Първа среща

Контактът между Еймс и Саламех датира от края на 1969 г. и се случва в едно бейрутско кафене. Американецът по онова време оглавява структурата на ЦРУ в ливанската столица, след като вече е преминал през Рияд и Аден, а Саламех току-що е създал „Сила 17”, разузнавателната структура на движението Фатах с лидер Ясер Арафат. Посредник за срещата е Мустафа Зейн, млад ливански бизнесмен, шиит, дипломиран в САЩ, където е ръководел Организацията на арабските студенти. Зейн е във връзка с Еймс. Не е агент, нито информатор, а приятел, убеден, че диалогът между палестинските националисти и американците е възможен. Когато Зейн предлага на Еймс да го свърже със Саламех, американецът приема на мига. Палестинецът е екстравагантна фигура: на 27 години, ценител на женската красота, спортните автомобили и добрата кухня, но прочут най-вече като изключително ефикасен ръководител на контраразузнаването.

В навечерието на срещата американецът отваря досиетата, за да проучи кой е Али Хасан Саламех. Саламех се оказва син на баща, когото почти не познава, но който е истинска легенда на палестинската съпротива. Шейх Хасан Саламех е един от водачите на голямото въстание срещу англичаните през 1936-1939 г. Близък е с главния мюфтия на Йерусалим Хадж Амин Хусейни. Заедно с него преживява изгнанието в Багдад, където се ражда синът му Али Хасан Саламех. Сетне главният мюфтия и Шейх Хасан Саламех заминават при заклетия враг на англичаните, нацистка Германия, която считат за стратегически съюзник в борбата с Великобритания и заселниците ционисти. Шейх Хасан и четирима негови другари са парашутирани през октомври 1944 г. над Йерихон. Целта на „Операция Атлас” е да вдигне палестинците на въоръжено въстание. Замисълът се проваля, но Хасан Саламех успява да се спаси и потъва в нелегалност. Изплува чак след три години, през декември 1947-а, седмица след историческото гласуване в ООН, с което се създава държавата Израел. Начело на батальон от 300 палестинци напада автобус, а после и едно предградие на Тел Авив. В сраженията загиват 60 федаини, но Хасан Саламех се сдобива с ореола на герой в очите на своите сънародници. В началото на 1948 г., когато най-близкият му другар Абделкадер ел Хусейни, братовчед на главния мюфтия, разпалва партизанска война срещу израелците, Шейх Хасан се специализира в засадите край Йерусалим. На 1 юни е тежко ранен в сражение с „Иргун”, въоръжената милиция на Менахем Бегин. Умира ден по-късно в болницата в Рамала. По това време Али Хасан Саламех е на шест години, а около него витае покровителственият дух на бащата мъченик. Израства в Бейрут заедно с трите си сестри, а семейството е издържано от богати палестинци. Майката и четирите деца обитават апартамент в Ашрафие, квартала на богатите. Али завършва частен колеж, после и лицея в Бир Зеит на западния бряг на река Йордан. Детството му преминава сред вдъхновени разкази за мъчениците. Семейството е загубило дванадесет роднини във войната от 1948 г. Майка му иска той да се превърне в нов Шейх Хасан. Той предпочита да е просто Али Хасан. През 1958 г. вдовицата и четирите й деца се установяват в Кайро под покровителството на египетския лидер Гамал Абдел Насър. Али Хасан следва инженерство, специализира в Германия и се дипломира през 1963 г. Той е от модерните млади хора. Западняк по дух, обграден от жени и фен на Елвис. Но идеята да тръгне по стъпките на баща си вече го гложди. През май 1964 г. става член на Фатах на Ясер Арафат, който го приема с отворени обятия. Оттук насетне животът му е посветен на палестинската кауза. През 1966 г. Арафат го изпраща да се изучи за политик в Кувейт под крилото на Салах Халеф (известен с псевдонима Абу Ияд), който оглавява местното представителство на Фатах. Година по-късно избухва Юнската война от 1967 г. Али Хасан Саламех долита в Аман, за да участва в сраженията. Но закъснява. Шестдневната война завършва с разгром на арабските армии и победа на Израел. Измъчван от неудовлетвореност, синът на Шейх Хасан настоява Арафат да му повери някакво оперативно звено. Битката го зове и копнее да го прехвърлят на израелска територия. На 25 години се чувства готов за подвизи. Абу Амар (това е бойният псевдоним на Арафат) вече е забелязал интелекта му, способността му да общува, педантизма му в детайлите и затова има други планове за младото си протеже. Мисли да го вкара в света на разузнаването и контраразузнаването. Изпраща го в Кайро, за да се подготви в школите на египетските служби, преди да му повери Ал Разк, провалената разузнавателна структура на Фатах, която скоро ще се превърне в „Сила 17”. През 1968 г. Али Хасан се жени за Нашраван Шариф, дъщеря на знаменит палестински род от Хайфа. Съпругата му е красива, образована и космополитна. Притежава диплома по френска литература и е учила във Франция.

Източник от първа ръка за ЦРУ

Али Хасан е вече перспективен и близък до лидера Арафат началник на спецслужба, когато за пръв път се среща с Робърт Еймс в кафене Strand на пресечката на улиците „Жана д’Арк” и „Хамра” в Бейрут. Годината е 1969-а. Двамата мъже са пълни противоположности. Еймс е невзрачен на вид чиновник, грижовен баща, образцов съпруг и ревностен християнин. Саламех има вид на рок звезда: висок, облечен в черно, с кожено яке, разгърдена риза, могъщ торс на каратист (той има черен колан) и ресни на ръкавите в стил Елвис. Обича уискито, непрестанно пуши „Марлборо” и се движи, ескортиран от шестима телохранители, докато събеседникът му е от хората, които се шмугват покрай стените. Двамата обаче веднага намират общ език и не след дълго се срещат отново в дискретна квартира на ЦРУ. Скоро си засвидетелстват взаимно уважение и се научават да тълкуват заедно заплетената ситуация. Разговарят на арабски и английски (Саламех говори също английски и немски), а сетне всеки от тях докладва на своето ръководство. Еймс изпраща шифрограмите си направо на директора на ЦРУ Ричард Хелмс, който прави по едно копие за Хенри Кисинджър, по онова време съветник на президента Никсън по националната сигурност. Саламех докладва лично на Арафат. И от двете страни има воля да се установи канал за обмен на информация. В средата на 1970 г. Али Хасан се превръща в първостепенен източник за ЦРУ. В шифрограмите си Еймс го споменава с кодовото име MJTRUST/2 (trust е израз на доверие). Мнението на Саламех е особено ценено по темата Йордания, чиято стабилност силно безпокои Вашингтон. Американците не вярват, че крал Хюсеин ще запази престола си. Населението е наполовина съставено от палестинци, а Саламех подсилва песимизма на ЦРУ с тревожни сведения относно обкръжението на хашемитския монарх. Целта е да накара американците да обърнат гръб на най-добрия си съюзник в региона. Но работата свършва зле. През септември 1979 г. палестинските федаини влизат в сражение с бедуинската гвардия на крал Хюсеин. Това е прословутият Черен септември. Али Хасан е редом с Арафат в един бункер насред бежански лагер, който йорданската артилерия обстрелва непрекъснато. След две седмици, когато жертвите сред палестинците вече са над 3500, Саламех успява да изведе Арафат извън лагера, като го дегизира като кувейтски шейх, и го натоварва на самолет на Арабския комитет за посредничество. Посока Кайро. Поражението е тежко и Организацията за освобождение на Палестина (ООП), която обединява множество фракции, федерирани от Арафат, ще има нужда от много време, за да преодолее травмата от разгрома.

Прекосяване на пустинята

В Ленгли обвиняват Робърт Еймс, че се е доверил на MJTRUST/2, който го е заблуждавал относно военната мощ на палестинците и военната немощ на крал Хюсеин. Прибират Еймс в централата, а шефът на отдел „Близък и Среден изток” Дейвид Блий назначава на неговия пост друг офицер, Върнън Касин, който поема връзката със Саламех. Блий има една цел: да поеме контрола над Саламех, сиреч да го вербува за агент на ЦРУ и да разполага с къртица в обкръжението на Арафат. Еймс възроптава и твърди, че приятелят му не е податлив на вербуване и ще допуснат фатална оперативна и психологическа грешка, ако предприемат подобна стратегия. Но Блий не вярва в ползата от независим от ЦРУ посредник в канала между палестинци и американци („MJTRUST/2 ни манипулира”, повтаря той). През декември 1970 г. Върнън Касин се среща със Саламех в един апартамент в хотел „Кавалиери” в Рим и му предлага 300 000 долара месечно, за да „координира” действията между ЦРУ и „Сила 17”. Али Хасан го изслушва безмълвен и не дава отговор. Инак е бесен и се чувства унизен. Скоро след това изпраща на Еймс послание, с което го информира, че прекратява всякакъв контакт. Провалът е пълен. За Саламех това е и началото на „прекосяването на пустинята”. Защото изгряващата звезда, когото мнозина възприемат и като потенциален наследник на Арафат, има много врагове в ООП. Като се започне от бившия му ментор Абу Ияд, който го упреква, че е проявил доверчивост към ЦРУ, и дори подозира, че неслучайно американците са го набелязали за вербуване. Привърженик на радикалните методи, Абу Ияд иска да разчисти терена за въоръженото звено, което току-що е създал под името „Черният септември” с цел отмъщение на крал Хюсеин и пренасяне на войната в самия Израел. За него Саламех и неговата „Сила 17” са конкуренти. Той склонява Арафат да смени Али Хасан с един от неговите заместници, а ролята на „Сила 17” да се ограничи само до контраразузнаването. Али Хасан прекарва една година в безделно униние в Бейрут. Името му не е замесено в серията от атентати срещу високопоставени йорданци, дело на „Черният септември”, нито в кръвопролитната заложническа криза на Олимпийските игри в Мюнхен през септември 1972 г., при която са убити дванадесет израелски спортисти и треньори. Операцията е планирана от Абу Ияд и организирана от Абу Дауд. Гръмкият терористичен акт предизвиква брутален отговор от Израел. Премиерът Голда Меир нарежда провеждането на операция „Божий гняв”. При два рейда на израелската авиация над бежански лагери в Ливан са убити 145 палестинци, а десет водачи на ООП са ликвидирани в Европа и Близкия изток в периода септември 1972 г. – юли 1973 г. Али Хасан Саламех се чувства на сигурно място в защитения си апартамент на ул. „Вердюн”. Но се заблуждава. В Мосад са убедени, че той е причастен към касапницата в Мюнхен и го набелязват за отстрел още през септември 1972 г. След шест месеца идва редът на Червения принц...

Доверен човек на Ясер Арафат

Този статут струва скъпо. Саламех възвръща мястото и влиянието си върху Арафат, а ЦРУ отново влиза в контакт с него. Но израелците го знаят. През март 1973 г. Робърт Еймс, който отново поема връзките с Али Хасан, пристига в Бейрут, за да се види с приятеля си. Серията от срещи, за които Арафат е надлежно осведомяван, приключва със споразумение: американците забравят за Мюнхен, а ООП поема ангажимента да не атакува никакви американски граждани и обекти и дори да ги охранява, когато това е необходимо. За израелците този сценарий, който де факто развързва ръцете на федаините срещу Йордания и Израел, е истински кошмар. Още по-зле в очите им изглежда перспективата за една „умерена” ООП, призната от Вашингтон. Убийството на Саламех става приоритетна задача. На 21 юли 1973 г. агенти на Мосад докладват, че са го разпознали в град Лилехамер, Норвегия. Убиват го от упор, преди да осъзнаят грешката си. Жертвата се оказва Ахмед Бушики, марокански работник по поддръжката в общинския басейн, който доста прилича на Али Хасан. Пет дни по-късно, когато държавният секретар на САЩ Хенри Кисинджър пристига на официално посещение в Ливан, Робърт Еймс установява със задоволство, че приятелят му държи на думата си. Хората на Саламех дискретно охраняват американските дипломати в Бейрут и дори успяват в последния момент да предотвратят атентата, организиран от палестинския отцепник Сабри ал Бана (Абу Нидал), който се гласи да свали самолета на Кисинджър. „Орденът за заслуги се дава за много по-малки подвизи”, констатира Еймс, който е съкрушен, когато научава от самия Али Хасан, че инатливият Дейвид Блий е предприел втори опит да го вербува преди броени седмици. Агент на ЦРУ дошъл при него в Кайро с празен чек и казал: „Напишете сумата, която ви устройва”. Саламех скъсал чека пред очите му и го изгонил. Този път Али Хасан разказва с усмивка и меденият месец продължава. През ноември 1974 г. под чужда самоличност и с алжирски дипломатически паспорт той придружава Ясер Арафат в Общото събрание на ООН в Ню Йорк. ЦРУ, разбира се, е в течение и Робърт Еймс лично бди над сигурността на палестинската делегация по време на историческото пътуване. Преди да се прибере в Бейрут, Али Хасан изпраща от хотела пощенска картичка на сина си Хасан с простичък текст: „ООП в Уолдорф Астория”. В средата на 70-те Червеният принц е щастлив, задето си е възвърнал доверието на Арафат, и влюбен. По това време той усилено ухажва „най-красивата жена в арабския свят” по собствените му думи: Жоржина Ризк, 23-годишна ливано-унгарка, Мис Ливан и Мис Вселена за 1971 г. Тя е негова любовница, а през 1977 г. му става и втора съпруга. Макар да остава приоритетна цел за операция „Божий Гняв” и животът му да е в постоянна опасност, Саламех вярва, че е защитен от ЦРУ, на което осигурява информация от първа ръка за региона, без нито веднъж да прекрачи границата, която превръща информатора в агент, като плътно осведомява Арафат за действията си. Така например по искане на Еймс разследва изчезването в Либия през 1978 г. на имама Муса Садр. Водач на шиитската общност в Либия, Садр е в открит конфликт с друг религиозен лидер, Мохамад Бехешти, близък до иранския аятолах Хомейни, който по онова време е изгнаник в Париж. Ябълката на раздора е създаването на ислямска република в Иран, за което се борят Хомейни и Бехешти, докато Садр им се противопоставя. И двамата имами са финансирани от Муамар Кадафи, който ги поканва да уредят спора си в Триполи, и предлага услугите си на посредник. Продължението на историята, което Саламех разкрива на Еймс, е изобличително за либийския диктатор. Муса Садр пристига в Триполи, но Бехешти го няма. След седмица в очакване на среща с Кадафи Садр решава да се прибере в Бейрут. Отива на аерогарата с двамата си спътници, но е задържан миг преди да се качи в самолета. Откарват го в затвора. Бехешти е убедил Кадафи, че Садр е американски шпионин, а срещата се оказва клопка. Според Саламех Муса Садр гние в затвора въпреки опитите на Арафат да убеди Кадафи да го освободи. В средата на 1979 г. Хомейни вече е взел властта след детронирането на шаха, а имамът Бехешти е натоварен с изработването на нова конституция на Ислямска република Иран. Притиснат от Арафат, Кадафи не знае какво да прави със Садр. Разговаря с Бехешти, който след консултация с аятолаха го убеждава, че докато Садр е жив, над новата власт в Иран ще тегне смъртна опасност. На следващия ден имамът и двамата му другари са екзекутирани, а телата им погребани на тайно място. За трагичната кончина на този умерен духовен водач, един от малцината застъпници за междурелигиозен диалог в Ливан, Робърт Еймс ще бъде информиран от свои източници в ООП след време, когато самият Али Хасан Саламех вече няма да е между живите.

Маневри за сближаване

Съдбата на Червения принц се решава в Лондон през лятото на 1978 г. по време на международна конференция по сигурността, когато един от шефовете на Мосад заговаря приемника на поста на Дейвид Блий Алън Уолф. Въпросът е директен: „Приемате ли Али Хасан Саламех за свой агент?”. Уолф тутакси схваща смисъла на въпроса: човекът на Мосад иска да разбере дали Саламех може да бъде ликвидиран, или е под опеката на ЦРУ. По същото време Давид Кимш, шеф на звеното „Тевел”, което в рамките на Мосад отговаря за връзките с чуждите разузнавания, се среща с Робърт Еймс във Вашингтон. Израелецът е съвсем прям: „Ще ликвидираме Саламех, освен ако ни кажете, че е ваш платен агент”. Нито Уолф, нито Еймс дават някакъв отговор. В Ленгли обаче свикват спешно съвещание. Как да отговорят на Мосад? „Ако с цел да го защитим им кажем, че Саламех е наш агент, те незабавно ще поискат да споделим с тях информацията, добита чрез него, което е неприемливо”, обяснява Алън Уолф, като добавя, че „най-добре ще е да не им отговарят”. Еймс възроптава: „Ако не отговорим, все едно им даваме зелена светлина да го убият”. „Липсата на отговор е за предпочитане пред едно да или едно не”, решава Уолф. Робърт Еймс е угрижен не само защото съдбата на приятеля му е предрешена, но и защото знае, че премиерът на Израел Менахем Бегин е потвърдил заповедта за ликвидирането му не просто защото е считан за терорист, а най-вече, за да не бъде ООП приета във Вашингтон. „Това е истинската причина, поради която искаха да го убият”, признава в прав текст шефът на разузнаването в ЦРУ Брус Ридъл. През ноември 1979 г. Робърт Еймс предприема един последен ход в опит да предотврати непоправимото. Среща се с Али Хасан Саламех в Бейрут и се опитва да го убеди да склони Арафат да го легендират като агент на ЦРУ. Саламех отказва. „Мосад чака тъкмо това, за да ме подхвърли на Абу Нидал. Все едно да си насоча дуло в слепоочието. Ако трябва да мра, нека да е с лице към врага.” „Поне си смени адреса, напусни апартамента на кръстовището на „Вердюн” и „Хамра” и се покрий някъде в бежанските лагери Сабра и Шатила”, настоява Еймс. „Не, тук ми е добре”, отвръща Саламех. Всъщност той вече се е примирил, че е мъртвец.

Педантично подготвено убийство

Задачата да се ликвидира Саламех е поверена на „Кидон”, специализираното звено на Мосад, което е подчинено на оперативния директор Майк Харари, героя от заложническата криза на аерогарата в Ентебе през 1976 г. Петнадесетина израелски и ливански агенти са ангажирани с операцията и от ноември 1978 г. проследяват най-често използваните от Али Хасан траектории при придвижването му из града. Той се движи предимно между апартамента си на ул. „Вердюн”, жилището на Жоржина Ризк, отстоящо на няколкостотин метра, и това на майка му и сестрите му, които живеят в южен Бейрут. Сред агентите е и една тридесетгодишна жена, Ерика Чембърс, британска еврейка, вербувана от Мосад по времето, когато учела в Еврейския университет в Йерусалим, и специално привлечена от Харари заради бързите й рефлекси. При тестовете с копчета, които установяват частиците от секундата между включването на светлина и натискането на бутона от агента, Чембърс неизменно побеждавала мъжете. Под псевдонима Пенелопа тя наема апартамент на осмия етаж на ул. „Бека” по трасето, по което всеки ден минава Али Хасан. Съседите я приемат като млада, богата и ексцентрична англичанка, която се грижи като доброволка за палестинските сирачета в местния приют, живее сред своите котки и прекарва свободното си време, рисувайки на балкона си. Докато държи четката, агентката на Мосад всеки следобед наблюдава преминаването на конвоя на Червения принц. Той седи на задната седалка на шевролета си, притиснат между двама телохранители, а след тях се движи ленд роувър, в който са качени неколцина бойци от „Сила 17”. Пенелопа записва педантично наблюденията си. В средата на януари 1979 г. 4-5 допълнителни агенти на Мосад пристигат в Бейрут от Лондон, снабдени с британски и канадски паспорти. Отсядат в отделни хотели, а един от тях наема фолксваген костенурка. Една нощ се събират на безлюден плаж, северно от столицата, и остават скрити, докато двама бойни плувци от специалното звено на израелската армия не изникват на морската повърхност. Те им предават водонепромокаема чанта с пет килограма от могъщия експлозив RDX. Агентите поставят чантата в багажника на фолксвагена и прикрепват към взрива малък радиодетонатор. Сетне паркират костенурката точно пред дома на Ерика Чембърс. Денят е 22 януари. Времето в Бейрут е мрачно и хладно. Али Хасан напуска апартамента на бременната в петия месец Жоржина точно в 15.30 часа. Когато сяда на задната седалка на шевролета, един от телохранителите притичва и му подава бележка от Башир Джемайел, водач на една от християнските фалангистки милиции, която е близка с американците и с Израел и е във война с ООП. Самият Джемайел е агент на ЦРУ. Колкото и парадоксално да изглежда в сюрреалистичната атмосфера на Ливан от 1979 г., Саламех и Джемайел воюват, но и се уважават. Дали ливанецът е бил обзет от скрупули? Или е бил изпратен от Робърт Еймс? При всички положения бележката е еднозначна: „По мои сведения мълнията може да те удари всеки момент”. Али Хасан мушва хартията в джоба на якето си и заповядва на конвоя да потегли. Двете коли се движат по ул. „Вердюн”, после завиват вдясно по „Бека”. Точно в 15.35 часа шевролетът се изравнява с фолксвагена под балкона, на който Ерика Чембърс е седнала и държи радиостанцията в ръцете си. Натиска копчето и колата експлодира, а шевролетът потъва в огненото кълбо. Автомобилът, с който се разминава, също е поразен, а 34-годишната британка зад волана умира на място. Али Хасан е много тежко ранен, но успява сам да се измъкне от смачканата железария на шевролета, в която лежат безжизнени двамата телохранители и шофьорът. Саламех прави няколко крачки и рухва на тротоара. Една случайна линейка пристига за секунди и го откарва с включени сирени в Американската университетска болница, която се намира на няколкостотин метра. Докато вадят парче желязо от мозъка му, Али Хасан издъхва в ръцете на хирурзите. Часът е 16.03. По същото време агент Ерика Чембърс е зад волана на своя датсън на път за плажа в източен Бейрут. По тъмно се натоварва на надуваема лодка, която я отвежда на борда на израелска фрегата в открито море. В Тел Авив я посрещат като героиня, а Майк Харари я прегръща в обятията си. Нищо, че атентатът на 22 януари убива освен младата англичанка и трима случайни ливанци, както и една немска монахиня, която се случва на злополучното място тъкмо в този момент. Операция „Божий гняв” приключва.

Двадесет хиляди човека отдават последна почит на Саламех

Погребват го на 23 януари 1979 г. в Гробището на мъчениците. Синът на Шейх Хасан Саламех загива на 37 години също като баща си. Тук са и всички лидери на ООП, воглаве с Арафат, който е съкрушен. Абу Амар пристига от Дамаск след кошмарна нощ, в която конвоят му дълги часове остава пленник на снежна буря. На коляното на Арафат седи 13-годишният син на Али Хасан, който носи зелена барета и стиска автомат в ръцете си. Тук е и Башир Джемайел, съпроводен от цял взвод фалангисти, които до вчера са водили престрелки с хората от „Сила 17”. Тук е и Мустафа Зейн, посредникът, който установява контакта между Саламех и Еймс. В края на церемонията се приближава просълзен до Арафат, за да му засвидетелства съболезнованията си. Палестинският лидер го посреща враждебно с думите: „Твоите приятели не успяха да опазят сина ми! Поверих им най-любимия, своята дясна ръка. Как допуснаха това?”. Когато новината стига до Ленгли, Робърт Еймс е съсипан. Шефът му, адмирал Стансфийлд Търнър, информира президента Джими Картър с едно лаконично изречение: „Г-н президент, нашият човек в ООП е бил убит”. След две седмици Робърт Еймс и Мустафа Зейн се събират във Вашингтон за съвместно бдение в памет на техния приятел. Когато мечтата им да видят Арафат в Белия дом се сбъдва на 13 септември 1993 г., само Мустафа Зейн е още сред живите.

Сп. La Revue, превод Иво Христов