Как бюджетите на ООН и НАТО да преминат в частни ръце
В края на 2006 г., малко преди да подаде оставка, министърът на отбраната на САЩ Доналд Ръмсфелд извършва (както казва президентът Буш) „най-мащабните преобразувания в американските глобални силови структури след Втората световна война”. В последните мигове на пребиваване на Ръмсфелд на поста министър съотношението между намиращите се в Ирак американски военнослужещи и частните наемници е практически едно към едно, което е безпрецедентно за военни действия. Вицепрезидентът Дик Чейни нарича Ръмсфелд „най-добрият министър на отбраната на всички времена”. Подобна похвала в устата на Чейни звучи съвършено естествено. Схемата на радикална приватизация във военната сфера, стартирана още от Чейни в хода на войната в Персийския залив през 1991 г. и довършена от Ръмсфелд, надхвърля и най-смелите очаквания. Тя завинаги променя начина, по който САЩ водят войните си. В същото време независимо от участието на частни наемници в небивали досега размери американските военни рядко са преживявали такива опасни времена и огромно напрежение. Проведената от администрацията на Буш окупация на Ирак и Афганистан довежда Въоръжените сили на САЩ до състояние, което принуждава бившият държавен секретар Колин Пауъл да заяви в края на 2006 г., че „действащата армия е практически разбита”. На фона на този разгромяващ коментар президентът Буш обявява намерението си да увеличи обема на Въоръжените сили на САЩ, за да може американската „войска да е готова и да е способна да участва в дълга война”. В своето послание, озаглавено „За положението в страната”, представено през 2007 г., той призовава за увеличаване на числеността на сухопътните войски и морската пехота на 92 хиляди души през следващите пет години. За намаляване на тежестта върху въоръжените сили Буш също така предлага да се създаде Корпус на гражданските резервисти. Фактът, че Въоръжените сили на САЩ „губят кръв”, извън всякакво съмнение е резултат от агресивната политика на държавната администрация и непопулярната окупация в Ирак. В същото време новото демократическо ръководство на Конгреса, дошло на власт през ноември 2006 г., съвсем охотно поддържа стремежа на Буш към нарастване на военната мощ. То изобщо не поставя под съмнение неинтелигентната жажда на САЩ по нови завоевания, изискващи подобни ходове. В тази ситуация тези, които се чувстват най-комфортно, са същите, които най-много са спечелили от „войната с тероризма” – това са корпорациите, свързани с военната сфера. По време на управлението на Буш много малко компании могат да се похвалят с по-високи доходи от тези на Blackwater. А ако плановете за увеличаване на обема на въоръжените сили започнат да се осъществяват, то Blackwater би трябвало да получи още повече. Собственикът Ерик Принс прекрасно разбира това. Той дори предлага създаването на „контактна бригада” за подпомагане на военните. А що се касае за официалните планове армията да се увеличи с 30 хиляди души, Принс уверено заявява: „Ние можем да направим същото, само че за по-малко пари”. Това са думи на човек, който познава успеха и е уверен в своето бъдеще. Както пише Weekly Standard: „Той е алфата и омегата на военния аутсорсинг”. За времето от 1997 г., когато Blackwater започва своята дейност с неголям стрелкови полигон в Северна Каролина, компанията израства до една от най-могъщите частни военни структури в света. През 2006 г. Blackwater разполага приблизително с 2300 наемници, разположени в девет държави, а така също уверява, че има в базата си още 21 хиляди човека, които при необходимост могат да бъдат извикани и въведени в строя. През 2006 г. един от конгресмените отбелязва, че ако се разглежда военната сила на компанията на Принс, то тя би могла съвсем самостоятелно да свали правителствата на много държави по света.
Полигонът на Blackwater в Северна Каролина, който заема около 7 хиляди акра, представлява най-съвременният недържавен военен обект в света. Компанията притежава един от най-големите частни арсенали с бойно оръжие. Това е най-големият център в САЩ за бойна подготовка на хора от федералните и щатските служби за сигурност, както и на американски военнослужещи. В Северна Каролина се подготвят също така и чужди военни, както и частни лица. Компанията продава разработена от нея система за мишени, а също и бронирани автомобили. Щабквартирата на Blackwater е оборудвана с последна дума на техниката и заема здание с площ 5,5 хиляди кв. метра. Посетителят първо забелязва дръжките на вратите, които са направени от части на автоматични пушки. Компанията разработва и свои собствени разузнавателни дирижабли, строи частни писти за своя въздушен флот и има в своя състав хеликоптери за огнева поддръжка. Blackwater открива в Илинойс още един свой обект, но е принудена да се откаже от плановете за строителство на центрове в Калифорния и на Филипините заради протестите на местното население. В портфейла на Blackwater се намират държавни контракти за над един милиард долара, сред които има и т.нар. „черни договори”, чийто предмет не е известен на обществеността. Компанията започва да предлага своите услуги много активно и на корпоративни клиенти. Ерик Принс има много тесни връзки във военния и разузнавателния апарат на САЩ, което превръща фирмата му в нещо като преторианска гвардия на Държавния департамент във „войната с тероризма”. Възможно е при създаването на Blackwater основателите й да са си поставили амбициозната цел компанията да се превърне в съставна част на армията на САЩ по подобие на морската пехота например. Само че години по-късно, на вълната на постигнатите успехи, Blackwater не се задоволява с подчинена позиция. Формално тя заявява своята преданост и привързаност към патриотичните ценности, но всъщност се стреми да бъде една независима армия, действаща в зоните на конфликтите като алтернатива на силите на НАТО или ООН.
В края на март 2006 г. Кофер Блек излита от Аман, столицата на Йордания. Там той представлява Blackwater на един от най-големите военни панаири – Международното изложение и конференция на силите със специално предназначение (SOFEX). На изложението участват повече от 220 компании, предлагащи широк спектър от услуги. Тук има производители и търговци на оръжие, военни консултанти и инструктори, действащи наемнически кантори. Всички те предлагат своите стоки и услуги на богатите правителства от Близкия изток, Северна Африка и други страни на света. Организаторите уверяват, че тяхното изложение е „водещ преглед на силите за специални операции, на службите по вътрешната сигурност, на контратерористичните и охранителните структури, обслужващи световния военен пазар”. След края на Студената война Близкият изток бързо се превръща в един от най-обемните пазари за въоръжение и инструкторски услуги. Конференцията се провежда веднъж на две години и представлява уникална възможност за военните ръководители и планьори да разгледат и закупят нови стоки, предлагани от международни доставчици, продавачи, посредници. В края на март 2006 г. изложението е посетено от военните делегации на 42 страни и от повече от 7500 заинтересовани клиенти от целия свят. Както съобщават рекламните материали на конференцията: „През последното десетилетие Близкият изток се превърна в най-големия вносител на военна техника и оборудване за обезпечаване на охранителна дейност и сигурност. На този регион се падат около 60% от световните покупки на оръжие”. За да добави допълнителен авторитет на мероприятието, Амер Табах, управляващият директор на конференцията, обръща внимание на това, че SOFEX e „акредитирана от Министерството на търговията на САЩ”. Спонсор на конференцията е един от най-добрите съюзници на президента Буш в арабския свят – кралят на Йордания Абдула. За разлика от своя баща, покойния крал Хюсейн, противник на войната в Персийския залив през 1991 г., Абдула, който е получил образованието си в САЩ и Великобритания, оказва на администрацията на Буш ключова поддръжка при нахлуването в Ирак. Йордания също така става крупна транзитна база и плацдарм, обслужващ военните действия в съседен Ирак. Blackwater в синхрон с Белия дом установява особено добри отношения с Йордания и още в самото начало на окупацията открива свой офис в Аман. Когато през 1999 г. крал Абдула заема престола след смъртта на своя баща, започва с ентусиазъм да модернизира Въоръжените сили на Йордания и да ги организира по западен образец, стремейки се да укрепи значението на своята страна в региона. През 2004 г. крал Абдула, който е бивш офицер от Силите със специално предназначение, решава да създаде собствено контратерористично подразделение за специални операции с численост 500 човека към въздушните сили. За подготовката на тези елитни командоси е наета компанията Blackwater. Изпълнението на договора обаче е задържано от Държавния департамент поради правилата на експортния контрол, регулиращ достатъчно деликатната тема за подготовката на чужди въоръжени сили. В началото на декември 2004 г. крал Абдула посещава Вашингтон и в хода на преговорите повдига въпроса за несъстоялия се договор. Той отправя въпросите си практически към всеки официален представител, с когото разговаря. Малко след тази визита администрацията на Буш най-после одобрява изпълнението на договора. Йорданското подразделение трябва да премине подготовка за действия с използването на различни ударни хеликоптери като UH-60 Black Hawk и Hughes MD500. Личният състав е необходимо да придобие навици за провеждане на контратерористични операции, на внезапни нападения от въздуха, а също и за предварително разузнаване. Йордания заявява, че ще изхарчи 1 милиард долара за подготовката на тази елитна група, като част от тези средства ще отидат за ежегодната американска военна помощ. „Йорданците дойдоха при нас. Те ни наеха, за да им помогнем да създадат своята специална част, за да им покажем как да летят в тъмното с очила за нощно виждане, как да извършват вертолетен десант”, спомня си собственикът на Blackwater Ерик Принс. Нещо като възклицателен знак в стремежа на крал Абдула да реформира Въоръжените сили на Йордания става създаването на т.нар. Тренировъчен център за силите със специално предназначение. В навечерието на откриването на изложението SOFEX официалните представители на кралството потвърждават завършването на плановете за този център, който носи името на крал Абдула. Проектът на стойност 100 милиона долара се финансира от правителството на САЩ. Крал Абдула заявява, че строителството на центъра ще бъде наблюдавано от инженерните войски на САЩ. По описанието на монарха може да се предполага, че той иска да построи нещо като полигона на Blackwater в Северна Каролина. Абдула пояснява, че: „Обектът ще се използва за подготовка на национални и регионални сили за специални операции, контратерористични подразделения, охранителни и спасителни служби. Полигонът трябва да стане водещият тренировъчен център в Близкия изток и да има възможност за провеждане на учения с бойна стрелба”. Бойците на елитното йорданско контратерористично подразделение, 71-ви батальон, участват в състезанията на сътрудници на SWAT (Special Weapons аnd Tactics, специални части за справяне с безредици и сблъсъци с насилие), които Blackwater провеждат през 2004 г. на полигона в Северна Каролина, така че могат с очите си да видят толкова хваления център на компанията. Особените отношения, които Blackwater установява с Йордания и със самия крал, превръщат компанията в минифеномен на международното изложение на въоръженията, провеждащо се през март 2006 г. в Аман. Именно тук, на SOFEX, Blackwater решава да представи своето току-що сформирано парашутнодесантно подразделение. То се появява пред публика за първи път на откриването на конференцията, което се провежда на авиобазата с името на крал Абдула I. Представянето на подразделението безспорно произвежда ефект, но истинската бомба на първия ден от изложението е Кофер Блек, който смайва представителите на Силите със специално предназначение на различните страни със заявлението, че Blackwater е готова да разгърне частно военно подразделение (бригада) във всяка точка на земното кълбо, където има конфликт и кризисна ситуация. „От практическа гледна точка това е много хубава и съблазнителна идея, тъй като ние сме достатъчно евтини и бързи. Въпросът е кой ще пожелае да играем за него?”, казва Кофер Блек. Като пример Блек предлага силите на Blackwater да се разгърнат в суданския район Дарфур, добавяйки, че подобна идея вече е обсъждана с някои официални лица от САЩ и НАТО: „Близо година по-рано ние разбрахме, че това ни е по силите. Имаме очевиден потенциал за провеждането на такава операция за обезпечаването на сигурността, и то за неголяма част от тази сума, която би трябвало да се осигури за аналогична операция на НАТО”. След изказването на Блек около него се събира тълпа от военни доставчици, превъзбудени от перспективата за нови пазари, още повече че тя е изказана от „звезда” в професионалния бизнес. Кофер Блек уточнява, че Blackwater е способна да провежда напълно самостоятелни операции. И добавя: „Ние вече проиграхме тази ситуация с професионалистите. В състояние сме да се справим”. Той също така пояснява, че компанията няма намерение да влиза в противоречие със съществуващите политически цели на САЩ, предоставяйки услуги на противници на Америка. „Ние сме американска компания и ще получим одобрение от правителството на САЩ за всички действия, които ще предприемем в интерес на нашите задгранични приятели”, заявява уверено Блек. След това изказване на Блек в Йордания вицепрезидентът на Blackwater Крис Тейлър по-подробно се спира върху това как компанията си представя разгръщането на силите й в Судан. „Разбира се, ние можем да обезпечим сигурността на лагерите за бежанци, да ги защитим. Но на нас най-напред ни се иска да станем най-доброто от всички възможни средства за сплашване”, казва Крис. И уверява, че Blackwater може да мобилизира своите сили много по-бързо, отколкото НАТО или ООН. „За времето, което ще е нужно на някоя от международните структури да разгърне на място своите сили, ние бихме направили това три пъти по-бързо. Освен това нашите услуги ще струват 60% по-евтино”, подчертава Крис Тейлър пред Националното обществено радио на САЩ. Независимите експерти обаче поставят под съмнение възможностите на Blackwater. „Те сравняват истински ябълки с измислени портокали. Операциите на НАТО и ООН представляват пълен спектър от политически отговорности и действия, а не просто група въоръжени хора и самолет CASA 212. Именно затова операциите на НАТО и ООН са толкова скъпи и напълно се различават от това, което предлага Blackwater”, заявява Питър Сингър от института „Брукингс”. Само че заявленията на компанията на Ерик Принс относно Дарфур не са празни приказки. Крис Тейлър продължава да развива темата за наемането на частните армии и подсказва идеята, че правителството на Ирак би могло да наеме хората на Blackwater, за да се справят с различните групи за съпротива, чиито действия се засилват. „Разбира се, ние не можем да превземем цял Ирак, но ние можем напълно да се справим с цял район или град”, заявява Тейлър, беседвайки с кореспондента на Virginian Pilot. Кофер Блек и други ръководители на компанията излагат своите възгледи за „миротворческите”, „стабилизиращите” и „хуманитарните” операции, отбелязвайки, че тези операции извикват у тях чувство, подобно на възмущението у моралистите при вида на човешкото страдание. Международната общност, отбелязват те, реагира на проблемите прекалено бавно и неефективно. А в същото време „Blackwater много разсъждава над това какво компанията може да направи за общото благо”. Но истината е, че ръководителите на Blackwater много рядко, или, казано по-точно, никога не обсъждат публично огромните доходи, които биха получили и получават от работата в зоните на природни бедствия, политически кризи и войни. В Йордания Blackwater и други наемнически фирми активно пропагандират приватизацията на военния и охранителния сектор, като поясняват всички преимущества, които в момента успешно се използват от САЩ. Под мекия лозунг за „хуманитарност” тези частни компании се надяват да „отнемат бизнес” от международните междуправителствени организации, такива като ООН и НАТО, Европейския съюз, Африканския съюз и пр. За Blackwater подобно развитие на нещата би означавало постоянна възможност да се извличат доходи, която ще бъде ограничена единствено от количеството на международните кризи, стихийните бедствия и конфликтите. Ето какво казва Тейлър: „Операциите по света, провеждани за поддържане на стабилност, за установяване и поддържане на мира, са престъпно неефективни икономически и са пълен провал от оперативна гледна точка. Да изпратиш в Дарфур десетхиляден контингент на ООН? Това е колосално прахосване на средства. Невъзможно е да установиш и поддържаш мира, ако хвърляш в храсталаците все нови и нови посредствено подготвени хора, които не са свързани с никаква отговорност”. В същото време Питър Сингър от института „Брукингс”, който подробно изучава ролята на частните военни компании в международните конфликти, се изказва за суданските идеи на Blackwater по следния начин: „Много фирми обичат да разсъждават за това как биха свалили и котките от дърветата само отвратителната международна общност да им позволи да действат. Обаче на практика ситуацията е много по-сложна. Подобно лобиране често въвежда хората в заблуждение. Ефективните действия в Дарфур се затрудняват не само от тяхната висока цена, защото няма такава цена, която можем да платим на тези фирми и да разрешим проблема. Въпросът е в това, че в страната цари политическо объркване, отсъства ефективен мандат на ООН и нито един чужд политик не желае да се занимава с проблемите там. Освен това правителството на Судан заема явно обструкционистка позиция и поддържа една от страните, което означава, че ако влезете в страната без мандат, ще трябва да разбивате врати, да бомбардирате авиобази и пр., което не е по силите на нито една частна фирма. Следователно въпросът отново опира до САЩ, НАТО, ООН. Всичко това затруднява ефективното разгръщане на международните сили. Така че дори при наличието на компании, горящи от желание да се захванат с това, пак ще трябва по някакъв начин да се решават базовите проблеми”. Само че за Blackwater истинската ценност на Судан надхвърля стойността на един контракт за поддържане на мира. Няма особена роля и загрижеността за съдбата на жертвите в Дарфур. Компанията се надява да получи билет за нови дейности, Дарфур практически е идея за операция по ребрандиране – частните военни компании да бъдат наемани за мащабни международни договори. За разлика от нахлуването в Ирак и окупацията на страната призивите за интервенция в Дарфур са доста по-популярни. Това би трябвало да облекчи Blackwater и нейните съюзници в продажбата на идеята за използването в региона на наемни войници. И наистина даже на антивоенните митинги много от присъстващите вдигат плакати с призиви: „Далеч от Ирак. Напред към Дарфур!”. Достатъчно е да се хвърли бегъл поглед към природните ресурси на Судан, за да се изключат всякакви помисли, че желанието на САЩ и крупните компании да се влезе в тази страна, е свързано изключително с хуманитарни съображения. Но Държавният департамент признава Судан за спонсор на тероризма, затова американските компании се оказват лишени от възможността да инвестират там. В резултат големият играч в разработването на огромните нефтени богатства в Судан става Китай. Судан не е член на Организацията на страните – експортьорки на нефт, но през 2001 г. суданската държава получава статут на наблюдател към тази организация. Такава привилегия се дава само на крупни играчи на световния пазар на добив на нефт. След четири години, през 2005 г., става ясно, че доказаните нефтени запаси на Судан са шест пъти повече, отколкото се е считало преди. Те достигат 1,6 милиарда барела, което поставя страната на 35-о място в света. Но запасите са недостъпни за американските компании. Китайската национална енергийна компания владее 40%, най-големият дял в „Нефтената компания на Големия Нил” (консорциум с доминиращи позиции в експлоатацията на нефтените находища в Судан). В страната също така има открити и значителни запаси от газ. На територията на Судан се намира и едно от трите най-големи находища в света за висококачествен уран, а по запаси на мед Судан заема четвърто място в света. Смяната на режима в Судан би открила забележителни перспективи за американските инвестиции, които могат да променят картата на китайските компании. Една смяна на режима означава падане на силното ислямистко правителство, което независимо от американските санкции продължава, доколкото може, модернизацията на страната. Да се отправят американски частни военни компании на хуманитарна мисия в Судан означава Вашингтон да създаде за себе си огромен плацдарм за по-нататъшни действия на суданска територия. По време на пътуването на Кофер Блек в Йордания ситуацията в Дарфур не слиза от заглавията на медиите. Блек е прекарал в Судан достатъчно много време, когато е работил за ЦРУ. „Кофер и аз водехме безкрайни беседи за това способна ли е нашата компания да окаже помощ в Дарфур независимо от целия „хуманитарен” свят – спомня си Крис Тейлър, вицепрезидентът на Blackwater. – Така наречените „хуманитаристи” имат постоянни проблеми с частните охранителни фирми и не защото фирмите работят лошо, а защото в някои случаи фирмите могат да им попречат да пресичат границите, да разговарят с двете страни на конфликта, да бъдат неутрални. Всичко това е прекрасно, но съществува вечният въпрос, кое е по-важно: да се съблюдава неутралитет или да се спасят човешките животи?” През февруари 2005 г., в същия месец, когато Блек се присъединява към Blackwater, Ерик Принс за първи път открито повдига въпроса за частните миротворци на конференция на Промишлената асоциация на националната отбрана. „В районите, където ООН отбелязва нарастване на нестабилността, разполагането на огромни контингенти от обикновена войска може да се окаже политически неприемливо. Това е скъпо и създава дипломатически трудности. Ние можем да съберем многонационални, окомплектовани професионални сили, да ги снабдяваме и управляваме, да ги поставим под егидата на ООН, НАТО и САЩ, зависи кое ще бъде най-приемливо за конкретната ситуация. Ние можем да помогнем да се стабилизира обстановката”, казва Ерик Принс, обръщайки се към събралите се военни на конференцията. Принс конкретно предлага да се разгърнат „сили за бързо реагиране” на Blackwater за защита на неправителствените организации, работещи в Дарфур или в други зони на конфликти. „Вие говорите за Дарфур. Не мисля, че ви е нужен осемхиляден миротворчески контингент. Ако там продължат зверствата, ако трябва да се преустанови опълчението на джанджавидите, ние можем да отидем там и да се справим с тях, да отстраним непосредствената заплаха. Не е необходимо да се въвежда осем- или десетхиляден контингент от войници”, подчертава Принс. В същото време всички политически партии започват да призовават за интервенция и порицават очевидното безразличие по отношение на Судан от страна на ООН и другите международни организации. Судан става любима тема за много дяснохристиянски сили, подкрепящи Blackwater. Включително и „Християнска свобода” (CFI, Christian Freedom International), в чийто Съвет на директорите, състоящ се от девет човека, влизат Ерик Принс и неговият лобист Пол Беръндс. „Християнска свобода” е основана на базата на много тесни връзки с републиканците протестанти и е обвинявана за това, че под предлог за хуманитарна помощ всъщност се занимава с мисионерство. Организацията действа предимно в мюсюлманските страни и ръководството й много отдавна се интересува от ситуацията в Судан, тъй като там конфликтът е между мюсюлмани и християни. Отначало „Християнска свобода” участва в Судан, като „откупува роби” и по този начин освобождава редица християни. Но по-късно е принудена да се откаже от тази практика, тъй като откупите стават източник на доходи за бунтовническите групи и хората започват да си измислят похищение, за да заработят някакви пари, като бъдат откупени. В течение на дълги години „Християнска свобода” разглежда Судан от чисто икономическа гледна точка, тази, която лежи в основата на международната политика на администрацията на Буш и корпоративната стратегия на Blackwater. „Много християни в Южен Судан искат да пробват на практика напътствията на международната общност и да разберат принципите на пазарната икономика, да придобият полезни навици и технологии, които да им позволят да станат независими – пише в един свой коментар през 1999 г. Джим Джейкъбсън, основател на „Християнска свобода”, който по-рано е работил в Белия дом при президента Рейгън. – Настъпи време да помогнем на християните в Судан да се изправят на крака. Когато този ден дойде, а той обезателно ще дойде, на робството в Судан ще бъде сложен край.” Джейкъбсън, както и ръководството на Blackwater, се изказва много пренебрежително за работата на ООН в Судан, подчертавайки, че ООН е заинтересована бежанците да остават в бедствено положение. „Считам, че ООН са продавачи на страдание. Благотворителните организации на ООН се нуждаят от страдащите, за да оправдаят необходимостта от своето съществуване. Колкото повече хора зависят от тях, толкова повече средства те получават. Ние се стараем да освободим хората от раздаването на хуманитарни помощи, като ги научим сами да поддържат своето съществуване”, заявява Джим Джейкъбсън. В хода на агресивното пропагандиране на евентуална кампания на Blackwater в Судан водещият лобист на фирмата Беръндс излиза с предложение в ефира на една от консервативните радиостанции: „Ние можем да окажем съществена помощ, да бъдем катализатор и средство за спасението на тези хора”. Радиоводещият нарича Беръндс просто „представител на Blackwater”. „Иска ми се да отбележа, че всички заработени от нас пари ние ще върнем на местното общество, в болници, училища, пътища, ние не считаме, че е етично да печелим от това. Ние идваме, за да помогнем”, уточнява Беръндс. Зад стремежа на Blackwater да се появи в Судан стои корпоративната стратегия на фирмата, която Принс разглежда като ключ за бъдещи успехи – превръщане на наемниците в миротворци. „Има много кризи по света. Ако Blackwater могат да отворят тази врата, пред тях ще се разкрие нов сектор в бизнеса”, казва Сингър, автор на книгата Corporate Warriors. По времето, когато медийните съобщения от конференцията в Йордания уверяват, че „миротворческите” предложения на Кофер Блек са нов поврат в стратегическите перспективи за Blackwater, в самата компания те се обсъждат вече повече от година. Писателят Робърт Янг Пелтън счита, че детайлните предложения за разгръщането на силите на Blackwater в Судан са разработени малко след като тогавашният секретар Колин Пауъл посещава Дарфур през юни 2004 г. „Ако погледнете тези документи, ще видите не просто въоръжени хора. Те предлагат хеликоптери за огнева поддръжка, изтребител бомбардировач, който може да използва касетъчни бомби и оръжие със спътникова навигация, бронирани автомобили. И тогава ще си кажете, че това е нападателно въоръжение и няма никакво отношение към миротворчеството”, казва Пелтън. През януари 2006 г., три месеца преди пътуването на Блек в Йордания, Ерик Принс се изказва на поредната военна конференция, на която присъстват множество високопоставени военни. „Една от сферите, в които ние можем да окажем помощ, това са миротворческите операции. Издръжката на деветхилядна бригада от миротворци в Хаити струва 496 милиона долара на година, командирът на гарнизона току-що приключи със самоубийство, навсякъде е пълен разпад. Кажете ми, ако можете, една успешна миротворческа операция на ООН. Аз гледах филма „Хотел „Руанда” и ми стана неприятно, тогава се запитах как е възможно това да бъде допуснато да се случи. Следващия път ние можем нещо да направим и без привличане на огромни американски сили. Можем просто да създадем международна бригада от професионалисти, проверени по тези стандарти на Държавния департамент, по които в момента проверяват охраната на посолствата, така че ще сме сигурни, че там няма нито военни престъпници, нито лоши момчета. Ние ще ги подготвим, ще ги въоръжим и тогава ще разполагаме с многонационално подразделение, което ще може да бъде използвано там, където е необходимо”, заявява Принс уверено. В същото време авторът Сингър казва: „Идеята за подобна приватизационна операция не намира поддръжка в ООН. И дори не се поставя на обсъждане. Красноречив е фактът, че нито една група авторитетни световни лидери не повдига въпроса за комерсиално миротворчество и не поддържа подобна идея”. В една рекламна статия на Weekly Standard Марк Хемингуей пише: „В момента годишният бюджет на Департамента за операции по поддръжка на мира към ООН възлиза на 7 милиарда долара, без да включваме милиардите от частни пожертвования и чуждестранни помощи, които непрекъснато се стичат към проблемните места на света. Даже тези, които се съмняват в мотивите на Blackwater, трябва да разберат, че тяхната заинтересованост от подобна работа изглежда разумно от делова гледна точка. Защо да се гонят съмнителни корпоративни клиенти, ако главната задача е да се помага на хората”. Именно Марк Хемингуей нарича Blackwater „алфата и омегата на военния аутсорсинг”. Скоро след йорданското предложение на Блек компанията Blackwater получава поддръжка на своите намерения от няколко много известни коментатори. Макс Бут, старши научен сътрудник към Съвета по международни отношения, публикува в Los Angeles Times един коментар със заглавие „Решение за Дарфур. Изпратете наемници”, който по-късно широко се тиражира. Там той пише: „Ако т.нар. цивилизовани страни в света сериозно искат да приключат с явлението, което правителството на САЩ нарича геноцид, те не биха възложили тази задача на ООН. Те биха изпратили там свои собствени войски. Но, разбира се, те не възприемат всичко, което се случва там, сериозно. Или в крайна сметка не толкова сериозно, колкото то е в действителност. Възможно е да има начин да се прекратят убийствата, дори без да се изпраща на място американска или европейска армия. Изпратете там частна армия! Цяла редица от комерсиални охранителни фирми, такива като например Blackwater, искрено желаят срещу определена сума да изпратят в Дарфур свои собствени сили, в голямата си част състоящи се от ветерани на армията на Запада, за да прекратят геноцида. От опит знаем, че подобни частни подразделения ще бъдат много по-ефективни от които и да са миротворци от ООН. През 90- те южноафриканската фирма Executive Outcomes и английската Sandline бързо се оправиха с бунтовниците в Ангола и Сиера Леоне. Критиците казват, че тези фирми са предложили само временно избавление от насилието, но всъщност именно за това са били наети. Ако в бъдеще се направят дългосрочни договори, може би сигурността ще бъде обезпечена за по-дълго. При това ще струва по-малко от стойността на мисията на ООН. Но такова предложение се определя като неприемливо от „гигантите на морала” в Обединените нации. Те възразяват срещу, пфу, използването на наемници. Изглежда, че това наистина не е толкова добре, както приемането на празни резолюции, изпращането на неефeктивни миротворчески сили и продължаването на геноцида”. Макс Бут предполага, че възможността да се отправи Blackwater или друга наемническа компания в Судан ще се появи едва след като охранителната компания бъде наета от „специална група от страни, загрижени за ситуацията, или от някакъв филантроп от рода на Бил Гейтс или Джордж Сорос”. Не само консерватори застават в подкрепа на Blackwater. На 22 май 2006 г. Тед Копъл, един от най-маститите журналисти за цялата история на САЩ, публикува в New York Times коментар, в който пише: „Нещо ужасно съблазнително се усеща в самото название армия на наемниците”. По-надолу Копъл привежда непълен списък от фактори, които правят наемниците много привлекателни: „Растящото разочарование на обществото от войната в Ирак; Перспективата за безкрайна война с тероризма; Пренатоварена регулярна армия, чиято поддръжка осигуряват резервистите и националните гвардейци; Нежелание или неспособност на ООН или други международни организации да изпращат сили, които са достатъчно, за да сложат бързо край на отвратителните мащабни зверства (Дарфур, Конго); Разпространение на дейността на американските корпорации в отдалечени, непокорни и потенциално враждебни региони”. Завършвайки този списък, сякаш изкопиран от изказване на представител на наемническите военни компании, Тед Копъл изразява мнение: „Точно така, както доброволната армейска система освободи правителството от политическия натиск, който пораждаше задължителната военна служба, така желанието на наемниците да заработят повече, отколкото биха могли на служба при Чичо Сам, ще ни освободи от цял ред политически проблеми”. По-нататък статията на Копъл представлява чиста реклама на Blackwater: „Така че относно следващата крачка, която е неизбежна. Това е отбранителна военна сила, заплащана от корпорациите, които в най-голяма степен получават облаги от подобна защита. Ако например вълненията в Нигерия пречат на тази страна да експортира нефт (което фактически се случва), защо Chevron или ExxonMobil да не се подпишат за изпращането там на място на наемници? Крис Тейлър, вицепрезидент по стратегическите инициативи и корпоративната стратегия на Blackwater, искаше да се увери, че аз много добре разбирам, че подобно нещо може да се случи само с одобрение на правителството на Нигерия и най-малкото с мълчаливото съгласие на Вашингтон. Но ще може ли при подобни обстоятелства Blackwater да предостави два батальона? Крис Тейлър ми отговори: „Един батальон се състои от 600 души, и компанията безспорно няма никакъв проблем да предостави 1200 човека, които ще бъдат хора от целия свят, основно бивши служители на армията или полицията, достойно служили в своите страни. Ние можем да намираме добри, достойни и проверени хора, наемаме ги и после ги обучаваме според нашите стандарти”. Това ще помогне да се стабилизират цените на нефта, с което ще се защитят националните интереси на САЩ, без да се прибягва до услугите на федералния бюджет. Самите нефтени компании ще могат да защитят интересите си в най-уязвимите зони на света, без да се налага да въвличат Конгреса в уморителни дискусии за това трябва ли американската армия да участва в действия на териториите на суверенни държави от Третия свят”. В своята статия Копъл не споменава само това, че въстанието, от което силите на Blackwater биха могли да защитават интересите на Chevron и ExxonMobil в Нигерия, може да се окаже наистина всенародно. И целта на подобно въстание би могла да бъде връщането на огромните нефтени запаси на Нигерия, изземването им от ръцете на клептократичния елит, който при поддръжката на САЩ и американските нефтени компании десетки години жестоко управлява най-гъстонаселената страна на Африка. Копъл също така отминава с мълчание и това, че транснационалните нефтени компании вече използват сила, за да защитят своите интереси, влизайки в стълкновения с местните жители, особено в нефтоносната делта на река Нигер. През 1995 г. нигерийският писател Кен Саро-Вива и осем негови приятели са обесени за това, че се съпротивляват на плановете на компанията Shell. Chevron също се оказва съучастник в убийства на протестиращи в делтата на Нигер. Публикацията на Копъл тревожи най-много с това, че той използва своята репутация и доверието на читателите, за да създаде един привлекателен образ на наемниците, и то в един критичен момент. В края на 2006 г. президентът Буш смекчава санкциите по отношение на населения с християни Южен Судан, проправяйки пътя на Blackwater за подготовка на въоръжените сили на региона. Във връзка с интензивността на кампанията, която Blackwater провежда, един от малкото критици на охранителната фирма в Конгреса възприема разговорите за разгръщането на наемнически сили в Дарфур като зловещо предзнаменование. „Blackwater притежава власт и влияние в администрацията, подтикващи компанията да счита, че тя може да бъде по-голяма сила от НАТО на такова място като Дарфур например. Внезапно се появява някаква си частна компания, която гастролира по целия свят и която притежава по-голяма мощ от отделните държави. Тази компания явно може по свое желание да променя режима в дадена държава, където на нея й се иска. И тази компания, както сама се представя, получава подкрепа от днешната администрация, която също впрочем действа напълно авантюристично по целия свят и на тъмно. Това ни задължава да зададем въпроси за демокрацията, държавите, за това кой въздейства на световната политика, за отношенията между някои страни”, казва конгресменката Джанис Шаковски. Тя отбелязва още: „Възможно е целите на Blackwater да включват постепенно лишаване от значение на такива съюзи между държавите като НАТО. Тогава наемниците ще останат единствената въоръжена сила и ще отиват на служба при този, който им плаща най-добре. Кой всъщност определя войната и мира на земята? Всичко това поражда сериозно притеснение и влече зад себе си определени последствия. На кого служат тези наемници? Частните военни компании дават неограничени пълномощия на такава администрация като тази на Буш. Ако хората на Буш могат да използват подобна частна армия за частни войни, за какво тогава сме им ние, конгресмените? Те могат да действат в съвършено друга плоскост, приемайки участие в конфликти по целия свят. Вижда се, че те не искат кой знае колко да се консултират с нас по тези въпроси”.
През лятото на 2006 г. Гари Джексън, президентът на Blackwater, казва: „Ние имаме много динамичен бизнес план за следващите 20 години. Няма мърдане”. Но докато Blackwater се наслаждава на небивал разцвет, ръководителите на компанията си дават отчетлива сметка, че подобна ситуация, при която те могат да разчитат на толкова мощна поддръжка, едва ли ще продължи дълго. Администрацията на Буш с огромен ентусиазъм поощрява приватизацията на военната сфера и охотно прибягва до сили и тактики, извикващи отвращение. Обаче следващите президенти на САЩ могат и да не се окажат толкова благосклонни към идеите за използване на наемници. Явната част на този динамичен бизнес план, за който говори Джексън, е сложната кампания на Blackwater по ребрандиране на фирмата. Кампанията е насочена към смаляване на образа на наемника и закрепване на „законната” роля на частните войници във вътрешната и външната политика на САЩ, а също така и в дейността на такива международни организации като ООН и НАТО. Знаейки, че срокът на администрацията на Буш е ограничен, Blackwater се стараят до край да използват царящия по коридорите на властта ентусиазъм, за да получат максимални ползи в дългосрочната операция по ребрандинга. Този процес протича на много нива. Включително и в терминологията. Например „наемниците” се превръщат в „частни войници”. Blackwater изиграва важна роля в създаването на професионална асоциация на наемническите фирми, която по оруеловски е наречена Международна асоциация на миротворческите операции. Нейното лого е спящ лъв от анимационен филм. Под егидата на тази организация с абревиатура IPOA Blackwater и нейните съюзници започват да провеждат много активна политика за регулиране на частната охранителна и военна сфера. IPOA гордо заявява: „Нашият бизнес е поддържане на мира, а мирът е главното”. Представителите на IPOA заявяват, че организацията обединява „професионални, прогресивно мислещи и етични компании в тази сфера”.
Източник: Jeremy Scahill, Blackwater: The Rise Of The World’s Most Powerful Mercenary Army