Интервю на ЮЛИЯ ВЛАДИМИРОВА с ЛИДИЯ РОДРИГЕЗ

Лидия Сенра Родригез е евродепутат от испанската политическа коалиция на лявото крило „Галисийска лява алтернатива”, в която участват федералистки партии и такива, насочени към независимост на автономната област Галисия. Идеологията на коалицията е антикапиталистическа, социалистическа и феминистка. В Европейския парламент тя е част от Конфедеративната група на Европейската обединена левица – Северната зелена левица.

Има ли всеобщо правилно решение за кризата с бежанците? Либерални и консервативни политици постоянно спорят, но нищо съществено не произлиза от това.

Първо, има разлика между мигранти и бежанци. Второ, мисля, че видяхме много лицемерие в Европейския съюз през последната година. Защото тази ситуация днес е следствие от цялата политика на ЕС. Именно Европейският съюз и някои държави в него водят империалистическа политика, това са държави, които все още грабят ресурси от Близкия изток и Африка. Самият ЕС е и в Афганистан, в Ирак, в Либия, в Сирия, това са страни, от които основно идват бежанците. И когато те идват тук, бягайки от нашите европейски намеси там, ние им поставяме бариери. Според мен Европа е задължена да вземе тези хора, да се погрижи за тях и да се спре с насилието по границите. Също така е важно да се подпомогнат страните, от които тези хора идват. Няма как с години да водиш агресивна политика в тези държави, да съсипваш света на хората там и изведнъж да кажеш: „Не ви искаме!”.

Да, но всички продължават да подпомагат с оръжие държавите от Близкия изток, това е един много доходоносен бизнес, с който очевидно Западът няма да се раздели.

Съгласна съм, че трябва да се спрат продажбата на оръжие и нелегалната търговия с петрол с ИДИЛ. Но основното е да се приключи със западната намеса там. Защото през повечето време западните държави нанасят колатерални щети. Тези колатерални щети са същински терор, те водят до насилие и смърт. За да се спре тази ситуация обаче, е важно да обърнем внимание и на мултинационалните корпорации, които основно ограбват ресурсите на тези страни.

Но кой може да пребори мултинационалните компании?

Държавите. Но само ако искат. Те трябва да спрат краденето на ресурси от тези земи и да осигурят суверенност на властите там. Много е важно държавите най-накрая да спрат да подкрепят интересите на компаниите и да се обърнат към интересите на хората.

Европейският съюз също все повече става средище на лобистки корпорации.

Днес Европейският съюз като институция със сигурност защитава интересите на големите компании преди тези на хората. С това той се превръща в един съюз срещу собствените си граждани. Видяхме в случая с Гърция как политиката на остеритет и лекотата, с която се приватизира, разрушават общественото здравеопазване. И много хора като нас, които живеят на юг, понасят същите удари. В нашата област Галисия например можете да видите много хора, чакащи на опашка в болниците. Освен това има голямо пропукване в обществената образователна система. Всички тези следствия са заради политиката на остеритет, която европейските институции и държавните правителства упражняват. Всички ние виждаме как в цяла Европа се работи само в интерес на големи компании, а бъдещето ни с такава политика ще изглежда така: всички тези обществени услуги като здравеопазване и образование ще бъдат продадени на частни компании, след това ще се препродават и така нататък. Ситуацията в Испания и в други държави е такава: ако съм много болна и отида на лекар по държавен път, ще се наложи да чакам много дълго време, но ако отида на частен лекар и си платя веднага голяма сума пари, ще ме приемат. Корпорациите са се внедрили и в битовия ни живот, в услугите, които би трябвало да служат на гражданите и да са на разположение безплатно. Получава се обратното, гражданите са роби в собствените си страни. В тази система, за която споменах, богатите се лекуват, бедните чакат, а понякога, докато чакат, умират. Жертвите тук са най-онеправданите и най-бедните хора.

Хората, които мислят като вас, са малцинство включително и тук в Европейския парламент. Как виждате новия световен ред – като такъв, в който ще се възцарят корпорациите и гражданите ще бъдат все по-обедняващи техни роби или можем да се надяваме на някаква социална трансформация?

Най-лошото е, че властта ни кара да вярваме, че от тази ситуация няма друг изход и че единственият начин е да следваме тази посока. Смятам, че е възможно да имаме европейска общност с институции, които работят не преди всичко за пазара, а за хората. Аз вярвам в това, защото вече се появяват много нови такива партии, организации, движения на граждани, които се борят срещу такова бъдеще под задушаващия похлупак на корпоративния свят. Мисля, че нещата тепърва започват да се развиват, доскоро имахме само партията СИРИЗА в Европейския съюз, която се опитваше да прави нещата по различен начин. Тогава видяхме как ЕС фокусира цялата си налична енергия да притисне гърците докрай. Същата енергия видяхме и в Португалия, когато се опитаха да сложат правителство, което е изцяло против вота на гражданите. Левият блок успя да спре това недемократично сложено дясно правителство. Идеята на нашата коалиция „Галисийска лява алтернатива” е тотално различна Европа, такава, която ще обслужва не капиталистическия изгнил режим, а хората.

Италианският теоретик и писател Антонио Грамши казва, че след всеки колапс на обществото следва установяването на нов световен ред.

Да, това обръщане е неизбежно. Неолибералният модел деградира все повече и това е видимо, трябва да си сляп, за да не можеш да видиш гниенето, до което е довел дори на битово ниво. В този смисъл трябва напълно различна стратегия, нова борба, ново мислене за света като място, в което искаме да живеем. Проблемът е, че хората лесно се манипулират. Най-голямата борба е войната за обработване на съзнанието. Ако хората откажат да бъдат лесно манипулирани и надвие разумът, няма как да не потърсим нова алтернатива за разпадащия се свят. Така е и с Испания. Привидно неолибералният модел изглежда свободолюбив и отворен към хората, но всъщност това е толкова фалшиво – правата на испанските граждани са нарушавани все повече, хората стават по-бедни и по-зависими от мощни бизнес структури. Това не е Испания, в която искам да живея.