Разговор с вицепрезидента Джо Байдън

От Сив Клемънс, The Atlantic

Неотдавна седнах с вицепрезидента Джо Байдън, за да установя дали неговият подход към външнополитическите предизвикателства и неговият стил на общуване с глобалните лидери представляват нещо, достатъчно характерно и отличаващо се, че да бъде наречено доктрината „Байдън”. В увлекателна широкообхватна дискусия, която засегна настоящото политическо съревнование в САЩ, вицепрезидентът сподели кои са според него силните и слабите страни на Хилъри Клинтън. А в емоционалния завършек на нашия разговор Байдън обвини ръководните елити на двете партии, че гледат отвисоко и пренебрежително на американците, които заслужават по-добро отношение. Смятам, че неговите размисли са достойни да получат по-широк отзвук, и реших да споделя нашия обширен разговор с читателите. Следва текстът от записа, съкратен и редактиран за по-голяма яснота.

Господин вицепрезидент, какво представлява доктрината „Байдън”? През каква призма разглеждате националната сигурност и външната политика и как определяте стратегическите приоритети?

Баща ми обичаше да ми казва: „Шампионе, ако за теб всичко е еднакво важно, значи всъщност нищо не е важно за теб”. И така, за четиридесет и четири години в управлението на страната разбрах, че най-трудното нещо е подреждането на най-важните заплахи по приоритетно значение и разпределянето на ресурсите така, че да съответстват на естеството на заплахата. Наблюдаваме наличието на тенденция да се реагира на „вълка пред вратата”, но политиците понякога проявяват склонност към свръхреакция и не оставят достатъчно активи, за да се справят с глутницата вълци навън в полето. Във връзка с използването на сила отдавна споделям възгледа, че причината за това трябва да бъде някакъв жизненоважен стратегически интерес на Съединените щати, и освен това, когато се използва сила, това трябва да доведе до полезни резултати, а постигнатото трябва да бъде такова, че да е трайно. Нямам никакви съмнения, че ако разположим двеста хиляди войници в Сирия – въпреки че можем да стигнем до война с Русия, бихме могли да контролираме региона, да наложим ред там. Но в момента, в който изтеглим войските, ще се върнем на същата изходна позиция, където сме днес. Ние все още продължаваме да спорим за Афганистан. Понякога сме склонни да пропускаме по-мащабния стратегически императив и онова, което дава резултати. Да, ние имаме огромен военен потенциал, но използването му по мое мнение зависи от това: 1. Какъв е стратегическият национален интерес; 2. Кои са втората, третата и четвъртата стъпка в този процес. Така че да се разположат сто и шейсет хиляди войници в Ирак без ясна концепция е все едно да се направи опит да бъде залепен Хъмпти Дъмпти (яйцеглавият герой от „Алиса в Страната на чудесата” – бел.прев.), след като е паднал и се е разбил на хиляди парченца. Е, колко време се предвижда да останат тези войски там? Завинаги? А ако останат завинаги, това ще намали ли броя на жертвите в Ирак? Ние на практика продължаваме да понасяме жертви. И, второ, възможно ли е преследването на националния ни интерес по някакъв смислен начин, ако се използва сила? И възможно ли е отделянето на необходимите средства? Това са ключовите въпроси.

Например имахме затруднения със Сирия преди известно време, а всички знаеха, че нямаме достатъчно ISR (разузнаване, наблюдение и разпознаване) и военни безпилотни самолети (дронове), които да са на разположение, за да огледат обстановката на място, и т.н. Проведохме вътрешна дискусия къде се използват всичките дронове. Установихме, че прекомерно голям процент са използвани във FATA (федерално администрираните племенни райони в Пакистан) заради относително малък брой хора. Моят аргумент беше: „Ама чакайте малко, лошите момчета са по-близо до нас. Те са в Сирия. Те са в Ирак”. Отговориха ми: „Да, но ние нямаме ресурсите, за да задействаме системата за разузнаване, наблюдение и разпознаване (ISR) в тази конкретна част на Сирия”. Аз възразих: „Вижте, момчета, вие разполагате с десет инструмента и осемдесет процента от проблема ви е тук, в Сирия, а използвате девет от десетте си инструмента оттатък във федерално администрираните райони в Пакистан, където са само двайсет процента от вашия проблем”. Опростявам наистина, но това беше проблем. Другият пример е, че екзистенциалните заплахи за САЩ с течение на времето са се променили. Често сте ме чували да цитирам един стих от поемата „Великден, 1916” (на Уилям Бътлър Йейтс): „Всичко се промени, напълно се промени: роди се ужасна красота”. Да, наистина всичко се е променило, откакто започнах да се занимавам с политика. Това, което остава, е перспективата, че истинската екзистенциална заплаха са ядрените оръжия, намиращи се в неподходящи ръце, един неочакван конфликт, който избухва между САЩ и друга ядрена сила – Русия, Китай, тази лабилна личност в Северна Корея (Ким Чен Ун), Пакистан. Може би си спомняте дискусията за най-опасната държава в света – аз заявих преди девет години, че това е Пакистан.

Това беше написал и колегата ми Джефри Голдбърг в заглавна статия на The Atlantic през 2011 г., „Съюзникът от ада” (The Ally from Hell).

Точно така. Досега не съм разсъждавал за това от тази гледна точка, но третата част от доктрината „Байдън” би била пропорционалност. Тероризмът е действителна заплаха, но не е заплаха за съществуването на демократичната държава Съединени американски щати. Тероризмът може да създаде сериозни проблеми. Може да подкопае доверието. Може да убие относително голям брой хора. Но не е екзистенциална заплаха. Така че част от начина, по който ние говорим за това… начина, по който Колин Кал (съветникът на Байдън по въпросите на националната сигурност) и аз говорим за това, е „ребалансиране”. Много сме говорили за възстановяване на равновесието в отношенията с Русия, опитваме се да го правим, откакто влязохме в Белия дом. Гласът ми по тази тема не е бил тих, но усещам, че имаме нужда и от „ребалансиране на везните”, които сме наследили. Има дисбаланс, когато седемдесет, осемдесет или деветдесет процента от нашите военни активи са фокусирани върху Ирак. Вижте какви метастази се разпространяват по целия свят. И така, доктрината „Байдън” на първо място предполага да не се използва сила, когато не може да се докаже, че използването на тази сила е устойчиво и ще даде положителен резултат. Второ: Трябва да се поемат ангажименти, защото светът се е променил и укрепването на съюзи и постигането на нови споразумения са жизненоважни условия, които са свързани със споделяне на отговорност, споделяне на разузнавателна информация и разпределяне на военните сили в съответствие с целите, за да не сме единствените участници в играта. И трето: Воденето на външната политика в крайна сметка се свежда до личната преценка. Трябва да се преценява каква е енергията, какъв е интелектуалният потенциал на другия лидер, дали е добър или лош човек. Трябва да се преценява какви са реалистичните възможности. Какво смята този лидер за собствените си способности, така че да можете да си създадете по-информирани предположения какво се кани да направи или какво може да го убедите да се съгласи да не прави. И накрая мисля, че е критично важно при провеждането на външната политика не само вие да знаете и да сте разбрали възможно най-много неща за чуждестранния лидер, с когото общувате, независимо дали е приятел или враг, но и този лидер да знае, че онова, което казвате, което правите и което предлагате, е истина и именно то е вероятно да бъде отговорът, инициативата или искането на САЩ. Това изисква създаването на истински отношения. Били сте с мен на много от служебните ми пътувания. Знаете как се случва.

Виждал съм да използвате внуците си в ролята на нещо като „подгряваща група”. Със Си Дзинпин и други.

Сега мога да го споделя, защото той го заяви публично на пресконференция – имам достатъчно добри връзки и достатъчно добра репутация, че израелският министър-председател Биби Нетаняху да ме дръпне настрана и да ми каже: „Можеш ли да ми помогнеш да си оправя отношенията с Турция?”. А аз мога да вдигна телефона, да звънна и да отида да видя турския президент Реджеп Ердоган, колкото и особен и непостоянен да е той, и да му кажа: „Виж, това е в твой интерес. Нека ти обясня защо”. Както Биби съобщи, те не биха стигнали до нормализиране на отношенията си, ако не бях убедил турците, че това е в техен интерес – а всъщност е в интерес и на двете държави. Аз посредничих. Или, вие знаете случая с корейския президент Пак Гън-хе и японския министър-председател Шиндзо Абе. Срещам се с Абе и той ме пита: „Ще ми помогнеш ли с Пак?”. Обаждам й се с въпроса: „Ще го направиш ли?”. Не съм уговарял споразумението, но крайният резултат беше такъв, че понеже имам лични отношения и с двамата и те ми вярват, можех да се включа в разговора им като събеседник или по-скоро като помирител при развод, който успява да спаси брака.

Мога да продължа да изреждам подобни случаи. Тази сутрин разговарях повече от час с иракския министър-председател Хайдер ал Абади. Обажда ми се да ме моли не само за помощ, но и за съвет. След ужасяващите бомбени атаки в Багдад му звъннах, а той ме попита: „Можеш ли да помогнеш?”. Отговорих: „Ето какво би могъл да направиш, а това е начинът, по който трябва да го направиш”. Днес ми искаше съвет и вметна: „Еди-кой си не харесва предложението ми”. „Е, трябва да поговориш с еди-кого си – казвам му, става дума за човек в Ирак, опонент, – защо не поговориш с него, не му обясниш?” Той отвърна: „Мислиш ли, че това ще има ефект?”. Казах: „Виж, ти по-добре от мен знаеш какви политически ходове предприемаш, но според мен ще има ефект”. Той продължи: „Добре, ти как би го направил?”. И така, излиза, че все едно аз съветвам лидера на малцинството как да успее да прокара някакво решение. Именно заради отношенията ни, а не защото съм толкова умен, доста добре се справям с тези неща, но не това е важното. И той си казва: „Е, добре, този не си играе игрички с мен”.

Значи се явявате нещо като психологически, политически, геостратегически терапевт?

В един особен смисъл всички личности, постигнали успехи в сферата на външната политика от Кисинджър насам, са били такива. Аз не се смятам за такъв и мога да отправям искания. Например към украинския президент Порошенко, аз настоявах да уволни един корумпиран генерален прокурор. Бяхме обещали един милиард долара заем и аз му казах: „Петро, няма да получиш милиард долара. Запази си генералния прокурор, щом искаш. Разбери обаче, че просто няма да ги изплатим, ако го оставиш”. Спрях процедурата по плащането незабавно, така че нашият посланик ме погледна и възкликна: „Ау, какво направи? Имаш ли такива правомощия?”. „Да, имам правомощията. Няма да получите заема, Петро.” И наистина го мислех. Не беше само заплаха. Казах му: „Виж, Петро, разбирам. Ние няма да участваме в тази игра. Ще ни донесе вреди по този начин, тъй че изборът е твой”. Същото беше и с Ердоган. Гледам хората, с които съм работил през годините на това ниво във външната политика, и стигам до извода, че всички те имат по същество еднакъв modus operandi (начин на действие). Две са нещата, които световният лидер, който е застанал срещу теб, признава: или срещу него трябва да стои самият президент, или човек, който говори от името на президента, толкова; и, второ, по дяволите, те разбират какъв си и знаят дали трябва, или не трябва да се доверяват на това, което казваш и което правиш. Цялата външна политика в действителност представлява… – ние обичаме да я превръщаме в такава сцена, че само малък брой хора да могат да играят на нея, – затова тя представлява логично продължение на личните отношения, съпътствано от много по-малко информация, въз основа на която може да се реагира. Не искам да я омаловажавам, но това е факт.

Голяма част от уменията, които Вие внесохте в работата си във външнополитическата сфера, изобщо не са присъщи на Доналд Тръмп, а може би дори и на секретаря Хилъри Клинтън. Вие наистина не засягате тези психологически измерения на отношенията между лидерите в своето неотдавнашно есе във Foreign Affairs, но все пак мислите ли, че ако стане президент, Клинтън би могла да бъде ефективна на този фронт?

Смятам, че Хилъри е много по-добра, отколкото хората си мислят. Например тя и аз закусвахме заедно веднъж седмично. Според мен популярната представа е, че тя се появява с вирнат нос и започва: „Ето какво възнамерявам да направя и знам, че точно това е правилният отговор”. А изобщо не е така. Напротив, тя ме питаше: „Джо, какво е твоето мнение?” и „Добре, какъв би бил твоят подход в тази и тази ситуация?”. Хилъри е открит човек, без предразсъдъци. Наясно съм, че тя осъзнава това, и мисля, че може да използва репутацията си, че е безкомпромисна, в своя полза. Всички говорят, че има ужасни отношения с Путин. Точно в момента това не е толкова лошо, защото той знае, че не може да я притиска в ъгъла. Моят инстинкт и подходът ми в тази администрация от стратегическа гледна точка бяха синхронизирани с позициите на президента; не съм му въздействал. Той вече беше там и беше по-напред от мен в много отношения. Но както заяви, ще компенсираме по някакъв начин слабостите и на двама ни. На четвъртия PDB (всекидневен брифинг при президента), беше сигурно през третата или четвъртата седмица след изборите, в периода на междувластие, когато решавахме принципни политически въпроси и кой ще заеме позициите в администрацията и т.н. Събрахме се и направихме новия екип – Хилъри, Боб Гейтс (тогавашният министър на отбраната), Джим Джоунс (тогавашният съветник по въпросите на националната сигурност), адмирал Майк Мален (тогавашният председател на Обединения комитет на началник-щабовете) и не помня още кой. И така, един ден сме се събрали и Хилъри казва: „Е, господин президент, изработихме един план за Ирак, който е напълно съвместим с тезите на вашата предизборна кампания и вашите убеждения”, и т.н. И продължава: „Искаме да ви го представим”. А Обама отговаря нещо в този дух: „Не, не, не. Джо ще се занимава с Ирак”. Аз си мисля: „Това изобщо не е добър начин за стартиране на работата, господин президент”. „Джо знае повече за Ирак от всеки друг. Джо ще се занимава с Ирак, така че работете с Джо”.

Как премина следващата Ви среща с Хилъри?

Оказа се, че беше окей. От ключово значение беше, че те разбраха, че не се опитвам да привличам внимание. Че няма да бъда човекът, който претендира за признание. Знаете случая, когато имахме проблеми с безпризорните деца (бягащи от Централна Америка за САЩ през 2014 г.). Бях в Турция или някъде другаде, президентът ми се обади и ми каза: „Ти трябва да отидеш, ти ще се погрижиш. Това е криза”. Е, добре, но аз не се бях занимавал с Латинска Америка. Когато бях председател на Комисията по външни отношения на Сената на САЩ, се постарах сенатор Крис Дод да поеме Латинска Америка. Но шегите настрана, на първото ни важно заседание излязох с предложение, а той заяви: „Виж сега, ти ще се занимаваш с това полукълбо”. И после шеговито добави: „Ти лесно завързваш приятелства, а то е в същата часова зона. Можеш да го вършиш и през уикендите”. Отвърнах: „Не е в същата часова зона”.

Това звучи сякаш той има навика да Ви прехвърля „горещите картофи” във външната политика, оставяйки Вие да решавате тежките задачи.

Убеден съм, че в това има смисъл – не защото съм добър, лош или индиферентен. Със сигурност смятам, че Джон Кери върши страхотна работа, наистина… но доста неща са се променили през последните двайсет години. Нито президентът, нито държавният секретар имат способността да се справят с всичко, което стои като залог в играта. Това е първото. Второ, шансовете на президента да бъде успешен в своята политика експоненциално се повишават, ако човекът, който говори от негово име, е съгласен с тази политика, разбира или знае нюансите на посоката, в която би искал да стигне, и има правомощията да говори, а всички, включително и държавният секретар, са наясно, че именно този човек разполага с въпросните правомощия. Има смисъл да ми се оставят проблемите, които изискват всекидневна грижа. Така започнах да се занимавам с Украйна, започнах да се занимавам с Ирак, започнах да се занимавам с отношенията между Корея и Япония, с Централна Америка, с Колумбия. Споменах в реч през 2013 г. по теми за нашето полукълбо за това как от северната част на Канада до далечния край на Чили за пръв път можем да видим едно полукълбо, което е демократично, което е безопасно, което се развива, и можем да постигнем още повече в тази насока. Аз наистина твърде сериозно работих по тази реч. Казах също така: „Вече не става дума за това, което можем да направим за Латинска Америка, а за това, което можем да направим заедно с Латинска Америка”. Думите ми имаха невероятно дълбоко въздействие. Най-простото, но най-важно нещо, което съм говорил на президента по темата, беше, че трябва да изградим доверие на територията на полукълбото. Имаме двеста години лоша карма. И така, той беше убеден, че мога да свърша тази работа, защото беше сигурен, че го мисля и разполагам с неговите пълномощия, затова каза: „Джо, отиди да го направиш”. Това е съвсем различно. Не е, като да седна и лично да договоря споразумението с ФАРК (Революционните въоръжени сили на Колумбия). Още получавам обаждания от колумбийския президент Хуан Мануел Сантос във връзка със споразумението с ФАРК: „Ще дойдеш ли? Ще присъстваш ли? Какво мислиш, че трябва да кажа на този лидер или на онзи лидер?”, и т.н. Не че съм единственият човек, който може да свърши тези неща – например сближаването на Южна Корея и Япония или споразумението между Китай и САЩ за отношенията им към Северна Корея. Това може да се постигне само от хора, които са наистина добре информирани и са потопени в публичната политика и историята, и ние разполагаме с много такива хора. Но както знаете, налага се търпение, грижовност, не съществува краткосрочно решение. Изисква се изграждането на доверие, изработването на план за дългосрочна игра и постоянното му отстояване. Всъщност аз съм дал указание на Колин Кал (съветник по националната сигурност, бел.ред.) и на заместник държавния секретар Тони Блинкен, на външнополитическия екип, казах им: „Вижте, всеки път когато поискате от мен да се обадя на някой чуждестранен лидер, за да поискам нещо от него, трябва да сте сигурни, че вече съм му се обаждал просто за да му кажа „здрасти”. Това не е шега.

Хрумвало ми е, че на практика никой не може да говори с обикновения човек в САЩ толкова добре, колкото Вие умеете, а изведнъж се появява Доналд Тръмп и го прави. Неговото послание е, че „вие отивате да водите битки по целия свят, но се оказвате изиграни в отношенията с другите държави, които не плащат достатъчно, и ние нямаме никаква изгода от това”. Когато разговарям с моите роднини в Оклахома, Канзас и Тексас, установявам, че те чуват това. Интересно ми е какво имат нужда да чуят американците, а не го чуват във връзка с международните отношения и защо резултатите от тези ангажименти са такива, че хората не ги разбират и усещат?

За мен безусловно това е ключовият проблем. Той засяга не само външнополитическите, но и вътрешнополитическите отношения. Когато давах интервю в сутрешното токшоу „Морнинг Джо”, ми зададоха същия въпрос. Отговорих: „Вижте, истината е, че ние просто не сме обръщали достатъчно внимание на тези хора. Не сме разговаряли с тях”. После всички скочиха срещу мен, възкликвайки: „О, Исусе! Хилъри ще възприеме това като атака!”. Но аз попитах екипа си какво заяви Хилъри в последната си реч. Тя заяви, че ние не обръщаме достатъчно внимание на хората, а използваният от мен израз, който истински ги взриви, беше: „Ние не проявяваме достатъчно уважение към хората”. Тя също каза, че не проявяваме достатъчно уважение. Истината е, че ние не показваме достатъчно уважение. Налице е едно ново поколение в Демократическата партия, чието олицетворение според мен е нашата администрация, тези умни момчета и момичета, възпитаници на Харвардския, Йейлския и Пенсилванския университет, най-информираните, най-добре образованите, елитите на партията. Те са новата версия на „лимузинните либерали” от 60-те години на миналия век, когато навлизах в политиката. Защото основният проблем се състои в липсата на връзка с голям брой наистина, наистина, наистина умни, добри и почтени хора, които ни подкрепят и са част от по-широкия, по-млад елит на Демократическата партия, елита на родените през 80-те и 90-те години на ХХ век, който вече не разбира средната класа. Може би помните, че когато встъпих в длъжност, Рон Клайн (тогавашният началник на кабинета на Байдън, бел. прев.) заяви: „Вижте, поискайте да ви се даде възможност да учредите работна група за средната класа”, за да се съсредоточим върху начините, по които можем административно чрез изпълнителни заповеди да облекчим страданията на средната класа, защото тя беше съсипана и удари дъното по време на Голямата рецесия (през 2008-2009 г.). И така, президентът ми предостави такива правомощия. Проведох огромен брой срещи с министрите от кабинета и казах: „Ето какво искам да направите: всеки един от вас искам в рамките на две седмици да се върне при мен с име и телефонен номер, за да мога впоследствие да разговарям с тези хора, които вие сте наели да ви докладват само на вас, и чиято единствена работа във вашето министерство е да го обърнат наопаки с хастара с цел да установят как могат административно да намалят бремето на средната класа и на работническата класа. И така, за негова чест (тогавашният финансов министър) Тим Гайтнър беше първият човек, който дойде с предложение. Неговият екип също се включи и седнахме да поговорим заедно с петима души от моя екип, включително и две жени, всички те, произхождащи от класическата средна класа. Когато се настанихме, те казаха: „Имаме страхотна идея. Измислихме начин, по който да увеличим плановете 529”. Това са онези спестовни влогове за обучение в колеж, които можете да спестявате сега, не се облагат с данъци и имате възможност да използвате за предстоящо обучение в колеж (на вашите деца). Те са също така рязко намалели, както и пенсионните спестовни влогове по план 401(k). Изслушах предложението и заявих: „Добре, идеята е чудесна, Тим!”. Но добавих след това: „Не познавам никой, който има спестовна сметка по план 529”. Той ме погледна, а аз се обърнах към моя екип и попитах: „Колко от вас имат спестовна сметка по план 529?”. Всички имаха. Продължих: „Предлагам ви да се обзаложим!”. Това се случваше, след като за пръв път бях разкрил информацията за финансовото си състояние и във „Вашингтон Пост” буквално бяха написали следното: „Едва ли е имало някога човек, който да е поел вицепрезидентския пост с по-малко капитали от Джо Байдън”. И така, попитах ги: „Какъв според вас е процентът на хората в столицата, които имат право на спестовна сметка по план 529?”. Предположенията варираха от 40 до 25%, а сред членовете на моя екип и до 20%. Обясних условията за облога, който предлагах: „Ако повече от 10% от жителите, които имат право на спестовна сметка по план 529, действително притежават такива спестявания, веднъж в месеца обядът ще е за моя сметка на което и да било място във Вашингтон, посочено по ваш избор. Всички ще обядваме заедно за моя сметка”. Когато се върнаха, отговорът се оказа 7%. Никой не разполагаше с пари, които може да спестява. Тези спестовни планове не бяха полезни за съседите ми в квартала, където бях израснал. Това са семейства с по две деца и годишен доход от около сто хиляди долара. Те нямат никакви свободни средства. Така че, налице е разминаване. За същото става дума и в книгата „Разпадането” на консервативния социолог Чарлз Мъри. Той посочва, че в Америка има един нов елит. Този елит е меритокрацията. Включва бели и чернокожи, мъже и жени, но при всички случаи става дума за хората с най-добро образование. В този контекст заявих на по-младите колеги от екипа ми: „Залагам осем срещу пет, че ако изброите двайсет съседи, ще мога да ви кажа какъв квартал обитават”. Този тест го има в книгата на Мъри. Синовете ми Бо и Хънтър много се ядосаха, когато ги помолих да го направят. „Работили ли сте някога в производството? Живели ли сте в квартал, където над 60% от хората около вас, респективно родителите им, не са завършили колеж? Имате ли сред близките си приятели поне един с наднормено тегло? Някой от близките ви приятели има ли в хладилника си пълномаслено мляко? Ако имат избор приятелите ви да отидат в „Старбъкс” или в „Макдоналдс”, къде биха отишли?”. Всичките умни деца – не искам да обвинявам никого в тази стая, – те живеят в съседство с хора, които имат еднакви разбирания за изкуство, еднакви разбирания за култура, еднакви разбирания за…

Хората, които описвате, са като моите роднини в Канзас и Оклахома, и Тексас, много от тях са без образование, служили са в армията, хранят се предимно в заведения за бързо хранене…

Бинго! Тук е проблемът: ние вече не разговаряме с тях.

Какво имат нужда да чуят тези „наши роднини”? По международните теми?

Политиците трябва да говорят така: „Вижте, нека да ви обясня защо е толкова важно за вас еди-какво си да се случи”. Ето, бих дал пример, бих казал: „Вижте, всички сме наясно, че имаме нужда от Европа и армиите на европейските държави, или с други думи, да не дава Господ да се стигне до някакъв конфликт с Русия или да се наложи да водим някаква по-голяма война. Защото видяхме как се усложни ситуацията, когато започна тази голяма криза с бежанците. Тя няма нищо общо с война или мир, но дестабилизира голяма част от държавите. Сега се съмнява в самата себе си, в собствените си сили. Последното нещо, което ни трябва, след като сме изградили в рамките на седемдесет години системата на една Европа, цяла, свободна и сигурна, е тя да се разпадне. А какво ще стане, ако влезем в конфликт? Да не дава Господ да влизаме в конфликт с Русия или Китай! Вижте, хора, за нас няма никакъв смисъл да не участваме в процесите в Латинска Америка. Причината е, че докато там има нестабилност, на границата ни ще стоят изправени в очакване милиони хора. И вижте сега какво се случва. Вижте какво направихме”. Това е, което казвам, когато седна да говоря с роднините си в кухнята на масата, защото все още се прибирам в родния си край. „Вижте какво се случи с Мексико. Все по-малко и по-малко мексиканци идват тук. Факт е, има нетна имиграция (от САЩ към Мексико). Защо? Мексико се оправя. Нямаме ли интерес Мексико да бъде по-стабилна страна? Това ни помага. Но няма смисъл да изпратя сина ви или дъщеря ви в една мюсюлманска държава като окупационна сила и да се опитвам да наложа някакъв конкретен обществен ред. Има смисъл за нас да използваме Силите за специални операции, какъвто в момента е случаят в Либия, защото там се изгражда настоящото управление. И те ни питат: „Можете ли да ни помогнете да изтласкаме „Ислямска държава” от Сирт?”. Ето, да направим това е смислено за нас. Но не може да се разговаря менторски с хората, защото те са дяволски умни и инстинктивно си знаят интересите. От една страна, не мисля, че проявяваме достатъчно уважение към тях. Защото това, което нашите роднини в Оклахома и Канзас усещат, е, че много хора в нашата партия днес наистина не ги възприемат като много умни и не смятат, че са наясно със собствените си интереси: „Ние знаем какво е най-доброто за вас, ние ще се погрижим за вас”. И така, ако забелязахте, когато говорих за Хилъри, казах: „Хилъри разбира”. Хилъри разбира, че студентските заеми не са равностойни на това да бъде изпратено едно талантливо дете в колеж; става дума за това да се спести на родителите унижението, че трябва да се обърнат към прекрасното си дете, за да му кажат: „Съжаляваме, мило, не можем да ти помогнем”. Моят баща беше класен човек, истински джентълмен. Помня, когато отидох да наема кола за колежанския бал. Колата ми беше необходима, за да взема приятелката си и да отидем на бала, а моят стар „Плимут” от 1951 г. не запали. Попитах къде е баща ми, отговориха ми, че е навън на алеята при страничния вход. Отидох при него, а той се разхождаше напред-назад. Това е истинска история. Погледнах баща си и попитах: „Какво става?”. Отвърна: „Сине, толкова много съжалявам”. Помислих си, че нещо се е случило със семейството ми. Обърнах се към него: „Татко, какво е станало?”. Той ми отговори: „Отидох в банката и говорих с Чарли Делчър”, това е човекът във Фармърс Банк, който се занимаваше с всички продадени коли. „Поисках заем, за да те пратя в колеж. Нямам никакви пари. Толкова много се срамувам. Ужасно се срамувам.” Това е, по дяволите, което те искат да знаят, че ние знаем, че ние сме преживели. Това е средната класа. Те искат от нас да разберем каква е болката им, що се отнася до образованието – не просто че детето им няма да може да получи образование, а това, че… имам предвид, че едва ли има нещо по-безпомощно от родител, който гледа детето си и осъзнава, че не може да му помогне. Хилъри схваща това. Начинът, по който Теди Кенеди обичаше да говори. Всички знаеха, че Теди Кенеди не е като тях, но Теди, когато говореше с бедни хора и хора от средната класа, използваше език, който не ги унижаваше. Ето това сме изгубили.

Ако Хилъри Клинтън спечели изборите, има ли някакъв начин да можете да се намесите, за да й помогнете да направи това?

Не знам. Бих направил всичко, което Хилъри поиска. Не възнамерявам да се връщам в администрацията, но, разбирате ли, Хилъри никога не се е страхувала да се отпусне с мен и да ме помоли да вникна в същината на проблем, който тя самата знае, че не разбира, или поне не се страхува повече, отколкото аз се противях да питам Теди Кенеди за нещата, които не разбирах. Ще приключа с пример, който показва, че нещата са двупосочни (в комуникацията със средната и с висшата класа, бел. ред.). Синът ми Бо се срещаше с прекрасна млада жена, която беше съученичка на приятелката на Хънтър по това време, между гимназията и колежа. Тя произхождаше от една от най-видните фамилии в американската история. Известно време отношенията им бяха сериозни. И така, присъствам на едно заседание, а Теди ми казва: „Ей, видях Бо с еди-коя си”. Отвръщам: „Трябва да ми обясниш, човек, как можеш да се оправиш с (хора, притежаващи, бел.ред.) такова количество пари и власт?”. Той ми отговори: „Джо, не мога да ти го обясня. Те живеят в различен от моя свят”. Но аз искрено се опитвах да разбера: „Теди, как преодоляваш границата между двата свята?”. Защото никога не съм бил част от техния свят и се опитвах да го разбера. В обратната посока Хилъри е точно толкова открита с мен, че да ме попита: „Добре, предстои ми да говоря пред хора от работническата класа. Политиката ми съвпада с техните възгледи. Какво да им кажа?”. Е, думите й не биха били точно тези, но нещо от сорта: „Кажи ми ти какво би им обяснил?”. Аз не искам да се самопредлагам за оракул на работническата и средната класа…

Но хората схващат това. Виждат какво е Вашето отношение към тях, но не виждат такова отношение у мнозина други.

Все пак аз съм по-оптимистичен за нейните шансове, най-вече заради Тръмп. А истината е, че тя не е Бил Клинтън – и сама го признава, тя не се държи естествено, но нали знаеш, понякога параноята е оправдана! Тя беше обстрелвана толкова дълго. Моят съвет към Хилъри е да се отвори, да разкрие малко повече душата си, да покаже чувствителността си. Но имайки предвид нейния опит, преживяванията й през изминалите четиридесет години, напълно осъзнавам защо й е трудно да го постигне.