Те са част от нас и около нас, но никой не ги забелязва. Защото са дълбоко маскирани като „гражданско общество” и „демократични намерения”. Истината за мрежовите войни обаче постепенно пробива официалното неведение…
 
Всеки инструмент е оръжие, ако го държиш правилно. Психологията на убеждението – също. Да устано­виш стратегически контрол върху една държава без използването на познатите класически средства за водене на вой­на като армия, оръжия, военно нахлуване и оку­пация е част от постмодерните технологии за придобиване на ресурси и територии. Узурпира­нето на властта в една държава или присвояване­то на нейната територия става по толкова фин и перфиден начин, че противникът (обикновено държава с все още неопустошен суверенитет) раз­бира, че всъщност се води война, едва когато е загубил всичко.

Може да се каже, че мрежовите и информационните войни са комплексна технология за промяна на световната ситуация чрез изменение на масовото съзнание.

Както казва американецът Джон Стейн, автор на книгата Информационната война: „Цел на тази война е съзнанието, особено съзнанието на тези, които взимат ключовите решения”. Това е когнитивна война, тъй като оказва влияние върху процеса на взимане на реше­ния у човека и върху структурата на неговите разсъждения. Всичко започва от там, че още пре­ди края на Студената война цялата територия на планетата е обявена за зона на американските интереси, което притиска военните стратези на САЩ да помислят за нови средства за въз­действие върху една държава освен традиционно възможната военна интервенция.

Една постмодерна съвременна „доброжелателна империя” не може да използва древната схема за приобщаване на територии чрез въвличането на многомилионни армии във всички части на света, да не говорим, че това практически е невъзможно. Америка не желае и не може да е окупатор в класическия смисъл на думата. Затова Америка „настоява” за „доброволно приобщаване” на света към нейните ценности през доктрината на глобализацията. Инвазията се води под предлог за развитие на демокрацията и либерализма. Нещо като думите на Тацит: „Те организират клане и го наричат мир” . И понеже никой не може да отрече „демократичните ценности” като най-справедлива и висша възможност за организиране на едно общество, пробивът на чуждия терен вече е направен.

Захватът на властта се осъществява постепенно през обществените нагласи за това какво трябва или не трябва да се прави, кое е полезно за демокрацията и пазарното отваряне и кое не е и т.н. Именно затова комуникационният процес е фундаментът на информационно-психологическата война. Тя представлява проникване в съзнанието на противника. В резултат обектът смята, че сам взима определено решение, но всъщност е дълбоко манипулиран по начин, който той изобщо не е способен да осъзнае. Във века на съвременните технологии човек съставя собственото си мислене през поредица от екрани – телевизионен, компютърен, от екрана на мобилния телефон и пр. Оформя се т.нар. екранно съзнание, където медийната картина е основание за абсолютна истина. Доверието към екрана води до унищожаване на собствената идентичност. Участието на медията в собственото Аз е толкова пълноценно и неконтролируемо, че това е начин, по който съзнанието на гражданите може да бъде обработвано елегантно и без особена съпротива. Но дори и масовото съзнание да бъде насочено в желаната посока, войната още не е спечелена, ако няма инфилтрация и натиск към властта.

Мрежовите войни са войни на ума, не на силата. На определен етап от битката за сваляне на суверенитета постепенно изчезва необходимостта да се поддържа „опозиция” в една държава, обект на инвазия. Ударът е претеглен директно в целта. Сътрудничеството по източване на ресурсите и прокарване на наднационалните интереси е съгласувано направо с властта. Ако бъдат спечелени администраторите на режима, отпада необходимостта от финансов съпорт на „опозиционната партия”, макар че е приятно тя да създава нужния идеологически фонов шум. Страната агресор просто се договаря с някои „правилно мислещи” лица от политическия елит, които могат да бъдат привлечени по идеологическа, лично-перспективна или чисто финансова линия.

Информационно-психологическите войни не биха били ефективни, ако не използват мрежова структура за въздействие върху властта. Не само обществото трябва да бъде убедено, но и властта трябва да бъде принудена да действа съобразно чуждите кукловоди. Затова тези войни в определени свои характеристики могат да бъдат наречени „мрежови войни”. Тъй като ударната им сила основно минава през изграждането на мрежи за влияние. Така в държавата-обект-на-инвазията наред с официалната система на управление започва да функционира и паралелна система на управление чрез множество агенти, инфилтрирани в прокуратурата, властта, съда, чрез мрежата от неправителствени организации, грантополучатели и т.н. В момента е налице мощна мрежа от неправителствени организации, които оказват решаващо влияние върху световната политика, финансовата система и икономиката. Те определят външния и вътрешния курс на развитие на една държава, социалната й политика и кадровите решения. Често ключовите министри, шефовете по сигурността или самият премиер на държавата обект се оказват „специално подбрани”, с богат предишен опит в международни НПО или просто надеждно индоктринирани в правилната посока хора. Поставянето на съзнателни или несъзнателни „агенти” на ключови позиции е част от тактическата схема, с която мрежата е ефективна. Мрежа се явява всяка среда, през която можеш да получаваш и да прокарваш информация. Мрежите обикновено са съставени от НПО, обществени организации, фондове, институти, които се ангажират да разпространяват определени възгледи, както и конкретни политически и икономически интереси на чуждата държава, чиито финансови донори ползват.

Мрежовите войни много напомнят на стратегическия конфликт на една нация против друга. Само че те протичат през комуникационните и културните системи на обществото. Създава се вълна на „самоиндуциран” протест срещу властта, който нараства под въздействието на т.нар. „психоза на съучастието”. След края на Студената война наднационалният капитал измества ролята на чистия държавен интерес в страната агресор. Зад външните политики на окупиращата държава прозират откровено целите на корпоративния капитал. Държавата и нейният административен ресурс се превръщат в инструмент за действие от страна на влиятелни групи. Поначало във финансирането на мрежите основен дял заемат частните капитали, които създават своите фондации, институти и фондове с „идеални цели” за развитие на демократична среда.

Доброжелателната империя

Конкретните удари срещу държавата обект се нанасят през реално функциониращи клетки на мрежовата структура. Тъй като това е война от съвсем ново поколение, където основният инструмент е самото общество, много важен е „принципът на роенето” – голям брой разсеяни из обществото структурни единици, които имат способността бързо да се обединяват за нанасяне на конкретни удари и след постигане на целта отново да се разсейват и приспиват. Аморфен, но блестящо координиран способ за нанасяне на удари от „неочаквано” съвсем различни сектори на обществото в конкретна набелязана цел. Това принуждава властта да се съобразява с обществената и медийната инвазия по определен казус и да реагира съобразно обществените нагласи. Особеност на „мрежовите войни” е самата „воюваща структура”, която няма ясно изразена йерархия. Тя се състои от отделни, автономни организации, чиито клетки са свързани не по вертикала, а по хоризонтала. Обединителният мотив са убежденията. Тези участници се управляват и командват през техните собствени възгледи. Те биват истеризирани, когато е нужно, или приспивани, когато трябва. Най-голямата ефективност на мрежовите войни идва от това, че те са съвършено маскирани зад „универсално добри намерения”. Затова, да се пребориш с такава мрежа, е практически невъзможно. Тя няма един център на управление, с унищожаването на който можеш да разрушиш системата за нападение. Не. Напротив, центровете са динамични и променливи, а всяка организация влиза в мрежата със свои собствени лидерски функции. Организациите работят автономно, на пръв поглед те изглеждат несвързани и локални, но тяхното общо взаимодействие в крайна сметка има регионален и глобален характер.

Мрежовите инвазии създават сред населението цели общности с ментално блокирано съзнание в определени посоки, общности, които се индоктринират групово и се управляват бързо и лесно чрез социално заразно поведение. Но най-важната точка в стратегиите на мрежовите войни е да се постигне пробив в аналитичните ресурси на държавата. Държавата става неспособна да се защитава, властта и службите не могат да разпознават, нито пък да противодействат на външната аналитична агресия.

Мрежови войни
Тези центрове клетки произвеждат множество „вербувани” хора на всевъзможни позиции през всевъзможни програми, обучения, грантове, семинари, изобщо образователни и комуникационни активности, които обхващат огромна социална база, най-вече в частта на създаващите общественото мнение. Финансирането на мероприятията има за цел да произвежда „правилно мислещи” граждани, да приобщава социална маса, която след това естествено се инфилтрира по високите етажи на обществената стълбица. Тоест отглежда се елит. Който по естествен начин обслужва сферата на интереси на своите отдалечени и неясни ментални и буквални дарители. Агентура на влиянието. Интелектуално ядро, около което постепенно се събира управляема тълпа. След основното трасиране на подобна мрежа, която разпръсква влияние, в страната-обект-на-инвазия вече не представлява никаква трудност да се подготвят „недоволства”. Изследователите в социалните науки вече могат да изчислят с математически методи решаващия момент, когато мнението на непоколебимото малцинство едва от 10% може да стане мнение на мнозинството, което преди това не е споделяло същите възгледи. Съществува добре изяснена технология за разпространяване на убежденията. При постоянния сблъсък с противоположното мнение хората отначало започват да се съмняват в своите собствени възгледи, а по-късно постепенно изцяло приемат новите идеи и даже започват сами да ги разпространяват. Така при много интелигентно и активно малцинство могат да се постигнат бързо овладяване на мнозинството и драстична смяна на обществените настроения. Технологията е отработена още в последните години на Студената война, когато Джоузеф Най въвежда понятието „мека сила”.

Джоузеф Най е бивш декан на Факултета по политически науки в Харвард и специалист по национална сигурност и международни отношения. Той е автор на редица книги, в които излага тезата си, че културната инвазия сама по себе си може да бъде достатъчно силен инструмент за промяна на една система. В основата на т.нар. „мека сила” стои принципът на съблазняването, а не на принудата. Пример за подобно въздействие е встрастяването на младите хора, живеещи в затворените комунистически режими, по западната музика и западния лайфстайл. Специалистите по „мека сила” подчертават, че демонстративно щастливата потребителска култура на Запада всъщност е унищожила комунизма. Технологията на „привличането” работи. Тя по известен начин е вплетена и в психологическата тактика на „мрежовите войни”. Затова там се използват като прикритие безупречни фрази за „демократични ценности”, „граждански права”, „развитие на публичната среда”, „политически и пазарни свободи” и пр., което изначално парира всяка възможна съпротива срещу представителите на тези мрежи. На пръв поглед всичко звучи чудесно, нещо като пътуване към благоденствието. Много късно обаче се разбира, че фалшивите фрази, с които са се окичили различните организации от мрежата, нямат нищо общо с резултатите, които дейността на тези организации предизвиква.

Доброжелателната империя А резултатите са: разграждане архетипа на страната, сломяване на енергията на мисълта, разпадане на населението на противоречащи си атоми, обединени от общо безразличие, необратима десуверенизация на държавата, пробив в аналитичните ресурси на службите за сигурност, обезличаване на националната управленска власт, чиято единствена роля започва да се свежда до обслужване и администриране на глобалните интереси на чуждия капитал, и т.н. Поради подвеждащото прикритие „за демократични ценности” техниката на мрежовите войни се разпознава трудно и обикновено в „разгражданата страна” отсъства своевременна национално отговорна реакция, тъй като става дума за въвеждане в заблуждение на широки маси от хора. Основна цел на „мрежовите войни” е да се придобият стратегическите ресурси на дадена държава, при това тези ресурси се предават от елита на страната-обект-на-агресията буквално доброволно, тъй като тези действия се възприемат не като „загуба” за държавата, а като „път за развитие”. Още повече, че въпросният елит се насочва към „верните решения” от една сериозна система от външни влияния през международните структури на трансграничната олигархия. Ето защо „мрежовите войни” представляват жестока битка за съзнанието на хората, да се манипулира мисленето им, да бъдат превърнати в биомаса, която не разпознава правилно от неправилно, истина от неистина, кое е загуба и кое полза, хора, които в името на фалшиви фрази и словосъчетания от думи остават напълно слепи за истината, която ги заобикаля. Проблемът е огромен. Първо трябва да се осъзнае, разбере и развенчае тази мрежа от структури, работещи срещу националната сигурност на страната, и чак след това да се мисли за някакво противодействие. За целта службите по сигурността трябва да отчетат ново поле за инвазия, нова заплаха. Обаче фактите показват, че инфилтрацията и просмукването започват най-напред именно там, в службите за сигурност, които трябва да пазят нацията, суверенитета и държавната власт…