Теодор Рузвелт. За него казват, че е най-странното създание, обитавало някога Белия дом. Наричат го «разрушителят на тръстове».

В първите дни на септември 1901 г. улиците на Бъфало са изпълнени с хора. Без значение от часа в денонощието. Градът е разположен на брега на езерото Ери, а в онези дни приютява Панамериканското изложение, което е открито още на 1 май и ще продължи до 2 ноември. На 4 септември денят е слънчев, хората жужят като в пчелен кошер, а освен това трябва да се случи нещо много важно. Очаква се пристигането на американския президент Уилям Маккинли. Той лично ще посети панаира, ще изнесе пламенна реч пред тълпата, а по програма трябва и да отиде с делегацията си до Ниагарския водопад. Визитата му е обявена още в началото на август, а любовта на народа към Маккинли кара хиляди хора да потеглят към Бъфало, за да го зърнат, а и да се разходят до това невиждано по своите размери изложение, в което участват десетки държави, още повече, че общите разходи за него възлизат на около 7 милиона долара.

На 31 август в града пристига Джон Доу. Гладко избръснат, красив, мургав мъж, 28-годишен безработен, който иска да се срещне лично с президента. Няма достъп до него освен на подобни шумни обществени появи. Джон наема стая в Nowak’s Hotel на „Бродуей” 1078. През следващите дни той опознава целия панаирен комплекс. Промъква се през всички павилиони, оглежда хората и щастието в очите им. Това не само го ядосва, вбесява го. Младият господин Доу е роден в Детройт и е четвърто дете в семейството. Когато празнува своя дванайсети рожден ден, мургавият красавец вече се е сдобил с още шестима братя и сестри, а освен това майка му е умряла в ръцете му. Доу не обича зле устроения свят около себе си и още повече ненавижда хората в него. През краткия му житейски път те са му причинявали само болка, страдание, а всеки опит да се сближи с някого е последван от разочарование. Иска да говори за всички тези неща с президента. Затова, когато Уилям Маккинли пристига с делегацията си в Бъфало, сред тълпата е и Доу. Той се опитва да си проправи път до него, но не успява. На 5 септември Маккинли държи реч пред повече от 50 хиляди човека, а пламенните думи на американския президент за благоденствие и просперитет карат хората да избухват в екстаз. Джон е с изпокъсано сако с големи джобове, снежнобяла риза, захабен, но здрав панталон и прекрасни нови черни кожени обувки. Десният джоб на сакото му е провиснал надолу. Не успява да достигне до президента Маккинли, но не е готов да се откаже. Следва го по петите, но пак не успява да се срещне очи в очи с него. Затова на следващия ден от рано сутринта Джон е пред панаирния комплекс. Г-н Маккинли и делегацията му трябва да разгледат изложението и да посетят Храма на музиката. Така в 15:30, с провиснал десен джоб, младежът от Детройт най-накрая е на крачка от среща с президента. Трябва да изчака само още стотина човека на опашката и ще може да поговори с него. Маккинли е строг на вид мъж с разрошени побелели от възрастта вежди, оскъдна коса на главата, но с топъл поглед. А когато общува с народа си, винаги се усмихва. Такъв е и сега, докато подава тежката си ръка и се ръкува с всички. Доу се приближава все повече. Часовникът в залата отброява четири удара, а наоколо всички са в приповдигнато настроение. Органист в музикалния павилион свири Седма симфония на Бетовен. Доу е нервен. По челото му избиват малки капчици пот. Ръцете му леко треперят от вълнение, а дясната е увита в носна кърпа, сякаш е контузена. В 16 часа и 7 минути вече е пред заветната цел. Президентът му подава лявата си ръка, но Доу я блъсва.

Следват два проглушителни изстрела с покрития с кърпичката 32-калибров револвер, който Доу е закупил преди няколко дни за 4 долара и 50 цента. Първият куршум рикошира в копче на палтото на Маккинли и засяда в сакото му. А вторият влиза в корема, пробива панкреаса, единия бъбрек и засяда в задната мускулна стена. Държавният глава е евакуиран мигновено, а последните чути негови думи са: „Не им позволявайте да го наранят!”. Името Джон Доу на този разочарован от бедността младеж, залитнал по анархистичните идеали, е всъщност фалшиво име, зад което се крие личността на Леон Чолгош. Той веднага е заловен и отведен в местния полицейски участък. Докато изчаква разпитите, лекарите се борят за живота на американския президент. След осем дни в ранното утро на 14 септември болничната апаратура замлъква. Уилям Маккинли е мъртъв. В медицинския картон срещу причина за смъртта е записано: „Гангрена на двете стомашни стени и панкреаса след огнестрелна рана”. Леон Чолгош е изправен на съд и получава смъртна присъда. На разпитите престъпникът е категоричен: „Не вярвам в републиканската форма на управление и не вярвам, че трябва да имаме управници. Справедливо е да бъдат убити. Напълно разбирах какво върша и желая да поема последствията”. На 29 октомври в 7:12 часа анархистът от Детройт е настанен върху електрическия стол. Секунди преди шалтерът да бъде вдигнат и да пропусне тока през тялото на обвиняемия, той гордо заявява: „Убих президента, защото той беше враг на народа – на добрите, работещите хора. Не съжалявам за деянието си”. Отвъд стъклата на изолираната стая в мига на пропускане на токовата вълна следват бурни аплодисменти. Час по-късно умъртвеното тяло е положено в ковчег, залято е със сярна киселина и е заровено в района около затвора. В същото това време в Овалния кабинет на Белия дом край голямото масивно бюро вече се е настанил един друг мъж. Господин с малки очила, тъмна коса и гъст мустак, който обикновено е облечен в черен официален костюм с черна вратовръзка върху светлосиня риза. Той се надига от стола си, вглежда се в утрото, настъпващо от хоризонта, приглажда мустака си, поклаща глава и прошепва: „Време е да потеглим напред с бързи крачки!”. Това е новият президент. Човекът, който през целия си живот проповядва, че „нещата, които ще унищожат Америка, са благоденствие на всяка цена, мир на всяка цена, безопасност вместо дълг на първо място, любов към спокойния живот… и теорията за бързо забогатяване в живота”. Това е боксьорът от Ню Йорк, новият президент Теодор Рузвелт. За мнозина американци днес излизането от космополитния Манхатън е нещо като празненство. Стотици хора на 12 юли 2015 г. потеглят на изток от града. Денят е слънчев, а всички радиостанции и телевизии възторжено говорят за откриването на една къща на северния бряг на Лонг Айлънд близо до Ойстър Бей. Това е прекрасното имение Сагамор Хил. Разположено е върху 63 хектара земя, райско кътче от планетата, което в този ден трябва да бъде тържествено открито, след като е било затворено повече от три години. Когато през 2011 г. от администрацията на Белия дом излиза новината, че за реставрацията на централната къща в имението ще бъдат вложени 10 милиона долара, всички са смутени. Някои публикации обявяват намерението за престъпление, но други са по-снизходителни. Ето че на 12 юли 2015 г. в 9 часа сутринта многолюдна тълпа от Манхатън е пропълзяла около реставрираната къща и започват тържествата. След дълги и протяжни речи, песни и паради най-сетне вратите са отворени. Могат да влизат само по десет човека и да престояват вътре не повече от 30 минути. Това е триетажна дървена къща, която е построена тук още през 1886 г. Издигната е за крупна сума, равняваща се сега на 447 000 долара и днес тази къща е истински музей за един от най-обичаните президенти на САЩ – Теодор Рузвелт. В къщата има общо 23 стаи, в които се съхраняват повече от 12 000 музейни предмета. От прозаични фотографии, част от които са дело на самия Рузвелт, през чаршафите, в които се е отпускал след дългите среднощни заседания, до огромната колекция от картини. Но най-впечатляващото от тази експозиция е колекцията от трофеи на президента. Той е страстен природозащитник и в същото време ловец и натрупва през годините шеметна сбирка от кожи на мечки, тигри, ягуари, лъвове, пантери, зебри и антилопи, бивни на слонове, рога на елени. Тук е и личната библиотека на президента от 8000 тома. Тук е неговият любим стик за игра на голф. Тук са една дузина пушки за обстрелване на едър дивеч и птици. Тук е целият му личен свят, достъп до който днес има цялата планета. „В безумен свят живеем днес. Ето ние вече можем да влезем дори в тоалетната на президента. В това воайорстване има нещо гнусно и в същото време радостно. Защото това е домът на един от любимите политици на САЩ. Дом, в който един изгубен вече свят оживява отново. Има какво да научим от него”, споделя един от първите посетители на реставрирания летен Бял дом на Рузвелт. В този дом Теодор Рузвелт пристъпва за първи път през 1887 г., когато е едва на 29 години. Вложил е в него не само цяло състояние, но и цялото си сърце. Всичко от материалите и мебелите до приборите за хранене е негов личен избор. В този интимен свят обаче той не влиза сам, а с втората си съпруга Едит Рузвелт. Едит е красиво момиче с галантни жестове и гъвкав ум. Възпитана като истинска аристократка, тя повежда Теодор по пътя към Белия дом. Защото Едит вижда в съпруга си не само приятел от детството, не само добър брачен партньор, но и владетел на САЩ. Може да се каже, че пътят към триумфа на Рузвелт започва още с неговото раждане в Ню Йорк на 27 октомври 1858 г. Проплаква в богато семейство на търговец, в което да даряваш на бедните е житейска мисия. Теди, както го наричат мама и татко, а после и целият свят, е болнав малчуган. Родният му квартал Грамърси е пълен с деца на елитни семейства, но Теди не може да излиза. Злите езици разказват, че той често страда от диария и настинки, а астматичните пристъпи са ежедневието му. „Бях почти непрекъснато на легло. Нямах сили да играя с децата навън. Така беше до четвъртата ми година. Тъкмо затова се научих да чета от малък. На пет вече прелиствах рицарските романи”, спомня си за тези дни бъдещият президент. Постепенно обаче той започва да общува с други деца и дори се превръща в център на всички детски компании. Печели симпатиите на другите и ги увлича в собствените си занимания. Ето защо не е учудващо пророческото изказване на една от неговите домашни учителки: „Малкият Рузвелт има всички данни да стане учен, а защо не и президент. Остава му само да порасне на години и на ръст”. Всъщност Теди получава брилянтно домашно образование. Домашно, защото не само продължава да боледува често, но и защото е твърде пакостлив. Обича училището, но още повече обича да прави бели, с които се харесва на съучениците си. Чупи прозорците с прашката си, маже черната дъска с парафин, който после не позволява на учителката по математика да пише заплетените формули, носи плъх в училище, за да стресне нежния си учител по география. Но извън всичко това Теди е изключително любопитно дете. В студеното утро на 20 февруари 1866 г., когато все още Рузвелт не е навършил дори осем години, излиза на разходка с приятелчета в града. Отиват до големия пазар, където се продават какви ли не неща – екзотични билки, плодове и зеленчуци от всички краища на света, платове от Персия, сапуни. Изобщо това е златна мина за търсачите. Сред този рай Теди съзира за първи път в живота си тюлен. Мъртъв тюлен, домъкнат от някой от пътешествениците из студените водни поля. Момчето е смутено, но и възбудено от идеята да се сдобие с този трофей, изглеждащ ценен в очите му. След кратък пазарлък и увещания търговецът продава убитото животно на хлапака. С него са двама братовчеди и едно малко четиригодишно момиченце със сини очи и коса на букли – Едит, която живее в съседната къща на улицата, на която е домът на семейство Рузвелт. Когато Едит съзира как трите момчета мъкнат трупа на тюлена към квартала, се разплаква. Тя е уплашена от туловището на животното, но е още по-стресирана от триумфалните, почти индиански вопли на тримата батковци. Когато обаче се добират до дома на Теди, към сълзите на момичето се добавя и съпротивата на родителите. Мама и тате Рузвелтови са категорични, че това нещо няма да влезе в дома им. Теди настоява, че всъщност това е обект на неговото изследване и че той силно се вълнува от анатомията на тюлена, нещо, за което вече е чел в приключенската литература. Бащата, Теодор Рузвелт-старши, разумен, но всъщност и сам той любопитен, помага на момчетата да разфасоват животното в задния двор на къщата. След като Теди прави скици и изследва с неподправен интерес всяка частица на трупа, отделят главата на животното, която почистват и обработват за няколко седмици. Тази глава на тюлен се превръща в първия обект от колекцията, наречена шеговито от момчетата „Природонаучният музей на Рузвелт”. През следващите две години детската стая се изпълва с още няколко подобни трофея и със стотици кутии, в които има колекции от насекоми. Всяка от тези съкровищници има надпис: Lepidoptera, Diptera, Hymenoptera, Mantodea, а вътре всеки екземпляр, лично уловен от малчугана, е забоден с карфица и е с прикрепено листче, на което е указано откъде и кога е уловът, мъжки или женски е екземплярът. Тази маниакалност на Теди го тласка да води и подробен дневник на експедициите, които прави. Той усвоява таксидермията (изкуството да се препарират животни), овладява и ловната пушка. Теди е късоглед, принуден е да носи очила, но не толкова, за да вижда по-добре хората, с които общува, а за да може да бъде точен в изстрелите си срещу животните. Момчето убива първото си животно още на девет години, когато за първи път отива на лов заедно с баща си. Но това е убийство на изследовател. След като отстрелва птица, той старателно изучава вида, описва го, а сетне я препарира. Ентомологията и орнитологията са двата дяла от зоологията, които пленяват съзнанието на Рузвелт и не го напускат до смъртта му. Увлечен от страстта на сина си, бащата на Теди организира няколко пътешествия отвъд Атлантика в края на 60-те и началото на 70-те години на ХІХ век, които превръщат младия ентусиаст в истински естествоизпитател. Рузвелт посещава Египет и се прибира от там с колекция от 59 вида птици и 1100 екземпляра инсекти. Всички те грижливо са описани и каталогизирани. Пътуванията до Светите земи през 1872 г. също силно го впечатляват. Колекцията на 14-годишния младеж набъбва до такива размери, че той вече не може да я държи у дома. Тогава татко Рузвелт създава със собствени средства Американски природонаучен музей, където Теди отнася натрупаното си богатство. Татко Рузвелт е една от най-вдъхновяващите фигури за подрастващия Теди: „Той беше най-добрият човек, когото някога съм познавал. Съчетаваше сила и смелост с благост, нежност и огромна безкористност. Татко не толерираше егоизъм или жестокост, леност, малодушие или неистинност. Той беше истински вдъхновител”. Именно бащата тласка малкото си момче и към друга една мъжка страст – бокса. През лятото на 1869 г. малкият мъж Теди е на експедиция в планината със свои приятели от Ню Йорк. Слаботелесният Теди, обут с високи обувки и къси панталонки, по цял ден търчи с кепа за пеперуди, а когато слънцето залезе, започва преследването на нощните пеперуди, после и на совите. В една от вечерите обаче хлапетата се спречкват и Рузвелт се завръща в града с пукната от разпрата глава. Когато баща му съзира окървавената глава на детето си, прегръща разстроения си син и насърчително го увещава: „Утре отиваме там, където ще те научат никога да не допускаш подобни нелепости!”. Така Теди се оказва на ринга в спортната зала. След месеци на упорство и труд момчето задобрява. Боксът дава възможност на Теди не само да се защитава, но и да изгради дисциплина на боец, която по-късно ще се окаже решаваща за оцеляването му по етажите на властта. В детството на Теодор Рузвелт има и още едно важно събитие. Коледата на 1869 г. семейство Рузвелт посреща във Вечния град. Теди е очарован безкрайно от Рим, но съвсем респектираща е срещата му с папа Пий ІХ. На специална аудиенция, дадена за фамилията Рузвелт, Теди целува ръката на главата на Римокатолическата църква, но той не знае, че само няколко месеца по-рано същият този папа е анатемосал не само „Капиталът” на Карл Маркс, но и „Произходът на видовете” на Чарлз Дарвин, една теория, в която младежът вярва. На 27 септември 1876 г., въоръжен с добро самочувствие и готовност за битки, Теодор Рузвелт напуска детството и постъпва в „Харвард”: „Помня, беше слънчев ден. За мен това бе един нов свят, който бях готов да превзема”. Баща му му дава и последната си заръка: „Първо се грижи за морала си, сине, след това за здравето си, а чак след това и за обучението”. Целува го по бузата, прегръща го и си отива завинаги. На 9 февруари 1878 г. Теди е застигнат от новината за смъртта на баща си. Това го въвлича в адски тежка депресия, от която бавно го измъкват единствено родителските уроци, усвоени през детството. Теди напредва в класическите езици, а немския и френския усвоява перфектно. Зоологията разбираемо е любимата му дисциплина. Участва в турнири по бокс и макар да не е от най-добрите сред младежите, се научава да губи битките с достойнство. А когато се прибира в кампуса, се опитва и да пише. Поглъща световната литературна класика, Аристотел, Кант, Платон, а това го кара да посегне и към писателското перо. След двугодишно усърдие Теодор постига своите първи публикации, получава и диплома, която му отваря вратите да учи право в Колумбийския университет. Правото обаче не е по силите на Рузвелт. Той притежава дух на приключенец и търсач и не може да се посвети на наизустяване на закони и казуси, което става причина да напусне учебното заведение с думите: „Аз съм предназначен да бъда част от управляващата класа, необходимо е да се съобразявам със закона, а не да го създавам”. Мотивите за това решение са продиктувани не само от факта, че той действително е поканен да се включи директно в политическия живот, но и защото от няколко години работи по написването на мащабен изследователски труд, който, когато се появява на бял свят през 1882 г., наистина изумява. Става дума за капиталния труд на Теодор Рузвелт, озаглавен „Морската война от 1812 г.”, богато илюстриран от него самия. Не птици и пеперуди, а кораби, такелажи, оръдия, графики на маневри на военноморските средства, ползвани при избухването на Британско-американската война, която започва през юни 1812 г. и продължава до февруари 1815 г. С времето Рузвелт ще разбира и сам ще формулира мисълта за големите цели. Трябва да се решиш да правиш големи неща, дори понякога да са съпътствани от провали, отколкото да се наредиш до онези бедни души, които нито се наслаждават особено силно, нито страдат особено силно и които живеят в някакъв полуздрач, без да познават нито пораженията, нито победите. В началото на 80-те години Теодор започва да се занимава и с благотворителност. Започва да преподава в едно неделно училище, да инициира събиране на средства за бедни и хора с ментални увреждания. Това е дейност, която счита за синовен дълг, наследен от баща си, който с филантропските си деяния е измъкнал хиляди човешки същества от прага на смъртта, а с меценатската си страст се превръща в основател на редица културни институции в САЩ, сред които и музеят „Метрополитън” в Ню Йорк, в който днес се съхраняват над 2 милиона музейни обекта. Между всички други занимания Теодор най-после се оплита и в любовни страсти с една жена. На благотворителен бал, организиран от самия него, Рузвелт се запознава с бъдещата си съпруга. Тази вечер тя е облечена в светлосиня рокля, с високо вдигнат на главата кок и ветрило в ръката. „Погледът на това момиче беше изумителен. В него сякаш беше събрана тъгата на целия свят”, спомня си Теди. Средна на ръст, с фини ръце и нежна походка, тя е не само изискана дама, дъщеря на известен нюйоркски банкер, а и авантюристка по дух. Това е Алис Хатауей Лий, очарователно същество, което така пленява сърцето на Теди, че много скоро той й предлага брак. Отговора ще получи обаче едва след осем месеца игра на опознаване. Алис знае добре как да печели мъжките сърца и го прави повече от брилянтно. Когато двамата сключват най-после брак на 27 октомври 1880 г., събитието е помпозно и многолюдно. Сватбата е в Бруклин, а навън вали проливен дъжд. Странен инцидент за малко не секва тържеството. При венчавката в църквата разпятието, което е окачено в олтара, се сгромолясва с чудовищен гръм. „Имах усещането, че се срина куполът на храма”, отбелязва Рузвелт. Сред гостите се разнася мълвата, че това е лоша поличба, но нищо не е в състояние да отклони двамата млади от намерението да се обрекат един на друг. В 12 часа църковният камбанен стон се разтваря в дъждовната стихия, обзела града.

Младото семейство се установява в дома на овдовялата госпожа Рузвелт, която по това време е твърде болна. Страда от чести пристъпи на неразположения, което силно тревожи обичния й син. Въпреки това в семейното огнище царят уют и разбирателство. Алис бързо свиква с новата обстановка и става неотлъчен партньор във всички дела на съпруга си. Двамата ходят заедно на лов, по партита и празненства, а когато Теди е ангажиран със служебни занимания, тя остава вкъщи, където се грижи за болната му майка. Към хармонията в дома се прибавя и очакването на първото им дете. Алис е бременна и трябва да роди в средата на февруари 1884 г. Когато денят настъпва, Теодор не е у дома. Ражда се дъщеричка, която кръщават на мама Алис. Бебето проплаква на 12 февруари в 8:30 часа. Докато Алис разтърсва фамилната къща на Рузвелт с родилните си викове, в съседната стая болната старица е на смъртен одър. Теодор се завръща едва на следващия ден сутринта. Раждането е минало добре. Момиченцето е здраво, но оптимизмът бързо стихва, когато докторът категорично отсича: „Няма да я бъде!”. Боецът Рузвелт не осъзнава думите на лекаря чак до утрото на следващия ден. В 3 часа сутринта старата му майка издъхва, а 11 часа по-късно и младата му съпруга. Трагедията, връхлетяла като ураган живота на Теодор, го отнася в други, мрачни светове на размисли и болка. Грижите за новороденото момиченце, отнело живота на любимата му съпруга, поверява на сестра си, а сам той се отдава на отчаянието. В дневника си с поетично майсторство Теди споделя: „Алис беше с красиво лице и тяло, но с още по-красива душа. Тя почина като красиво младо цвете. Целият й живот бе окъпан в светлина, не й се бе случвала нито една тъга. Нямаше човек, който да не я обича и да не благоговее пред нейния светъл, слънчев характер и святата й безкористност. Като млада съпруга, когато тъкмо бе станала майка, когато животът й сякаш точно бе започнал, а годините пред нея изглеждаха безоблачни, тогава по една странна и ужасна съдба смъртта дойде при нея. И когато най-скъпата на сърцето ми умря, светлината от живота ми си отиде завинаги”. Човекът, който само преди няколко месеца е притежавал цялото щастие на света, изгубва всичко. Вече е започнато и изграждането на имението Сагамор Хил, но какво от това. Това ще е един пуст дом. Животът вече няма смисъл. Дори политическите му стремежи се сриват. Не го радва дори усмивката на крехката му наследница, чието име Алис отново и отново го връща към ужаса от 14 февруари. Теодор, който иначе е възмъжал господин, вече с фигура на боец, се е свил като дете в ъгъла. Усамотен в едно малко ранчо в Бедлендс, Северна Дакота, той посреща сам Коледата на 1884 г. И както винаги, онова, което го измъква от страданието, са бащините му завети и близостта с природата. Тук, отдалечен от обществото, той се научава да язди. И препуска в галоп с коня си Амадор сред тучните пасбища на района. Ходи на лов и се завръща към страстта си на естествоизпитател и рисуването. Сдобива се дори с голямо стадо говеда, грижите по които отклоняват мислите за миналото. Така минават две години. През зимата на 1886-1887 г. Теодор се е отпуснал на меката кожа пред камината, в която пращят съчки, когато ранчото за дълго е окупирано от стихията на природата. Снежна виелица и нечувани ниски температури развалят малкото късче спокойствие, което Теодор, боксьорът и ловец на пеперуди, си е отвоювал. Цялото му стадо с говеда е мъртво, мъртъв е дори Амадор. Рузвелт най-после осъзнава, че бягството от живота е само моментно решение. И че със самодисциплина може да се постигне всичко. Внезапно решава да тръгне отново на изток към потопения в хорска глъч и суета Ню Йорк. Като истински боец се впуска рязко напред и още през същата година се кандидатира за кмет на града. За съжаление трябва да понесе загуба, но това е загуба, която му дава друга посока: към едно далечно и мечтано пътуване до Лондон. В Англия Теодор среща един нов за него свят, но също така и една стара познайница – това е момиченцето, което се разплака от ужас, когато Теди мъкнеше умъртвения тюлен преди толкова много години. Онази малка ревла Едит Кърмит Кароу, която се е превърнала в прекрасна млада жена. На 2 декември 1886 г. след по-малко от месец общуване Теодор Рузвелт и Едит сключват брак в Лондон. Сватбеното им пътешествие се превръща в експедиция за покоряване на връх Монблан. След което Едит потъва в уюта на имението Сагамор Хил.

Господарят на Америка

В края на 1912 г. в българската преса, която е залята от новини за развитието на военните действия от започналата Балканска война, се появява и едно стихотворение на патриарха на българската литература Иван Вазов, което е посветено на Теодор Рузвелт. Под стиховете Вазов с курсив е допълнил: „По повод на възхищените му похвали за България и за нейните победоносни войски през тая война, напечатани в американския вестник Outlook. По тоя случай цветът на софийското общество му изпрати благодарствен адрес”. Причината Вазов да посвети стихове на признателност към Теодор Рузвелт е, че в студия, посветена на Балканите, американецът пише: „Последната появила се нация са българите. Това се случва след края на Руско-турската война през 1877-1878 г. Турците извършват най-ужасни престъпления в България, толкова страшни безчинства, че цяла Европа прокънтява от тях. Но българите не могат да се изправят като врагове на турците. Свободата на държавата им е дадена само от руската армия. (…) Напредъкът на новата държава обаче е възпрепятстван от западните сили. Поради тяхната завист към Русия западните сили отказват някои от руските завоевания да бъдат освободени от турското лошо управление. Имаше сериозен дебат какво ще направят различните националности, но никой не си е представял, че българите ще изиграят важна роля. (…) Но тежестта на вековете е калила българина като забележителен и силен човек. Нито една нация не е пътувала толкова надалеч и толкова бързо, както българската, през последната една трета от века. Американците трябва да се чувстват горди, че Робърт колеж е дал образование на мнозина от водещите български граждани и по този начин е изиграл особена роля в създаването на българската нация. Ужасяващите изпитания, през които са минали българите в течение на повече от двадесет поколения, явно са изчистили шлаката от тяхната природа, останало е само калена стомана. Те притежават огромна трезвост и решителност на характера и по време на злочестата кратка война със Сърбия показаха, че имат неочаквано добра военна форма. Те са много патриотични. Всеки българин, дори най-бедният, се чувства изключително отдаден на родината си. (…) За българина патриотизмът означава необуздано по силата си убеждение, страстно вманиачаване по независимостта и националната победа като единствена алтернатива на най-ужасяващо робство. С векове българинът е пълзял безпомощно под турския бич. Всичко, което той е изкарвал над прага на оцеляването му, е било отнемано от неговите тирани. И когато малцина вбесени роби се надигат в безцелен бунт, отмъщението, което се излива върху цялата нация, е ужасно. Много години българите търпят жестокости, каквито в Америка не са се случвали с изключение на жертвите на индианските бунтове. Всеки българин, богат или беден, е войник, внимателно обучен, добре трениран, подготвен във всеки момент да се бие с турците и към турците той чувства такава лична омраза, каквато никой представител на друга цивилизована нация не чувства към никой друг. (...) При тези обстоятелства цялата българска нация е армия, и то армия от най-страховит вид. В характера на нацията има и твърдост, и трезвост, която кара хората внимателно и прилежно да подготвят действията си. Търпеливи, разчитащи на себе си, предпазливи – нищо чудно, че българската нация се е възродила чудодейно и че българската армия показва такива необикновени качества. (...)”. Каква е причината за интереса на Рузвелт към Балканите и по-специално към България, можем само да гадаем. Любопитството му навярно е провокирано от репортажи в американската преса, отразяващи действията на армиите в хода на Балканската война. В годината, в която Теодор Рузвелт отбелязва изобщо съществуването на България на световната глобална карта, той се кандидатира за президент и за номинацията си търси подкрепата на Републиканската партия. Но битката за власт е безмилостна и кандидатурата му е отхвърлена след политически интриги, сътворени от конкурента му, който има намерение да остане на президентското си кресло – Уилям Тафт. Пълничкият мустакат президент на САЩ с мънички очички и тежък замах превзема Белия дом през 1909 г. с изключителната подкрепа именно на Рузвелт, но, уви, сега той не е готов да се раздели с поста. Теодор Рузвелт може и да е загубил битката за подкрепата на републиканците, но няма намерение да губи войната. „Дръж очите си в звездите, а краката си на земята”, казва Теди, този принцип на амбиция плюс реализъм винаги му е помагал да успява до този момент. Зад него застава новосформираната Прогресивна партия, чиито членове издигат лозунга „Не на доминацията на частните бизнес интереси върху политиката на страната!”. Те са силно мотивирани да превърнат кандидата си в победител. Кампанията върви блестящо. Рузвелт обикаля щатите, общува с бъдещите си избиратели, ходи на лов, продължава и да пише. На 14 октомври в Милуоки, щата Уисконсин, срещата с избирателите трябва да започне точно в 12:00 часа с реч на кандидат-президента. Теодор е подготвил дълго слово, цели петдесет страници, които препрочита, пътувайки към града. Пристига в 11:30 часа с автомобила си. Облечен е в любимия си тъмносив костюм, който Едит преди няколко месеца му е подарила. Елекът под сакото леко се е набръчкал, просто е малко тесен. Отдолу се подават бяла ленена риза и тънка вратовръзка. Панталонът е с идеален прав ръб, а обувките, както винаги, са прашни. „Рузвелт успяваше винаги да оцапа обувките. Той никога не гледаше в краката си, интересуваше го какво се случва единствено пред него”, отбелязва шеговито жена му. Върху главата му – шапка, която е купил от Лондон. Изпод периферията й се вижда лъчезарният поглед на Теодор, преграден от стъклата на очилата му, които носи още от дете. Мустакът му е добре оформен и прикрива широката му усмивка. Десният му вътрешен джоб е побрал не само кутията за очилата, но и сгънатите листове с речта му. Наоколо е пълно с хора, които скандират „Теди! Теди! Теди!”, а няколко фотожурналисти се опитват да направят перфектния кадър на слизащия от колата кандидат-президент. Там, сред тълпата, присъства и един господин с пригладена назад коса, на вид млад, но с поглед, натежал от умора. Това е барманът на една от кръчмите в града – Джон Шранк. От година обаче е престанал да разлива алкохол и просто живее от наследството от 25 000 долара, което е получил изневиделица. Сега е тук, за да поздрави бившия президент и… да насочи купения наскоро револвер 38-и калибър към него. В оръжието има само два куршума. Когато първият изстрел проехтява, хората се нахвърлят върху бившия кръчмар, а секунди по-късно се намесват и силите на реда. Куршумът обаче преминава през кутията за очила във вътрешния десен джоб на Теодор и спира в гръдния му кош. Точно един такъв куршум преди вече повече от десетилетие превръща Теодор Рузвелт в най-младия тогава президент.

На 6 септември 1901 г. Теодор Рузвелт е на почивка със семейството си. Приютили са се за няколко седмици в една стара каменна хижа в планината Марси в Адирондакс на североизток от Ню Йорк. Тук вече втори ден вали, но хижата е добре снабдена с провизии. Могат да останат блокирани цяла седмица. Вътре е топло, а мрачният пейзаж навън е вдъхновяващ. В топлината на този временен дом се разтваря смехът на шестте деца на Теодор и Едит. Тук са порасналата вече Алис от първия брак на Теди, тук са момчетата Теодор-младши, Кермит, Арчибалд, Куентин и малката прекрасна Етел. Момичетата играят с куклите, а момчетата надничат в една от илюстрираните от баща им книга за инсектите в Америка. Обичната втора жена на Теодор приготвя ежедневно храна за малчуганите и напълняващия й все повече съпруг. В тези дни главата на семейството премисля бъдещите си планове. За едно десетилетие той вече се е изкатерил по цялата стълбица на властта. Бил е пълномощник на гражданската служба на САЩ, шеф на полицията в Ню Йорк. През 1897 г. е назначен и за помощник-секретар по флотските въпроси на президента Уилям Маккинли. На следващата година, окичен с титлата подполковник, се включва във войната срещу Испания, като организира сам доброволчески полк, в който се вливат много негови приятели, ловци, каубои и боксьори. Със завръщането си в края на 1898 г. той се кандидатира за губернаторския пост в Ню Йорк, който спечелва и заема през януари 1899 г. Членовете на Републиканската партия, които са застанали зад гърба му, обаче са силно разтревожени. Независимостта, неговата воля и упоритостта, с която взема решенията си, силно ги плашат и тъкмо затова още на следващата година буквално го „пробутват” за президентската надпревара, и то като вицепрезидент (защото това е фигура с изключително ограничени правомощия) на Уилям Маккинли. Двамата успяват да спечелят доверието на избирателите и през 1901 г. Теодор Рузвелт пристъпва смело в коридорите на Белия Дом. И ето го сега, боксьора Теди, бащата на шест прекрасни деца, собственик на цяло състояние, автор на стотици статии и десетки книги в области като зоология, политика, военно дело, седи и се вглежда в дъждовния ден 6 септември 1901 г. Той е едва на 42 години, а зад гърба си е оставил толкова много, че сам той отбелязва: „Имах чувството, че съм изживял не един, а няколко живота!”. Вечерта, когато дъждът съвсем притихва с обещание, че идващият ден ще е вече слънчев, от далечината се разнася мек конски галоп, който изплува от мрака и приближава бързо към хижата. На вратата се изправя непознат мъж, който носи телеграма. Когато Теодор Рузвелт отваря листа, вътре с едър разтеглен шрифт е написано: „Президентът критично пострадал. Положението тежко. Дават му кислород. Няма абсолютно никаква надежда”. Теодор е смутен от новината. Цяла нощ не успява да заспи, но когато утрото настъпва, обграден от любовта на децата си, се впуска в игра с тях. Играят на гоненица, ловят гущери, за да ги проучат, събират огромен букет цветя за мама. През следващите дни пристигат още няколко телеграми, на които Рузвелт наистина не знае как да реагира. Последната от тях го застига на 13 септември. В нея има само едно изречение: „Изглежда, че президентът умира, и членовете на кабинета в Бъфало мислят, че не бива да губите никакво време и трябва да дойдете”. За да стигне до Бъфало обаче, ще му отнеме много време. В полунощ Рузвелт се отправя с четириколка към гара Норт Крийк, кято е на 56 км. В 2:15 часа през нощта в болницата сърцето на президента Маккинли престава да тупти. Рузвелт разбира за смъртта му, когато пристига на гарата в 4:45 сутринта.

В този момент САЩ са една от най-динамично развиващите се държави на планетата. В първата година на новото столетие те са с 25 милиарда долара по-богати от най-близката им съперница Великобритания. Брутният национален продукт надхвърля почти три пъти този на Германия и Русия, взети заедно. През 1901 г. това е най-независимата в индустриално отношение страна на света. Ето защо Андрю Карнеги, един от големите филантропи в началото на новия век и едър американски индустриалец, отбелязва: „Нацията, която произвежда най-евтината стомана, кара всички останали нации да пълзят в краката й. Повече от половината памук, зърно, мед и нефт на света, а също и поне една трета от стоманата, желязото, среброто и златото се излива от американския рог на изобилието. Дори и ако Съединените щати не бяха така благословени със суровини, отличното качество на произвежданите от тях продукти би гарантирало господството им на световните пазари. Съвременните рекламни обяви в британските списания създават впечатлението, че типичният англичанин се събужда от звъна на будилника „Ингерсол”, бръсне се с ножче „Жилет”, закопчава ризата си от „Ароу”, бърза да си купи овесени ядки „Куейкър Оутс”, калифорнийски фурми и кафе на „Максуел Хаус”, вози се на трамвая на „Уестингхаус” (с корпус на „Фишър”), качва се до офиса си с асансьор на „Отис” и цял ден се труди със своята писалка „Уотърман” под ефикасната светлина на Едисоновите електрически крушки. Остава само да внесем американски въглища в Нюкасъл”. Всички тези американски търговски марки през 1901 г. са превзели света. САЩ дори доставят бира в Германия, порцелан в Бохемия и цитруси във Валенсия. Теодор Рузвелт започва да управлява една страна, която е мечта за всеки другоземец. Една страна, в която фондовата борса на Уолстрийт започва да управлява не само целия свят, не само всяко човешко същество, но и мечтите на хората. Теди, боксьорът, поема управлението на една гигантска икономическа и индустриална машина, която обаче е изправена пред риска да изгуби човешкото си лице. Провиждайки чудовищния образ на страната, Теодор Рузвелт предприема решителни крачки за реформирането й. Президентът с риск да бъде намразен от големите индустриалци и корпорации обръща внимание на обикновения човек. Още в края на 1902 г. във всички големи градове и в повече от половината щати работният ден става осем часа. Въвеждат се стотици нови членове в трудовата законодателна рамка в страната, според която в случай на трудова злополука отговорност вече се дири от работодателите. Приходите на предприятията се облагат с данъци, с които се изграждат не само нови инфраструктурни мрежи, но част от тях се инжектират директно в здравната система, която вече се задължава да осигурява достъп до медицинска помощ на всички граждани на САЩ. Рузвелт и администрацията му успяват да прокарат и първите антитръстови закони, първоначално насочени единствено към железопътните компании, главоболията от които продължават до отекват през цялата първа половина на ХХ век и попадат дори във фокуса на Айн Ранд в „Атлас изправи рамене”. Победата на Теодор Рузвелт на президентските избори от 1904 г. показва, че всички тези мерки се приемат от социума, а това насърчава новоизбрания президент да продължи още по-смело в тази посока. През юни 1906 г. Конгресът приема закона „Хепбърн”, който упълномощава федерална комисия да регулира цените на транспортните услуги, като по този начин се намалява влиянието на железопътния транспорт над корабните компании и каменовъглената промишленост. През същата година е приет и известният днес Закон за чистите храни и лекарства, който регулира включването на опасни химически вещества в храните и лекарствените продукти. Именно екипът на Рузвелт създава и първото Министерство на труда и търговията, което през 1907 г. разкрива, че Американската захарна компания реализира нелегален внос, ощетявайки държавата с повече от 4 милиона долара. Ще бъде съдена в името на народа. Жертва на затегнатите мерки става и „Стандарт Ойл” от Индиана. Компанията е осъдена да заплати глоба от 29 милиона долара, а после е раздробена на 37 холдинга. Така Теодор Рузвелт си спечелва прозвището „разрушителят на тръстове”. Като любител на природата Рузвелт е първият американски президент, който предприема стъпки за опазване на околната среда. Повече от 5 милиона хектара земя са определени за защитени територии. Създават се първите национални паркове и е поставено началото на мащабна програма за напояване. През 1906 г. е приет и Законът за историческото наследство, който осигурява съхраняването на множество национални паметници включително праисторическите индиански руини в Ел Моро (Ню Мексико) и Монтезума Касъл (Аризона), както и редица природни забележителности. Съхраняването на резерватите на запад е свързано със силно ограничаване на правата на индианците, което предпоставя и демографска криза сред различните племена. Рузвелт прави и първите крачки за премахването на племенния статут, което довежда до интегрирането на коренното население в структурата на държавата и му осигурява заетост. Всички тези обърнати към човека мерки превръщат Теодор в любимец на все повече хора. Но въпреки революционните си действия президентът не е готов да скъса напълно със старата традиция и да промени закона, според който президентът не може да бъде избиран за повече от два мандата. Екипът му го насърчава, но той е категоричен – трябва да се оттегли от поста и съдейства на своя приятел, губернатора на Филипините Уилям Тафт, който е бил и военен министър в неговия кабинет. За което по-късно горчиво съжалява. През цялото време на своето президентстване обаче Теодор Рузвелт остава новатор. Първи в историята на САЩ той кани негър в Белия дом и назначава евреин в президентския кабинет. Рузвелт е първият президент на САЩ, който кара кола и плава с подводница. През една пролетна вечер на 1902 г., когато президентът е отишъл на тренировка по бокс, администрацията на Белия дом се събира, за да обсъди поведението на Теди. Според повечето от тях на него му липсва всякакво благоприличие, а отсъствието на задръжки е просто скандално. „Независимо дали се упражняваше, работеше или пукаше заобикалящите го мехурчета на тържественост, той като че ли не се интересуваше от все по-растящата си репутация на най-странното създание, обитавало някога Белия дом”, категорични са колегите му. На 28 май, няколко дена след като екипът му се чуди как да озапти детето в него, Теодор Рузвелт в обедната почивка излиза от Овалния кабинет, за да се разходи в близкия парк. Там минувачите съзират президента да виси на един кабел, преминаващ от единия до другия бряг на река Потомак. Обяснението: „Просто заздравявам китките си!”. Приятелят от детство на Теди, писателят Оуен Уистър, при едно от посещенията си при него в кабинета му също хваща главата на държавата да върши щуротии. „Хванах го да върви, при това на пръсти, след един от министрите си. Вървеше и се кланяше като раболепен ориенталец. Стреснах се”, споделя Уистър. Според някои от биографите на президента тази странна походка може да се обясни с факта, че в този период той се е впуснал в усвояване и на нов боен спорт – джиу-джицу. Друг път, когато се разхожда в парка Рок Крийк и не виси над реката, стои по половин час под дърветата или галопира с револвер в ръка по някоя алея в преследване на някоя невиждана досега птица. Всички знаят за орнитоложките страсти на Теди. Той не се притеснява да тича и с кеп за пеперуди по зелените площи. Секретарят му Джордж Кортлю разказва: „Молителите, които посещаваха канцеларията на президента, не преставаха да говорят, тъй като президентът обикновено държеше на бюрото си отворена книга, и те знаеха, че той е способен да се залови с нея, ако разговорът затихнеше. Веднъж пък влезе при мен, прескачайки един стол и крещейки: „Глистийн, давай, момчето ми!”. „Уошингтън Таймс” беше публикувал снимки на президента и коня Глистийн как прескачат препятствия на хиподрума”. Друга история за странностите на президента разказва френският посланик в страната Жюл Камбон, който, влизайки в Овалния кабинет, вижда Теодор Рузвелт, проснат по гръб на дивана, да рита с крака във въздуха. Посланикът отправя покана към президента с всички официалности и обръщения да посети церемонията по откриването на паметник на граф Рошамбо. Рузвелт обаче не се отклонява от упражнението си да рита във въздуха и простичко отвръща възторжено: „Добре! Алис и аз ще отидем! Алис и аз сме страхотни!”. Британският посланик пък обяснява иронично на свой познат характеропатията на Рузвелт по следния начин: „Винаги трябва да помните това, че президентът е на около шест години”. Вечер след работа Теди, както вече му казват всички, а и сам той е започнал да се нарича, тича, играе голф, тенис, поло или язди. Понякога дори е на ринга за състезания по бокс. Не като познавач и зрител сред публиката, а като състезател. Тази практика се прекратява през 1907 г., когато на важно заседание в Белия дом заради една такава състезателна вечер той се явява с напълно затворено от оток око в лилаво-син цвят. Разбира се, има и вечери, в които е с любимото си семейство, което бавно и постепенно е започнало да намалява. Децата растат и всеки поема по своя път. Но вкъщи винаги го очаква Едит, която насърчава поведенческите странности на съпруга си. „Сериозността на политиката и разумността на вземаните решения не са в противоречие със свободолюбивия нрав”, категорична е Едит, която междувременно е започнала да води активна политика за набиране на средства за подпомагане на хора в нужда, организирайки благотворителни балове и масирани медийни кампании. И ако във вътрешнополитически план Теодор Рузвелт в партньорство с Едит и съмишленици се обръща към обикновения човек, то във външната си политика той се движи по империалистическите релси на времето. Рузвелт преразглежда Доктрината „Монро”, приета през 1823 г. от президента Джеймс Монро. Това е геополитическа концепция на САЩ за изолационизъм – за ненамеса на европейските държави в Западното полукълбо, тоест на Американския северен и южен континент, и съответно за ненамеса от страна на САЩ в делата на европейските колонии и територии, зависими от Европа. Рузвелт е категоричен, че САЩ не трябва да остават в пасивна позиция по време на политически и икономически кризи в региона. През 1904 г. избухва война между Русия и Япония, която силно смущава президента, тъй като засяга интересите на САЩ в Тихия океан. Той прави опит да не взема страна, защото който и да победи, това ще подкопае позициите на страната му в региона. А когато през 1905 г. в Белия дом пристига молбата на Япония за помощ, Рузвелт поема един-единствен ангажимент: да покани спорещите страни на своя територия за преговори. Така на мирната конференция в Портсмут (Ню Хемпшир) след дълги разговори е сключен договор, който слага край на войната. Датата е 5 септември. Макар и свободолюбив, Теодор Рузвелт не си позволява никакви своеволия. Тъкмо напротив – действа по предварително начертан план. Дори се въздържа от изказване на заключителното заседание след подписването на договора. Именно всички тези дипломатически ходове му донасят Нобелова награда за мир през 1906 г. На церемонията по връчването на престижната награда американският президент изтъква: „Понякога ние забравяме, че днес се препъваме под бремето на такова материално богатство, че ако не изхвърлим една част от него, не знам какво ще стане. Толкова сме богати, че още малко да забогатеем и ще фалираме”. Далновидността на Рузвелт в международните отношения извежда САЩ от изолационизма и страната провежда активни търговски и дипломатически контакти със страните от Азия и Европа. Една от най-амбициозните цели на Рузвелт е Панамският канал. Мнозина преди него са говорили, но никой не е дръзнал да помисли, че може да я осъществи. На 4 юни 1902 г., сряда, в Сената е прочетена Резолюция 3110 на Камарата „За осигуряване на строителството на канал, свързващ водите на Атлантическия и Тихия океан”, която завършва с думите: „С настоящата се постановява, че президентът на САЩ е упълномощен да придобие от името и за сметка на САЩ на цена, ненадвишаваща 40 000 000 долара, правата, концесиите, даренията на земи, притежавани от „Ню Панама Канал Къмпани”, Франция. С настоящата президентът се упълномощава да придобие ивица земя на територията на Република Колумбия, широка 10 мили, простираща се от Карибско море до Тихия океан, и да изкопае, изгради и от там насетне постоянно да поддържа, управлява и защитава един канал с такава дълбочина и капацитет, които ще позволяват удобното преминаване на кораби с най-големия тонаж и газене, които сега се употребяват”. Текстът и исканията предизвикват вълна от остра критика, но още по-проблематичен се оказва изборът на място, на което да бъде прокопан каналът. На следващия ден в Сената е разпъната огромна карта, дълга 6 метра, върху която са нахвърляни стотици черни и червени точки, които показват съответно неактивните и активните вулкани в Централна Америка. Единственото място, на което липсват точки, е в областта на Панамския провлак. Това предопределя и следващите ходове на Рузвелт, а именно стопляне на обтегнатите отдавна взаимоотношения с Колумбия. Всеки опит за такова стопляне обаче рухва, а с това се увеличава и агресията на САЩ. Президентът е готов да се възползва от вътрешното напрежение в Колумбия, в чиито териториални рамки влиза и Панамският провлак. Местното население на Панама от половин век прави плахи крачки да се отцепи и да се организира в своя самостоятелна държава. Не без международен натиск и коварна игра Теодор Рузвелт постига целта си. Образувана е новата независима държава Панама. И само 9 месеца след встъпването си на президентския пост Рузвелт възкликва: „Панамският канал ще бъде най-голямото дело на моята администрация, а от материална и строителна гледна точка това ще бъде едно от най-големите дела на ХХ век”. Парите, вложени в кампанията за отцепването на Панама, са нищожни в сравнение с тези, необходими за по-сетнешното изпълнение на френския проект за Панамски канал, провален през 60-те и 70-те години на ХІХ век и откупен от САЩ за реално осъществяване. Новата държава Панама продава териториите, необходими за построяването на канала, за 40 милиона долара. Строителните дейности започват през 1904 г. и завършват 10 години по-късно, като струват на държавата 390 милиона долара и 5600 човешки жертви. Този колосален за времето си проект спестява на пътуващите плавателни съдове между Ню Йорк и Сан Франциско 13 000 км. Изкопаният канал с дължина 82 километра, до 1999 г. владение на САЩ, днес продължава да бъде определян като едно от седемте инженерни чудеса на планетата, а за неговия създател Теодор Рузвелт дори и най-големите му противници признават: „Това е човекът, който дръзна да свърже два океана! И го направи!”. Агресивна е политиката на САЩ в онези години и към Куба, с която президентът се опитва да скъси дистанцията. Нещо повече – спрямо островната държава Америка има прегрешения и едно от тях е военноморската база на САЩ в залива Гуантанамо, територия, отдадена на САЩ „уж под наем”. Президентът Рузвелт прави всичко възможно да потисне набъбващия все повече конфликт. Стартира известната днес „Захарна акция”, която трябва да прокара лобистките интереси на шепа хора за търговия с Куба. Президентът се съгласява с двайсетпроцентно намаление на митата върху всички кубински стоки с изключение на рафинираната захар, която изобщо няма да се обмитява. Възникват редица скандали, на които президентът отвръща с репликата, превърнала се в емблема на неговото управление: „Ще ми се Куба да отглеждаше стомана и стъкло!”. Теодор е готов да прокара закона. За него това е една сладка търговска примамка, която трябва да накара кубинците да се примирят с горчивия вкус от базата в Гуантанамо. Като част от тези действия на 13 юни 1902 г. президентът адресира специално обръщение до Куба, което завършва с острите думи, звучащи заплашително: „Куба е млада и все още слаба република, която ни е задължена за своето раждане и чието бъдеще и самият й живот зависят от нашето отношение към нея”. Куба току-що е станала „независима” република след борба с Испания и за това са помогнали САЩ. По силата на „Поправката Плат” САЩ имат право да се намесват във вътрешните работи на Куба с цел стабилизация. Така конфликтите с тази млада република започват да зреят през следващите години, а проблемът придобива неуправляеми размери през следващите десетилетия. Но това обръщение към Куба и коментираният в Сената „сладък” закон постигат двете най-важни за Рузвелт цели: пристанищата на Куба три дена след обсъждането на закона са претъпкани от търговски кораби, препълнени със захар, и освен това народът на Америка обича Рузвелт още повече. Но динамичният живот от последните осем години бавно изтича. Коледата на 1908 г. е малко по-странна от всички преди. Президентът, чийто пост скоро ще бъде предаден на Уилям Тафт, е обзет от меланхолия. На 25 декември край него е цялото му семейство. Всички са вече големи, децата са пораснали, а Едит е започнала грижливо да сресва косите си, за да прикрива умело появилите се бели коси. Греят коледни светлини. В чашите шумят мехурчетата на шампанското. На масата е пълно с храна, а по средата от голямата купа, пълна с канелени сладки, се разнася ароматът на празника. Алкохолът, към който Теодор поначало не посяга, сега му помага да се възвърне към света наоколо. Усмивката му се подава изпод мустака, а появилият се блясък в очите му изпълва сърцата на приятелите. Това е последната Коледа, която прекарва в Белия дом. На 4 март 1909 г. всичко приключва. Овалният кабинет е освободен от Теди, който си тръгва с гордо вдигната глава. Той е едва на 50 години. Има толкова много неща за вършене. Обещал си е пътешествие, което отлага отдавна. „С приятели потеглих на няколкомесечна експедиция в Африка, на която незнайно защо всички казваха сафари!”, шеговито отбелязва Теди. Проучването е финансирано от Смитсоновия институт и Националното географско дружество и предизвиква огромен международен медиен интерес. Появяват се снимки на природозащитника Теодор, който е отстрелял един прекрасен екземпляр от изчезващия вид бели носорози. Убити са над 11 400 животни и насекоми, но светът е залят от силни аплодисменти. Като човек на лова и боец на ринга Рузвелт има една прочута максима, валидна за живота изобщо: „Не удряй, ако е възможно и ако е достойно да се избегне ударът. Но ако удряш, никога не удряй слабо”. Когато през 1910 г. се завръща в имението си, той е зареден с изключителна творческа енергия. Продължава да пише книги с описания на африканското си пътешествие и да публикува мемоари за президентското си управление. С обичната Едит ходят на дълги крайградски разходки, летят със самолет, пътуват до Париж, Рим, Лондон. Обикалят по музеи и се срещат с приятели. Дните на своеобразно безгрижие обаче са смутени от един-единствен факт: наследилият президентското кресло Уилям Тафт води страната в обратна посока. Държавата е блокирана от консервативните мерки на управление на Тафт, което тревожи Рузвелт. Затова през 1912 г. Теди с подкрепата на съпругата си Едит взема решение да се включи в предстоящата президентска надпревара. Това го изправя пред куршума, произведен от револвера на бившия барман Джон Шранк на 14 октомври 1912 г.

Изстрелът проглушава ушите на кандидат-президента. За първи път от десетилетия в очите му се прокрадва безпокойство. Но когато се съвзема от уплахата и пронизващата остра болка, омекотена от преминаването на куршума през калъфа за очилата и сгънатите страници от речта му, Рузвелт се отхрачва в бялата си кърпичка и когато не вижда кръв, с усмивка на лицето проговаря: „Продължаваме!”. Опитите на екипа му да го отклонят се оказват неуспешни. Теодор е готов да извлече всички дивиденти от случилото се. Мълвата за инцидента бързо превзема тълпата, която още по-истерично започва да скандира името му: „Теди! Теди! Теди!”. Всички са вперили очи в него, сякаш са в очакване всеки момент едрата и на вид непоклатима фигура да се сгромоляса на подиума. Рузвелт започва речта си, като показва на публиката пронизаните от куршума страници с думите: „За да се убие член на Прогресивната партия, е нужен повече от един куршум”. Лекарите, които са пристигнали светкавично до кандидат-президента, през цялото време, докато чете речта си, го молят да съкрати словото си. Но той не иска и да чуе. Тъкмо напротив – разкопчава сакото и елека си, за да покаже окървавената риза. Повече от всякога Теодор се нуждае от подкрепата на електората. Рузвелт не само успява да прочете цялата реч, но и жъне огромен триумф. Но слизайки от подиума, той се обръща към един от съветниците си с думите: „Това беше провал. Съжалявам, но знам, че този евтин трик няма да ни отведе в Белия дом”. Стрелецът, който се е опитал да убие Теодор Рузвелт, е заловен и е подложен на щателен психологически преглед. Шранк обяснява покушението така: „В съня ми се яви духът на президента Уилям Маккинли малко след убийството му през 1901 г. Духът на убития президент ми каза, че Рузвелт е организирал смъртта му. Духът на Маккинли ми се яви отново тази година и ме помоли да спра любимеца Теди да спечели трети мандат. Така отидох и си купих револвера и започнах да следя всички му ходове, да диря сгоден случай да отмъстя за убийството на Маккинли”. Шранк е обявен за невменяем и е затворен в лудница до края на живота му. Онези, които са другарували със стрелеца, го описват като добър човек, който е съвсем с ума си. Мълвата говори, че всъщност доживотният престой в лудницата е издействан от самия Теодор Рузвелт, който не желае да види стрелеца си върху електрическия стол. Днес никой не знае каква е истината, но е истина, че на път за лудницата Шранк пътува с двама надзиратели. Когато колата преминала покрай прекрасни езера, единият от надзирателите отбелязва чудния пейзаж и вдъхновено промълвява: „Тази местност е прекрасна за лов и риболов”. На което Шранк усмихнато отвръща: „Аз не съм ловец. Ловя само Рузвелт”. След двуседмично болнично лечение Рузвелт наистина се оказва уловен. Окован е в капана на неуспеха. Той не е в състояние да продължи участието си в президентската кампания. Изборите са спечелени от Удроу Уилсън. Така Теодор Рузвелт всъщност успява да прекърши унищожителния според него консервативен триумф на Тафт. Лекарите считат, че да извадят куршума от гърдите на Рузвелт ще бъде опасно, и той остава с куршума в тялото си до края на своя живот. А този край е на 6 януари 1919 г., когато Теодор Рузвелт умира в съня си на 60 години. Синът му Арчи изпраща телеграма до родственици и близки с думите: „Старият лъв е мъртъв”.