След срещата между Путин и Ердоган в Москва напрежението в Идлиб спадна. Но взривният потенциал остана. Турция отново разбра, че с Русия шега не бива. Руснаците действат инерционно. Те не са толкова реактивни като англосаксонците. Както ми беше казал преди години един руски колега: „Когато ръкопляскаме стигаме до култ към личността. Когато бием... бием до смърт“. Турците имат исторически опит с Кремъл. Ердоган разумно изпи в Москва поредното „кафе на примирието“. Американците в Сирия също имат своя стратегия. Окопали са се в северната част на страната. Блокирали са сирийските нефтени находища. И американски фирми продават на черно откраднатия сирийски нефт. При нужда ще разбунят отново кюрдите. Ще им предоставят оръжие и турците отново ще берат ядове с тях.

Какво правим ние европейците? Целият свят се убеди, че Ердоган е изключително повратлив. Повратлива е цялата турска дипломация. Френският анализатор Беноа Рейски охарактеризира реакцията на еврочиновниците по време на кризата в Идлиб като нещо средно между „некомпетентна“ и „страхлива“. Играта на Ердоган вече е пределно ясна. На международната арена той играе покер. И е добър играч. За да спечели много често блъфира.

Размахвайки преди време плашилото на трите милиона бежанци в Турция, той принуди ЕС да му плати около 6 млрд. евро. Много пари. Знаем обаче, че тези пари не допринесоха за облегчаване на положението на клетите сирийци. Докладите на Върховния комисариат на ООН за бежанците, за състоянието на бежанските лагери в Турция са потресаващи. В тях се шири глад, мизерия, престъпност, изнасилвания, липса на медицински грижи, няма хигиенни условия. Как Брюксел отреагира на тази човешка трагедия? Никак. Еврочиновниците се правят, че не забелязват драмата. ЕС плаща тези измъчени хора да си останат при Ердоган и да не идват при нас в Европа. Турският президент е ловък и опитен изнудвач. Когато европейците не отговорят на неговите желания, той ползва за посредник-вестоносец, нашия премиер Борисов. Когато посланието не се приеме... заплашва да отвори границите и да остави бежанците да насметат Гърция, а после и целия ЕС.

Френският външен министър Жан Ив льо Дриан е трогателен, когато се възмущава: „Нагласата на Ердоган е цинична“. Германката Урсула фон дер Лайден заедно с валонецът Шарл Мишел се разходиха по протежение на българо-турската и гръцко-турската граници. Дадоха големи пресконференции. Казаха хубави слова за Борисов и Мицотакис. Е, и? По-интересно е какво следва след водопада от европейски възмущения, декларации, изказвания и оценки? Тихичко ЕС се готви да плати на Ердоган още 500 млн. евро. Дали ще му стигнат? Кога Ердоган ще поиска още? Колко? Шест милиарда е добра сума. Още по-добре е добавянето към тях на още половин милиард. И за да умилостивят още Ердоган, евробюрократите подсказаха, че ще улеснят турските граждани при получаването на визи.

Путин не отстъпи на Ердоган и го притисна в Москва. Брюксел се огъна и за пореден път заигра по свирката на турския президент. ЕС отдавна няма много общо с Европа. Или по-точно, с Европа, която познаваме от векове. Бившата Европа не може да се сравни с днешния ЕС. Християнска и предхристиянска Европа е дала най-много на света. Европейските писатели, композитори, поети, философи, учени и изобретатели са повече от всички взети заедно от останалите континенти. Но брюкселските бюрократи отдавна не се вълнуват от славното минало на тази Европа.

В края на 17 век армията на турския султан стига пред портите на Виена. Западноевропейците жертват балканските православни християни. Но не стават поданици на Османската империя. Балканците обаче стават. И все още имат историческа памет. Днес, в 21 век, бушува Третата световна война, която е от хибриден вид. Турците отдавна са подминали Виена. Те са в Брюксел. Но никой не иска да види това. И да го признае.