Подписването преди броени дни на договора в Aix-la-Chapelle между Франция и Германия предизвика вълна от коментари в световните медии. Договорът от Аахен - разцепление или обединение на Европа? Аахен или Aix-la-Chapelle? Оптимистичната тълкувателна версия на събитието гласи, че моторът на ЕС в лицето на Париж и Берлин отново ще заработи мощно и ритмично. И нещата в Европа ще тръгнат рязко на подобрение... европейски суверенитет, европейско ниво на живот, европейска армия и всичко друго, което ви дойде на ум с етикет „европейско“. Да не забравим и за европейска солидарност! Нали все за това ни говорят евробюрократите, накацали като сити лястовички на жицата в белгийската столица. Обаче средната заплата в България е 572 евро (2018), а в Люксембург е 5248 евро. Съотношението е 1:9. Това се казва европейска солидарност!

А сега песимистичната версия. Европейците обитаващи периферията на Евросъюза видяха в събитието в Аахен създаването на „А отбора“ на ЕС. Нещо като официално преформатиране на Европейския съюз. А дали е така? Написах в началото нарочно Aix-la-Chapelle, а не Аахен. Става въпрос за един и същи град. На холандски звучи като Акен, но за български не е много академично и артистично като звукосъчетание. Въобще Aix-la-Chapelle e свято място за френско-германската дружба на правителствено ниво.

В един от българските ежедневници на 25 януари прочетохме: „През тази седмица Германия и Франция подписаха договор, с който задълбочават още повече отношенията си. Споразумението от Аахен надгражда два предишни договора между тях – Елисейския, който сложи край на враждата им след Втората световна война, и допълненията към него от 80-те години, с които Хелмут Кол и Франсоа Митеран въведоха редовните правителствени консултации между двете страни“.

Дойдохме си на думата. Във френско-германското приятелство ключови понятия са „елисейски“ и „допълнения“. На тези понятия не се обърна достатъчно внимание в дълбочина. Алтернативен интернет френски сайт, който не крие своята близост до група бивши френски разузнавачи, написа на 22 януари по повод събитието коментар със заглавие „Новият договор в Aix-la-Chapelle поставя Берлин и Париж под защитата (патронажа) на „дълбоката държава“ на САЩ“. Шокираща констатация на фона на всичко написано до този момент. Нещо повече. Коментарът продължава: „Новият договор в Aix-la-Chapelle не носи нищо ново. Това е един обновен инструмент на васалитет по отношение на една империя, която не желае по никакъв начин да се зараждат мечти за величие на Франция, а Франция трябва да бъде в нейния скут (на империята), спъвайки германския гигант. Германия е вече окована и създава малко проблеми на империята“.

Продължението на коментара във френския сайт е в същия дух: „Освен вписване на вярност към НАТО, този договор не носи никаква новост. Това, което се нарича френско-германски мотор (само французите говорят за него, германците не говорят за подобна химера...) на обединена Европа, остава под военния и икономически сюзеренитет (васалитет) на океанската империя. Всичко останало е бла-бла за запълване на лъжливи информации и за реклама“.

Да не забравяме! Германия е единствената европейска страна, която е в TOP-10 на най-големите световни икономики. Класацията, която Франция напусна. Но да се потопим в следвоенната история на френско-германската дружба. Елисейският договор е подписан от Шарл дьо Гол и Конрад Аденауер през 1963 г. През тази година се състоя „сватбата“ между известната европейска двойка. Но преди това, през 1961 г., генералът предложи на своите петима партньори от Европейската икономическа общност проект за политически съюз, плана „Фуше“. Този проект е единственият, който някога е планирал Европа да бъде истински независима и демократична. Предложението на Шарл дьо Гол в европейски план е последвано от „водопад от гърмящи глаголи и епитети“. Сред високоговорящите се откроява Йозеф Лунс, министър на външните работи на Холандия за периода 1952-1971 г. После по случайност той заема поста генерален секретар на НАТО през годините 1971-1984 г. Йозеф Лунс поставя като условие за приемането на плана „Фуше“... предварителното приемане на Обединеното Кралство, което е известно с това, че е враждебно към всеки един вариант на политическа Европа, която не е проамериканска. По този начин планът „Фуше“ бе погребан.

Преди това Шарл дьо Гол през 1958 г. показа на Конрад Аденауер воля и желание Франция да си сътрудничи с Германия в рамките на двустранното сътрудничество между двете страни. По това време германският канцлер е на почтена възраст, около 90-годишен. И приема френското предложение. Подписва договора. Германските министри и депутатите от неговата коалиция са превъзбудени и разгневени. Канцлерът предлага сделка: неговата оставка срещу ратифициране на договора от германските депутати.

И сега внимание! Отстъпката на Конрад Аденауер е недостатъчна. Не стига. На 15 юни 1963 г. Бундестагът прибавя към договора (уникален случай в дипломатическата история) един преамбюл с унилатерална интерпретация, който е редактиран от незаобиколимия Жан Моне. Въпросният Моне е бил ненавиждан от Дьо Гол като човек на англосаксонците. Текстът на въпросния преамбюл изпразва абсолютно от съдържание самия договор, подписан от Шарл дьо Гол и Конрад Аденауер. В преамбюла е посочено, че връзките между ГФР и САЩ винаги ще бъдат поставени над германските ангажименти към Франция. Това един детайл, който щателно се крие в историята на двустранните отношения между французи и германци. С този съществен момент става ясно, че години наред френско-германският мотор не е нищо друго освен една басня. Естествено, че през годините билатералните консултации, определени от договора, се провеждат редовно. Естествено, културното сътрудничество и обмен са винаги желани. И отношенията между младежите на двете страни се развиват. Но реално основното и най-важно нещо в договора е умъртвено.

Конрад Аденауер е заместен от Людвиг Ерхард (1963-1966). Въпреки откритата неприязън към него от предшественика му, през 1947 г. Людвиг Ерхард е назначен от американците и британците за ръководител на икономическата администрация в техните две окупационни зони в Германия. Неговото мърморене и заплахи срещу Франция са легендарни по онова време. Преподавателят Оливие Делорм от Института за политически науки в Париж в периода 2001-2008 г. коментира с живописна метафора началото на френско-германското сътрудничество след Втората световна война: „Това прилича по-скоро на история, в която един от съпрузите прави своя партньор рогоносец през първата брачна нощ, а на сутринта му съобщава, че се разделят“.

Французите не са далеч от мисълта, че двустранните отношения между Берлин и Париж не са особено лицеприятни и мантрата за „френско-германския мотор“ служи само като прикритие на систематичното подчинение на Франция на интересите и разпорежданията на Германия. Естествено, за сметка на френските национални интереси.

Ние непрекъснато гледаме света и Европа през клишираните решетки на глобалните медии. И това е проблем... Така че що за договор е този договор? Да, наистина договорът в Aix-la-Chapelle „надгражда“ Елисейския договор, който всъщност слага началото. Но това е началото на баснята за френско-германския мотор и мощен съюз в ЕС.