Всеверния френски град Енан-Бомон жи- веят 26-27 хиляди души. Независимо от скромния си размер именно този град става символ на радикално променения политически пейзаж във Франция след провелите се в края на март местни избори. Енан-Бомон се превръща във важно място в средата на XIX век, тъй като там се откриват големи залежи от въглища. Работници от цяла Франция, от други европейски страни, както и от Северна Африка, започват да се стичат към града в търсене на препитание. Миньорите се трудят при ужасни условия, както добре знаем от „Жерминал” на Емил Зола, но поне има работа. През следващия един век успоредно с укрепването на социалните движения и синдикатите се подобряват и условията на труд. В средата на ХХ век Енан-Бомон вече е модерен и проспериращ град. Само че днес положението е съвсем различно. Безработицата достига 18%, много магазини затварят врати, а притесненията на намаляващия брой жители са свързани главно с увеличаващата се престъпност. Ето защо няма нищо изненадващо във факта, че градът, управляван няколко десетилетия подред от социалисти и комунисти, вече има кмет, издигнат от Националния фронт. Стив Бриоа спечели поста още на първия тур, защото обеща на съгражданите си, че ще инсталира наблюдателни камери, ще накара полицията да работи нощно време и ще създаде полицейски отряд за бързо реагиране.
„Имаме ключалки и резета навсякъде и въпреки това не се чувстваме сигурни” – така 85-годишната вдовица Шарлин Бодуен обобщава преобладаващите настроения в Енан-Бомон няколко дни преди изборите. Възрастната жена миналата година е била нападната с цел грабеж и открито заявява, че ще гласува за кандидата на Националния фронт, защото според нея единствено тази партия може да се справи с престъпността. Във Франция броят на хората, които мислят като мадам Бодуен, непрекъснато нараства. Високата безработица, ненаказаната престъпност, ширещата се корупция, все по-набиващото се на очи присъствие на имигранти от мюсюлманския свят – всичко това издува платната на Националния фронт. Има и нещо много по-важно от конкретните изборни резултати. Преди време, когато крайно дясната партия се предвождаше от Жан-Мари льо Пен, дори и най-верните й фенове се притесняваха да кажат за кого са гласували. Днес не се смята за неудобно да кажеш, че си дал гласа си за Националния фронт. Правейки подобно признание, вече не си застрашен да бъдеш наречен „расист”, „фашист” и „антисемит”. Тъкмо обратното. Ще минеш за патриот и защитник на националните интереси. Тази тотална промяна в имиджа на Националния фронт се дължи основно на Марин льо Пен. Тя не се поколеба да изхвърли от партията всички, които изразяваха повече или по-малко прикрито симпатии към нацистка Германия. Някога старият Льо Пен твърдеше, че „газовите камери са само детайл от историята на Втората световна война”, а сега дъщеря му нарича изтребването на евреите „чудовищно варварство” и посети Музея на Холокоста във Вашингтон, за да отдаде почит на жертвите на нацистките зверства. Марин льо Пен държи партията й да бъде свързвана не с бръснати глави, размахващи бухалки и наливащи се с бира, а с истински професионалисти. Лицата на Националния фронт вече изглеждат като успешни бизнес мениджъри, а не като агресивно настроени загубеняци от маргиналията. Наскоро г-жа Льо Пен привлече в екипа си няколко възпитаници на Националната школа по администрация. Това е едно от елитните френски учебни заведения, подготвящо кадри за висшата администрация. Фактът, че такива хора решават да свържат бъдещето си с Националния фронт, е поредното доказателство за промяната на отношението към тази партия. Самата Марин не се уморява да твърди, че не е „срещу системата”, а само срещу удобния и безпринципен консенсус, който обединява традиционните десница и левица във Франция. Шефката на Националния фронт непрекъснато напада левия и десния политически френски истаблишмънт заради безкритичното му отношение към последиците от глобализацията, свързани със загуба на работни места и на национална идентичност. Електоратът на Националния фронт отдавна не се състои единствено от тесногръди, носталгиращи по великото френско минало хора. За партията на Марин льо Пен гласуват и много от тези, които преди време даваха гласа си за Социалистическата партия. Днес тя е олицетворение на огромното политическо разочарование. Разочарование, свързано най-напред с действията на Франсоа Оланд. Френският президент има рекордно нисък рейтинг и вместо да осъществи обещаваните в предизборната кампания амбициозни реформи, продължи с политиката на остеритет, която предизвиква все по-силно възмущение в цяла Европа. Като добавим към това и крайно нетипичното за един социалист папагалско повтаряне на идващите от Вашингтон директиви, става ясно защо президентът и неговата партия постоянно губят гласоподаватели. Голяма част от разочарованите се насочват не към традиционната десница, олицетворявана най-вече от Съюза за народно движение, който дори и в опозиция не може да се отърве от корупционните сигнали. Излъганите както от левите, така и от десните формации възлагат надеждите си именно на Националния фронт. Те харесват Марин льо Пен, която клейми политиката на дерегулация, алчността на банкерите и висшите мениджъри и в същото време призовава да бъдат защитавани правата на обикновените хора и да има разумен протекционизъм. Именно тези послания могат да осигурят на десните популисти от Националния фронт първо място на евроизборите през май.
Очаква се още една популистка дясна партия да спечели евроизборите в своята страна. Става дума за Партията на независимостта във Великобритания (UKIP), чийто лидер Найджъл Фараж обича да плаши сънародниците си с „неизбежното” масирано нашествие от български и румънски имигранти на Острова. Независимо от целия абсурд на подобни заплахи явно стратегията на Фараж има успех, защото според редица проучвания именно неговата партия ще спечели евроизборите, оставяйки след себе си лейбъристите, както и управляващите в момента консерватори. Твърде любопитна е разбивката на електората на Партията на независимостта. Близо половината от готвещите се да гласуват за Фараж са разочаровани привърженици на Консервативната партия. Интересното е, че постоянно се увеличават феновете на Партията на независимостта, които напълно отговарят на критерия „електорат на левицата”. Това са наемни работници със средно или по-ниско образование, които получават по-малко от 20 000 лири годишно. Те са крайно разочаровани от логичния защитник на техните интереси – Лейбъристката партия, която не направи нищо, за да повиши жизнения им стандарт или за да попречи на увеличаващото се неравенство в британското общество. Все по-често както Фараж, така и другите видни фигури на Партията на независимостта акцентират в речите си не само върху своя любим евроскептицизъм, но и върху необходимостта от подобряване на икономическото положение на обикновените хора. Тази промяна в акцентите накара редица наблюдатели да заговорят за нова по същество кампания на партията на Фараж, или за така наречената „червена UKIP”. Всъщност критичното отношение към политиките на ЕС, характерно не само за британската Партия на независимостта, но и за останалите дясно популистки партии на Стария континент, има своето съвсем логично обяснение. Всички изследвания на общественото мнение от последните години показват, че повечето хора изобщо не одобряват мерките, които налагат големите европейски държави за излизане от финансовата и икономическата криза. Маниакалният стремеж към балансиране на бюджетите, драстичните съкращения на социалните разходи, замразяването на пенсиите и заплатите – това бяха основните препоръки за справяне с проблемите, породени от кризата. Да, ама не проработиха. Хората не станаха по-богати. Даже напротив. И затова сега държат сметка на политиците. Както на тези в собствените си държави, така и на онези в Брюксел. The Economist съобщава, че през 2007 г. 52% от европейците имат положително мнение за ЕС. През 2013 г. обаче числото на положително настроените пада до 30%. Резултатите са сходни и в рамките на отделните държави. Според най-новото социологическо проучване на института Demopolis, проведено в Италия, 51% от гражданите смятат, че структурите на ЕС защитават много повече пазарите и големите финансови играчи, отколкото обикновените граждани. Според данни от същото изследване през 2008 г. едва 12% от италианците искат излизане от еврозоната, през 2012 г. стават 21%, а днес вече са 30%. В едно от многобройните си съобщения в Tweeter лидерът на италианската Северна лига и евродепутат Матео Салвини описва по следния начин ежедневието си: „Ставам в 5.00 и летя за Страсбург, за да защитавам страната от евробандитите”. Наскоро Салвини организира специален тур из цяла Италия под мотото Basta Euro!. На срещите с граждани в Торино, Милано, Флоренция се раздават брошури, в които на много достъпен език се описват недостатъците на общата европейска валута. Ето някои от основните послания: „Европа съсипва живота ни; само тъпаци могат да вярват, че еврото е нещо хубаво; швейцарците, норвежците и англичаните са истински щастливци, защото не са членове на еврозоната”.
Крайно непримирим по отношение на еврото и изобщо към целия ЕС е и Геерт Вилдерс, лидерът на холандската Партия на свободата, за която също се смята, че може да спечели евроизборите. Наскоро той представи специално изследване от 164 страници, според което холандската икономика би се развивала много по-добре, ако страната напусне ЕС и се върне към старата си парична единица гулдена. „Не мога да обясня на холандците, че трябва постоянно да вдигаме данъците и да намаляваме разходите за здравеопазване, след което да пращаме милиарди евро на закъсалите южноевропейски държави” – заяви Геерт Вилдерс. Лидерът на Партията на свободата използва и още един аргумент, който се харесва на все повече холандци. „Ако страната напусне ЕС, твърди той, спокойно можем да променим законодателството си така, че най-накрая да спрем наплива от имигранти.” На среща със свои симпатизанти в Хага Вилдерс директно ги пита: „Какво предпочитате – повече или по-малко мароканци да има във вашия град и в цяла Холандия?”. „По-малко, по-малко! ” – логично отговорят събралите се. „Е, добре, ще организираме това да стане” – усмихнато заключава Вилдерс. Разбира се, лидерът на Партията на свободата веднага е обвинен в расизъм и в използване на „реч на омразата”. Само че тези стандартни обвинения изобщо не решават реалните проблеми, които има Холандия с имигрантите, голяма част от които категорично отказват да се интегрират в обществото. И колкото повече мълчат за това традиционните партии, колкото повече се правят, че няма имигрантски проблеми, толкова повече политици като Вилдерс, които говорят на езика на обикновените холандци и обсъждат най-важните тревоги на хората, печелят популярност.
Темата, разбира се, е валидна за цяла Европа. Затънали в клишетата на „политическата коректност”, „толерантността към различните” и „мултикултурализма”, основните политически и обществени фигури не смеят да кажат и дума за все по-големите проблеми, които създават имигрантите. Защото се страхуват да не бъдат обвинени в „расизъм” и „нетолерантност” – най-тежките етикети на нашето време, от които няма измъкване. А ако се опитаме да се освободим от догмите на мултикултурализма, ще разберем, че няма абсолютно нищо расистко в искането за повече сигурност, в стремежа на французи, холандци, британци да пазят работните си места, както и традиционните национални култури. Напълно логични са притесненията на все повече европейци за работата им. Напълно логично е да гледат с подозрение на увеличаващите се имигрантски общности, които живеят в свой собствен свят и нямат никакво намерение да станат част от културата на страната, в която са намерили убежище. Традиционните леви и десни партии почти никога не повдигат тези въпроси. Подаряват ги на десните популисти, което не е особено умна стратегия. Разбира се, получателите на този подарък са щастливи. Колкото по-дълго продължава мълчанието на политическите им противници по най-важните теми на обществото, толкова повече се увеличава тяхното влияние.
Ето пример.
Дяснопопулистката Прогресивна партия редовно има добри резултати на парламентарните избори в Норвегия. Дълго време обаче останалите политически сили отказват всякакво парламентарно сътрудничество с нея заради „неподходящата риторика”. Тази традиция е прекъсната през миналата година, когато Прогресивната партия става част от правителството, а партийната лидерка Сив Йенсен заема поста финансов министър. 45-годишната Йенсен, която често сравняват с Марин льо Пен, най-много обича да говори за „необузданата ислямизация” на Норвегия. Подобна е философията и на десните популисти в една друга скандинавска държава – Дания. Между 2001 и 2011 г. Датската народна партия дава парламентарната си подкрепа на няколко правителства на малцинството, като в замяна настоява за приемането на по-стриктни закони срещу имиграцията. В резултат от тези споразумения Дания има най-строгото имигрантско законодателство в Европа. Навремето основателката на Датската народна партия Пия Кярсгаард беше казала, че превръщането на страната й в мултиетническа и мултикултурна общност би представлявало национално бедствие. Наследникът на Пия на лидерския пост Кристиян Дал пък официално заявява, че в държавата му няма вече място за хора, изповядващи исляма. Антиимигрантските и антиислямските настроения, които обхващат все повече европейски държави, не са резултат единствено от някакъв първобитен страх от чужденците. Те избуяват заради общото чувство на несигурност в обществото. Когато работните места започват да изчезват, когато заплатите биват замразявани или намалявани, когато не можеш да си позволиш качествени здравни услуги или няма как да дадеш добро образование на децата си, неизменно започваш да се питаш кой е виновен. Кой е докарал нещата дотам, че някогашното общество на благоденствието се е превърнало в място за просперитет единствено на някакъв крайно ограничен елит? Десните популисти дават лесните отговори: виновни са чужденците, виновни са имигрантите, виновни са хората с друга религия, които идват тук и крадат работните места и социалните помощи. Достатъчно е да се освободим от тях и всичко ще бъде наред. Много хора приемат подобни аргументи и не се замислят, че не имигрантите предизвикаха световната финансова и икономическа криза, нито пък мюсюлманите провокираха аутсорсването на огромен брой работни места. Не бива обаче да сме особено критични към хорското лековерие. Когато значителен брой гласоподаватели се почувстват излъгани от традиционните десни и леви партии, те се насочват към по-екстремни формации. Да се върнем отново на френския Национален фронт. Защо той постоянно увеличава влиянието си? Защо според едно ново проучване на общественото мнение 34% от запитаните одобряват идеите на Марин льо Пен? Оказва се, че Националният фронт е последната надежда за много хора от работническата класа. Традиционната десница ги презира, традиционната левица е станала твърде хайверена, пък и се задоволява с гласоподавателите си от обществения сектор. Работниците, които някога са давали подкрепата си основно на леви партии, днес гласуват за Националния фронт. Когато още на първия тур на местните избори кандидатът на партията Стив Бриоа спечели кметския пост в Енан-Бомон, той най-напред спомена починалия си дядо – миньор и дългогодишен синдикален деятел. Много от внуците на някогашните леви активисти днес са или политици от крайната десница, или гласуват за нея. Така става, когато те предадат своите.
А КОЙ ВСЪЩНОСТ СТЕ ВИЕ, ГОСПОДИН РОМПОЙ? НИКОЙ В ЕВРОПА НЕ Е ЧУВАЛ ЗА ВАС.
През 2010 г. Найджъл Фараж предизвиква скандал в Европарламента, след като казва на току-що избрания президент на ЕС Херман ван Ромпой, че притежава „харизмата на мокър парцал” и че прилича на „незначителен банков чиновник”. „Бяха ни казали – обосновава се лидерът на UKIP в обръщение към Ромпой, – че когато имаме президент, това ще бъде някаква гигантска политическа фигура, човек, който достойно ще представлява 500 милиона души на международната сцена. А кой всъщност сте Вие? Никога не съм чувал за Вас. Никой в Европа не е чувал за Вас.” Найджъл Фараж добавя още, че според него истинската мисия на Ван Ромпой е да стане „тихият убиец на националните държави”. За Ромпой те не са важни, защото самият той на практика идва от едно нещо, наречено Белгия, което трудно би могло да бъде наречено държава в точния смисъл на това понятие.