Обединена Европа преживя тежко финансовата криза 2007-2009 г. и излезе изтощена от нея. Един от слабите елементи в конструкцията на Европейския съюз стана банковата система. С идеята за по-нататъшно укрепване на икономиката на ЕС, през 2012 година бе предложено да се създаде банков съюз. Като цели бяха оповестени разработването и внедряването на общи норми в дейността на банките от всички страни, членки на съюза, установяването на общоевропейски контрол над работата на банките и обезпечаването на функционирането на банковата система без подкрепа от страна на държавите.

Последното бе особено важно, тъй като по времето на кризата 2007-2009 г. на западните държави им се наложи да хвърлят гигантски суми от своите бюджети за спасяването на „потъващите“ банки. Феноменът „държавна подкрепа“ дори бе наречен „банков социализъм“. От началото на 2007 година държавите от ЕС започнаха да заделят пари за проблемните финансови организации – над 675 млрд. евро (757 млрд. долара) във вид на капитали и кредити, както и 1,3 трилиона евро във вид на гаранции. На срещите на върха Г-20, Г-8, Г-7 и други международни форуми в периода 2009-2011 г. лидерите на ЕС тържествено се кълняха, че това повече няма да се повтори, че не държавата и данъкоплатците са длъжни да спасяват банките, а някой друг.

Рождената дата на Банковия съюз на ЕС е 15 април 2014 година. В този ден Европейският парламент приема три закона (директиви):

1) за преструктурирането и реорганизацията на банките;

2) за изграждането на единен механизъм относно санкциите на проблемните банки;

3) за създаването на единна система за гаранции на банковите влогове.

На 4 ноември 2014 година е създаден Общоевропейският банков надзор, чиито функции поема Европейската централна банка (ЕЦБ). Истината е, че на него му е възложена задачата да осъществява надзора само над най-големите банки в Евросъюза, чийто брой е фиксиран на 130. Останалите банки, за определен период от време, са задължени да останат под надзора на собствените си централни банки и други финансови регулатори.

Одобрението на новите подходи към управлението на банковите сектори започва още преди самото официално учредяване на Европейския банков съюз (ЕБС). Имам предвид така наречения „кипърски експеримент“. През пролетта на 2013 година в Кипър имаше съкрушителна банкова криза. Една от причините за това бе преструктурирането на гръцкия суверенен дълг. В своите портфейли кипърските банки имаха много голямо количество гръцки държавни ценни книжа. В резултат на това активите на кипърските банки рязко се обезцениха и възникна реална заплаха от банкрут. Европейската комисия и Европейската централна банка предложиха на кипърските банки сами да спасят себе си – без да прибягват до помощ от държавата. Тоест, да потърсят от акционерите (инвеститорите) и от клиентите си парите, необходими за финансовото им оздравяване. Тогава кипърските банки бяха спасени, но с цената на частична експроприация на средствата на собствениците. Брюксел и Франкфурт не обясниха как се съотнася това към принципа за неприкосновеността на частната собственост. На професионалния език на финансистите подобна операция се нарича bail-in (потъващата банка сама спасява себе си). За разлика от традиционната схема bail-out (когато държавата хвърля спасителен пояс на потъващата банка). След всичко това във всички нормативни документи на Европейския съюз, реграментиращи създаването и функционирането на Европейския банков съюз, принципът bail-in отиде на заден план.

За три години бе направено твърде малко от планираното в директивите на Европарламента на 15 април 2014 година. Беше прието решение за създаването на механизъм за преструктуриране на европейските банки (Single resolution mechanism - SRM). Предвиждаше се механизмът да започне да действа от 1 януари 2016 година, но за да заработи, се изискваше сформирането на Единен фонд за преструктуриране на проблемните банки от Еврозоната (Single resolution fund - SRF). Предполагаше се, че фондът ще бъде изграден за сметка на отчисленията на банките участнички в Единния механизъм – в размер на 1% от средствата на депозитите – и стойността му трябваше да възлезе на 55 млрд. евро. До ден днешен обаче страните не успяват да се договорят за квотите и другите технически „детайли“. В крайна сметка и до днес фондът е празен.

Още един елемент на Единния механизъм – Единният съвет за преструктуриране на банките (The Single Resolution Board – SRB). SRB дори няма изпълнителен орган, който да се занимава с решенията му, това са принудени да правят органите на националните държави.

Доста интересни неща могат също така да се разкажат за реализацията на решенията в частта им за създаване на единна система за гарантиране на банковите влогове, формиране на общоевропейския банков надзор, преструктуриране на европейските банки и т. н. Изводът е един: ЕБС някак си се е родил, но не проявява признаци на живот. И увреденото новородено скоро може да умре. Повод за подобни размисли ми дадоха последните събития в Италия. Банковата система на тази страна е в лошо състояние. Обемът на просрочените кредити на италианските банки през миналата година се оценява на 360 млрд. евро като тук влиза сумата на безнадеждните кредите – 200 млрд. евро (15% от БВП на страната). В особено тежко положение се оказаха осем италиански банки, които трябваше спешно да се спасяват или да се обяви банкрутът им. Рим неведнъж се е обръщал и към Брюксел (Европейската комисия), и към Франкфурт (Европейската централна банка) с молба италианските банки да бъдат подпомогнати, но вместо помощ получи предупреждение в никакъв случай да не използва схемата bail-out за спасяването на банките. Тоест държавата да не подкрепя по никакъв начин потъващите банки.

Рим обаче не се вслуша в предупрежденията. През юни стана известно, че има решение на италианското правителство за спасяването на две венециански банки: държавата да плати 5 милиарда евро и да даде гаранции за сума до 12 милиарда евро на най-крупната банка с дребни инвеститори Intesa Sanpaolo, за да може тя да погълне рухналите Popolare di Vicenza и Veneto Banca. Активите на банкрутиралите банки ще бъдат разделени на две части: добри и лоши. Вторите ще бъдат приведени в баланса на така наречената „лоша банка“ (Bad Bank), а първите разчита да получи банка Intesa Sanpaolo. Очаква се да бъдат закрити около 600 отдела на двете банки, при което 3900 души ги очаква уволнение. Намесата на държавата гарантира останалите работни места и спасяването на спестяванията на почти 2 млн. вносители, както и финансовите средства на 200 000 предприятия и фирми. На 26 юни фалиралите банки възобновиха дейността си, под ново име в рамките на Intesa Sanpaolo.

Взетото от италианското правителство решение рязко се различава от неотдавнашното спасяване на най-голямата банка в страната Santander от проблемния кредитор Banco Popular. Santander заплати за поглъщането 1 евро, но пое проблемните кредити на застаналата на прага на краха финансова институция; в същото време бремето на разходите легна на плещите на акционерите и дребните инвеститори (собственици на облигациите в банката). Тоест, бе приложена схемата bail-in, при което се наложи да се мобилизират средствата дори на вносителите на потъващата банка.

Решението на правителството на Италия за спасяването на банките Popolare di Vicenza и Veneto Banca предизвика силно възмущение в Брюксел. Германският евродепутат Маркус Фербер заяви, че Италия е нарушила правилата. „Това ще убие банковия съюз. Това лишава от смисъл по-нататъшната интеграция“, заяви Фербер.

Всичките тези събития хвърлят сянка и върху Европейскта централна банка като институция за общоевропейски банков надзор, който е обслужил дейността на Banca Popolare di Vicenza и Veneto Banca, и докрай ги е считал за платежоспособни. Недоволни имаше и в Италия. „Посегателство над парите на данъкоплатците“ – така по-голямата част от депутатите в италианския парламент нарекоха решението на правителството. Възмутиха се и акционерите, и хората с облигации в банка Banco Popular, смятайки, че са постъпили несправедливо с тях.

Впрочем, в началото на лятото на тази година италианското правителство води преговори с Брюксел за спасяването на третата по големина банка в страната – Banca Monte dei Paschi di Siena SpA – чрез предпазна рекапитализация. (Предпазната рекапитализация представлява вливане на собствен капитал в платежоспособна банка от страна на държавата, когато е необходимо да се преодолеят сериозни сътресения в икономиката на държава членка на ЕС и да се запази финансовата стабилност. Тя е извънредна мярка, която зависи от окончателно одобрение съгласно рамката на Европейския съюз за държавна помощ и не е предпоставка за започване на преструктуриране на банката.)

Monte Paschi е основана през 1472 година в Сиена и се смята за най-старата банка в света. Недостигът на капитал на банката бе оценен на 8,8 милиарда евро. В началото на юли 2017 година стана известно, че въпросната финансова институция е преминала под контрола на държавата след като в нея са били налети 5,4 милиарда евро бюджетни средства. Тя представи план за реорганизация, която трябва да се осъществи през следващите четири години – предвижда се съкращаването на персонала с около 5,5 хиляди души, намаляване на заплатите на топ-мениджърите, закриването на 600 отдела и продажбата на невъзвратимите кредити на обща стойност 28,6 милиарда евро до 2021 година. Ако се вярва на прессъобщенията на банката, през 2021 година тя възнамерява да получи чиста печалба в размер на над 1,2 млрд. евро и достигне доходността на акционерния капитал до 10,7%.

Като цяло днес Италия демонстрира на Европа „лош пример“ за спасяване на банките. Брюксел и Франкфурт се опасяват, че той ще стане заразителен за другите страни членки Европейския съюз и Европейския банков съюз. Излизането на Великобритания от ЕС, която изигра съществена роля при формирането на ЕБС, също ще допринесе за дестабилизирането на банковата система. Още през 2011 година ЕС взе решение за създаване на банков регулатор на Европа – европейска служба за банков надзор (European Banking Authority – EБО; Европейски банков орган). Офисът на ЕБО бе установен в Лондон. Не бяха обаче ясно разграничени пълномощията на ЕБО, ЕЦБ и другите регулатори в Европейския съюз. Понастоящем се решава въпросът за преместването на офиса на ЕБО на континента. За правото да бъдат домакини на ЕБО се борят Париж, Франкфурт, Рим и други градове от континентална Европа. Най-вероятно все пак офисът ще бъде позициониран във Франкфурт.

Конкуренцията на европейските столици за правото да вземат на своя територия офиса на ЕБО изглежда като миша врява на фона на реалните заплахи за банковите системи на европейските държави. Сега абсолютният обем на „лошите“ кредити на банките от ЕС се оценява на 1 трилион евро (около 1,1 трилион щатски долара). Освен просрочените и безнадеждните кредити, в портфейлите на европейските банки има огромно количество други „лоши“ активи. На първо място това са „токсичните“ дългови книжа – ипотечни, а също така, държавните облигации на Гърция и редица други закъсали страни.

„Лошите“ активи в банковия сектор бързо нараснаха след финансовата криза от 2007-2009 години, а с програмата си за  „количествените улеснения“ ЕЦБ маскира увеличаващите се рискове. Сега тя е удължена до 31 декември 2017 година, но от април насам, за три месеца, обемът на изкупените книжа на Европейската централна банка е спаднал до 60 милиарда евро месечно. ЕЦБ не може до безкрайност да помпа Европа с продукция от своята печатница. А ако печатницата на ЕЦБ спре, банковата система на Европа ще рухне.

 

Автор: Валентин Катаносов

Източника: fondsk.ru

Превод: Елена Дюлгерова