„Винаги когато хвърли поглед отвъд Атлантика, за да види американския орел, Европа вижда само задните части на щраус” – иронично отбелязва след края на Първата световна война един англичанин. Това е човекът, който в края на ХІХ век си измисля на думи и без каквато и да е научна обоснованост ново световно оръжие, което кръщава „атомна бомба”. Господинът, който днес всички познават като бащата на научната фантастика. Той е приятел на Уинстън Чърчил, Владимир Ленин, Йосиф Сталин, Съмърсет Моъм, Бърнард Шоу, той е също и демонът на Хитлер. Това е лицето Хърбърт Джордж Уелс. Мъжът, който завладява планетата с „Машината на времето” (1895), „Невидимият човек” (1897) и „Война на световете” (1898), окупира човешката мисъл с идеите си и сломява всяка жена по пътя си.

На 31 август 1934 г. в печатницата на английската издателска къща Victor Gollancz Ltd. кипи трескав труд. Машините рухолят, навсякъде мирише на мастило, а бялата хартия се обсипва с нанизани красиви букви. Ножовете безмилостно обрязват листовете, а малки сръчни ръце сглобяват една по една колите, подреждат ги в необходимия ред на машината за шиене. До 17 часа целият тираж е завъртян и подшит. Следват часове на обмазване на гърба на дебелото 840 страници книжно тяло с лепило и бързото му съюзяване с подготвената още предната седмица твърда корица. В полунощ лампите в печатницата угасват. Всички работници потеглят в мрака по пътя към дома. Наоколо извън песента на щурците и дъха на нощта не се чува и вижда никой освен светещия в другия край на двора прозорец на кабинета на сър Виктор Голанц, собственик на печатницата. Макар и на 41 години, той има вид на грохнал старец и единствено димът на лулата му прикрива набразденото му и обсипано с дупки лице. На бюрото му, върху което е разпилял тютюна, стоят пилотните бройки на книгата, върху която допреди малко работниците са се трудили и която утре ще излезе на пазара. Сър Голанц си налива чаша скоч, прокашляйки се, сяда на стола, вторачва се в двата екземпляра от изданието, придърпва телефона към себе си и започва доволно да превърта шайбата с дебелия си показалец на дясната ръка. „Драги, знам че е твърде късно, но не мога да не споделя раждането на твоята нова рожба. Книгата е готова и ако не си пиян или твърде заспал, ако не си и върху някоя жена, макар че си твърде стар за това, чакам те да го отпразнуваме заедно” – изломотва Голанц и хлопва слушалката. Не минава много време и дворът на печатницата се изпълва със светлина и шум, които секват изведнъж. На прозореца се появява силуетът на сър Голанц, а по стълбите се изкачва очакваният гост. Скърцането на врата е последвано от гръмогласния смях на издателя, който се смесва с пискливото гласче на дошлия автор: „Ето ме!”. С треперещи къси ръце и подгънати също толкова къси крака, прикрити зад гълъбовосив костюм, писателят извърта глава към бюрото. Там действително го очаква книгата му Experiment in Autobiography. „Нямаше да дойда до тук посред нощ, но знаеш, че това е твърде специална за мен книга. Това не е научна фантастика, нито някакви памфлети. Това е моят живот. Страх ме е да я разгърна дори” – изповядва шестдесет и осем годишният Хърбърт Уелс. След четири дни точно тези две първи пилотни бройки, лично подписани от писателя, се намират вече на двата края на света – една е на бюрото на американския президент Франклин Делано Рузвелт в Белия дом, а другата е в кабинета на генералния секретар на КПСС – Йосиф Висарионович Сталин. Двамата имат възможност не само да опознаят в детайли своя приятел Хърбърт Уелс, но и да прочетат по нещо за себе си. „Между Вашингтон и Москва има поразителна прилика. Рузвелт и Сталин имат еднаква цел и това е мащабното производство. Инструментите, които използват, са различни, но целта е една. […] Рузвелт е един ефективен лост за създаване на новия световен ред. […] Ако Сталин е толкова способен, какъвто аз започвам да го виждам, то […] двамата трябва да създадат един фронт. Но срещу кого? – ще попитате вие. Срещу умствената обърканост, егоцентричните пристрастия, агресивните идеи, невярно разбраните фрази, глупавите мисловни привички, подсъзнателните страхове, елементарното лицемерие в умовете на хората” – пише в книгата си Уелс. За съжаление или не съветът му не е чут, а светът и до днес се разкъсва между тези две бюра – в Белия дом и в Кремъл. Тази книга на Хърбърт Уелс е преди всичко книга за собствения му житейски път, за историческата амнезия, умствената неадекватност и човешката глупост. Да, защото Уелс, макар и гениален в творчеството си, е човек, продукт на една цивилизация, която не е нищо друго освен „състезание между знанието и разрухата”. На пътя между Лондон и Чичестър от векове е разположено малкото и китно градче Мидхурст, чието име произхожда от староанглийски и може да се преведе като „сред гористия хълм”. Селището е основано още през ІІІ век, но едва от ХІІ век се обособява като търговско средище, чийто статут остава непроменен и до днес. За средновековната история на града припомнят старият нормански замък и катедралата „Св. Мария Магдалена и св. Дени”. В това райско кътче, оградено от тучни ливади и гори, през 1797 г. се ражда Джордж Нил, първото отроче на пастора в града – Бенджамин. Бенджамин е сприхав мъж, който вечно разказва, че е с благороднически произход, но който е бил изоставен от родителите си в някакъв манастир. Каквато и да е истината, едно е сигурно, в деня, когато проплаква синът му, той трябва да се раздели със спътницата си Виктория. Кръвозагубата при раждането прекъсва живота й. Татко Бенджамин се грижи добре за своя потомък, намерил е и дойка на малкото си момченце. Но само две години по-късно през август 1799 г. градът е връхлетян от гнева на Бога. Докато пасторът отслужва литургия в катедралата, току издигнал потира над олтарната маса, се разнася чутовен тътен из недрата на земята. Земетресението срива множество къщи в града, а покривът на храма рухва върху бащата. Така Джордж Нил остава на произвола на съдбата и в ръцете на своята дойка Елизабет, жената на кръчмаря, на която всички галено викат Ела. Детството отминава бързо за малкия Джордж и още на 14 години той трябва да поеме управлението на кръчмата, защото неговият приемен баща Карл, съпругът на Ела, загива в нелеп инцидент. В една студена зимна нощ, прибирайки се от пазар в съседния град Чичестър, го връхлита снежна буря. Малко преди да навлезе в града, под въздействие на изпитите количества алкохол настигналата го умора и силните пориви на вятъра Карл се оказва в ледените води на реката. Каруцата с товара е повлечена от течението, а старият кръчмар не успява да се измъкне.

Само шест месеца след тези злощастни събития дойката Ела, застигната от тежка болест, също изоставя Джордж Нил. Всички в Мидхурст говорят, че за тези беди е виновно детето на пастора – който и да го заобича, скоро бива похитен от сянката на смъртта. Ето защо младият кръчмар Джордж си спечелва в градчето прякора Нещастника. Но в действителност Джордж е един щастлив хлапак. С рижа коса, живи сини очи, кльощав и с буден ум, той бързо навлиза в наследения бизнес и порядките за един кръчмар. Пие, изучил е много ирландски песни за маса, свири на гайда, бързо се влюбва, но никога толкова силно, че да не може още на следващия ден да заобича друга. Една от многото жени в живота на Джордж е Сара Бенам. Само година по-голяма от него, родена в съседен Чичестър в заможно семейство, Сара е повече от красива. Тя е като излязла от картина – елегантна, с добри обноски, силно религиозна и с огромни зелени очи, които пленяват всяко мъжко сърце. Сара среща Джордж Нил на пазара в Чичестър, където тя продава шитите лично от нея шапки. Между двамата припламва любов, която за почуда на всички прераства в брак. Джордж решава да скъса с миналото си на алкохолизиран кръчмар и се преселва в Чичестър, където подхваща работа в семейната ферма на стария господин Бенам, бащата на Сара. На 10 октомври 1822 г. младото семейство се сдобива с първия си наследник – ражда се момиче, което кръщават на майката. „Сара се роди през нощта. Навън валеше, вятърът биеше по прозорците, а Джордж като истински съпруг беше до мен в тези страшни часове. Когато проплака, заплаках и аз. Сара се роди с някакъв страшен недъг – пръстите на краката й бяха слепени. Като плавници на пате” – тревожно пише месец по-късно майката до своя братовчедка в Лондон. Въпреки това малкото момиченце пате на семейство Нил расте здраво и умно. Има домашен учител по пиано, а ръцете й усвояват и магията, с която мама Сара е пленила татко Джордж – шиенето. Още на 17 години тя напуска семейното огнище и се впуска в живота. Обикаля Ирландия със своя приятелка, работи от дом на дом, извоюва си истинска независимост. Така през 1850 г. попада в Ап парк край Петерсфилд в източен Хемпшир. Това е едно прекрасно имение, построено в края на ХVІІ век от първия граф на Танкарвил – Форд Грей. Сега то е собственост на неговата наследница мисис Бълок. Тя си търси не само учителка по музика, но и лична прислужница. Сара Нил започва работа, която въпреки прекрасното й образование й допада. По цял ден се движи в разкошните градини наоколо или в салоните на къщата, където събира праха от старите мебели, а късните следобеди прекарва заедно със своята господарка край красивия клавесин, произведен в незнайно ателие и изрисуван от незнаен нидерландски художник с невероятно жив натюрморт с убити при лов животни. „Имах чувството, че докато изпълнявахме с мисис Бълок някои от чудните песни на Джон Даулънд или хоралите на Хенри Пърсел, тези избити от мъжка ръка животни ще се съживят и ще побягнат към безмилостно осиротелите си малки” – разказва след години Сара на своите внуци. Има дни, в които Сара няма никакви ангажименти. В такива моменти тя взема някоя книга от богатата библиотека на мисис Бълок, излиза в градината и се изляга на зелената морава. През лятото на 1853 г. в един такъв ден на свобода тя грабва том, озаглавен „Животът на Хенри Кавендиш”, от Джордж Уилсън и потъва измежду страниците му. „Колкото повече четях от тази книга, толкова повече се влюбвах в Хенри Кавендиш. Изведнъж той започна да се превръща в мой еталон за мъж. Започнах да мечтая за съпруг откривател.” Всъщност Хенри Кавендиш е един от най-ярките умове на Англия. Това е човекът, който заедно със сестра си Каролин Кавендиш открива планетата Уран, както и Оберон и Титан, спътниците на Сатурн. Именно от книгата, която Сара разгръща в този ден, днес познаваме живота на гения Кавендиш. Сара е запленена от неговата лична история. От любовта му към небето, която е следствие от страстта му към музиката. Хенри е блестящ органист, цигулар и обоист. В началото на кариерата си той заедно със сестра си завладяват Англия с концертна дейност, а по-сетне и с небесните си открития. Прислужницата разлиства страница след страница. Потънала в редовете на този разказ, покоят й внезапно е нарушен от появата на сина на градинаря – наперения, макар и не много красив, мистър Джоузеф Уелс.

Младият Уелс е 25-годишен, страстен любител на крикета, ерген и всичко друго, но не й откривател освен на сладостите от живота. Въпреки това тази първа среща на Сара с него оставя у нея трайни следи. Толкова трайни, че само след три месеца ухажване двамата се изправят пред свещеника в църквата и се обричат един на друг пред Бога. На сватбата присъстват и родителите на булката господин и госпожа Нил. Те са леко притеснени, но след като денят приключва, се отправят към дома си и оставят зад себе си тревогите. Първата брачна нощ за младоженците обаче е смутна. Сара е очаквала този момент от години, но сега, когато мечтите й се осъществяват, тя трепери като есенен лист. На прага на брачното ложе през сълзи Сара се изповядва и побягва в мрака на нощта: „Аз те излъгах Джоузеф. Може би трябваше да ти кажа преди, но се страхувах. Обичам те, но не мога, не искам…”. След часове на търсене синът на градинаря открива любимата си, свита на кълбо в корените на стария дъб. Прегръща я. Усеща туптящото й от уплах сърце. Утрото и истината ги сварват в сянката на дървото. Сара смъква обувките си за първи път от години пред някого и мъчително проговаря: „Аз съм твоето пате!”. Джоузеф е смутен от рождения недъг на своята избраница, но това не намалява любовта му към нея. След минута неловко мълчание той просто прошепва: „Не, ти си моят лебед!”. Ужасът от детството на Сара е споделен за първи път, но наместо раздяла той разгаря още по-силни чувства на привързаност у двамата младоженци. Утрото освен с надежда ги връхлита и с тъжна новина. Родителите на Сара са загинали точно тази нощ при пожар в родната им къща. Всичко е изгоряло до основи, а тате и мама са намерени овъглени.

Началото на съвместния живот между Сара и Джоузеф е наистина тежко, но като истински откриватели те изнамират сили, за да продължат напред. Крехкият лебед се оказва истински воин, а леко глуповатият играч на крикет – дързък и влюбен приключенец. Двамата съграждат своя уютен дом в Бромли, малко градче недалеч от Лондон, градчето, в което от 1842 г. живее самият Чарлс Дарвин, който вече е започнал работа по фундаменталния си труд „Произходът на видовете”. През 1855 г. Уелсови се установяват в малка дървена къща на High Street 47 в непосредствена близост до сградата, която в Бромли всички наричат Atlas House заради фигурата на Атлас, която придържа фенера над входната врата. Само след няколко седмици семейството се сдобива и с нея, като Джоузеф влага всичките си средства, за да я превърне в най-добрия магазин за крикет принадлежности, играта, по която в този район всички са луди. „Започнахме наивно, леко стреснати, но обнадеждени, че всичко ще е наред. И действително щеше да бъде така, ако Джоузеф не се беше разболял фанатично по този спорт. Цялото си време прекарва в магазина, а когато не е там, пътува до къде ли не, за да довлече нова стока. Ето сега аз не знам къде е, а седя на верандата с издут корем и очаквам появата на първото ни дете” – пише в свое писмо до близка приятелка Сара. Всъщност Сара ще роди не само първото, но и второто им дете в самота. Момче и момиче, които Бог ще прибере при себе си скоро след раждането. Семейната идилия започва съвсем да се пропуква, когато Джоузеф Уелс намира нов спътник в живота си освен крикета – алкохола, а след него и любовниците. Съпругата обаче е дълготърпелива. Тя понася всички забежки на обичния си и отдавна забравил градинарството мъж. Готова е да понесе дори и чуждите жени, които Джоузеф води тайно в мазето, преобърнато от работилница в бардак. Тя се прави, че не знае, а той – че угрижено се труди. И накрая Сара е възнаградена. В средата на 60-те години хармонията между двамата започва бавно да се възстановява. Радостта в къщата отново се завръща, а като небесен дар на 21 септември 1866 г. проплаква новата им рожба – Хърбърт Уелс, момчето, което ще се превърне в една от националните емблеми на Англия. Пътят до там обаче е дълъг, а нищо неподозиращите родители ще трябва да преминат през низ от крушения, за да опазят детето си живо.

Хърбърт Уелс е щурав хлапак, който вечно създава грижи на мама. Счупена дясна ръка, два пъти чупен ляв крак, дупка на ходилото на десния крак, 17 шева на главата, сцепена вежда и често разбит нос са малка част от белезите по тялото на Хърбърт, които Сара ще трябва да понесе. Кошмарите за Сара обаче не приключват само с това. Бащата Джоузеф отново започва да се застоява за дълго в мазето и да отсъства от вкъщи. Работата в Atlas House не върви, а Джоузеф участва във все по-малко състезания по крикет, които непрекъснато губи. Парите започват да не достигат и семейството се изправя пред истински крах. Изглежда, че Сара трябва да започне отново работа при бившата си благодетелка мисис Бълок в Ап парк. Събира куфарите си, взема си сбогом с Джоузеф и очаква палавото си момче да се завърне от игра, за да потегли вечерта със специално изпратена от господарката й карета към имението. Датата е 14 април 1874 г. Току натоварила багажа, краткото спокойствие на Сара е нарушено от виковете на тайфа деца: „Госпожо Уелс, госпожо Уелс, елате бързо. Хърбърт май умира”. Лебедовите нозе на Сара изтръпват, а коленете й се разтреперват. След половин час бяг към близката до града гора тя съзира своя малък мъж, който е с раздрано, силно кървящо бедро и… счупена бедрена кост. Пътуването е отменено. Мама Уелс се превръща в болногледачка на сина си през следващите три месеца, докато той е прикован на легло. „Всъщност това бе един от най-важните моменти в живота ми. Нямах какво да правя и единственото, което ми оставаше, беше да рисувам и чета” – пише в своята автобиография Хърбърт през 1934 г., онази, която попада върху бюрата на Рузвелт и Сталин с личен автограф от автора. За тези три месеца Хърбърт изчита огромно количество литература. От романите, които мама Сара обожава, като тези на Джейн Остин, през книгите по ботаника, астрономия, геология, алхимия, физика до книгите на живеещия на съседната уличка Чарлс Дарвин. Хлапакът поглъща литературата с неистово темпо и в нечовешки размери. „Имах чувството, че е полудял” – разказва мама. Сред прочетените томове са и няколко книги по анатомия. Хърбърт получава преждевременно едни от най-важните уроци за човешкия вид, тези за неговото репродуциране. „Разбрах какво е секс на 7 години. Няма щъркели, няма чудодейни приказки за непорочно зачатие, за пристигнали с кошница по реката деца. Имаше просто секс. Още помня учудването си, когато открих това. Виждах мама, която се суети край мен, носейки ми поредната чаша чай, и не исках да повярвам, че вечер същите тези ръце в мрака на съседната стая се заиграват с онова, което е в панталона на тате, за да правят секс. А всъщност това е толкова естествено и кара хората да са така щастливи. Но тогава преживях знанието за секса като един кошмар” – пише по-късно младият Уелс. С оздравяването си Хърбърт отново се впуска в келешки игри, но повече никога не се откъсва от книгите. Започва да чете Аристотел, Платон, Дейвид Хюм, Имануел Кант, посяга и към фундаменталните трудове като „Разговори с пратеника на звездите” на Йохан Кеплер, „За въртенето на небесните сфери” на Николай Коперник, „Математически начала на натурфилософията” на Исак Нютон, произведенията на Атанасиус Кирхер. Проговаря латински и немски сякаш по чудо, но всъщност след дълги безсънни нощи на упорит труд. Едва 14-годишен, Хърбърт Уелс се превръща в млад мъж, който има две отделни природи – едната на хлапак, който се катери по дърветата, върши бели, мастурбира и не иска да ходи на училище, а другата на зрял мъж, в който гори сърце на откривател, такъв, за какъвто мама Сара е мечтала, докато е чела книгата за Хенри Кавендиш. Това експлозивно противоречие между гамена и гения ще започне да нараства главоломно в средата на 80-те години, но истински ще ескалира през втората половина на последното десетилетие от века, когато през 1895 г. ще бъде публикуван първият му роман „Машината на времето”. Междувременно Хърбърт с относителен успех получава диплома за бакалавърска степен по зоология в Лондонския университет, едно обучение, което коства много грижи на родителите му, но и много радости. Младият Уелс започва своята метаморфоза и освен студент самият той става учител, макар и за кратко. Сред неговите първи ученици е и създателят на говорещото плюшено мече Мечо Пух, което непрекъснато дири мед – Алън Милн. Училището е място и за една причудлива любовна авантюра с възрастната госпожа Спенсър, преподавателката по литература. Злите езици разказват, че една сутрин директорът заварил Уелс върху литераторката, а на слисания му въпрос, какво правите, Хърбърт хладнокръвно отвърнал: „Тренираме сценка от пиеса на Шекспир, която госпожа Спенсър днес ще чете с учениците. Вие какво, да не искате да сте на нейно място?”. Това арогантно поведение на младия учител му коства работното му място.

Хърбърт Уелс се оказва на улицата. Старите му родители нямат пари, които да му изпратят, и той е заставен, както никога до сега, да се справя напълно сам. Първата врата, за която се сеща и на която се осмелява да похлопа, е тази на леля му по бащина линия – вдовицата Мери Уелс. Кокалеста англичанка с особени нрави. Мери е силно религиозна в неделя преди месата в църквата и развратница през другите дни от седмицата. Тя живее в разкошно имение с няколко прислужници, които удовлетворяват всеки неин каприз и се грижат за малката й дъщеря Изабел. Изабел е своенравна и капризна дама, една година по-голяма от братовчед си Хърбърт, когото безпаричието е отвело в дома им. За едномесечния си престой там Хърбърт не само успява да се отдаде на ласките на леля си, която го въвежда в някои специфики на любовните игри, но и отнема девствеността на нейната дъщеря Изабел. Страстта по Изабел го пленява по особен начин. И през 1891 г. Хърбърт сключва брак със своята първа братовчедка. „Не знам какво ме завладя в нея. Дали дългите й сплетени коси, дали крехкото й тяло, а може би тъмните й дълбоки очи? И досега се питам и отговор нямам. Харесвах ласките, но аз нямам големи изисквания към ласките. Имаше нещо в нея, което ме побъркваше, и аз не успях да му устоя. И не съжалявам, защото с началото на този брак дойдоха онези години, които ме направиха това, което съм днес” – споделя през 1920 г. Хърбърт Уелс.

Младото семейство се отделя от леля Мери в самостоятелен дом и заживява щастливо. Доколкото съжителството с гений изобщо може да предположи хармония. За Хърбърт предстоят години на трескава работа. Той почти не излиза от кабинета си. Наоколо всичко е изпълнено с книги, хвърчащи листове, изписани от двете страни, като на някои от тях се мяркат и разни рисунки. Изабел е неотлъчно до него. Тя не може да съучаства в интелектуалните му игри и лабиринтите на мисълта, които той създава, може само да се грижи за него, ала това не е достатъчно. В утрото на една безсънна зимна нощ Хърбърт избухва. Чаят, който Изабел му е приготвила, е студен. Тази малка небрежност предизвиква яростен гняв, който е последван от скандал и раздяла. Само седмица по-късно той предлага брак на младата Ейми Катрин Робинс, една от неговите ученички, с която още в класната стая е имал мимолетна любовна авантюра. Ейми е красиво момиче. Тя се разделя със самотата и произнася заветното „да”. Къдравите й черни коси, които са влудили учителя й, а от 1895 г. и неин съпруг, са отрязани още на втория ден от съвместния им живот. При първото провинение на младото момиче, свързано с нарушаването на покоя в кабинета му, след силна плесница Уелс взема ножицата и я обезобразява: „Няма да влизаш тук, докато косата ти не порасне поне 30 сантиметра! Метърът е в кухненския шкаф отдясно”. Ейми няма избор. Отдавна е свикнала да понася болката на света. Тя е пълен сирак. Щастливото моминско увлечение от училище прераства в кошмар, който ще трябва да понася стоически. Няма да пророни и сълза. Навик от сиропиталището. Сутрин Ейми донася закуската на Хърбърт, към която той е привикнал още от дете и от която няма да се откаже до сетния си дъх. Оставя я до врата и тихо похлопва. Двамата почти не говорят. Очевидно господин Уелс е намислил нещо грандиозно, което обаче не споделя с никого. Само денонощно пише. Потиснал до лудост сексуалния нагон в себе си, той онанира между другото за кратка почивка, след което стисва отново здраво писалката и продължава. Лампата в стаята не изгасва, а когато сънят го застигне, свлича се в ъгъла на стаята зад вратата, свива се на кълбо и притваря очи. След два часа сякаш по часовник работата продължава. В задушаваща надпревара между мисълта и способността на ръката му да записва преминават годините между 1894 и 1899 г. Така се раждат романите му „Машината на времето” (1895), „Чудното посещение” (1895), „Островът на доктор Моро” (1896), „Невидимият човек” (1897), „Война на световете” (1898). И макар основите на научнофантастичния роман да са положени от Жул Верн, всъщност тези книги на Хърбърт Уелс му печелят прозвището „баща на научната фантастика”. Цяла Англия и Америка са взривени от световете, които пакостливият любовчия е изградил в книгите си. Издателски къщи от различни кътчета на планетата изплащат космически суми за авторски права и започват трескави преводи на френски, немски, италиански, руски, испански. Всички говорят за гения му, ала само жената до него познава чудовището, оставащо скрито за хорските погледи.

Хърбърт действително създава нови светове и реалности. Негова е идеята за машината на времето, която отвежда човечеството в едно бъдеще, което, както го определя критиката, е „един безкраен кошмар”. Това е свят, населен от морлоки (раса от примитивни работници) и елои (тълпа от изнежени консуматори), които съжителстват в своеобразна зависимост, която никога не може да бъде преодоляна. Машината на времето на Хърбърт ни дава възможност да надникнем в едно бъдеще, където има една деградирала човешка цивилизация, при която аристократичната прослойка е потънала в тотално бездействие, а умът и мисълта й са закърнели така, че вече не е способна на нищо друго, освен да консумира. Еднакви, ниски и дебели, представителите й дори не могат да се различат полово. Срещу тях се изправят потомците на работническата класа от нашия ден. Класа, която хилядолетия наред е слугувала на другите и е така потънала в нищета, че е изпаднала в Подземния свят. Работата ги е преобразила в маймуноподобни същества, които обаче са готови да се изправят срещу самонадеяните аристократи. Уелс прави и други въведения в научната фантастиката. Въведения, които само няколко десетилетия по-късно се оказват реалност. Сред тях са техническите постижения, като климатика, камионите, самолетите с витло. Той предвижда появата на комерсиалната телевизия, видеозаписите, битките за телевизионни и радиочестоти. Писателят описва събития, които по удивителен начин ще съвпаднат с историческите факти от ХХ век, като Втората световна война, стъпването на Луната, сексуалната революция. Неговият Невидим човек и доктор Моро се заиграват с проблемите за тоталния контрол над индивида, за дързостта на някои хора да си играят на Бог и следствията от подобни действия. Хърбърт Уелс създава с думи танка, геноцида, атомната бомба. Той е член на Фабианското общество, мощна група интелектуалци и аристократи, които следват и изповядват идеите на социализма. Писателят вплита в своите писания наблюденията си за критичната разслоеност на социума. Както и страховете си за бунта на работниците срещу неподражаемото прахосничеството на капиталистите. Според Уелс това ще бъде едно въставане, което не само че няма да може да бъде спряно, но ще доведе до дълбок разрив в обществото и деформация на целия цивилизационен ход. Днес литературното наследство на автора се побира в стотици заглавия, като 50 от тях са на романи. През годините Хърбърт Уелс е предлаган за Нобелова награда за литература няколко пъти, през 1921, 1932, 1935 и 1946 г., но за съжаление никога не я получава. Той обаче печели най-голямата награда за един писател – любовта на читателите и своеобразно безсмъртие. В навечерието на Втората световна война Уелс е забелязан дори от Адолф Хитлер. Фюрерът е впечатлен от разказите на писателя, но и разгневен от уж ясно заявените в тях просъветски убеждения. Това го кара да заклейми литературата на Уелс. И все пак той е англичанин. Из аналите на тези събития английският писател е определен като „демонът на Хитлер”, защото диктаторът обожавал романите му, но доктрината на Третия райх го заставяла да не разгръща страниците им. Хитлер обаче има и друга причина да мрази Хърбърт и това са двете му книги „Игри за пода” (1911) и „Малки войни” (1913). Чрез тях Уелс не само артикулира пацифистките си убеждения, но и предлага на човечеството един приятен начин да преодолее глада си за война, а именно чрез играта на пода с малки пластмасови фигурки. „Това е много по безболезнено, а и на боеца не му се налага да марширува срещу каквито и да са пълководци и генерали, които винаги са просто некомпетентни клоуни” – категоричен е авторът.

В началото на ХХ век Хърбърт Уелс вече е превзел света с литературата си. Всички говорят за него, а случайни минувачи по улиците на Лондон го спират за поздрав. Реализирал се като фантаст, неочаквано както за себе си, така и за другите той успява да се осъществи и като баща. След годините на творчески ад, към който никога повече няма да се завърне, писателят за първи път от години се вглежда в очите на съпругата си. Тя е вече състарена, отрязаните черни коси са пораснали, но вече са изпъстрени с бяло и младата Ейми, която е само 28-годишна, е започнала да прилича на старица. Хърбърт възвръща апетита си към плътта, което кара ученичката съпруга да се чувства не само обичана, но и истинска жена. Ейми е схватлива и бързо успява да усвои ритъма на желанията на мъжа си в къщата. В една от многобройните игри тя забременява и ражда първия наследник на таткото фантаст – бебето Джордж. Денят е 17 юли 1901 г., а две години по-сетне проплаква и втората мъжка рожба на фамилията Уелс – бебето Франк. Семейството често е сполитано от мимолетните любови на бащата, но въпреки това той не лишава Ейми от ласките си. В дъждовната вечер на 12 юни 1905 г., докато Хърбърт работи по новия си ръкопис, малко преди полунощ настаналата преди час тишина е разкъсана от нервно чукане на входната врата. Главата на семейството бързо излиза, за да не наруши съня на децата си, и отваря. Мъж с черен дъждобран му подава малък къс хартия, като едва доловимо простенва: „Съжалявам!”. Уелс трескаво затваря и поднася газовия фенер към листчето, на което явно в бързина е написано: „Мама умря!”. Следва силен трясък. Хърбърт разбива лампата в отсрещната стена. Настаналият мрак, който се примесва с плача на разбудилите се в спалнята деца, изостря още повече чувствителността на писателя. Гневът му придобива невиждани до този момент размери. И докато събаря всичко, до което се докосне, от очите му рукват сълзи, които не са се появявали от детските му години. През тъмнината успява да се добере до кабинета си, където в остатъка от нощта се опитва да удави страданието си в алкохол. Плачът обаче не стихва. „Не смеех да сляза. Подобни пристъпи съм чувала и друг път. Знам какво следва, когато се появя в такава ситуация. Нямах избор, просто трябваше да изчакам да настъпи утрото” – тревожно разказва съпругата му Ейми. На сутринта, когато денят започва да нахлува през прозорците, навън вали. Дъждовните капки барабанят по покрива, а скърцането на стълбите издайнически разкрива стъпките на Ейми, която не е спала цяла нощ. Когато слиза долу, навред цари пълен безпорядък. Вратата към стаята на Хърбърт е открехната. Вътре прозорците са разтворени и утринният хлад е завладял всичко. Писателят е гол, свит на топка на креслото с широко отворени очи, взрени сякаш в нищото, треперещ, неможещ да отрони и дума. Ейми се приближава плахо, присяда до него, прегръща го, приглажда разрошените му коси, прокарва нежната си длан по лицето му и просто прошепва: „Обичам те!”. Уелс в несвяст отронва „Мамо!” и сълзите му рукват.

В същото време на стотина километра от кабинета на писателя в Лисс, графство Хемпшир, камбаните стенат глухо. Птиците пеят щастливо, а двама гробари, потънали в кал, засипват ковчега на Сара Уелс. На погребението присъстват единствено някакви местни клюкари и Франк, братът на Хърбърт. След една година на гроба се появява паметна плоча, която и днес стои, макар и покрита вече с мъх. Любопитните, макар и трудно, ще прочетат на нея:

Сара Уелс

1822 – 1905

Майката, която превърна своето калпаво

момче в откривател!

Трябва да отмине половин година, за да може момчето на мама да се справи със загубата поне привидно. За това безспорно му помагат обичната Ейми и двете им деца, както и литературата. В началото на века, когато Хърбърт Уелс е на върха на славата си като фантаст, той започва активно да завладява и нови писателски полета – сатирата, късия разказ, новелата. Нещо повече, започва да заявява себе си не като писател, а като „журналист”, защото според него писателят е окован в собствените си пристрастия и теоретични кафези, докато журналистът действа свободно и ролята му на критик на политическите процеси може да преобърне света в едно много по-добро място за живеене. Действително в тези години Уелс се ориентира към политическото говорене, което му дава кураж да се заеме и с подобна кариера през 1922 г. като член на Лейбъристката партия. Провалът го спохожда само година по-късно и той никога повече не дръзва да прекрачи в политиката отвъд писателското си поприще. Възгледите на Уелс за Новия световен ред намират своя синтез в книгата му The New World Order от 1940 г. Видял помитащата сила на Първата световна война и предчувстващ ужаса на Втората, той изтъква: „Задачата на един миротворец, който действително желае мир в един нов свят, включва не само политическа, но и дълбока социална революция. По-дълбока дори от революцията, предприета от комунистите в Русия. Руската революция се провали не заради своя екстремизъм, а поради нетърпеливостта, насилието и нетолерантността си още от самото начало, тъй като не й достигаше прозорливост и страдаше от интелектуална недостатъчност. Космополитната революция, водеща към световен колективизъм, е единствената алтернатива на хаоса и дегенерацията, пред които е изправен човешкият род. Тя трябва да отиде далеч отвъд постигнатото от руснаците. Следва да бъде по-радикална и по-добре подготвена. А за постигането на всичко това са необходими далеч повече героизъм и много повече непоколебими усилия”. За съжаление Уелс не дочаква Новия световен ред, в който процесите, управлявани от невежи умове, продължават да се повтарят неумолимо. Няма промени, няма и осъзната потребност от такива, а както Уелс отбелязва: „Там, където няма промени и необходимост от промени, разумът загива”. Хърбърт Уелс печели симпатиите на света с чистите си идеи. Малцина са онези, които отхвърлят концепциите и визиите му за едно по-добро съществуване. И макар разумът на Уелс да е устремен към издирването на модела за едно социално равновесие, не такъв е личният му път. Път така демоничен, че мнозина днес отхвърлят фактите, приемайки ги за поредната измислица. На фона на блестящата си обществена и творческа кариера Хърбърт продължава да дописва и личната си история на съпруг, любовник, приятел, но във всички случаи – и на чудовище. През 1908 г. при едно от поредните си странствания из студения декемврийски Лондон на излизане от някакъв бардак, където похотливият писател отново не е успял да задоволи сексуалния си глад, Уелс съвсем случайно се запознава с младата Амбър Рийвс. Свободомислеща интелектуалка на 22 години, която произхожда от заможно английско семейство с изтънчени нрави и която не само е чела книгите на писателя, но знае цели пасажи наизуст, особено тези, прокламиращи сексуалната свобода. Тъкмо затова тя не възразява на Уелс, когато я кани в дома си на вечеря заедно с жена му Ейми и двете вече пораснали момчета Джордж и Франк. Амбър пристига с цял куфар багаж, а Хърбърт представя момичето просто като приятелка, която ще остане за няколко дена и ще спи на дивана в хола. Дните стават две седмици, а диванът остава празен. Лондончанката се настанява край писателската маса на Уелс и във всяка минута, в която той не е съсредоточен върху някой нов ред от поредната си книга, тя е върху него. „Подът, бюрото, креслото сигурно още помнят секса между нас. То не беше секс, а истинска буря, която само слетите ни оргазми можеха да утешат” – пише Уелс в автобиографията си. Двамата любовници играят под душа, а когато Ейми е на пазар с децата, дори и на семейната спалня, отдавна станала обиталище само на жената, която все още помни какво е да отрежат косите ти до скалп. Съпругата обаче понася стоически случващото се в къщата. Онова, което я спасява от умопомрачението, са двете момчета и плодът в утробата й. Да, Хърбърт очаква да стане за трети път баща. През втората седмица от престоя обаче любовният романс между Уелс и Амбър започва да се разгръща в такива мащаби, че двамата вече се разхождат заедно, хванати за ръце, а целият град шушука. Една сутрин Ейми излиза с децата от вкъщи, за да остави унижението зад гърба си поне за няколко часа, но на верандата се натъква на кошмарна гледка. Наоколо всичко е пълно с цветя, а голяма копринена лента се вее с изписан върху нея текст: „Амбър, обичаме те!”. Сърцето на Ейми се разтуптява, краката й се подкосяват и тялото й полита по четирите стъпала пред къщата. Джордж и Франк се разплакват и забиват колене край сриналото се на земята майчино тяло. Остра болка кара госпожа Уелс да простене. Инстинктивно след секунди в несвяст тя прокарва ръка между бедрата. Бебето, което вече пет месеца размесва всичките й хормони в организма, е абортирано. В това време Хърбърт и Амбър са в банята на втория етаж, завладени от поредния сексуален експеримент. Когато писателят научава за спонтанния аборт на жена си, простичко маха с ръка й отбелязва: „Ще си направим друго. Само че не съм сигурен дали ти вече си способна да ми родиш друго дете”. Тези две седмици за Ейми са повече от изпитание на духа. „Това е живот в ада, в какъвто всъщност живея от момента, в който пристъпих в живота на Хърбърт” – пише до сестра си съкрушената госпожа Уелс. Но тя изнамира сили и продължава напред. След три месеца в дома на Уелсови пристига писмо от Амбър, която си е заминала. Писателят очаква ласкави думи, игриви нови предложения, но онова, което научава от него, е малко по-различно. Амбър е бременна, а Уелс тъкмо е започнал да гради своето амплоа на политик. Това би повлияло твърде лошо на репутацията му, което го кара да предприеме отчаяни действия. Моли любовницата си да направи аборт, но тя не одобрява подобен ход. Тогава Хърбърт, обезсърчен, отчаян и обезумял, решава да потуши предстоящия обществен скандал. Заплаща на едни млад адвокат, общ приятел с Амбър, да се ожени за бременната му любовница. Юристът приема сделката, а любовницата успява да измъкне цяло състояние от писателя, за да каже заветното „да”. Така Амбър Рийвс ражда първата дъщеря на Уелс на 31 декември 1909 г. А Хърбърт като своеобразен подарък за нея написва романа си „Анна Вероника”, който е разказ именно за тези събития. Когато Хърбърт показва ръкописа, издателят отхвърля романа заради неморалното съдържание и крайно феминистичните нагласи на главната героиня. Но само първоначално. Истината за извънбрачната дъщеря на Уелс става обществено достояние едва през 1928 г., когато героите на тази история започват да проговарят. През 1912 г. Хърбърт Уелс започва да провежда усилена пропаганда за равноправието на половете, което и до днес го превръща в един от кумирите на феминистичното движение по света. Но в едно английско списание е публикувана остра критична статия за поредната книга на Уелс, и то не от кого да е, а от жена – журналистката Сесил Феърфийлд. Когато Хърбърт отива до редакцията на списанието и пожелава да се запознае с дамата, която така негодува срещу писателския му талант, срещу него се изправя грозноватата, но затова пък слабичка Ребека Уест, същата, която е написала статията, но подписана с творческия й псевдоним. „Аз исках да се запозная с Хърбърт. Бях обладана от словото му и желаех да се запозная с него. Това беше единственият начин да го направя и планът ми проработи. Той се хвана на въдицата” – разказва Ребека. Честите отсъствия от дома подсказват на Ейми, че навярно Уелс е в нов любовен период, който ще бъде последван от креватни игри в семейната спалня. Така и се случва. Следва и ново бащинство. Ребека му ражда трети син – Антъни. Романсът между двамата обаче не приключва така коварно, както този с Амбър. Журналистката успява да го задържи до себе си цели десет години. Те пътуват заедно, а като подарък за петата годишнина Ребека подарява апартамент на Уелс в центъра на Лондон. Този апартамент е тяхното малко леговище, в което прекарват седмици, без да излизат. Когато Хърбърт напуска за малко апартамента, той не опустява. Ребека Уест, макар и отявлена мъжемразка, не може да се откаже от игрите с лошите мъже. В капана й попада и самият Чарли Чаплин, с когото тя твърди, че е имала само няколко забавни нощи. „Аз не го исках до себе си, аз го исках единствено в себе си, а когато всичко свършваше, предпочитах да го изритам от леглото и да остана сама. Мразя хъркащи създания край себе си!” – пише журналистката. Разбира се, господин Хърбърт Уелс не остава по-назад в любовните забежки. По Коледа на 1921 г. писателят започва кратка авантюра с колежката на Ребека – Хедвига Хатерник. Макар Уелс да познава добре женската природа, този път неговият нюх остава излъган. Хедвига иска нещо много повече от секс, тя иска да бъде обичана. Така още през първата седмица от тяхното познанство госпожица Хатерник започва да проявява ревнивия си характер и да тормози Уелс дори и през малкото дни, когато е у дома при Ейми и момчетата.

В новогодишната вечер на 1921 г. телефонът, с който отскоро са се сдобили, прозвънява в 17:00 часа. Госпожа Уелс вдига слушалката, от която се разнасят викове: „Кажи му, че ще се самоубия, ако не дойде!”. След което слушалката се затваря и връзката прекъсва. Ейми, която добре знае къде е леговището на мъжа й, решава да отиде сама до там. В 19:00 часа тя е пред красивата викторианска сграда. Качва се на втория етаж и спокойно почуква на вратата на апартамент №4. След като никой не отваря, бутва внимателно бравата. Отключено е. Влиза. Събува обувките си. Маха шапката от главата си и оставя гъстите й коси да се спуснат върху раменете. „Ехо, има ли някой?” – извиква Ейми. Не идва никакъв отговор. Когато открехва вътрешната врата към дневната, пред нещастната съпруга се разкрива неочаквана картина. Тялото на Хедвига Хатерник като своеобразно махало все още продължава да се движи по своята траектория. Конвулсиите на задушаващата се плът карат Ейми да изпищи, но и бързо да се съвземе от ужаса. Обесницата е спасена в близката болница, новогодишната нощ е провалена, а Хърбърт Уелс е въвлечен в шумен скандал, който отеква дълго в печата. Този медиен шум обаче е и реклама за новите му книги, чиято продажба след трагичния случай нараства главоломно. А с това и апетитът му към жените. Самият Уелс, нисък, дебел, оплешивяващ интелектуалец, с малки ръце, писклив глас като на сопранова певица, не веднъж прокламира: „Никога не съм бил голям любовчия!”. Но в битието му се разиграва друг сериал, който напълно противоречи на разума му. Много изследователи на живота на Хърбърт Уелс се опитват да дадат обяснение на този феномен. Включително и собствените му любовници. Може би най-задоволителният отговор на въпроса, защо се случва така, дава руската познайница на писателя Нина Берберова, самата тя писател и историк. В своята книга „Жлязната жена” тя находчиво изтъква: „Той говори за женските права, но е домашен тиранин. Неговият план в любовта, защото в началото на всяко сближаване с жена той има план, е: да обичаш, да бъдеш обичан, да подчиниш, да се научиш да слушаш, бавно и нежно да я затрупваш със своите дела – договори, печатни ръкописи, сметки, преводи, издатели, данъци. […] Да се нарекат отношенията му с жените експлоатация или мъжки шовинизъм би било твърде просто, това отношение е съвсем друго: той не експлоатира жените, той си играе с тях на експлоатация и те му отговарят с игра на робиня, стояща в сянката на гения. И двамата играчи знаят, че само играят, не приемат нещата сериозно. И при мъдрия Уелс, и при мъдрата му приятелка, както и при хората, които виждат реализирани своите измислици, има радост от тази игра. Когато започва да й извива ръцете (а това се случвало често) и започва наистина да се възползва от нея, атавистично опитвайки се сериозно да я подчини на своите капризи, тя си заминава от него. И той страда от тези раздели по-силно, отколкото тя”. 20-те години на ХХ век са белязани и от много лични победи на Уелс. Той пътува често до Америка и Русия, където провежда своите исторически интервюта с Рузвелт и Ленин. Пише неистово, публикува, влюбва се и разлюбва. В средата на десетилетието го застига новината за тежкото здравословно състояние на неговата първа законна жена – Изабел. Тя е изгубила цялото си състояние, останала е на улицата без роднини и приятели. Единственият човек, който е готов да я приеме, е Хърбърт, мъжът, който я изхвърли на пътя. Той я прибира у дома. Ейми и до сега таи в себе си вина, че е била причината за краха на техния брак и вижда в така стеклите се обстоятелства възможност да изкупи греха си. Сега, когато синовете Джордж и Франк са напуснали семейния уют, всеки в стремежа си да създаде собствен такъв, Ейми стои неотлъчно до болната си предшественица. Грижите не продължават дълго. Само година. В една неделна вечер двете седят на верандата, вятърът отнася последните есенни листа от дърветата и създава тиха мелодия след себе си. Ейми, приседнала на пейката, чете на отпусналата се в люлеещия се стол Изабел, която всеки ден се смалява от необяснима болест. Вече няма и следа от предишната й красота, а ръстът й става почти детски. Ейми чете приказката на Хофман „Пясъчният човек”, онзи, който хвърлял пясък в очите на децата, за да заспят, а ако не си затворят очите, той ги крадял и с тях хранел децата си, които живеят на Луната. Да, онази приказка за влюбения Натанаил, който си купил телескоп и който, когато се качил на една висока камбанария със своята избраница Клара, за да гледат от там с телескопа, видял в лицето на Клара друга жена. Приказката за Натанаил, който полудял и се самоубил, хвърляйки се от камбанарията. Тази вечер, докато Ейми чете, Изабел издъхва. Не изминават и две години и на 6 октомври 1927 г. точно до гроба на Изабел зейва нова пропаст, която поглъща тялото на изстрадалата, вечно втора в живота на Хърбърт жена – Ейми. Погребението е скромно. Само тримата мъже в нейния живот – Хърбърт, Джордж и Франк. Когато ритуалът е извършен, свещеникът любопитства защо няма близки и приятели в този последен ден на госпожата. Тогава старият г-н Уелс тихо прошепва: „Нека поне в този ден бъда само неин!”. В живота на писателя обаче отдавна има нова жена. И този път тя наистина е твърде различна, нещо повече – тя никога няма да позволи да бъде негова, защото има много по-висши цели. Тя е Мария Игнатиевна Закревская-Бенкендорф-Будберг, или просто Мура. Родена през 1892 г. в Полтава, Североизточна Украйна, в дворянското семейство на Игнатий Платонович, чиито владения се простират в района на Березова Рудка, тя израства с лична гувернантка и специални учители по немски, английски и френски език. Баща й я омъжва насила през 1912 г. за дипломата Иван Александрович Бенкендорф, който по това време е руски посланик в Берлин. Шест години по-късно по неизяснени и до днес обстоятелства господин Бенкендорф е убит, а това принуждава Мария да се завърне на изток, като се установява в Санкт Петербург. Мура е привлекателна жена, не особено висока, но с изящни черти на лицето, които не могат да оставят безразличен никой мъж. Знаеща как умело да флиртува с връщането си в Русия, тя бързо намира приятели, а и нов партньор. Мура се запознава с британския дипломат, красавец и страстен любовник Робърт Локхарт, който освен всичко друго е и агент на английските тайни служби МИ-6. Шотландец по рождение, той посвещава живота си на Великобритания. А основната задача, която трябва да изпълни при престоя си в Русия, е ясно и точно дефинирана – смъртта на Ленин. Случаят, който е известен като „Заговорът Локхарт”, е припомнян неведнъж. Но в тази афера от 30 август 1918 г. участва и любовницата на Локхарт Мура. Самата тя е вербувана от службите на МИ-6, но официалните документи сочат, че първата й възложена задача идва едва през пролетта на 1917 г. Все още изследователите спорят дали Мура става любовница на Робърт Локхарт по задължение, или между тях припламва истинска любов. Сигурно е обаче, че Локхарт е силно влюбен в нея: „Тя беше аристократка. Да, тя можеше да бъде и комунистка, но никога не би била дребна буржоазка. Голямото й очарование бе, че пиеше като истински руснак. Никога обаче не съм я виждал пияна. Такава е моята Мура – алкохол вместо кръв, но и тогава оставаше истинска дама”. Когато Локхарт попада в подземията на Лубянка, Мура трябва да покаже пълната си жертвоготовност да служи на британското Бюро. Тя трябва да измъкне дипломата. В оскъдната документация по случая е посочено, че Мура използва всички средства – прелъстява служители на ЧК, преспива с пазачите на британеца, участва в „специални събития”, организирани от тайната полиция. Тази смъртоносна игра в рамките на цял месец завършва с реми – руснаците се съгласяват да освободят Локхарт, но само при условие че британците освободят заловения от МИ-6 руски шпионин Максим Максимович Литвинов. След успешната развръзка Мура остава в Русия и става дългогодишна любовница на Максим Горки. Писателят на „Майка” запознава служителката на британските служби с Ленин и Сталин. Тези контакти й осигуряват добре заплатени доноси чак до началото на Студената война. През 1919 г. обаче Максим Горки пътува до САЩ. Там щастливо стечение на обстоятелствата или добре подготвен сценарий го изправя очи в очи с неговия колега по перо – британския писател фантаст Хърбърт Уелс. Малко по-късно това познанство отвежда Уелс до бюрото на Ленин за интервю и до творческото леговище на Максим Горки. Именно там Уелс среща, случайно или не, Мура. Днес все повече изследователи потвърждават думите на американския разследващ журналист и писател Джим Кийт: ,,Хърбърт Уелс е нещо повече от съвременен Жул Верн, какъвто го изкарват историческите справочници. През Втората световна война той е един от невидимите началници на британската тайна служба, а негова любовница е Мура Бенкендорф, една жена, която се определя като ,,може би най-дейната и влиятелна агентка на Съветския съюз, появявала се някога на лондонската политическа и интелектуална сцена”. Каквато и да е истината, едно е сигурно – Мура Бенкендорф влудява Хърбърт Уелс. През 30-те, а и до сетния си дъх той има тайни срещи с нея. Срещи, които вероятно са обвързани както с общи тайни агентурни дела, така и със сексуални приключения. „Не можех да му се наситя. Беше блестящ любовник, съвършен събеседник и знаеше как да обича” – пише секретарката на Максим Горки, а и негова фактическа жена. След кончината на съпругата си Хърбърт предлага брак на своята шпионка Мура, но тя е категорична, че никога няма да му достави това удоволствие. Мура иска своята свобода. Независима, особена и отдадена на работата си, тя не допуска Хърбърт до себе си, освен когато й е необходим. Както никога досега, Хърбърт е наистина влюбен. Може би, защото е отхвърлен. А може би, защото Мура е много умела във флирта. Влюбен е, но не толкова, че да се откаже от плътските удоволствия с други жени. Когато настъпва краят на Втората световна война и когато светът е разтърсен от физическата реализация на неговата литературноутопична рожба атомната бомба, Хърбърт Уелс е на 79 г. Той е останал сам в огромния си апартамент в центъра на Лондон и негов единствен гост е Мура. Тя идва рядко, но затова пък посещенията й са истински празник за самотния писател. Той вече не може да пише. Мура е търпелива с него и старческите му дърдорения. Един ден Съмърсет Моъм случайно среща агентката на МИ-6 Мура и й задава въпроса, как може да обича един грохнал малоумник като Уелс. Тогава тя простичко отговаря: „Не е възможно да не го обичаш, той мирише на мед”. Мура е великолепен играч. Хърбърт Уелс умира на 13 август 1946 г. А ръката му е в тази на неговата любовница. Демоните на писателя обаче са живи в литературата му, за която Томас Елиът казва: „Вярата на Уелс в знанието и разума представлява централен момент в човешкия опит. Той е изключително велика фигура на епохата си и трябва да признаем неговото формиращо въздействие върху умовете и въображението на безброй хора, върху обществото като цяло. Това е особено важно в този решителен момент от историята, в който живеем и който Уелс в някаква степен беше предсказал”.