В Европа всеки вече играе сам за себе си. Берлин и Париж преследват своите собствени интереси поотделно, а неколцина малки страни като България продължават да са откъснати от реалността, бленувайки по митичните евроценности

Всеки любител на компютърните игри е чувал за StarCraft – видеоиграта, в която расите на хората, зергите и протосите се бият за надмощие помежду си. В забавлението, заразило геймърите още от края на миналия век, играчите строят цивилизации и се състезават един срещу друг (Deathmatches), участват в съюзи (Team) или се бият хаотично всеки срещу всеки на принципа Free for all. 90-те години на XX век са време на прогрес, което дава на света не само StarCraft, но и друг обект от виртуалната реалност – Европейския съюз. С Договора от Маастрихт от 1992 г. за пръв път се появява квазидържавното образувание Европейски съюз, което е орисано от своите бащи-основатели Франсоа Митеран и Хелмут Кол да се откъсне от опеката на Париж и Берлин и да заживее собствен живот. Уви, това така и не се случи. Годините бавно отминават, а ЕС си остава единствено във виртуалното пространство. Истинските субекти на политиката продължават да бъдат националните държави, начело с Франция и Германия. В случай, че светът беше една голяма компютърна игра, съюзът на „европейската” раса следва да се превърне в самостоятелен фактор на игровото поле, който да участва в голямата геополитическа битка наравно с „американската” високоразвита раса и руските „зерги” от изток. Вместо Брюксел да се утвърди като политически център обаче, поредицата от кризи в последните месеци – от имигрантския наплив до ударите по Сирия, показаха, че Евросъюзът е просто съвкупност от играчи в хаотичен режим Free for all. Големите държави-членки все по-често преследват интересите си без да ги е грижа нито за прословутите европейски ценности, нито за общи политически разбирания. Между моторите на Европейския съюз – Германия и Франция – назрява опасен конфликт, който заплашва да срине окончателно илюзиите, че съществува самостоятелна реалност, наречена Европа. Последният повод, който изостря разломите в Евросъюза е противоречивата политика, която води френският президент Еманюел Макрон, преследвайки егоистични френски домогвания зад маската на изтъркана либерална казуистика.

Ударите в Сирия

С включването си в тройната коалиция срещу Сирия заедно със САЩ и Великобритания Еманюел Макрон направи европейската дипломация за смях. Франция се опитва да преследва собствените си национални интереси извън европейския контекст, с което силно дискредитира идеята за общоевропейска външна политика. В последните години Брюксел неистово опитва да се заяви като единен фактор в Близкия изток. Вместо да се придържа към общата европейска линия, Макрон изненадващо взе решение да „пристане” на Доналд Тръмп без да се съобрази с резервите към подобен подход на най-голямата и силна европейска държава - Германия. Франция предпочете да остане сама в Европа, но да напомни за присъствието си в своята бивша колония – Сирия. Нито една друга континентална европейска страна не се включи в опасната авантюра. Берлин зае особена позиция, а редица германски политици дори осъдиха атаката. Общият европейски подход отстъпи място на двустранните отношения при уреждането на кризата. В отговор Берлин проведе първите си разговори след ракетния удар не с Париж или Вашингтон, а с Москва. Три дни след атаката канцлерът Ангела Меркел се чу по телефона с Владимир Путин, за да обсъди ситуацията в Сирия. Двете страни се съгласиха, че дипломатическите и политическите усилия в Сирия трябва да продължат, както и, че е нужно провеждането на разследване от Организацията за забрана на химическите оръжия на предполагаемата атака край Дамаск. Меркел обеща да работи с Русия по въпроса в двустранен порядък и пое ангажимент скоро да посети Москва.

Външнополитическия дисонанс между Германия и Франция засяга Близкия изток в по-широк контекст. В същото време, докато Ангела Меркел обясняваше, че преговорите за членство на Анкара в ЕС трябва да бъдат прекратени поради нарушаване на правата на човека, Макрон покани Реджеп Ердоган в Париж и го нарече „незаменим партньор”. Докато Франция се опитва да се договори с Турция, Германия продължава да има сериозни противоречия с Анкара и е много трудно дори да си представим посещение на Ердоган в Берлин. Към това добавяме сближаването между Франция и Великобритания в навечерието на Брекзит, за да стане крахът на единната европейска външна политика пълен. Това, което се опитва да направи Макрон днес, е да се възползва от отслабените вътрешни позиции на Ангела Меркел, както и от охлаждането на отношенията й със САЩ и Великобритания, за да заеме нейното място като лидер на Европа. Френският ръководител дори прави наченки да влезе на територия, която Берлин разглежда като свое запазено поле за изява – отношенията с Русия – като планира да посети Владимир Путин през май.

Пише: „Борба с климатичните промени”, да се чете: „Vive L’Électricité de France”

Либералната общественост изпадна в неподправен комсомолски възторг от речта на Еманюел Макрон в Европейския парламент на 17 април, в която той очерта идеите си за развитие на Европейския съюз. Сигурно няма нищо лошо в думите „повече Европа”. Само че в действителност планът за реформи на Макрон не е нищо по-различно от користните интереси на Франция, зле опаковани в неискрена прогресистка реторика и клишета за единството на Европа. Зад общите фрази във „вдъхновената реч” на Макрон не е трудно човек да съзре ключови домогвания на Париж по отношение на енергийната и финансовата политика на Евросъюза.

Френският президент се опитва да формира европейска коалиция от страни, която да наложи минимална цена от 30 евро за тон въглеродни емисии под лозунга за борба срещу климатичните промени. Не е учудващо защо Германия и повечето европейски страни са скептични към предложението – Макрон се опитва да запълни празните квоти на Électricité de France (EDF), най-големия производител на електроенергия в Европа с дял от 22% на европейския пазар. По-високите въглеродните цени ще направят електричеството по-скъпо, а това облагодетелства тези мощности, при които не се отделя въглероден диоксид – ядрените централи и възобновяемите източници. EDF получава над 76% от тока си именно чрез атомни централи и възобновяеми източници и ще бъде големият печеливш от такава реформа.

В този план не предизвиква никаква изненада и критиката на Макрон към газопровода „Северен поток-2”, ключов руско-европейски проект, който се ползва с поддръжката на Берлин. Наследникът на Франсоа Оланд в Елисейския дворец открито заяви, че делът на атомната електроенергия не бива да се съкращава в полза на други източници, сред които руският газ. „Длъжни сме да водим такава енергийна политика, която, от една страна, съкращава вредните емисии, а от друга, обезпечава енергийната независимост на Евросъюза, в това число от Русия”, заяви Макрон в зле прикрит опит да лобира в полза на френската EDF. Очевидно е, че Берлин няма намерение да закрие собствените си мощности, за да внася френски ток. Германия също преследва своите собствени егоистични цели. В София се помни много добре критиката на германския еврокомисар Гюнтер Йотингер срещу тръбопровода „Южен поток”, както и дипломатическият натиск от германска страна за спиране на проекта. Оказва се, че според този двоен евростандарт преминаващият през България газопровод е проблемен, а „Северен поток-2”, който ще превърне Германия в най-големия европейски газов хъб и ще снабди с евтин газ германската икономика – е добре дошъл.

Според Франция повече Европа значи по-малко Германия

Най-голямото разминаване между локомотивите на европейската интеграция Германия и Франция обаче е свързано с финансовата политика. Париж ловко предлага засилена европейска интеграция с германски пари. Идеята на Макрон е разширяване на средствата в системата за спасителна помощ на нуждаещи се страни – т.нар. Европейски стабилизационен механизъм, създаване на самостоятелен бюджет на Еврозоната, европейска помощ за безработица и други разходи, които се очаква да се стоварят главно върху плещите на германските данъкоплатци. Елисейският дворец озвучава една стара критика срещу Германия. Още с избирането си Макрон припомни за растящия дисбаланс в търговията между Германия и останалите страни в Евросъюза, от което съвсем естествено следва разделянето на общността на страни-длъжници и страни-кредитори. Всичко това е неправилно и трябва да бъде коригирано, настоя бившият банкер, издигнал се до президент на Франция. С предложенията Париж се опитва да намали дълговата си тежест за германска сметка. Идеите на Франция срещат съпротива в Германия. Коалиционният партньор на Меркел ХСС директно обвинява Макрон, че прокарва френските национални интереси чрез предложенията. „Против солидаризирането в дълговете на страните от Еврозоната сме. Ние сме длъжни пред нашите данъкоплатци”, заяви Ангела Меркел, отхвърляйки предложението. Германия не е особено сговорчива по темата и в скептицизма си среща подкрепа от 8 члена на Еврозоната, начело с Холандия и Италия.

В четвъртък, 19 април, Еманюел Макрон пристигна в Берлин за преговори с Ангела Меркел по темата. От изявленията на двамата лидери стана ясно, че все още има разминавания помежду им, но до Европейския съвет през юни трябва да бъде постигнат компромис по темата за реформите. До провал на реформите в Еврозоната вероятно няма да се стигне, но тенденцията недвусмислено говори за едно – става все по-трудно да се поддържа единството в раздирания от противоречия Европейски съюз, а всяка от влиятелните държави членки ще продължи да отстоява своите собствени интереси, често пъти в противоречие с общоевропейските.

*free for all – английски израз, означаващ хаотична битка, спор или конфликт, при който се включват множество страни, а всеки от тях се опитва да постигне нещо само за себе си.