ОТ ЯНКО ЯНЕВ, БИВШ ШЕФ НА МЕЖДУНАРОДНАТА АГЕНЦИЯ ЗА АТОМНА ЕНЕРГИЯ, РЪКОВОДИЛ КОМИТЕТА ЗА ИЗПОЛЗВАНЕ НА АТОМНАТА ЕНЕРГИЯ ЗА МИРНИ ЦЕЛИ, ЧЛЕН НА НЮЙОРКСКАТА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ, В МОМЕНТА РЪКОВОДИ ИНСТИТУТА ПО УПРАВЛЕНИЕ НА ЯДРЕНИТЕ ЗНАНИЯ ВЪВ ВИЕНА

Това е една тъжна ядрена история за невежеството, несмелостта и комплекса за малоценност на нашите политици. Тя е само част от загубите на един народ. История за наведените гръбнаци.

Колегите ми ме наричат JJ. 63-годишен, софиянец, завърших английската гимназия. Ръководя Института по управление на ядрените знания във Виена. Седемнадесет години работих в МАГАТЕ, на 26-ия етаж. На 28-ия беше кабинетът на Ел Барадей, Нобеловия лауреат. Всъщност колективът на Барадей, нашият колектив, спечели Нобеловата награда за мир през 2005 година. Така че аз съм си чист Нобелов лауреат, както ме гледаш отпред и отзад. Дадоха ни на всеки по една голяма диплома, по няколко хиляди евро, а ние вкупом се отказахме от тях и ги пратихме за лечението на децата в Африка от рак.

Тази история започва от Чернобил, 1 май 1986 година. С колегите от Физическия факултет открихме радиоактивно ядрено гориво от чернобилската АЕЦ в двора на университета. На хиляда километра от Украйна!

Писахме доклади какво да се прави денонощно до партия и правителство, до кого ли не. Във фоайето на лабораторията седяха едни костюмирани момчета, които през първия ден се правеха на ченгета да ни сплашат, а после започнаха да ни питат какво да правят вкъщи с децата и родителите си. Казахме им, навярно бяха благодарни. Но тези, на които писахме, не казаха нищо на населението и го оставиха да изяде и издиша всичко, каквото беше дошло до нас. Усреднено не беше страшно, но някои навярно изядоха повече.

Като че ли Чернобил беше като някакъв детонатор, стената падна, а партията излезе от конституцията. Бях призован като свидетел по Чернобилското дело. Казах точно каква е реалната оценка и защо, след като сме 11-и по замърсяване в Европа, сме първи по доза по данни на ООН. То е ясно защо. Държавата не взе никакви реални мерки и скри информацията. Тогава мнозина, в т.ч. и аз, се замислихме за нашия „Козлодуй”. Едно е да правиш наука, а друго е да произвеждаш половината от електроенергията на страната и да носиш огромна отговорност за безопасността на милиони. В страна, която ври от политическа нестабилност и е във финансов колапс, да поддържаш ядрената култура на безопасност е трудно, а понякога невъзможно.

Президентът Желев създаде специална комисия от учени и специалисти да разгледат състоянието на „Козлодуй” и да се препоръчат мерки. Много беше направено, най-вече от персонала на централата, и, слава богу, успяхме, защото беше немислимо да спрем 50% от тока на страната, за което ни насилваха западните страни (все още не бяха наши партньори, а само „помагачи”).

Защо ме избраха за председател на Комитета за атомна енергия, и досега не знам. Аз не исках, защото никога не съм обичал бюрокрацията на държавните учреждения, а и сериозно се бях насочил към научна кариера. В университета може и да си беден, но поне можеш да си кажеш мнението. Назначиха ме на 20 август 1991 г., а на 21-ви Сашо Томов, тогава вицепремиер, ме изпрати да водя делегация в Брюксел, за да получим 13,5 милиона екю спешна помощ. Един брюкселски директор ми показа някакви договори за подписване, а аз простичко попитах: Какво получава Козлодуй” и какво ние, КИАЕМЦ?”. Отговорът дойде конфузно. Това са пари за ВАНО, за Германия и Франция, за да ви помагат. А ние даже нямахме свестни компютри, да не говорим за недоимъка в „Козлодуй” при разразилата се икономическа и финансова криза. Казах, че няма да подпиша, защото от тази помощ ние нищо реално не получаваме. На другия ден Александър Томов ме нахока, че развалям отношенията ни с ЕС, а аз наивно считах, че като ти помагат, поне трябва да те питат какво ти трябва. Нейсе, после чиновниците от Европейската комисия разбраха, че не сме ахмаци, и КИАЕМЦ получи 30% от парите за аварийния център, за транспортни средства, сателитна връзка с АЕЦ и др.

Тогава даже и не разбирах, че защитавам националния суверенитет. Да ви кажа как се подписа в Лондон съглашението с Европейската банка. То беше изработено в Комитета по енергетика от френския „предоставен експерт-помощник” Франсоа Демарк и Никита Шервашидзе (лека му пръст). Съглашението е между НЕК и Европейската банка и третира безвъзмездна помощ за „Козлодуй” от 24 милиона екю, с която да се построи допълнителна система за безопасност и да се проведат мерки за повишаване на безопасността. В замяна искаха да спрем блоковете съответно до 1997-1998 година. Шервашидзе беше луд на тема инвестиции и ново строителство и знаеше, че ние никога няма да изпълним това условие. Беше поставил редица клаузи за финансиране на нови блокове в „Марица-изток” и други. Но той просто сбърка, като считаше, че западните ни колеги са надеждни и безкористно честни. Те просто изпълняваха задача, а именно да направят възможното за закриване на блоковете в „Козлодуй”. Веднага! Уведомиха ме по телефона и трябваше от Брюксел да замина в Лондон, защото Комитетът по безопасност искаше да присъствам на подписването и да ми зададат въпроси. Даже и билет ми купиха. Съглашението ми показаха вечерта. Казах им ясно и това изказване още е налично: Да предоставите помощ на страната сега е важно и ние сме благодарни, но спиране и пускане на атомни блокове става с мотивирано искане на АЕЦ Козлодуй” и с разрешение на контролния орган – тогава КИАЕМЦ. Това е наше суверенно право”. Разбраха ме, но си имаха задача за изпълнение.

Сагата със спирането на блоковете продължи през 1995 година. Подготвяхме да рестартираме първи блок за зимния период, а България домакинстваше Европейската eкологична конференция. Държавата се тресеше от банкова криза и скоро щяха да разстрелят Луканов. Ангела Меркел, тогава министър на околната среда и ядрената безопасност, беше председател на конференцията. Познавахме я от времето на научнотехническите съвети на СИВ (и тогава беше наперена и словоохотлива). Беше наследила Клаус Тьопфер и водеше същата антиядрена политика срещу източноевропейците. Оказваха безпрецедентен натиск върху правителството да спре блоковете. Срещата с Меркел и посланиците на Г-7 помня и досега. Беше в офиса над този на премиера. Пръв влезе американският посланик Бил Монтгомери. Дръпна ме настрани и ми каза: Аз ви разбирам и подкрепям, но французите и германците са много нервни.” После ми пъхна в ръката лист хартия (т.нар. демарш) и ме посъветва да го прочета и да намерим решение. Меркел дойде с посланика на Германия. Както винаги, в костюм с панталон. Доста високомерно изчете демарша и каза: Още на следващия ден спрете блоковете!”. Според мен не очакваше никаква реакция освен смирено съгласие. Кирил Цочев, тогава вицепремиер, и моя милост им предоставихме нашите изследвания и попитахме къде са техните и на какво е базирано това искане. Меркел явно не очакваше подобна реакция, нервно скочи: Аз няма какво повече да разговарям с вас!”. Заяви, че си тръгва. Бързо се беше променила от обикновен физик по техническите съвети по радиационна защита на СИВ в министър на могъща Германия. Добре, че посланиците на САЩ, Германия и ЕК я поуспокоиха. Когато се прибрах в кабинета си, позвъни Ханс Бликс, генералният директор на МААЕ, невероятна личност, лидер, дипломат и визионер на ядрената енергетика. Дайте по-кротко. Ще направим едно експертно съвещание, ще дойдем ние, поканете руснаците.” Помоли ме да постъпим дипломатично, като се договорим и вземем общо решение. Така и направихме. Вдигам телефона, звъня на руския посланик Александър Авдеев. Петък е, 11 часа. В понеделник Вашите хора трябва да са тук, обади се на Драгунов в Хидропрес.” Авдеев: Ти луд ли си?!”. Луд не луд, руснаците дойдоха, Европейската комисия плати пробите, блокът тръгна на 4 октомври. А после се оказа (в потвърждение на нашите анализи), че металът на корпуса е бил толкова добър, че още седемгодишни презареждания са възможни без проблеми за безопасността. Няколко години по-късно с това съглашение между банка и компания беше оказан натиск върху правителството на Иван Костов и подписан меморандум с Европейската комисия за закриване на блоковете. А когато условието за затваряне беше включено в ратифицирането на кредитното съглашение за модернизацията на V и VI блок, съдбата на малките блокове в Козлодуй беше предрешена. Направихме невероятни усилия да спасим и оставим в експлоатация поне III и IV блок, които имаха, обърнете внимание, суверенни разрешения за експлоатация, издадени от националния регулиращ орган. Би било интересно да се види на какво основание тези разрешения са били отнети и изменени и кой е наредил това, след като даже европейските експерти и МААЕ заявиха, че няма никакъв проблем с безопасността. Тези отнети лицензи донесоха милиарди евро загуба и закриване на блоковете. Ядрената енергетика е политика, а за да правиш политика, или трябва да си голям и богат, или да имаш умни политици и добри приятели. Първият опит да намерим международно политическо решение беше по време на царското правителство. Бяхме ангажирали световни фигури, индустриалци, политици и кого ли не, готови да разговарят с Ширак, с Шрьодер, с Брюксел, с Вашингтон. В наша защита застанаха президентът на Световната ядрена асоциация, посланик Джон Рич и президентът на Световния конгрес на евреите Роналд Лаудер. Когато влязохме в кабинета на Сакскобургготски, той ни прие учуден защо водим хора от такъв ранг. Лаудер първо поиска да купи бившето китайско посолство, великолепната къща срещу парламента, построена от Грюнагер, за 5 милиона. Искаше да направи приемна и ресторант за срещи на високо равнище. После каза: Аз играя голф с Шрьодер, често се срещам и с Ширак. Уверен съм, че ще ги убедя да почакат, ако западна компания отговаря за безопасността на блоковете”. Царят слуша, слуша и каза странно: Абе да не развалим голямата работа...”. И толкова. Беше изненадан и предпазлив. Имаше предвид влизането в Евросъюза. После запита Лаудер: А ти защо се бъркаш в този бизнес?”. Искам да ви помогна – каза Лаудер. – Защото ви мачкат и шантажират.”

Нищо не стана тогава, царските министри просто не защитиха „Козлодуй”. В деня, в който затвориха глава „Енергетика”, четях лекции в Павия, Италия, и ми звънна Мони Паси. Познавахме се отдавна. Каза: Янко, затворихме глава Енергетика”, но Козлодуй” се затваря”. Жалко – отвърнах му. – Да затворите глава от преговорите е добре, но дето сте предали Козлодуй”, е престъпно!” Впоследствие се оказа по думите на мой добър познат от комисията, Марк Дефренс, че нашата делегация накрая даже и не поискала да не се спират блоковете. Янко – каза, – те даже не поискаха, ние практически бяхме готови да отстъпим.”

Опитахме и чрез ядрената индустрия. Имаше световен опит в отдаване на атомни блокове на лизинг. По този начин в Канада бяха рестартирали блоковете на площадката на Брус Пауър. Доведохме президента на компанията с опит и с желание да възстановят експлоатацията на модернизираните III и IV блок. Те бяха видели очевидна възможност да спечелят и правителството да спечели, ако успеят да върнат блоковете в експлоатация. Този човек беше президент на ВАНО, Световната организация на ядрените оператори. Ядрените специалисти не говорят глупости! Той считаше, че една световна инспекция на ВАНО ще даде гаранции на регулиращия орган да запази лицензите на блоковете и те заедно с българските специалисти да ги въведат обратно в експлоатация. Българският министър на енергетиката Петър Димитров се скри, наприказва един куп глупости, скара се на директора Иван Генов, който беше започнал подготовка за оценка на състоянието на блоковете, само дето не го уволни на място. Този министър от ядрена енергетика и хабер си няма, а май и такова беше нареждането от шефа му Станишев.

ГЕРБ остана като последен шанс, а и Бойко Борисов гръмогласно обяви, че ако стане премиер, блоковете ще заработят. Повярвахме му. Спомням си срещата в кметския кабинет. С Джон Рич, американски посланик, президент на Световната ядрена асоциация, световно известна личност и авторитет в ядрената индустрия, го чакахме поне час след обявената среща. Дойде, запали пура, а ние му представихме план за действие. Той беше сигурен, че е следващият премиер, и правеше впечатление, че е сериозен. Слушаше неясно дали нас или слушалката в ухото, а по някое време извика едно хубаво момиче и я натовари със задачата да реши въпроса!!!

Джон Рич, а знаете ли какъв приятел на България е Джон Рич! Той е част от групата забележителни международни администратори заедно с Мохамед Ел Барадей, Бан Ки Мун, Ханс Бликс. Това са хора приятели, съратници и в значителна степен техните идеи и действия придвижват напред света, в който живеем. Като член на Европейския съюз, казваше Джон Рич, България трябва да се яви в Брюксел и да заяви: Имаме неотложни енергийни и екологични нужди и те засягат не само България, но и целия регион. Ние имаме отговорности. Това са изключително ценни капиталовложения и ние възнамеряваме да ги отворим. Ще ни бъде драго да покажем със задоволство на всички, че това ще стане по един сигурен и адекватен начин. Възнамеряваме да сторим това веднага. Ако искате да подпишем споразумение, с което да гарантираме сигурност и професионално обслужване на тези реактори, ще го сторим на драго сърце. Но недейте да пречите на правителството в София да води отговорна енергийна и екологична политика. Ние имаме сериозни намерения и не можем да допуснем да сме жертва на глупави ограничения от страна на заблудени бюрократи в Брюксел”. Но това не го казаха българските министър-председатели. Това го написа Джон Рич! В Ню Йорк Таймс”! В защита на III и IV блок на АЕЦ Козлодуй”. Един американски приятел на България.

Както може и да се досетите, нищо не беше решено, а впоследствие за още малко дребни стотинки от Брюксел III и IV блок бяха определени за нарязване. Лойола ди Паласио, покойната бивша комисарка по енергетиката, постави категорично, твърдо, безстрастно условието: Затваряте четирите блока!”. Без да импровизира, тя направо каза: Забравете! Това е вода, изтекла вече под моста, и никой не може да я върне.”

Така е...

Като искаш да минеш по моста, ще дадеш курбан някое от децата си. (Как го пеят в народните песни? Вграждане в основите на свидно чедо и т.н.) Жена ти е млада, ще роди пак. Късмет! Но престъпление ли е да искаш да съградиш отново това, което сам си разрушил?