Миналата седмица руският министър на отбраната Сергей Шойгу направи първата в историята на двустранните отношения официална визита в Катар, по време на която бе подписано стратегически важно споразумение за военно-техническо сътрудничество между двете страни.
До съвсем неотдавна бе почти невъзможно да си представим, че Русия ще се чувства така уверена в един регион, който се смяташе за – не вражеска, разбира се – доста неприятелска територия. Москва фактически прекоси този Рубикон, зад който, независимо от субективното отношение на отделните държави, всяка от тях се стреми да изгради конструктивни отношения с Руската федерация – от минимално необходимите механизми на съгласуване до стратегическо партньорство.
При това най-сетне Русия се научи да пази отявлен неутралитет, изграждайки отношенията с партньорите си на прагматична, деидеологизирана основа. Ръководството на страната дава да се разбере: не ни трябва вашия петрол (не за това сме дошли тук, макар че, както се казва, открити сме за всякакви предложения); не искаме да сваляме режими или да ви бомбардираме под предлог на „несъответствия“ с някакви ефимерни, провъзгласени едностранно, „демократични“ или други норми. Единственото, което искаме е, първо, да обезпечим сигурността на собствената си страна в перспектива, разчиствайки гнездата на тероризъм в региона, и второ, на взаимноизгодна основа да построим дългосрочни търговско-икономически отношения. Чиста, почти рафинирана прагматичност.
В резултат на всичко това страните от региона започнаха да се отнасят все по-внимателно към обещанията и гаранциите на Русия – в рязък контраст с американците или европейците, които неочаквано биха могли да насочат цялата си военна мощ върху някого, с когото довчера едва не са се целували (трагичен е примерът с разкъсаната на парчета Либия – пред очите на всички).
Историята познава достатъчно примери как неотдавнашни съюзници и партньори, за миг са се превръщали в люти врагове. С това именно е ценен руският „джентълменски“ подход. Американците „захвърлят“ партньорите си при първата удобна възможност. Просто, защото в съответния момент това им е изгодно. Примерът със Сирия в дадения случай е показателен – Москва не изоставя своя съюзник дори, когато срещу него се изправя значителна част от международната общност.
Информационната агенция Bloomberg вече кръсти Русия „новата стопанка на Близкия Изток“. След редица непростими грешки на американците в образувалия се вакуум, тук дойде „надробената“ от Съединените щати Русия, която постепенно, но неотклонно отвоюва статута си на глобален играч, за какъвто някога се считаше Съветският съюз.
Силата на Русия е в това, че е свикнала да играе на международната арена, включвайки се в играта от „нулата“. Тя не се води от това, че изгодата за едната страна непременно е свързана със загубата на другата. Подходът на Русия е извънредно прост: ето в това се заключават руските интереси – дайте да видим как можем да ги свържем с вашите, изграждайки това на базата на взаимноизгодно сътрудничество. Без извиване на ръце. Без тежки ултиматуми. Без изисквания да „не се седи на два стола“, тоест да не се разрушат отношенията с останалите партньори.
Този подход предизвиква уважение и вече започва да носи своите плодове.
Именно затова след няколкогодишни мъчителни преговори Русия и Саудитска Арабия – един от най-важните играчи в Близкия Изток и на глобалния стоков пазар – най-после се договориха за синхронни действия, за да не се допуска намаляване на цената на въглеводородите, чиято продажба представлява основен източник в бюджетни постъпления и за двете страни. Благодарение на този прагматичен взаимноизгоден подход Москва и Рияд получиха допълнителни многомилиардни доходи и на практика се убедиха, че тази безхитростна схема на съгласуване на интересите работи великолепно и следователно – може да бъде използвана нееднократно в бъдеще.
Нещо повече, историческата визита на краля и наследника на престола на Саудитска Арабия в Москва се превърна в показател за, може да се каже, титаничния скок в позициите на Рияд при решаването на сирийския въпрос. Впрочем какво друго оставеше да направи Рияд, при положение че дори на главата на Държавния департамент Рекс Тилърсън му се наложи да признае, че около 90% от сирийската територия е освободена от терористите при решаващата роля на руските Военно-космически сили (ВКС)?
И ето че сега дойде ред Сергей Шойгу да посети Катар. Това би могло да се оцени като камък в градината на Саудитска Арабия, имайки предвид известния конфликт между Доха и Рияд. На практика обаче, Русия продължава своя курс, провеждан през последните години: да разговаря с всички страни, дори те да се намират в непримирима вражда. Най-малкото това носи репутационни дивиденти: на практика се оказва, че с добър посредник, даже враговете, в края на краищата, могат да седнат на масата на преговорите. Освен това добронамерените, но не лишени от прагматичност подбуди, се превръщат в материални ползи. Със саудитците вече са сключени договори за милиарди. А Катар планира да купи от Москва зенитно-ракетни системи С-400.
Неслучайно казват, че Изтокът е „тънка работа“ – нещо като пясък в арабската пустиня. И разбира се, Русия не е застрахована от грешки.
Автор: Александър Ведрусов
Източник: Известия
Превод: Елена Дюлгерова