Неоосманистите разглеждат съществуването на България и балканските страни като историческа грешка
Властите в Турция удържаха победа на исторически референдум. Резултатите от епохалното допитване анулират делото на Кемал Ататюрк и връщат Балканския полуостров 100 години назад във времето. Ако човек хвърли бегъл поглед върху турската преса, може да остане с впечатлението, че Османската империя не се е сринала през 1922 г. и султанската династия никога не е била изпращана в изгнание. В турската културна област процъфтява атмосферата от бившия османски халифат. Любимите на възрастните хора сапунени сериали идеализират социалните порядки в империята, а документалните филми разхождат зрителите из коридорите на истанбулските дворци и ги потапят в султанската политика.
Като победител от проведения на 16 април конституционен референдум, който ще даде на Турция президентска институция с безпрецедентни за демокрациите в света правомощия, Реджеп Тайип Ердоган се приготвя да упражнява власт, невиждана от времената на османските султани. В бъдеще Ердоган ще ръководи страната от новопостроен от него замък – грандиозен палат с 250 спални помещения, четири пъти по-голям от Версайския дворец, чийто килими струват над 10 млн. долара, а отоплението на многобройните СПА-центрове, басейни и луксозни помещения излиза на турските данъкоплатци 1 млн. долара годишно.
Османската символика, използвана от днешните управляващи, далеч не е ирационален блян по отминалото време, нито предизборен трик, а политическа реалност, която засяга най-много България и балканските страни. Синтезът на ислям и политика е квинтесенцията на ислямския халифат, а османските султани са именно халифи - владетел на светите градове Мека и Медина. Важно е да се знае, че според политическия ислям единствената легитимна форма на управление на мюсюлманския свят – т.нар. Ума'а, е халифатът, а османските султани като халифи са наследници на политическата власт на пророка Мохамед.
Със своята дългогодишна политика Реджеп Ердоган и близките до него в Партията на справедливостта и развитието (ПСР) правят опит да заличат цял един период в историята на своята страна, продължил близо 100 години – времето на модернизаторския кемалистки проект. Моментът, от който поправките в конституцията ще започнат да действат, съвсем не е избран случайно. Разширените правомощия на турския президент в законодателната, изпълнителната и съдебната власт, превръщащи го в едноличен лидер, ще влязат в сила в края на 2019 г. – точно сто години след началото на успешния поход на Кемал Ататюрк. Знакът, който дава Реджеп Ердоган, е недвусмислен - светският режим на кемалистите е историческо недоразумение, което е отклонило страната от правия път. Опитът за "озападняване" на Турция и приемането ѝ като част от европейската цивилизация се разглежда като неуспех.
Преди 100 години "бащата на съвременна Турция" обаче не мисли така. През 1919 г. един от лидерите на турския "вестернизъм", Мустафа Кемал, се опълчва срещу катастрофалния за империята ход на събитията и трасира новия европейски път пред своята страна. Със Севърския договор Османската империя е окончателно лишена от европейски и близкоизточни владения, а в Анадола се настаняват държавите на кюрди, арменци и гърци. Кемал Ататюрк отхвърля самата идея за османската държава – синтеза между ислям и политика и така скъсва с миналото на халифата. Въпреки че е осъден задочно на смърт от османските власти, Ататюрк свиква в началото на 1920 г. собствен парламент и така поставя началото на Република Турция. Властта на султана е разрушена, а новият режим е подчертано светски и европейски. Като по чудо кемалистите успяват да спасят страната от неминуем разпад. В следващите 100 години кемализмът извършва дълбоки политически, социални и икономически реформи и превръща новосъздадената върху руините на Османската империя Република Турция в модерна, светска и европейска национална държава. Републиканците в Турция доказват, че европейските политически идеи на Модерността не противоречат на изповядването на исляма.
Днес Реджеп Тайип Ердоган и съратниците му в неоосманистките кръгове са на път да сложат край на епохата на кемализма и да върнат хода на събитията със 100 години назад, когато Османската империя все още съществува. Много от анализите, включително в западната преса, наблягат върху тезата, че с одобрените на референдума конституционни промени Ердоган се превръща в диктатор. Това разбиране е погрешно. Събитията, които наблюдаваме в съседна Турция, не могат да се подведат под понятийния апарат на модерните западни политически доктрини поради една проста причина – днешните управляващи кръгове в Анкара отхвърлят „Стара Турция” и самата принадлежност към европейското семейство и налагат цяла една самостоятелна парадигма. Неофициалната идеология на елита в Турция е доктрината на неоосманизма, според която Турция не е европейска светска република, а наследник на ислямския халифат – Османската империя.
Безпрецедентното за демократична държава разширяване на президентските правомощия обаче, е само кулминацията на един процес, който протича интензивно в последните години - реставрацията на османското наследство. Ислямската реставрация не започва и не завършва с Ердоган. Основите на ислямското завръщане са поставени далеч преди харизматичния турски лидер от премиерите Тургут Йозал и Неджметин Ербакан. Управлението на Неджментин Ербакан в периода 1996-1997 г. е свързано с първите конституционни промени, нанесли удар върху институциите на кемаловата светска република и отворили вратата за завръщането на религията в обществения и политически живот. През 1997 г. обаче военните, които са пазители на републиканските традиции на Ататюрк, се намесват и принуждават Ербакан да подаде оставка. Учредената от него Партия на благоденствието е забранена, но именно от нея израстват днешните ислямистки и неоосманистки политически ръководители на Турция. Сред активните членове на Партията на благоденствието през 90-те години е и Реджеп Ердоган, който е последователно ръководител на организацията в Истанбул и неин кмет на града.
Властта за Ердоган не е самоцел, а инструмент по пътя на възраждането на Османската империя. Както той малко нескопосано обясни непосредствено след референдума, новото конституционно управление ще ползва не персонално него, а системата на неоосманската власт. "Аз съм смъртен и мога да умра във всеки момент", заяви Реджеп Ердоган. В последните години от управлението на турския лидер целенасочено се демонтират светските институции на кемализма, които отстъпват място на религиозните ордени и учреждения. От политическата сцена беше отстранен гарантът за светския характер на републиката – военните, а образователната и съдебната система преминаха в ръцете на религиозните среди. Турция се ислямизира.
В битката си срещу установения от кемалистите светски режим днешните неоосманисти и ислямистите поддържат идентични позиции. В качеството на програма за политическо управление и обществен живот съгласно Шериата, ислямизмът и неоосманизмът са дори неразривно свързани. През 2014 г. възмутени родители излязоха по улиците на турските градове срещу решението на правителството да запише 40 хиляди ученици в държавни религиозни училища (imam-hatip, бел.авт.) независимо от желанието на родителите. От идването на власт на ПСР на Ердоган броят на децата в тези училища се е увеличил от 63 хиляди до над 1 милион. Знаците за ислямизацията са навсякъде – от министри, които заявяват, че мястото на жената е вкъщи като майка, религиозно обучение на младите, до телевизионни предавания, популяризиращи неоосманска култура. В последните месеци в медийна звезда се превърна Нилхан Османоглу, внучка на османския султан Абдул Хамид II, която подкрепи референдума на Ердоган и дори предяви наследствени претенции към Галатасарайските острови на Босфора.
С резултатите от референдума на 16 април управляващите елити в Анкара подпечатаха триумфа на неоосманизма във вътрешната политика. Това, което е особено тревожно за нас обаче, са външнополитическите проекции на неоосманизма (повече в бр. 33 и бр. 36 на сп. a-specto). За България изводите рисуват сурова картина. Въпреки блоковото противопоставяне в годините на Студената война и някои търкания в двустранните отношения от последните две десетилетия, София и Анкара се разбират добре поради една проста причина – както кемализмът, така и българският социализъм или българската либерална демокрация са идеологии, рожби на европейската модерност. Макар и с различни култури, религии и обичаи, двете страни в последните десетилетия споделят общи принципи на републиканизъм, секуларизъм и модерен национализъм, основан на равни граждански права. В това отношения идеалите на Васил Левски за „чиста и свята република”, в известна степен се припокриват с възгледите на Кемал Ататюрк.
Апостолът на свободата развива тезата за правовата „демократска република”, в която „българи, турци, евреи и пр. щат бъдат равноправни във всяко едно отношение, било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото било – всички щат спадат под един общ закон, който по вишегласието на всичките народности ще се избере”. Същите идеи са заимствани като градивен материал за новата Република Турция от Ататюрк, който подобно на Васил Левски жадува краха на османската власт. Просветителските идеали на европейската модерност вдъхновяват двете страни, за да докажат, че въпреки тежката историческа обремененост на региона е възможно създаването на светски обществено-политически модел, гарантиращ прогрес и религиозен мир.
Залезът на кемализма в Турция и възходът на неоосманизма неизбежно позиционират София и Анкара като съперници на политическото поле. Нещо повече. България е изправена пред екзистенциална заплаха. За неоосманистите съвременната българска държава е историческа грешка - неуспешен политически проект, който е отнел ядрото на Османската империя – териториите на т.нар. Румелия. Когато боят е неизбежен, трябва да си готов да удряш пръв и рано или късно България ще бъде принудена да действа. Днес съществуват два идейно-политически проекта, които могат да бъдат противопоставени на новата Висока порта – правовата „демократска република” на Левски в съвременния дискусионен прочит на либералната демокрация и „православното царство”, което "да издигне отново сваления кръст над "Света София" в Цариград.
В първия случай съюзници могат да бъдат светски настроените турци, които, както показа референдумът, са половината от населението на нашата югоизточна съседка. Кемалистка Турция е смъртоносно ранена, но не е загинала. Въпреки репресиите, на които са подложени инакомислещите, те далеч не са маргинална опозиция, а влиятелните прослойки на средната класа, интелигенцията, академичните среди и образованите млади хора. В случай, че България реши да се противопостави на неоосманистките аспирации, в лицето на българските изселници София може да открие безценен съюзник в битката за правова държава, върховенство на закона и мир в региона. България трябва категорично да преустанови практиката да предоставя на Високата порта репресирани от режима граждани, както беше в казуса "Буюк", и да е готова за сътрудничество със светски настроените политически и икономически елити.
Политика, лишена от сериозен ресурс и поддръжка, обаче не е в състояние да се превърне в успешно противодействие. България днес е член на Европейския съюз - организация, която декларира придържане към принципите на демокрацията и правата на човека. В този смисъл София има златна възможност да използва позициите си в Брюксел като бъде проактивна страна в изработването на европейската стратегия спрямо новите турски реалности. Ако не го стори, бъдещето пред единството и суверенитета на страната ни изглежда несигурно. И в двата случая новите реалности са факт – Балканите се завръщат в геополитическите условия от началото на XX век.