора Олимпия Памфили и предначертава пътя й към Ватикана, към обиталището на папите.
Веднага след сватбата Олимпия поема управлението на двореца Памфили. Устройва го по свой вкус, влага цяло състояние, за да възвърне блясъка му, и го превръща в един от най-съвременните домове в Рим. Единственото, което остава непокътнато, е просторната градина, разливаща се зад гърба на къщата, градина, която, въпреки че е частен имот, е достъпна за всеки, желаещ да усети аромата й, да се отдаде на покоя и ромона на малките фонтани. В края на градината е сгушено малко площадче, в средата на което се издига скромна антична скулптура на Херакъл, обезобразена от времето, без ръце и нос. По това време край площада се мъдрят три къщи, едната от които доскоро е дом на шивача на папата, стария Пасквино. Съвременниците му го описват като словоохотлив разказвач на клюки от папските покои, мъж с остър ум и език, винаги готов да дебатира по разни злободневни теми, при това с такова чувство за хумор, на каквото могат да завидят и школуваните улични шегаджии. Малко след смъртта на Пасквино студентите, които обичат да бъбрят с часове с него, прекръстват скулптурата на Херакъл на Пасквино. Често се събират тук и закичват античния бог с разни листчета, изпълнени с политически епиграми и карикатури, осмиващи папската институция. Тези анонимни сатирични стихчета за лакомията на духовниците, за содомията и кръвосмешението в покоите на папския дворец хората започват да наричат с течение на времето пасквинади, откъдето идва и използваната днес дума „пасквил”. В годините, когато синьора Олимпия „превзема” двореца, площадът продължава да събира младежи от цял Рим, чийто смях и спорове през летните вечери нахлуват през отворените прозорци на стаята й. Това обаче не е най-лошото, което Олимпия е принудена да търпи. Ежегодният Римски карнавал, провеждан в дните преди началото на великденските пости, се превръща в кошмар за момичето от Витербо. Кулминацията на тези народни увеселения завършва с надбягвания по главната улица на града „Корсо”. Първи се състезават евреите. Надбягват се голи не за унижение, а просто за забавление на тълпата. А докато тичат, християните ги обстрелват с яйца, зеленчуци, а както отбелязва един от хронистите на епохата, и с „труповете на улични котки”. И всичко това е забавление, в което никой не вижда публична гавра. През следващите дни се осъществява надбягване на голи старци, сакати хора, изоставени бездомни деца, сираци, проститутки, бикове, коне, магарета, като на животните често се забиват пирони по гърбовете, за да тичат по-бързо. Божиите синове и дъщери знаят как да се забавляват. Кулминация на тези тържества е избирането на крал на нощното гърне, а титлата сe връчва на онзи, чието съдържание надхвърля това на всички останали, включили се в надпреварата, като всичко се прави на специално изградена платформа, към която има видимост от всички страни. След приключването на този последен и миризлив конкурс Рим сякаш като с магия се преобразява. Вакханалиите отстъпват място на смирението и дългия пост. Всички обличат черните си дрехи, заличават спомените си за краля на нощното гърне и се молят Богу горещо за опрощение на греховете. Олимпия Памфили е ежегоден зрител на тези метаморфози, които наблюдава от прозорците на своя дворец.
Първото ми пътуване до Вечния град преди повече от десетилетие беше случайност. То започна с една дълга двудневна самотна разходка из музеите на Ватикана. Тълпи от хора се разляха по коридорите след 8:45 часа, когато тази своеобразна съкровищница отвори врати. Денят беше 11 февруари 2006 г. За разлика от многолюдната вълна от туристи, която или се спираше пред всеки известен и неизвестен шедьовър за разговори и снимки, или тичаше в несвяст към Сикстинската капела, за да види гения Микеланджело, аз вървях спокойно към единственото нещо, което към онзи момент копнеех да видя. Оглеждах внимателно изпречилите се на пътя ми скулптури, живописни платна, гоблени с нечовешки размери. Пред мен оживяваше всичко онова, за което до този момент само бях чел. Рафаело, Леонардо, Филипо Липи, имена и образи, в които се давиш. Тъкмо затова предпочитах да преследвам единствено основната си цел – Осмоъгълния двор. След 45 минути преход бях в него. Все още беше празен, от време на време притичваше някой заблуден минувач, който търси групата, с която се лута из музейния комплекс. Защо толкова много исках да дойда тук? Просто това беше мястото, за което знаех най-много, бях чел дълго, слушал бях всевъзможни истории. През далечната 1503 г. Джулиано дела Ровере веднага след избирането му за папа под името Юлий ІІ пренася личната си колекция от антични статуи в малкия двор на Белведере във Ватикана, известен днес именно като Осмоъгълния двор. Още същата година той кани художници от цяла Италия да се насладят на старото изкуство, сред които е и самият Микеланджело Буонароти. С това се поставя официално началото на съграждането на музеите на Ватикана. Сред изложените шедьоври там са „Аполон Белведерски” и „Щастливата Венера”. Всички ниши в двора са запълнени с изключение на една, ниша №2 остава празна. Три години по-късно през лятото на 1506 г. земеделецът Феличе де Фредис, обработвайки своето лозе в близост до мястото, където преди векове е била резиденцията на император Нерон, се натъква на мраморна скулптура. Той веднага уведомява властите и ден след откритието там пристигат Микеланджело, архитект Джулиано да Сангало и още неколцина техни приятели. Откритата скулптура е пренесена в ниша №2, а след повече от двайсет години Микеланджело, ангажиран с изрисуването на „Страшният съд” в Сикстинската капела, споделя, че именно тази скулптура го е вдъхновила да изрисува ангелите голи и без крила. Това е скулптурата „Лаокоон и неговите синове”. Лаокоон бил жрец в Троя през ХІІІ в. пр.Хр. Ценен исторически източник за онези времена е поемата на древноримския поет Вергилий „Енеида” за троянеца Еней, който се превръща в родоначалник на Римската империя. Разказ за това как гръцкият цар Менелай обсажда Троя, за да отмъсти за обидата, нанесена му от принц Парис, който похищава красивата му жена Елена. Обсадата продължава повече от десет години, но стените на града са много здрави и той издържа. Необходимо е гърците да намерят решение и Одисей, най-умният сред тях, нарежда да бъде направен голям дървен кон, който войниците му оставят на брега в чест на богинята Атина. После гръцката флота отплава. Жителите на Троя са изненадани, но накрая решават, че обсадата е свършила и могат да приберат огромния дървен кон в града си. Единственият, който се възпротивява срещу това действие, е жрецът Лаокоон, който има лошо предчувствие, че това е капан. Но никой не го слуша. Един ден от морето се показали две огромни змии, които излезли на брега там, където Лаокоон заедно със синовете си принасял жертва на Посейдон. Змиите се нахвърлили върху синовете му и се увили около тях. Притекъл им се на помощ баща им, но те се увили и около него. Лаокоон геройски се борил със змиите, но уви. Така загинал троянският жрец, виждайки ужасната смърт на своите синове. След като го убили, змиите се скрили в храма на Атина. Троянците приели това като наказание на Лаокоон за непочитание към богинята и вкарали дървеното съоръжение в града, обричайки се на смърт. Около 40-20 г. пр.Хр. словото на Вергилий навярно е попаднало в ръцете на скулптура Агесандър от родоския град Пергам и той заедно с още двама велики скулптори на Родос, Полидор и Атенодор, пресъздават тази сцена в бронз. По-късно при управлението на римския император Тиберий в периода от 15 до 37 г. други трима художници претворяват скулптурната група „Лаокоон” в мрамор – същата скулптура, за която римският писател Плиний Стари, загинал в Помпей при изригването на вулкана Везувий, пише: „Лаокоон е творба, която засенчва която и да е друга скулптура или картина в Рим”. Това е същата скулптура, която папа Юлий ІІ поставя в малкия осмоъгълен двор на Белведере във Ватикана в началото на ХVІ век. Тя се превръща в едно от най-обсъжданите триизмерни ваяния в историята на изкуството. Живото съзерцание на тази скулптура не мога да сравня с нито едно свое преживяване. Още повече след онова, което се случи в Осмоъгълния двор тогава. Ненадейно появила се пазителка се загледа в треперещата ми ръка, която се опитваше да опише с думи преживяното в тези десетина минути съзерцание на „Лаокоон”. Пазителката кимна дружелюбно, огледа се и след като се увери, че няма други туристи, се доближи до въжетата, осигуряващи безопасността на скулптурата, откачи едното от тях и ме подкани да се доближа. Имах възможността да докосна „Лаокоон”. В този миг служителката на музея прошепна: „Голям сте глупчо. Погледнете отзад!”. На гърба на постамента, оставащ невидим за обикновения посетител в Осмоъгълния двор, за моя изненада бе окачена още една ръка, повтаряща дословно изгубената ръка на „Лаокоон”, открита през 1905 г. След три минути жената от охраната опъна отново въжето и усмихнато се разприказва: „Аз съм Барбара, приятно ми е. Май не знаете какво е това? През 1506 г., когато е открита скулптурата, Микеланджело започва да изработва липсващата ръка, но поради наложило се пътуване до Флоренция той не я довършва. През 1532 г. папа Климент VІІ поръчва на друг скулптор – Монторсоли (същият, който е поставил липсващата ръка на „Аполон Белведерски”), да направи нова ръка. Той я изработва грешно в позиция, протегната напред. Но какво е станало с ръката на Микеланджело? Тя все още съществува и е точно тази, която видяхте преди малко. Вече сигурно разбирате кое е най-интересното в тази история? Микеланджело е отгатнал точното положение. Разбрал е движението, мускулите и възпроизвежда оригинала, без изобщо някога да го е виждал”. Бях слисан от чутото, от видяното, което прерасна в дълга среднощна разхода и разговор с Барбара след края на работния й ден. Обсъждахме десетки теми, докато на раздяла отново се върнахме на темата „Лаокоон”. Когато я попитах, откъде е породено нейното любопитство към скулптурата, тя отбеляза съвсем неочаквано: „Ужасът в очите на Лаокоон ми напомня на ужаса, който една жена предизвиква във Ватикана през ХVІІ век”. А на молбата ми да ми каже името на тази жена Барбара с очарователна усмивка отвърна: „Оставям те сам да разбереш коя е тя”.
ГОДИНИТЕ ПРОМЕНЯТ ЧОВЕКА ПОВЕЧЕ ОТ КНИГИТЕ
През 1613 г., когато Олимпия Майдалкини се омъжва за Памфилио Памфили и става новата господарка на голямото палацо на пиаца „Навона” в Рим, в двореца живеят повече от седемнайсет души обслужващ персонал. На втория етаж в дъното на северното крило е единствената стая, която остава недостъпна за амбициозната вдовица от Витербо. Това е стаята на по-малкия брат на Памфилио – Джовани Батиста. Самият той отказва да присъства на сватбата, но не може да си позволи да се изнесе от семейния дом, не е в състояние да се оправя сам с домакинството и няма средствата за това. Когато двамата с Олимпия се срещат за първи път на стълбището в двореца, Джовани Батиста е на трийсет и девет години, висок, добре сложен мъж, но доста грозноват. Лицето му е силно набраздено от бръчки, а малките му кафяви очи приличат повече на пришити на криво копчета върху парцалена кукла. „Джовани Батиста обаче има нещо, което не откривам в мъжа, на когото се обрекох във вярност, и това е младежка лудост, нищо, че е почти на четирийсет години”, пише в писмо до майка си Олимпия. Действително Джовани Батиста Памфили, макар и прекрачил отдавна бариерата на младостта, е съхранил особен импулс в себе си. Онези, които го познават, знаят, че е образован благородник: получил е блестящо юридическо образование, завършил е канонично право в най-престижното учебно заведение – Римския йезуитски университет, защитил е докторат по право, превърнал се е в любимец на една от най-влиятелните по това време личности, кардинал Джироламо. Но едновременно с това Джовани Батиста е известен в града с прозвището си мосю Развлечение. Ето как го описва самият посланик на Венеция: „Джовани Батиста няма голямо влечение към подобни занимания като учението. Напредва бавно и набляга повече на развлеченията и на жените. Мисля, че нищо не е в състояние да го откъсне от нощния живот”. Такава е самата истина. Джовани Батиста е ексцентрик, движи се в неподходящи за общественото му положение компании на момчета бедняци и пияници, задига полите на леконравните госпожици, участва дори в дуели, за да спечели женското внимание. Колкото до външния му вид, от него се смущават дори и глуповатите селяци, продаващи зеленчуците си на площад „Навона”. Джовани Батиста се разхожда из града, облечен като просяк, но с навита на букли дълга руса коса. Така обича да ходи дори на лекции в университета, където обаче преподавателите често му прощават неприличното му състояние заради фамилията, на която той поне привидно е твърде недостоен носител. Но всичко това отдавна е останало в миналото. След като навършва двайсет и четири години, той загърбва поривите на младостта и неочаквано за всички се преобразява в уравновесен млад господин с изтънчени маниери, вписващ се изрядно в порядките на висшето общество на ХVІІ век. За тази метаморфоза на момчето помага и настъпилата наскоро безвъзвратна раздяла с баща му Камило Памфили – папски историк и брат на кардинал Джироламо. Когато Олимпия се запознава с Джовани Батиста, той прилича на парализиран от депресия мъж, на вид по-възрастен от съпруга й Памфилио. Юристът е резервиран към снаха си, дори уплашен от нея. Тя е енергична и красива и още от първия ден на влизането си в общия дом започва с радикалните промени. „Само не си помисляйте да преустройвате спалнята ми! Дори и не дръзвайте да влизате в нея!”, отсича той. Тази начална враждебност обаче само за една година се стопява. Снахата на Джовани Батиста е добър слушател. Тя с часове може да стои с него в дневната и търпеливо да слуша разказите му за делата във ватиканския съд, където той работи от няколко години, за казусите, пред които поредният съдебен процес го изправя. В тази епоха малцина са дълготърпеливите, а още по-малко и любопитните жени като Олимпия, които не просто изслушват, но и активно участват, кокетират, задават въпроси в подобни отвлечени разговори по теми като каноничното право и политиката. За почуда на бившия женкар Джовани Батиста Олимпия е коренно различна жена. Тя има остър ум, нищо, че е красива и носи рокли. За една година от нерешителен и уплашен мъж, подозрителен към целия свят около себе си, прикриващ се зад плаща на мълчанието, братът на Памфилио се преобразява тотално поне в общуването си с Олимпия. Започва да споделя с нея и най-съкровените си тайни, доверява й се напълно, а за всяко свое съдебно решение се допитва до нея. Бавно и постепенно, съвсем неусетно дори Олимпия Памфили се превръща в един от невидимите папски юристи. Взетите от нея решения, сетне изговорени от Джовани Батиста в съдебната зала, решават съдбите на хората във ватиканския съд. И както отбелязва едни техен съвременник: „Джовани Батиста не предприема нищо, без предварително да се посъветва с нея, сякаш тя е велик оракул, следва стриктно съветите й и действа под нейна команда”.
Олимпия е така щастлива от този развой на събитията, както никога досега. Омъжена е за благородник и е вярна приятелка с брат му, в лицето на когото вижда възможност за собствената си политическа изява. И ако до този момент тя се надява да превземе само градската управа на Рим, то Джовани Батиста й позволява да мечтае за една още по-голяма цел – властта на папата. Макар братът на съпруга й да няма амбиция за кариера извън юридическата, той не отхвърля възможността един ден да стане поне нунций. Двамата с Олимпия прекарват свободното си време заедно и връзката между тях се скрепява все повече. Те имат общи страхове, като например страха от обществен провал. Но имат и общи любими занимания като ездата, свиренето на лютня, театъра. Предвид факта, че Джовани Батиста е свещеник, а Олимпия е жена на застаряващия му брат, отношенията между двамата могат да бъдат единствено духовни. Но римското общество счита, че двамата въртят любовна афера под носа на Памфилио Памфили. Ала Памфилио знае, че Олимпия му е вярна, защото се любят така, както старият съпруг не го е правил с никоя друга преди това. Злите езици обаче продължават да говорят: „Тази жена се разхожда много по-често със зет си, отколкото със своя съпруг. Двамата се заключват в кабинета му и остават там много по-дълго, отколкото позволява приличието. Понякога се случва Памфилио да търси жена си и брат си и да не отрие никого от тях, а това означава само едно – двамата имат любовен роман, който не е просто прелюбодеяние, а долно кръвосмешение”. По-голямата част от жителите на Рим вярват на клюките, а разказите за верността на Олимпия, които съпругът й споделя, когато има сгода, всички слушат с насмешка и съжаление. Памфилио обаче е сигурен в думите си. Доказателство за това е и раждането на дете от Олимпия. Мълвата твърди, че детето е заченато от брата, но то изключително прилича на Памфилио.
НАДЕЖДАТА Е ДОБРА ЗАКУСКА, НО ЛОША ВЕЧЕРЯ
Олимпия е от жените, които още в детството си разбират смисъла на старата италианска поговорка, че надеждата е добра закуска, но в никакъв случай не е хубава вечеря. По пътя на утоляването на жаждата си за власт тя осъзнава, че действието е най-добрият съюзник. Бегълката от Витербо не спира нито за миг да работи и да преследва мечтата, зародила се наскоро в ума й – да завладее Ватикана. За целта разполага и с един отличен инструмент в ръцете си – Джовани Батиста. Разбира се, пътят е дълъг и не е лишен от проблеми. Най-големият, сред които е преодоляването на общественото мнение, че двамата не са повече от роднини и приятели. В противен случай това ще им навлече и гнева на духовната власт. За тази цел, още щом започват шушуканията за любовният й романс с Джовани Батиста, Олимпия започва да организира своеобразни приеми в семейния дворец на пиаца „Навона”. Тя питае непоносимост към тези светски прояви, но те й осигуряват достъп до най-влиятелните персони на Рим, а също така са и важно алиби. На шумните балове неотлъчно до нея е съпругът й Памфилио. Държат се за ръка и демонстрират близост, така щастието по лицата на двамата съпрузи спомага за смекчаване на критиките и за разсейване на клюките. „Едно нещо караше хората да приемат поведението на Олимпия не толкова враждебно. И то беше, че никой не можеше да си обясни как жена като нея с нелошо тяло и лице би могла да се влюби в един от най-грозните и безформени мъже в целия свят като Джовани Батиста. Оттук можем да съдим за огромната амбиция, завладяла тази жена. Тя искаше само да командва и обичаше Джовани Батиста само защото можеше да го води за носа”, пише първият биограф на Олимпия. Действията за изчистване на клюките около Олимпия и Джовани Батиста имат съмнителен успех, но затова пък приближаването до папския престол, което синьора Олимпия предприема, води до една малка, но важна победа. На един от поредните приеми през лятото на 1619 г., когато амбициозната домакиня е родила само преди месец първата дъщеря на Памфилио – Мария, в палацо Памфили пристига неочакван гост. Вечерта, макар и лятна, е дъждовна, но това не разваля настроението на събралите се знатни люде. Сред тях е наскоро произведеният в кардинал Алесандро Лудовизи. 65-годишният мъж, близък приятел на Джовани Батиста, с когото работи няколко години във ватиканския съд, пристига с мисия – да се запознае лично с организаторката на вечерта Олимпия. Кардиналът идва с прошение и предложение. Проси пари, които са му нужни за разни мрачни деяния в папската институция, а в замяна предлага нещо, на което Олимпия не може да откаже – нова длъжност за Джовани Батиста, но е необходимо да се изчака поне още малко. Идващите месеци дават основание на хронистите да твърдят, че господарката на палацо Памфили е дала положителен отговор, защото срещите между двамата заговорници зачестяват и Алесандро Лудовизи неочаквано забогатява. Богатство, което той само за една година прахосва за подкупи и сплетни. Зад всичко това историците провиждат дългата ръка на Олимпия, която в началото на 1620 г. се промъква в леглото на кардинала. Как съпругът й приема похожденията на жена си, не знаем, но със сигурност тя е добра майка. Дори когато посещава лекаря си, за да направи два тайни аборта, дъщеря й е с нея. Навряно затова, когато новината се разнася, Памфилио не вярва на чутото. Все пак той е духовно лице, а тя благочестива и грижовна майка. Джовани Батиста обаче е смутен от плъзналия в града слух. В свое писмо той пише: „Олимпия е способна на всичко. Това тя е доказала пред мен неведнъж. Тя е свободомислеща и независима жена, но въпреки това знам, че безкрайно обича брат ми. Ако е извършила това, за което тук, в Рим, и из коридорите на Ватикана шушукат, то искам да вярвам, че е с някаква много важна цел, а не просто заради някакво плътско привличане, заради любов. Искам да вярвам, но способен ли съм на това?”. Ако има нещо, в което подозренията на Джовани Батиста по отношение на снаха му да са съвършено верни, то това е за посоката на преследваната цел.
В утрото на 28 януари 1621 г. Рим е проглушен от траурния звън на камбаните на базиликата „Св. Петър”. Папа Павел V след шестнадесетгодишно управление е издъхнал в покоите си тази нощ. Датата за събирането на конклава е назначена още на следващия ден, 8 февруари. Този ден е необичайно студен, а Рим се събужда побелял. Вали сняг. Но тъкмо в този ден се случва и друго, нечувано до този момент в историята на папската институция събитие. За по-малко от двайсет и четири часа Светият дух помага на кардиналите да изберат новия папа. За глава на Църквата почти единодушно е избран Алесандро Лудовизи, който приема името Григорий ХV. Любовникът на Олимпия, който се добира до папския престол, не забравя за даденото обещание и само ден след встъпването си в длъжност издава заповед Джовани Батиста Памфили да бъде назначен за новия кралски нунций в Неапол. Дъщерята на бирника от Витербо постига набелязаната преди две години цел – братът на съпруга й е повишен в длъжност. „Цената няма значение, особено когато говорим за власт. Не е достатъчно просто да имаш пари, трябва и да умееш да ги харчиш! Поне това усвоих от баща си!”, обича да повтаря Олимпия. Службата на нунция в Неапол преминава безпроблемно и не защото Джовани Батиста има необходимите качества за това, а защото с него неотлъчно е неговата снаха. Градът е три пъти по-голям от Рим, а това означава само едно – три пъти повече възможности за разширяването на контактите на Олимпия с аристокрацията на барокова Италия. Тя вече е на трийсет години, зад гърба й е един злощастен първи брак, завършил с три погребения. Там са и безчет огорчения, но пред нея са обичният й съпруг, щастливата й двугодишна дъщеричка, любимият нунций, подутият й корем, от който ще се появи един нов живот, и купища неосъществени мечти, които не й дават покой. Като папски представител в кралския двор от нунция се очаква да изгради своя лична шпионска мрежа от продажни човешки същества в дома на вицекраля, които да му набавят информация от първа ръка, която сетне, обработена и анализирана, да провожда по сигурни лица към Ватикана. Както и днес, така и тогава, всяка информация си има цена, която Джовани Батиста плаща с наследството на Олимпия. Освен тази задкулисна роля нунцият е ангажиран и с видим политически театър, демонстриращ пред тълпата близостта на духовната и светската власт. Той поднася подаръци на краля, присъства на официалните приеми, давани в двореца, отслужва специални литургии на важни празници и всичко това в името на една цел – почти сигурен достъп в едно обозримо бъдеще до кардиналската шапка и истинските богатства, които носи тя със себе си. Едва ли някога Джовани Батиста би дръзнал да мисли за подобнo изкачванe по стълбицата на властта, ако в сянката му не стоеше вярната му снаха. Тя е тази, която именно в Неапол се усъвършенства в плетенето на интриги, при това с неподозирана за нея самата страст. Заговорничи, подкупва, манипулира, фалшифицира документи. Под нейна диктовка нунцият пише кодирани писма до Ватикана и разкодира получените от там. И както пише биографът й Грегорио Лети: „Макар да нямат представа, вицекралят на Неапол, испанският крал и папата всъщност работят с нея и обсъждат тъкмо нейните политически предложения и машинации, прикрити зад името на нунций Джовани Батиста”. Разбира се, никой от властимащите не е чак толкова заблуден, за да не вижда огромните заслуги на Олимпия. Така например венецианският посланик в Рим Алвизе Контарини отбелязва в един свой доклад следното: „Джовани Батиста е изключително задължен на синьора Олимпия за щедрата зестра, донесена в семейство Памфили, и за помощта, оказана му за нуждите на новия му пост в Неапол”. А един от приятелите по заговорничество на Олимпия, кардинал Сфорца Палавичино, публично отбелязва: „Тя донесе на рода Памфили повече от оставеното от баща им и го използва по най-конструктивния начин за издигане на честта на дома и семейството и оттам последваха всички успехи на Джовани Батиста. Позволете ми да добавя, че тя притежава изключителен интелект и разбира от финанси и икономика, справя се отлично с разходите по домакинството, разпределя правилно приходите и е от голяма помощ на зет си”. Тези високи оценки за ролята на Олимпия идват тъкмо в дните, когато тя се е затворила в спалнята си в Неапол. В ъгъла на стаята на разкошно кожено кресло, закупено наскоро от Париж, притеснено е приседнал синьор Памфилио, вече 60-годишен, с ръце, покрити със старчески петна. По белите чаршафи на спалнята са се появили първите петна от изтичащите околоплодни води. Олимпия е на прага да роди второто дете на своя съпруг. Денят е 21 февруари 1662 г., а около нея се суетят акушерката и две слугини, едната попива потта от челото й, а другата непрекъснато тича за топла вода. Захапала в устата си бял памучен парцал и стискаща здраво зъби, след двучасово мъчение Олимпия ражда. На бял свят появява първото мъжко отроче на фамилията Памфили, истински наследник, на какъвто никой вече и не смее да се надява предвид възрастта на бащата. Но ето, че по Божия воля се случват чудеса. Ражда се Камило Памфили, здраво момче, което, ако оцелее, действително има основания да се вярва, че го чака завидно бъдеще. Но дори и тук, в Неапол, още на следващия ден мнозина започват да задават въпроса: „Кой всъщност е бащата?”. Любовта, която Олимпия демонстрира към законния си съпруг обаче, бързо разсейва подозренията, а когато момчето пораства, хората виждат, че малчуганът е наследил красотата на баща си, а не грозотата на чичо си. След петгодишна служба в Неапол семейство Памфили заедно с нунций Джовани Батиста се завръщат в Рим. Нунцият е изпратен на служба в Мадрид, но този път ще трябва да се справя сам, защото Олимпия и домочадието й не могат да го придружат. А и е необходимо Джовани Батиста да има доверен човек тук, в Рим, който при нужда да окаже въздействие върху Ватикана, където след смъртта на папа Григорий ХV – стария познайник и добър приятел на фамилията, наместник на Бога на земята е станал Урбан VІІІ. Въпреки отдалечеността си един от друг Джовани Батиста продължава да търси съвети от своята снаха, макар и чрез пътуващи дълго писма. „Скъпа сестро, работите в Мадрид не вървят така добре, както беше в Рим и Неапол, защото съм лишен от вашите ценни съвети. Като овца без пастир съм, оставен да се люшкам сред вълните на бурното море без надежда за избавление. Длъжен съм да ви призная това, защото не знам по какъв друг начин да изразя своята привързаност към вас. Умолявам ви да отговорите подробно на въпросите, приложени към писмото от моя секретар. Ваш верен слуга и зет, Памфили”, пише той до Олимпия. След година престой в Мадрид и скромна сума пари, които Олимпия плаща на един от съветниците на папа Урбан VІІІ, на 30 август 1627 г. Джовани Батиста получава от Секретариата на Ватикана чудесна новина. Папата уведомява своя верен слуга, че при завръщането си в Рим ще трябва да изтърпи една „дълга и досадна церемония” като награда за добре свършената работа. Джовани Батиста Памфили е произведен в кардинал. Ето че неговата вярна съветница и този път успява да постигне целта си, нейната марионетка облича мечтаната кардиналска мантия. Инвестираните с години усилия и пари от страна на Олимпия започват да се изплащат. Скъпите дарове, които кардинал Джовани Батиста получава, както и нескромните подкупи, пробутвани от близки и далечни роднини с молба за някаква скромна служба, той предоставя на братовата си съпруга. „Олимпия разбира по-добре как се управляват пари!”, подчертава той. С кардиналския пост обаче идват и нови препятствия. Джовани Батиста е уплашен от внезапното си изкачване по стълбицата, което го кара да бъде все по-мнителен, а респективно и по-затворен в себе си. Става все по-арогантен. А това му навлича нови врагове, чието омилостивяване после струва все повече и повече пари. Кардинал Памфили става нетактичен, саркастичен, безцеремонен. Така през 1636 г. обижда грубо знаменития по това време любим художник на папа Урбан VІІІ – Гуидо Рени, за работата му по поръчка за Ватикана. С накърнена чест творецът взема решение да отмъсти за нанесената обида при първа възможност. Само след няколко месеца му е възложена поръчка да изпише образа на архангел Михаил за параклиса на църквата „Санта Мария деле Кончеционе” в Рим. В картината на Гуидо Рени архангелът е повалил дявола на земята, като е настъпил главата му с крак. Лицето на дявола обаче е досущ като това на кардинал Памфили с неговото „плешиво теме, рунтави вежди и гъста брада”. Когато Джовани Батиста вижда картината, е силно смутен и моли за обяснение, а Гуидо Рени отвръща: „Просто се постарах да нарисувам образа на дявола, така че да буди отвращение. Ако вашето лице прилича на нарисуваното, то вината, уверявам ви, не е в нарисуваното от мен лице, а във вашето”. Извън тези изблици на глуповат характер кардиналът на Олимпия е верен служител на папата, който съвестно върши работата си и подхожда с необходимата сериозност към разрешаването дори на незначителни казуси и задачи. Не пие, не злоупотребява с храната. Единственото, което смущава останалите кардинали, е нескритата му любов към снаха му: „Той я обичаше, обожаваше я, показваше го открито и наистина всички бяхме удивени, че един кардинал с претенции, макар и в далечно бъдеще, към папския престол се стреми така открито да спечели благоразположението на една жена, при това съпруга на собствения му брат и майка на племенниците му!”. Тези смущения не му пречат да стигне до там, накъдето го води Олимпия. Тя, освен че напълно обгрижва своя кардинал, през последните години е заета и с възпитанието на любимия си син Камило и двете си дъщери Мария и Констанца. И ако момичетата трябва да бъдат подготвени да станат бъдещи владетелки на мъжките сърца, то на Камило се пада нелеката задача да се превърне в достоен продължител на фамилията Памфили. Момчето е точно копие на баща си поне на външен вид. С огромни искрящи очи, тъмна гъста коса и масивна изсечена брадичка. Но зад тази римска красота се таи нисък интелектуален капацитет, поради което мнозина го наричат просто тъпак. Камило не иска да чуе за образование в елитен университет, а малкото познание, което успява да натрупа, дължи на частните учители, за които мама Олимпия плаща огромни суми. Макар да има рядката възможност да израсне сред каймака на римското общество, хлапакът предпочита игрите пред сериозните префърцунени разговори на елита. Френският посланик в Рим иронично отбелязва: „За посредствено дете като Камило е истински шанс да се роди в такова добро семейство. Богатството му осигурява всичко, от което природата го е лишила”. Наследникът на Памфили наистина прилича на всеки друг благородник от епохата – любезен е, жизнерадостен е, язди, ненадминат виртуоз в танците, обича изобразителното изкуство, макар сам той да не се научава никога да рисува, но нищо повече от това. Сериозните дела, които трябва да занимават всеки благородник, той намира за досадни. Единственият, който остро критикува Камило за тъпотата му, която той не полага усилия да преодолее, е баща му Памфилио. Но не за дълго, защото през лятото на 1639 г. Памфилио Памфили неочаквано напуска двореца на площад „Навона”. Голям камък в пикочния канал предизвиква остро възпаление и след два месеца в адски мъки тялото му се предава. Овдовялата за втори път Олимпия облича траурни дрехи, които се превръщат в нейни доживотни одежди. През зимите носи черно кадифе, което през лятото заменя с черна коприна, а черният траурен плащ, покриващ косите й, става постоянен неин аксесоар. Сега грижите за Камило, за кардинал Джовани Батиста, за цялото наследство на фамилията започват да лежат само на нейните рамене. Но Олимпия не се оплаква от непосилното битие. „Царската корона, а и папската тиара тежат, а онзи, който не може да понесе тежестта им, значи не е достоен за тях!”, казват италианците. Синьора Олимпия понася всеки удар на съдбата, всяка болка, всяко страдание. А онова, което я изпълва със сила, за да преживее всичко това, е нестихващата й жажда за власт.
СВЕТЪТ ПРИНАДЛЕЖИ НА ТЪРПЕЛИВИТЕ
На 14 септември 1644 г. след дълги брожения кардинал Джовани Батиста Памфили е провъзгласен за новия глава на римокатолическия свят, приемайки името Инокентий Х. Зад избора му стои не само помощта на Светия дух по време на конклава, но и безпрецедентните машинации и подкупи на овдовялата му снаха и фактическа господарка Олимпия Памфили. Това е нейният истински звезден миг. На петдесет и три тя постига всичко онова, за което нито една жена до този момент даже не е дръзвала да помисли за възможно. На площада със скулптурата на Херакъл, прекръстен на Пасквино, още в деня на встъпване в длъжност на новия папа е закачен пасквилът:
Пътят до Ватикана е дълъг и труден
за търсещия папската подкрепа.
Но хитрият и предвидлив човек
тича при Олимпия с джобове пълни
и постига всичко на мига.
Този път е къс и по-широк.
Каквото и да говорят и злословят, Ватиканът е превзет от една жена и никой не може да я спре освен смъртта. А папа Инокентий Х колкото и да му е неприятно трябва да се съгласи с думите на Лудвиг фон Пастор: „Нещастието на папа Памфили беше, че единственият член на семейството му, който притежаваше необходимите качества да заеме папски престол, беше жена”. И това действително е любимата му синьора Олимпия, която до края на 1644 г. е задвижила с невъобразима скорост и в чудовищни мащаби машината на непотизма. Синът й Камило е произведен в кардинал и се превръща в дясната ръка на чичо си, а самата Олимпия е провъзгласена за принцеса на Сан Марино, малка територия в близост до родния й град Витербо. В района има скромна средновековна църква, абатство и няколко хижи. Първата задача, с която се заема принцесата, е да устрои собствения си дворец, за което е поканен един от най-изявените архитекти в Рим, а също и самият Франческо Боромини. За украсата на палацото е привлечен Джан Лоренцо Бернини, същият, който след няколко години ще създаде Мавърът във фонтана на пиаца „Навона”, същият, който ще извае в мрамор „Похищението на Прозерпина”, което и до днес продължава да изумява със съвършенството си посетителите на галерия Боргезе в Рим. Принцеса Олимпия не е готова да прави никакви компромиси с качеството на покоите си и сътворява истинско бижу на бароковото изкуство. Но това не е достатъчно. Тук не живее никой освен нея и свитата й. Затова се заема и с устройството на малко градче с 250 къщи, пръснати около църквата и двореца й. Новопостроените домове пустеят, докато вдовицата Памфили не решава да ги дари като зестра на онези момичета, които в противен случай, останали без избор, биха постъпили в манастир. А за да разнообрази населението на своя град, кани в него да се установят петдесет наскоро освободени затворници и още толкова отказали се от леконравието си проститутки. И всичко това с парите на Ватикана. А докато Олимпия е запретнала черните си вдовишки ръкави и създава цяло едно свое кралство, грижейки се успоредно с това за прането на папата и делата му, самият папа Инокентий Х се опитва да се справи с Ватикана. Към 1644 г. Ватиканът разполага общо с 5500 големи и малки стаи с 13 000 врати и прозорци, които са способни да дезориентират дори и най-добрите архитекти, а какво остава за един юрист, който без помощта на снаха си не може да се справи дори с елементарните хорски сплетни. Междувременно продължава и бедственият непотизъм. Постовете продължават да се раздават, а сред тях е и най-апетитният за всеки кардинал – столът на управителя на Свещения съюз. Защото, ако на небето папата разчита на Бог, а на земята на себе си, то за всичко, което трябва да се свърши задкулисно, разчита изцяло на своята тайна шпионска организация – Свещения съюз, който е създаден по заповед на папа Пий Х през 1566 г. и за по-малко от век се превръща в една от най-важните властови машини на Ватикана. Тази служба оказва влияние не само върху живота на папството, но и върху политическите процеси на цяла Европа. Тя определя съдбите на цели кралства и на много хора. Свещеният съюз по решение на Олимпия, подписано от ръката на папа Инокентий Х, е оглавен от приближения до нея кардинал Джовани Джакомо Панчироли. Така принцеса Памфили вече владее не само папската институция и вземаните от нея официални решения, но и в голяма степен интригите в цяла Европа. От 1644 до 1655 г. властта на папата, макар и концентрирана във фигурата на Инокентий Х, е в ръцете на една жена. Тази истина дълго остава прикрита в архивите на Ватикана, макар съвременниците на Олимпия Памфили да предават историята от уста на уста десетилетия след смъртта й.
КОГАТО СВЪРШИ ИГРАТА, КРАЛЯТ И ПЕШКАТА ОТИВАТ В ЕДНА И СЪЩА КУТИЯ
През декември 1654 г., десет години от началото на понтификата на синьора Олимпия, здравето на папата силно се разклаща. В тези оставащи му няколко седмици живот до нощта на 7 януари 1655 г. неотлъчно край леглото му е жената, която го води до най-високото земно стъпало в християнския свят. В тези дни управлението на Ватикана е фактически във властта на Олимпия. Тя подписва всички необходими документи, урежда всички договори. Църквата за първи и последен път е оглавена от жена. Когато 81-годишният Инокентий Х умира, Олимпия Памфили ридае горко. „Никой не знае защо плаче тя. Дали оплаква него или собствената си съдба!”, пише един от съветниците на покойния папа. Вдовицата от Витербо обаче се е погрижила отново да преодолее бързо скръбта си. Още от средата на декември тя е започнала бавно и постепенно да граби с пълни шепи от богатствата на папата. Изнася от апартамента му всичко – килими, мебели, сандъци с накити и подаръци, произведения на изкуството. В нощта, когато Инокентий Х умира, от там е изнесен и портретът, който Диего Веласкес прави на папата през 1650 г., портрет, който и до днес се предава от поколение на поколение във фамилията Памфили. Олимпия се оттегля от света на Ватикана и от международната сцена и се усамотява в палацо Памфили. Прозорците, гледащи към площад „Навона” и Фонтана с Мавъра, са залостени здраво, капаците са спуснати, а опустелият дом е опразнен от слуги. В него остава Олимпия с единствения човек, на когото има доверие, нейния иконом Пиетро. Страхът от възможността кардиналите на Ватикана да подирят отговорност от нея не я напуска през следващите месеци. Всяко потропване на колелата на някоя карета по улицата я карат да се спотайва в ъгъла на спалнята. Всичко, което е постигнала, вече е в миналото. Пред нея няма нищо друго освен две години истински човешки живот. Живот отвъд амбицията за власт, която я е довела до тук. Предстоят две години на бягство от сътвореното зло. Зло, което не може да остане ненаказано. Накъдето и да се отправи, по петите я следва забравата, дори тази на собствения й син Камило, когото тя произвежда в кардинал. Следва я дори бубонната чума. През 1656 г. отпътува от Вечния град, за да се завърне там, откъдето е тръгнала. Пътят до Витербо е мъчен, но още по-мъчно е прибирането й в стария фамилен дом. Двете й сестри преди година са се самоубили, обесвайки се в манастирската си килия заедно, хванати ръка за ръка. Мама Витория е покойница от няколко години, а любимият на тате Сфорца син Андреа не само, че не е имал планувания от баща му живот на аристократ, но и от десетилетие е обезобразен. Очите му са извадени след тежко възпаление. Сфорца не дочаква да види истинския триумф на дъщеря си. В началото на 1642 г. прекършва смъртоносно гръбначния си стълб при езда. Семейната къща във Витербо е пуста и пълна със смърт. Олимпия е на шейсет и шест години. Бубонната чума пристига и тук. Олимпия Майдалкини се изплашва и заедно с малка част от съкровищата си поема отново на път в търсене на спасение. До нея отново е нейният иконом, но и завърналият се наскоро блуден син Камило. След седмичен тежък преход стигат до обезлюденото и унищожено по волята на новия папа Александър VІІ градче в кралство Сан Мартино, чийто доскорошен владетел е била Олимпия. Бароковият блясък е отстъпил мястото си на студа и тишината. Тук е спокойно. Чумата е далеч. Но само така си мисли Олимпия. „Ден след ден треската се засилваше. Тя започна да бълнува и да се поти, да вижда привидения и да чува гласа на мъртвия папа Инокентий Х, който искаше да отведе душата й при дявола. И така до нощта на 26 септември 1657 г., когато мама умря. Не каза дори сбогом. Не се прости дори с мен. Страхуваше се да разтвори устата си. Страхуваше се от нея да не изпаднат онези четири диаманта, които бе скрила там за деня на Страшния съд”, пише Камило Памфили. А дали Олимпия е успяла да откупи душата си отвъд с тези четири скъпоценни камъка, едва ли някога ще узнаем. Но е сигурно едно – Олимпия Майдалкини написва най-странните страници в историята на Католическата църква.