На 1 февруари 1970 г. в 12:02 часа в аристократичния хотел „Кайзерхов” в град Есен тържествено се отбелязва подписването на важно съглашение от министрите на икономиката на ФРГ Карл Шилер и на външната търговия на СССР Николай Патоличев – това е договор за доставка на три милиарда кубически метра природен газ срещу милион и двеста хиляди тона тръби за строителството на бъдещия газопровод, свързващ ФРГ и СССР. Архитект на сделката „газ срещу тръби” е Вили Бранд, а финансов гарант е Дойче банк с осигурен кредит от един милиард и двеста милиона германски марки. Господин Шилер е много доволен, сделката е квинтесенция на неговите прагматични възгледи за „толкова пазар, колкото е възможно, толкова държава, колкото е необходимо”. Доволен е и г-н Патоличев, за него тази сделка е „възможност за ускоряване на строителството на социалистическото общество”. Единствено американците не са доволни. Този договор без одобрението на Вашингтон е предателство към интересите на Западния блок.
На 1 октомври 1973 г. първите количества тюменски природен газ изтичат от тръбата в малкото баварско градче Вайдхаус на границата между ФРГ и Чехословакия. Алексей Кортунов, легендарният шеф на „Главгаз”, СССР, който полага началото на трансконтиненталната газова магистрала, свързваща находищата на сибирски газ с Европа, едва ли е предполагал, че неговото дело днес ще бъде използвано като геополитическо оръжие, инструмент в битката за противопоставяне на започнатия от САЩ процес на фундаментални геополитически трансформации. Целите на Америка след краха на комунизма са видими – налагане на еднополюсен геополитически модел, на удобен централизиран свят, при който САЩ са в центъра на система от сателитни страни. Студената война и глобалното противопоставяне на двата политически блока, Западният и Източният, до голяма степен следват установения от геополитическата наука модел на противостоене между двата основни типа цивилизации – морския и континенталния, между англосаксонския (атлантическият) и евразийския полюс. Именно това противостоене е в основата на геополитическия мироглед и е движеща сила в световната политика и икономика. Но краят на Студената война слага край и на баланса между двата полюса. Атлантическият полюс побеждава и САЩ започват да налагат своя цивилизационен модел като единствен модел за държавно устройство в света. Американските геополитици определят Русия като център на евразийското пространство и изграждат своята стратегия според тезата, формулирана от основателя на геополитическата наука Халфорд Макиндър: „Който контролира Русия, контролира Евразия, а който контролира Евразия, контролира света”. Стратезите в САЩ се фокусират приоритетно върху разработката на концепции за налагане на тотален контрол над Русия. В ход е арогантната претенция, че „всичко американско е добро не само за Америка, но и за света”. Но както казва индийският поет и философ Рабиндранат Тагор: „Онзи, който е прекалено зает да върши добрини, няма време да бъде добър”. Опростената геополитическа визия за света от периода на Студената война днес е напълно неадекватна за процесите, които се развиват, и към нея се придържат само ортодоксалните геополитици от обкръжението на Збигнев Бжежински. В съвременната американска геополитика преобладава схващането, че в евразийското пространство има разположени четири територии, които възпрепятстват установяването на тотална американска хегемония в света. На първо място това е Китай, който със своята икономическа и демографска мощ постепенно се превръща в отделен полюс на съвременния свят. На второ място това е ислямският свят със своите ценности и култура, несъвместими с американските либералнодемократични ценности. На трето място това е Европейският съюз, стремящ се да се трансформира в самостоятелен геополитически субект със собствени интереси към арабските енергоресурси. На четвърто място са страните от ОНД и самата Русия, която в стремежа си да играе ролята на стратегически обединител на първите три територии, разполага с възможност да се превърне отново в геополитически субект, който може да влияе върху световните процеси. Като се вземат предвид и гравитиращите около евразийското пространство страни като Индия, Бразилия и Южна Африка, заплахата от създаване на някакво обединение в Евразия застрашава еднополюсния модел и световната хегемония на САЩ.
Русия вече прави опит да започне интеграция на страните в своето геополитическо пространство. На 29 май 2014 г. в казахстанската столица Астана се подписва договор между Русия, Казахстан и Беларус за създаване на Евразийски икономически съюз (ЕИС). Това не е новият СИВ, или СССР 2, както погрешно или подигравателно го определят някои западни политически наблюдатели. Самият президент Путин пояснява: „Не става дума да се възроди СССР. Наивно е да се опитваме да реставрираме или копираме това, което е останало в миналото”. Става въпрос за геополитически процес. Факт е, че на този етап участие в съюза имат само три държави, но те обхващат територия с население 170 милиона души и на тази територия се намират 20% от световните залежи на газ и 15% от тези на нефт. В геополитически план значимостта на ЕИС се измерва с това, че той е основополагащият фундамент на изграждащия се нов евразийски алианс, към който в бъдеще предстои да се присъединят и други страни от постсъветското пространство. В икономически аспект е ясно, че участниците в ЕИС ще имат редица икономически изгоди, включително и за цените на природния газ. Русия отправя директно послание към останалите страни в ОНД: „По-ниски цени на природен газ срещу интеграция”. А в геополитически аспект този съюз (ЕИС) може да се разглежда като ответен ход от страна на Русия, целящ да неутрализира провежданата от САЩ и Англия стратегия за създаване на обръч от конфликтни зони по руските граници. Става дума за стратегия, прилагана още в края на XIX век от Англия: когато в Евразия се направи опит да се създаде обединение от съюзници, което представлява заплаха за атлантическия блок, тогава между тях се изгражда буферна зона, която е равно отдалечена от съюзниците, но представлява конфликтна територия, с чиято помощ изкуствено се създава противопоставяне между участниците в стратегическото обединение. Типичен пример за това е днешна Украйна. Да си спомним, че през 2011 г. Украйна беше със статут на наблюдател в създадената на 10 октомври 2000 година. Евразийска икономическа общност, а днес тя е точно „конфликтна зона”. Заслугата за този огромен геостратегически провал на Русия изцяло се дължи на Борис Елцин, баща на подписаното зад гърба на Михаил Горбачов в края на 1991 г. Беловежко споразумение за създаването на ОНД, с което Украйна по израза на Леонид Кравчук (бивш член на Политбюро на СССР и президент на Украйна) „подписа смъртната присъда на Съветския съюз”, а самата тя получи в наследство мрежа от 32 000 км газопроводи, 120 компресорни станции и 13 подземни газохранилища в състояние да транспортират 140 милиарда кубически метра природен газ.
Традиционният двигател на процесите в световната политика и икономика винаги е било противопоставянето на атлантическия и евразийския полюс. Това е геополитическа аксиома и за изследователите в сферата на т.нар. „нова геополитика”, известна повече като „геоикономика” на световните икономически пространства. Обичайното схващане, че едни от важните елементи за геополитическата мощ на една държава са нейната морска сила и природните й ресурси – пример за което е Америка, – в последните години започна да променя своя смисъл предвид глобализирането на световната икономика и развитието на информационните технологии. От едната страна приоритетна задача на атлантическата общност е да не се допусне страните от четирите евразийски пространства под каквато и да е форма да се коалират, с което да застрашат пълната доминация на еднополюсния модел. От другата страна е евразийският противник, който прави всичко възможно чрез интегриране на евразийските пространства да утвърди многополюсния модел. Всяка държава обаче има своите фактори, обект е на външни и вътрешни зависимости и е прекалено фиксирана в собствените си проблеми, за да може да се постигне бързо и адекватно разбирателство за стратегически алианс. Русия например все още има олигархично-суровинна икономика и нефокусирани политически амбиции, Китай и Европа страдат от липса на ресурси и демографски проблеми, ислямският свят разполага с ресурси, но няма адекватна икономика и политически институции. Цялото това кълбо от политики и проблеми на Евразия се проектира по различен начин в сферата на енергийните ресурси съобразно спецификите на отделните държави и техните национални интереси. В същото това време атлантическият полюс, макар и с по-малко запаси от енергоресурси, е много по-добре консолидиран с несъществени разлики в нивата на култура, жизнен стандарт и икономическо развитие между страните, с изградени стабилни и демократични политически институции и високотехнологичен индустриален сектор, което му позволява да бъде водещата сила в противопоставянето между двата полюса.
Известно е, че доминиращ енергиен ресурс в света е петролът. Това е двигателят на световната икономика. Петролният сектор е демонополизиран и работи на пазарен принцип. Опитите за използването му като оръжие в геополитическите войни са сведени до минимум, тъй като това би било катастрофа за световната икономика, което обаче не означава, че е застрахован от инцидентни и непредвидени атаки, които могат да породят световни икономически кризи. Такъв кризисен момент се създава на 21 декември 1975 г., когато в модерна офис сграда на Хелферщорферщрасе 17 във Виена влизат шестима елегантни джентълмени, които спокойно преминават покрай двамата полицаи във фоайето и се отправят към заседателната зала на първия етаж, където са се събрали министрите на петрола от 12 арабски страни. Посетителите не се интересуват от петрол, но определено се интересуват от министрите на петрола на Саудитска Арабия Ахмед Заки Ямани и на Иран Ямшид Амузегар, които трябва да екзекутират. Групата се ръководи от най-опасния терорист в света по онова време, известен като Карлос Чакала. Охраната пред залата прави опит да ги спре, но Карлос спокойно разстрелва от упор двамата охраняващи полицаи и случайно минаващ по коридора млад либийски икономист, след което влиза в заседателната зала на първия етаж и взима 42-ма заложници, с които отлита за Алжир. След телефонен разговор между президента на Алжир Уари Бумедиен и Карлос заложниците са освободени, а Карлос получава откуп между 20 и 50 милиона долара. Стратег на операцията е Уади Хадад, палестински терорист и основател на Народния фронт за освобождение на Палестина. Офисът, в който е извършен терористичният акт, принадлежи на ОПЕК (Organization of the Petroleum Exporting Countries – OPEC), седалището на организацията е във Виена. Ето как елементарно за броени часове можеха да бъдат унищожени членовете на могъщата организация, управляваща петрола, а светът да бъде потопен в хаос. ОПЕК е създадена през септември 1960 г. в Багдад. В организацията членуват 12 държави – производителки на петрол (без Русия). Членовете на организацията контролират 40% от световното производство на нефт и 50% от експорта. Целите, които има организацията, са да определя производствените квоти на страните членки и да контролира ценовите равнища на нефтените продажби, договаряйки картелни споразумения. На 1 януари 1987 г. е одобрена т.нар. „кошница на ОПЕК”, която определя цената на нефта въз основа на средноаритметичен показател, получен от цените на различните видове петрол, произвеждани от страните в организацията. След създаването на ОПЕК много бързо петролният сектор е демонополизиран и изцяло започва да работи на пазарен принцип. Известно отстъпление от пазарните позиции, което се задълбочава и става все по-опасно, започва през 1980 г., когато на Нюйоркската стокова борса стартира търговията с първите нефтени фючърси. През 1983 г. на Нюйоркската борса вече има открити позиции по нефтени фючърси за 1 милиард барела нефт. През 2011 г. позициите по нефтени фючърси вече са за 365 милиарда барела, което надхвърля 12 пъти световния добив от предшестващата година. Така постепенно ценовата кошница на ОПЕК губи основното си предназначение да бъде ценови арбитър, а започва да изпълнява ролята на индикатор за пожелателната посока, в която би трябвало да се определят ценовите нива. Борсовите спекулации с финансови инструменти постепенно изкривяват пазарното ценообразуване, на което първоначално разчита ОПЕК, а опасността от образуване на ценови балони става реална.
Ако петролът е основният енергиен източник на планетата, то за природния газ може да се твърди, че това е резервният енергоносител, т.е., ако петролният пазар по една или друга причина в определен момент колабира, природният газ е този, който може да заеме неговото място и да предпази световната икономика от катастрофа. Мястото на природния газ като резервен, а не първостепенен енергоносител е до голяма степен от чисто икономически характер. Значително по-високи са експлоатационните разходи за транспорт и съхранение на газа в сравнение с петрола и много по-висок е рискът от непредсказуеми по своите мащаби катастрофални последици при аварийни ситуации. Тази специфика на природния газ естествено налага и своя отпечатък върху модела, по който работи газовият пазар. Пазарът на природен газ е почти 100% монополизиран, а ценообразуването е значително по-непрозрачно, отколкото в петролната индустрия. В болшинството от сключваните газови договори цените се обвързват с цените на паралелните енергоресурси: мазут, газьол и въглища, като в известен смисъл дублират процесите на ценообразуване, характерни за пазарите на тези енергоносители. Така че резервният статут на природния газ, високите логистични разходи, потенциалните рискове при неговата експлоатация и липсата на либерализиран пазар отличават принципно геополитиката на газа от тази на петрола. Фрагментацията на политическите интереси на големите играчи на газовия пазар и стремежите на САЩ да блокират естествените пазари на природен газ, доставян от евразийските компании, вкараха газовата геополитика, или по-точно геоикономика, в задънената улица на перманентна позиционна война. Тази война едва ли ще продължи още дълго, тъй като обективните икономически реалности, националните и корпоративните интереси влизат в силно противоречие с атлантическите стратегии. Какви са ходовете на играчите върху голямата газова шахматна дъска?
Основна тактика, прилагана от атлантическите стратези, е именно изграждането на въпросните конфликтни зони, чрез които да блокират възможностите за алианс между страните в Евразия, респективно и възможностите за създаване на единен енергиен пазар. Такива зони целенасочено се формират по границите на Русия, от балтийските държави до Далечния изток и от страните в ОНД, Украйна и Молдова до границите на Европейския съюз. За неутрализиране на възможностите за потенциално сближаване между Европа и Русия се създават конфликтни зони и в самата Европа на териториите на посткомунистическите държави. Тези държави са приети в ЕС и НАТО не защото са покрили критериите за членство, а поради необходимостта да бъдат тотално контролирани и противопоставяни на Русия. И наистина тези страни днес са ориентирани повече към Вашингтон, отколкото към Брюксел, и в голяма част от тях преобладават русофобските нагласи. За циментиране на своите позиции САЩ използват богат арсенал от тактически прийоми. Обещават на Европа доставки на евтин втечнен природен газ (LNG) и предлагат разработки на шистови находища на природен газ в европейските страни. Заедно с това САЩ са безцеремонни в опитите си да поставят ЕС под тотален контрол, какъвто е случаят със споразумението за Трансатлантическото търговско и инвестиционно партньорство (Transatlantic Trade and Investment Partnership). От своя страна ЕС, за да демонстрира своята лоялност към задокеанския си партньор, мобилизира своя научен потенциал в разработката на безперспективни стратегии за диверсификация на източниците на природен газ. В пълно противоречие с принципите на пазарната икономика ЕС въвежда регулации, от които в крайна сметка големият потърпевш се оказва именно европейската индустрия, а ползи извличат нейните конкуренти. Мантрата, оправдаваща поредния провал на европейските лидери в такива случаи, се нарича „политическо решение”. Достатъчно е да си припомним неадекватната на геополитическите реалности европейска стратегия за изграждане на проекта „Набуко”, средствата и пропиляното ценно време, вложени в разработката на този проект, и безславния му край. С голям процент вероятност може да прогнозираме, че подобна съдба очаква и спешно сглобеният проект „Южен газов коридор”, най-малко поради това, че той до голяма степен дублира концепцията на „Набуко”. И в този проект няма сигурен доставчик на природен газ, а за транзитираща страна на каспийския газ е определена Турция, която не желае да приеме отредената й роля, тъй като намеренията на Ердоган са Турция да се позиционира като енергиен хъб, т.е. да концентрира и търгува енергоресурси, а не просто да ги транзитира. Турция вече изпитва сериозни затруднения от липса на енергоресурси поради неумението си да направи баланс между растежа и потреблението си на енергия. Но дори и Турция да се съгласи да транспортира природния газ от „Шах Дениз”, определяща ще бъде транспортната такса, която ще поиска. През 2012 г. директорът на BP („Бритиш петролиум”) заявява, че: „Транспортните тарифи ще бъдат определящи за маршрута на доставките за Европа”. Разчетите в проекта са до 2020 г. по този коридор да се доставят годишно между 45-90 милиарда кубически метра природен газ, или 10–20% от потреблението в ЕС. Прогнозите са направени с толеранс от 100%, което най-малкото не вдъхва увереност в рентабилността на проекта. Под голяма въпросителна остава и идеята на ЕС да създаде Каспийска организация за развитие, която да включва максимален брой страни от региона, но на всяка цена трябва да привлече за членове Туркменистан и Казахстан. Още не са уточнени целите на организацията, но декларираните намерения предполагат, че партньорите в организацията ще изпълняват ролята на примамка за привличането на Туркменистан и Казахстан като страни, притежаващи резерви от природен газ, от което ЕС в бъдеще може да извлече някакви ползи. Различните опции на газовата карта, с които могат да се диверсифицират доставките на природен газ в Европа в краткосрочен план, са крайно ограничени, а още по-малко са тези, които са икономически изгодни. Една от възможностите за доставки на природен газ в дългосрочен план и на приемлива цена е най-голямото находище в света с доказани резерви около 14 трилиона кубически метра South Pars в Иран, от което Турция доставя 14% от необходимите й количества. Наскоро Ердоган подписа споразумение с Иран за удвояване на вноса до 20 милиарда кубически метра природен газ, който обем значително надхвърля капацитетните възможности на газопровода „Табриз–Анкара”. Елементарната логика сочи, че Ердоган не се е отказал от идеята си Турция да играе ролята на разпределител на енергоресурси, а най-близкият естествен пазар за реализацията им е Европа. На 9 май 2014 г. на официално посещение в Турция пристигна и президентът на Иран Хасан Рохани. Това е първото посещение на ирански президент от 1996 г. насам. В иранската делегация са включени 7 министри от кабинета, гуверньорът на централната банка и впечатляващо количество бизнесмени. Анонсираната официална тема на разговорите в резюме можем да формулираме като договаряне на по-ниска цена на иранския природен газ срещу по-тесни връзки между банките на двете страни. За Турция интересът е ясен: колкото по-голям обем ирански газ може да контролира на по-ниска цена, толкова по-добре. Зад целите на Иран обаче прозира намерението да конвертира своите интереси в посока на стратегическо сближаване със САЩ, използвайки за тази цел като посредник Ердоган. Отношенията между Иран и Америка са обтегнати, но това не безпокои толкова много САЩ, колкото един военен сценарий в Персийския залив. След събитията в Украйна стратезите в САЩ явно планират да продължат конфронтацията с Русия, а привличането на Иран за доставчик на естествен природен газ в Европа „в краткосрочен план ще ограничи руския контрол върху европейските енергоресурси, а в дългосрочен може да се окаже средство за дестабилизиране на руската икономика” (Stratfor, Borderlands: The View Beyond Ukraine, 10.06.2014). Много странно изглежда, че липсва Европейска позиция в тази дипломация. Всеки би се запитал защо Европа с претенциите си за геополитическа сила пряко не преговаря с Иран, вместо да използва посредничеството на Америка и Турция? Ясно е, че Европа ще има безспорна икономическа изгода от доставките на ирански газ, тъй като цената му ще бъде по-ниска от тази на руския газ, а ще се даде и възможност да бъде използвано част от трасето на несъстоялия се газопровод „Набуко”. Отсъствието на Европа от тези преговори наистина изглежда парадоксално, но само до момента, в който става ясно, че иранският природен газ е малък детайл в новия дългосрочен стратегически план на САЩ за конфронтиране с Русия, в който на енергоресурсите е отредена централна роля. Част от този план е и прекратяване на строителството на газопровода „Южен поток” в България, което обяви под зоркия поглед на трима американски конгресмени българският премиер. Може би Путин има право, коментирайки събитията около „Южен поток”, като каза: „Никой не се отказва доброволно от енергийно сътрудничество с Русия”. В Далечния изток на Япония също е отредено място в този план. Япония започва възраждането на военната си доктрина, която беше позабравила след Втората световна война. Сега тази доктрина е интегрална част от американската стратегия за баланс на отношенията с Китай. Американските ортодоксални геополитици отново са на гребена на вълната. Кипи трескава дейност. Реквизитите на Студената война са изтупани от праха и са пуснати в обръщение. Няма съмнение, ние сме в епохата на Cold war II. Очаквайте разведряването!
За да компенсира геополитическата си безпомощност в тази сложна игра, Европа прави опити да маневрира на собствена територия, като сътворява регламент за либерализацията на газовия пазар. В момента по този регламент вече се прилага трети либерализационен пакет, и то в условията на пълен монопол на газовите корпорации (на локално равнище) не само в европейски, а и в световен мащаб. Единствената страна в ЕС, която може да се похвали, макар и с формално либерализиран, условно конкурентен газов пазар, е Дания. Монополът е иманентна същност на международния газов пазар и произтича от статута на природния газ като резервно гориво. Ако няма съгласие под някаква форма на страните – производителки на природен газ, за либерализиране на пазара, ЕС ще продължи да получава газ от друга компания, но също монополист, като голямото постижение ще бъде, че центърът на зависимост за ЕС ще се измести от Русия към друг доставчик, обаче отново в структурата на псевдолиберализирания европейски газов пазар. Много по-логично би било в геополитически план вместо постоянна конфронтация и воденето на скъпо струващи газови войни ЕС и Русия да обединят своите финансови и технологични възможности на паритетна основа за съвместно изграждане на газова инфраструктура, и то не само от сибирските находища на природен газ към Европа, а и от Сибир към Азиатския регион. Тогава ще има надеждни източници на природен газ и единна ценова политика, а заплахата който и да било от партньорите да изпадне в зависимост или неизгодна позиция спрямо другия, автоматично отпада поради взаимния икономически интерес.
Каква стратегия обаче следва Европа? На 1 юни 2014 г. в немския вестник „Франкфуртер Алгемайне Зонтагcцайтунг” комисарят по енергетиката на ЕС Гюнтер Йотингер в прав текст заявява: „Докато Москва не признае правителството в Киев, ние няма да постигнем нищо в преговорите” (става въпрос за преговорите за „Южен поток”). Ден по-късно ЕС стартира наказателна процедура срещу България, която би трябвало да доведе до отлагане на строителните работи по проекта „Южен поток”. На 8 юни 2014 г. американските конгресмени Джон Маккейн, Рон Джонсън и Кристофър Мърфи пристигат специално в България, за да чуят как българския премиер официално ще обяви спиране на дейностите по проекта „Южен поток”. Ето как с директен натиск от ЕС и САЩ върху българското правителство се приема едно крайно политизирано решение в полза на атлантическите интереси и се саботира проект, изгоден за България и Европа.
Вярно е, че Русия вече е дотегнала на ЕС с крайно противоречивата си газова политика и нежеланието си да излезе от модела за ценообразуване по формула, дублираща цените на петролните продукти. В последно време обаче „Газпром” започва да става по-гъвкав, като се съгласява да индексира цените на част от доставките си на газ за ЕС, реферирайки от цените на спотовите пазари или отчитайки ценовите котировки на регионалните европейски хъбове. Тези промени очертават параметрите на едно ново развитие, което също привлича вниманието на геополитиците. Русия вече е инвестирала милиарди в газопроводите „Северен поток” и „Син поток”, а в начална фаза е и реализацията на „Южен поток”. Въпросът е дали тези инвестиции не означават по-скоро знак за партньорство към ЕС, отколкото заплаха за сигурността на съюза. Основната причина за строителството на „Южен поток” е да бъде заобиколена Украйна като проблемна транзитна територия, с което да се повиши сигурността на доставките към Европа. Тогава възниква въпросът, трябва ли ЕС да изпълнява политическата поръчка на САЩ и да жертва сигурността си, като възпрепятства „Южен поток”, или Европа трябва да следва собствените си интереси, изчистени от атлантически емоции?! На Украйна, Молдова и бившите социалистически страни, зависещи от руските газови доставки, Америка е отредила ролята на конфликтни зони, възпиращи сближаването между Русия и Европа. В обратния случай тези страни биха могли да получат достъп до две жизненоважни за техните икономики предимства – от една страна, руския газ, а от друга, европейските технологии. Като от своя страна те ще осигурят пък трансфера на енергийната сигурност към Европа и високотехнологичните продукти към руския пазар. Това би помогнало за изравняване на диспропорциите между по-високоразвитите и по-слаборазвитите икономики в ЕС, без да се налага Европа да преминава на „две скорости”.
Докато Европа и Русия водят своите „малки” газови войни, в битката за световно господство Америка е намерила друго мощно оръжие за глобално енергийно противопоставяне на Русия и нейните евразийски партньори – шистовия газ. До този момент Америка и нейните резерви от природен газ не представляваха никакъв фактор на световната енергийна карта, но новата технология за добив на шистов газ и потенциалните залежи на американския континент възраждат надеждата на САЩ да се превърнат в ключов играч на глобалния газов пазар. Значителното нарастване на добива на шистов газ в САЩ започва след 2000 г., като достига до 283 милиона кубически метра дневно през 2010 г. Оценките са, че в началото на 2030 г. добивите от шистов газ ще обхващат 50% от общото производство на природен газ в Америка, а експортът под формата на втечнен природен газ (LNG) тогава ще бъде около 20 милиона кубически метра дневно. Според американските прогнози през 2040 г. САЩ ще бъдат вторият по големина доставчик на природен газ (конвенционален и неконвенционален) в света след Русия, а в доставките на LNG ще заемат трето място след Катар и Австралия, които се очаква общо да контролират около 40% от световния пазар на LNG. Днес шистовият газ е новата „дъвка” на американската геополитическа школа. Открит е магическият продукт, който ще върне лидерството на Америка на световната енергийна карта. Интерес в тази посока представляват материалите от енергийния форум „Геополитика на природния газ”, проведен през юли 2012 г. в Харвард. В представените на форума сценарии за обосновка на лидерската позиция, която в бъдеще ще заеме шистовият газ като енергоносител, американските политолози априори приемат, че въглищата ще отпаднат като първостепенен енергиен ресурс и тяхната позиция ще заеме природният газ заедно с петрола. Логично е, че в този случай нуждите от природен газ в световен мащаб ще нараснат двойно, а предимството, което има втечненият природен газ при транспортирането в сравнение с фиксираните газопреносни мрежи, ще направи доставките много по-гъвкави, като това се очаква на свой ред да доведе до отслабване на монополните позиции на страните – производителки на естествен природен газ, постепенна либерализация на газовия пазар и спад на цените. Анализаторите на форума прогнозират, че през следващите 15 години американският пазар ще се утвърди като един от доминиращите пазари в предлагането на природен газ на най-конкурентни цени. От гледна точка на потреблението на природен газ очакванията за най-бързо нарастване са свързани логично с Индия и Китай, респективно с 13% и 15%, като се предполага, че по внос на втечнен газ тези страни ще задминат Япония. За Европейския съюз аналитиците прогнозират двойна полза: възможност за диверсификация на доставките с американски LNG като алтернатива на руския газ, както и отпадане на необходимостта от индексиране на цените на газа спрямо петрола, което ще следва от първостепенното ниво, което газът ще придобие като енергиен източник наравно с петрола. Друг много важен момент, който подчертават анализаторите на форума в Харвард, е, че най-рано към 2020 г. ЕС ще може да започне добив на шистов газ, а към 2040 г. ще има възможност да задоволява приблизително 20% от своите нужди. Предполага се, че добив на такива обеми шистов газ в Европа ще постави в неконкурентна позиция природния газ от Каспийския регион. САЩ прогнозират също, че производството на шистов газ и доставките на LNG в глобален мащаб ще доведат до сериозно отслабване на монополната доминация на страните от т.нар. Експортен форум (Exporting Countries Forum – GECF), тъй като търсенето на газ от Средния изток няма да нарасне съществено в дългосрочен план, което ще ограничи търгуваните обеми от страни като Иран, Ирак и Саудитска Арабия. Не случайно единият от геополитическите акценти, подчертан на енергийния форум в САЩ, е политиката на страните от GECF. Защо те са толкова важни?
Експортният форум (GECF) е основан в дните 19-21 май през 2001 г. в Техеран от външните министри на страните – производителки и експортьори на природен газ: Алжир, Бруней, Индонезия, Иран, Малайзия, Оман, Катар, Русия, Туркменистан и наблюдател Норвегия. Основната цел, която тогава декларира GECF, е чрез съвместен диалог между производители, потребители, правителства и енергийната индустрия да се върви към стабилен и прозрачен енергиен пазар. На 1 юли 2013 г. форумът се провежда в Москва под патронажа на президента Владимир Путин, а страните участнички вече са 17 плюс две страни наблюдателки – Норвегия и Холандия. Гости са представители на международните организации OPEC, IEA (International Energy Agency) и IEF (International Energy Forum). През 2014 г. за генерален секретар на форума е избран иранският дипломат и икономист Хосеин Адели, който си поставя за задача да трансформира GECF в сигурна международна платформа за доставки на природен газ. Значимостта на GECF като геополитически фактор произтича от факта, че в тази структура са обединени държавите, които държат 70% от световните запаси на природен газ, и в същото време този ресурс е изцяло в зоната на Евразия, територии, по-труднодостъпни за Атлантическия блок. По-големият брой потребители на природен газ са разположени в периферията на Евразийския континент, което е добра предпоставка за преки контакти между производители и потребители. Зад целите, които си поставя за изпълнение GECF през 2014 г., ясно прозира намерението за структуриране на газов картел, подобен на действащия петролен OPEC. Това начинание не изглежда съвсем безпочвено при огромния газов ресурс, съсредоточен в страните от GEСF. Създаването на „газов OПЕК” е в състояние да предизвика сериозни размествания на силите в геополитическото пространство, като най-значимо от тях е един възможен бъдещ алианс между Русия и ислямския свят. Това би представлявало много сериозен пробив в намеренията за формиране на еднополюсен свят под диктата на САЩ. Такова развитие на процесите напълно устройва ислямския свят, тъй като ислямските ценности са по-близки до тези на евразийските страни, отколкото до неолибералните ценности на Америка. От икономическа гледна точка такава структура като „газов ОПЕК” с голяма вероятност ще доведе до демонополизация на пазара на природен газ и стабилизиране на цените на поносими за потребителите нива. Либерализацията на газовия пазар на територията на Евразия ще бъде крачка към изграждане на единна евразийска газова система, работеща на принципа на търсенето и предлагането на пазара. Някои лидери на по-малки страни – производителки на природен газ, също виждат геополитическите предимства в едно бъдещо обединение на евразийските държави, например президентът на Казахстан Нурсултан Назарбаев заявява: „Природният газ е изключително важен интеграционен инструмент в постсъветското пространство за трансформирането му в наднационален евразийски алианс”.
Докато страните в Евразийското пространство говорят за интеграция, в края на февруари и началото на март 2014 г. започва нов кръг от геополитическата война между Евразия и Атлантика: свалянето на законната власт в Украйна. Америка създава конфликтна зона на руската граница, а Европа угоднически подкрепя тези действия. Два месеца по-късно в противоположната точка на Евразийския континент китайската преса коментира завършилото посещение на руския президент в най-голямата азиатска държава. Коментарите са издържани в официален тон, но недвусмислено дават да се разбере, че: „Посещението на руския президент в Шанхай може да стане потенциал за комплексно стратегическо партньорство и укрепване на двустранните връзки” (пише китайският вестник People’s Daily в материал от 21.05.2014 г.). По-нататък в статията вестникът отбелязва, че „страните се надяват, че Пекин и Москва ще се поддържат на международната арена по важните въпроси”. Какво толкова важно се случва по време на това посещение, което кара китайската преса да говори за стратегическо партньорство и координация между двете страни при решаване на въпроси от международен характер. Нищо необичайно за геополитиката. Европа просто загубва статута си на монополен купувач на руски природен газ, а САЩ се разделят с илюзиите си за възможен еднополюсен свят. В Шанхай между руската газова компания „Газпром” и Китайската национална петролна корпорация (CNPC) е подписана сделката на века, за която двете страни преговарят от десет години. Срокът на договора е 30 години за доставка на 1032 трилиона кубически метра природен газ на стойност 400 милиарда долара по газопровода „Силата на Сибир”. Изграждането му ще бъде със съвместно финансиране между Русия и Китай. Още със започване на преговорите американските и европейските СМИ предсказват трагичен резултат на договарянето. Британският The Financial Times, позовавайки се на официален китайски източник, тържествено обявява, че договорът няма да бъде подписан. Действително първият ден от преговорите не дава много надежди за успешен финал. Към 4 часа сутринта на 21 май преговорната група е изстискана като лимон, а видим напредък няма. Дадена е кратка почивка от няколко часа и рано сутринта преговорите продължават, към 11 часа все още няма напредък. Намесва се началникът на управление „Структуриране на договори и ценообразуване” в „Газпром експорт” Сергей Комлев от Амстердам, където изнася доклад на конференцията Flame 2014 с молба преговорите да продължат до края на деня. Един час след това договорът е подписан. Заваляват поздравления от цял свят. Някои се шегуват: „Договорът показа, че Путин отново предвиди всичко с три стъпки напред и с няколко стъпки на изток”. Други ясно заявяват: „Сделката е триумф за Путин”. Не липсват и критични оценки, като най-много те са в руските медии. Прокрадват се съмнения, че договорът е подписан с големи компромиси от Русия и цената е неизгодна. По този повод директорът на East European gas analysis Михаил Корчемкин коментира: „По-добре е да продаваш газ без печалба, отколкото въобще да не продаваш”. Увлечени от дискусии по подписания договор, хиперболизиране или омаловажаване на неговото значение, наблюдателите пропускат да анализират няколко много важни момента, които биха могли в бъдеще да надхвърлят икономическите изгоди от договора. С подписването на този договор става факт стратегическият алианс на две от най-големи геополитически пространства, разположени на Евразийския супер континент. Стратегическите договорености между Русия и Китай откриват възможността за ускоряване на процеса по създаването на „газов ОПЕК”, респективно за изграждане на енергийна инфраструктура, обединяваща възможностите за пренос на природен газ както чрез мрежи от газопроводи, така и с морски транспорт. Разчетите по китайската газова сделка ще се водят в националните валути на Русия и Китай, което допълнително ще отслаби позициите на долара като световна валута. Мозъчните тръстове на американската геополитика също така пропускат да отбележат, че Китай при необичайно бързите си темпове на развитие е обезпечен с много малко собствени енергоресурси, затова достъпът му до енергийните ресурси на Източен Сибир ще бъде жизненоважен за китайците през XXI век. Самият факт, че Китай граничи с Русия, означава, че отношенията между тези две страни няма да останат само на ниво елементарен търговски обмен, а в някакъв бъдещ момент ще се оформят в здрав геополитически съюз. И още нещо, този сключен договор ще ускори темповете за разработване на находищата в Якутия с доказани запаси от 10,4 трилиона кубически метра природен газ и ще предотврати тенденцията на спад на добива от находищата в Западен Сибир, от които сега се добиват 80% от руския природен газ. В инфраструктурен аспект новият газопровод Иркутск – Хабаровск, който предстои да се изгради, ще „затвори” газотранспортната система на Русия чрез връзката с газопровода Якутия – Хабаровск – Владивосток. Стратегическото споразумение между Русия и Китай за договаряне на съвместни позиции при разглеждане на въпроси от международен характер обезсмисля тактиката на САЩ да разиграват картата, наречена „китайски демографски фактор”, т.е. да създават напрежение и проблеми между Китай и Русия. САЩ, пише Александър Дугин в руската преса, „тласкат Китай към активно демографско усвояване на Източен Сибир и Далечния изток, като в същото време обещават на Москва своята подкрепа в случай на конфликт с Пекин”. Китай спокойно би могъл да се разширява демографски в южна вместо в северна посока, където има достатъчно незаселени територии, а Русия може да му предложи в замяна сигурен достъп до своите енергоресурси, което ще обезсмисли американските опити за конфронтиране на двете държави. Изглежда, че до момента в американската дипломатическа школа няма друга значима фигура, която успешно да провежда политика на т.нар. триизмерна дипломация между САЩ, Китай и Русия освен Хенри Кисинджър, който Анатолий Добринин (посланик на Русия в САЩ от 1962 до 1986 г.) афористично характеризираше като „единственият човек, който се научи да яде хайвер с китайски пръчици”. За САЩ е много по-лесно, вместо да използват дипломация, отново да пуснат в ход заплахата за влошаване на международната обстановка, подразбирайки отношенията с Русия. Естествено, в такива случаи мисията на Америка е да защити останалия свят от надвисналите заплахи и тя е готова да го направи на всяка цена, без да подбира средства. Реакцията на руския президент Путин е малко по-различна. Пред студенти в Архангелск, където открива предприятие за добив на диаманти, той казва: „Обстановката винаги е сложна. Кога е спокойна? Когато ни изпращат хуманитарна помощ. Щом Русия започне да става по-силна, неизвестно защо обстановката се усложнява…”. Следващата декада ще бъде решаваща за развитието на процесите в световната енергетика и за формирането на новите геоикономически реалности. От намирането на баланс в противопоставянето между двата големи геополитически полюса зависи дали народите ще живеят в свят от хаос, войни, икономически кризи и бедност. Или пък лидерите на световната общност ще успеят да договорят един взаимоприемлив модел на международни отношения, който да осигури спокойствие и просперитет на народите.