Мисля си тези дни за едни хора, които с уважение наричаме "хора  на "духа", "творци", "интелектуалци".  Гледах как едни писатели, режисьори, актьори, певци, скулптури, доста от тях несъмнено талантливи, се бяха подредили чинно около властта. Очите им излъчваха обожание, а ръцете им бяха силно протегнати напред в очакване да получат поредната облага. Заради която всъщност и изобразяват обожание. Сигурен съм, че властта ще ги възнагради подобаващо. Както и досега го е правила. Властта обикновено възнаграждава тези, които й правят услуги. Макар че ги презира. Нормално е да презираш тези, които ти се умилкват. Гледах тези угодни на властта "интелектуалци" и "творци" и си мислех, че те всички обичат да описват себе си като "свободомислещи", "независими" и, разбира се, "десни". В тяхната автоапология десният човек е символ не просто на мъдростта, но и на почтеността, на морала.

Докато гледах тези десни "хора на духа", си представях едни техни предходници. Пак творци и интелектуалци, само че живели в социалистическа България през 60-те или 70-те години. Те гледаха тогавашната власт със същия пиетет, с който днешните им следовници гледат днешните управляващи. Предишните обсипваха с похвали Тодор Живков и свитата му, сегашните венцехвалят Бойко Борисов и свитата му. Днешните се наричат "антикомунисти" и "либерали". Но ако бъдем честни, трябва да ги наречем по един единствен начин - лакеи.

Днес отбелязваме 30-та годишнина от първия демократичен протест в новата ни история - шествието, организирано от "Екогласност" в София на 3 ноември 1989 г. Покрай това се сетих за един друг протест срещу тогавашната власт, много по-ранен и малоброен. На 6 февруари 1974 г. Съюзът на българските писатели, най-мощната и близка до властта творческа организация в социалистическа България, излиза с декларация, заклеймяваща труда на съветския писател и дисидент Александър Солженицин "Архипелаг Гулаг". Разбира се, присъстващите писатели са призовани да се присъединят към заклеймяването. Всичко го правят. С изключение на няколко души. Струва си да припомним имената им - Валери Петров, Радой Ралин, Благой Димитров, Христо Ганев, Гочо Гочев, Марко Ганчев. Заради този протест несъгласните са изключени от Съюза на писателите, а партийните членове са изключени и от партията. Събратята им творци сигурно са ги гледали с недоумение - как може да протестират, когато всичко е решено на най-високо ниво, защо си създават проблеми? И наистина, много малко бяха протестиращите български творци преди 1989-а година. Огромното мнозинство предпочиташе да пази хляба, а не името си. Затова и нямаме нито български Александър Солженицин, нито български Вацлав Хавел.

За сметка на това имаме безброй "творци" и "интелектуалци", които обичат властта. Които са готови на колене да пълзят пред нея, само и само тя да ги ощастливи с поредния златен дъжд под формата на субсидия, спонсорство или грантове. Да, десните "интелектуалци" и "творци" ще ви кажат, че материалното изобщо не ги интересува. Че те обичат властта заради нейната принципност. Заради това, че ни пазела да не ни изядат комунистите. Или Путин. Хубаво. Само че подобни оправдания няма как да изправят приведените гръбнаци на навъртащите се около властта "творци" и "интелектуалци". А сред тях наистина има талантливи хора. И това е най-тъжното.