Един от най-успешните съвременни художници на Германия
Всеки вижда само това, което разбира. Представете си тъмна гора, издигаща се пред вас. Някакъв случаен писък се промъква между клоните, а те са високи, съсухрени и във висините се сливат с тъмнината. Нещо някъде пълзи, а друго прошумолява. Тъмнината се превръща в пръстен, който стопява посоките, а вие сте просто тук. В едно тъмно тук, обградени от гора, чернота, много чернота и още чернота. Нечии очи ви следват, но вие не ги виждате. Въпреки всичко безпогрешно тълкувате усещането си: вие сте наблюдавани. Плаши ли ви подобен сюжет? Въпросът е колко добре познавате природата, колко сте сигурни в нея? Мислите си цвете като цвете, гора като гора, хълм като хълм. Какво може да има в природата още – кристали, билки, гъби, бурени… В един момент ще откриете грешка в природния замисъл. От опалите ще направите пръстен, от гъбите ще сготвите супа, а буренът?! За какво служи той, освен да ви пречи? В природата нищо не е безопасно, нищо не е безсмислено и нищо не е каквото изглежда. Също така и нищо не съществува за ваше удобство, наслада или консумация. Ако приемете тези правила, донякъде ще ви е лесно да разберете и почувствате творчеството на един от най-известните художници на съвременна Германия, добре приет, високо оценен и многократно награждаван: това е модернистът и импресионист Хари Мейър. Но думата модернизъм не означава хаос и неяснота.
Умът, призван да разбира концепции, да създава мисловни схеми, да прокарва тенденции, би открил в модернизма просто разточителство на изкуството, версия на художественото познание. Модернизмът изисква мисъл у публиката, изисква участие, а не пасивно наслаждение. Може да се каже, че модернизмът не е изкуство за правилното разчертаване на едно дърво върху платно, не е наука за шаблонна красота, тук става дума за нанасяне на мисълта за дървесния ствол върху платното. Както казва американският поет, критик и преподавател по литература Джон Чиарди: „Модерно изкуство е, когато художниците престанат да се вглеждат в жените и убедят сами себе си, че имат по-добра идея”.
Истинските творци живеят винаги два живота. Един, ограничен от условията на обществото, и друг, изцяло случващ се в техния ум. Неспокойният артистичен дух се чувства ограничен в рамките на средата си. Затова истинският артист се изолира от битието и обикновено прескача наличните граници и руши правилата. Хари Мейър е роден през 1960 година в Ноймаркт в едно съвсем нормално, направо образцово германско семейство. Баща му и майка му са хора от средната класа със строги и взискателни характери. Въпреки че са консервативни, родителите на Хари са щастливи да открият, че малкият им син притежава художнически нагласи и умения. Детето иска да рисува и дори нещо повече – от малък знае какво точно иска да рисува. Хари е дълбоко омагьосан от загадката, наречена природа. Той наблюдава живата природа с проницателните си морскосини очи и е хипнотизиран от нейното великолепие и от тайнствеността й. Как угасва слънцето над поле от прецъфтели лавандули, как луната се оглежда над море от мъртви черни слънчогледи. Хари си задава въпроса, дали между всичките картини, които природата може да сътвори, съществува нещо общо. Той пристъпва към четката с убеждението, че пейзажите, както зловещите, така и нежните, носят някакво особено послание. Тъй като те не са подредени от природата случайно, а съвсем закономерно. Те са като история от образи, която ние трябва да се помъчим да разчетем. Природата има свой език. Тя борави със символите, а цветовете са най-мощният символ. Следователно, ако можехме да разчетем природата, а не просто да я консумираме, вероятно бихме научили много от нея. Хари е убеден, че между всичко в природата има връзка. Между кашлянето на бухала и писъка на прилепа, между мухоморката и розата. Той иска да намери общите елементи и да изобрази в творчеството си части от архитектурния план на природата. Съществува ли в природата енергия, могъща колкото човешкия разум, която да наставлява онова, което няма разсъдъчност? Не се ли вижда стряскащо математическо съвършенство в пропорциите на една мидена черупка и на една галактика? Наричат го златно сечение. Това е тайнствена цифра, която заповядва на градивните единици на живите организми да се подреждат по определен начин. Дори и най-закостенелите и изостанали в деспотичен материализъм учени признават, че природата има своя неразгадаема магическа формула. Тя живее свой собствен живот и далеч не е просто обект на човешката консумация. Природата е самостоятелен жив субект, който поглъща човека, разтваряйки го в неговото собствено невежество. Хари се опитва да вникне именно в този скрит живот и да го изрази върху платното. Отначало той завършва гимназия за приложни изкуства в Нюрнберг. Там открива много млади креативни хора и общуването с тях разширява въображението му. След гимназията Хари посвещава няколко години само на рисунките си. Развива свой собствен стил, повлиян от импресионизма. Но тъй като отстрани животът на един художник винаги изглежда плашещо несъстоятелен, родителите на Хари го притискат да подходи разумно към бъдещето си и той решава да запише сериозна специалност в университета – архитектура. По време на цялото си следване обаче той рисува пейзажи и развива свой новаторски стил. Хари завършва архитектура, но никога не работи като архитект. Въпреки това той не съжалява за ученето, тъй като архитектурата развива мисленето му и му помага да оцени математическите закони в природата. Изобщо Хари не е от онези прокълнати творци тип Модиляни, чийто живот е изтощаващ антагонизъм с нещо. Ако Модиляни е обявил война на еснафщината и пороя от дребни, но натрапчиви несправедливости (и става символ на прокълнатия творец), то Хари не върви по тази гибелна пътека. Хари Мейър не роптае срещу ограниченията, не затъва в безплоден гняв срещу света, а впряга силите си за работа. Той не страда от мания за величие по примера на Салвадор Дали, чието любимо обяснение за това как е станал художник е следното: „На шест години исках да съм Колумб, на седем – Наполеон, после претенциите ми постоянно растяха”. Югът притъпява мислите и изостря чувствата. Хари все пак е германец. За разлика от южняшките народи при германците талантът рядко е налуден, отровно-ексцентричен или сълзливо-болезнен. Германската гениалност дори в изкуството е студена, комфортна и прецизно изчислена. Всъщност от 1993 година Хари се превръща в художник на свободна практика. Изобразителното изкуство е мисловно изкуство. То изисква лична свобода, физически и душевен простор, в който творецът да мисли пълноценно, да остане насаме с въображението си, за да вземе максималното от него. Въображението наистина е невъзможно без свободата да останеш насаме. А Хари Мейър въплъщава в природните форми, които рисува, собственото си въображение. Той създава съвсем нови организми, страховити като средновековните гаргойли, описва гротескни и непознати чудовищни дълбинни същества, тъмни и неясни, изразяващи по-скоро идея и концепция, отколкото цялостна биологична система. Неговият стил е импресионистичен, тоест не подражава на природата, а изобразява личните впечатления на автора от нея. По обяснението на Пикасо: „Живописта е занимание за слепци. Художникът рисува не това, което вижда, а онова, което чувства”. През 1994 година Хари Мейър участва в конкурс, който му осигурява място в школата на виден майстор – Франк Стела. Франк е американец, абстракционист, минималист, изключително прочут не само в Америка, но и в целия свят, превърнал се в икона още приживе. Изложбите на Франк шестват из най-значимите музеи по изкуства в САЩ и Европа. Стела има изложба и в музея „Гугенхайм” в Америка, а през 2011-а получава награда за изкуство от американския президент Барак Обама. Стела може да е творец, но е американец, следователно е оптимист и фанатично вярващ в човешкия успех. Тъй като истинският творец никога не чака някой друг да му разкрие азбуката на цветовете, Хари не попива изцяло стила на Стела. За Хари американецът Франк Стела е образът на опита и зрелостта, примерът на човек, минал по нелекия път на твореца и издържал тежката борба за себедоказване. Хари се учи повече от характера на Франк Стела, отколкото от картините му. Стела е успял, уравновесен и продуктивен артист. Той е въплъщение на мечтата на всеки художник – да постигне признание. За съжаление пътищата на по-голямата част от художниците са неравни и мамещи. Напразно считаме, че летци, военни, полицаи, пожарникари са най-рискованите професии. Напротив, поети, музиканти, художници, артисти – това са най-мъчителните професии. Творчеството е бездна, а артистът овладява изкуството да се разхожда по ръба на тази бездна и да черпи от нея, но, аха, всеки миг може да падне. Той живее в постоянна несигурност, в постоянна раздвоеност. Може да е всичко или нищо. Може да е велик, но може и да е провал. Негови съдници са случаят и общественото мнение. Кой би се чувствал сигурен при такива съдии? Хари Мейър има огромен късмет, който е отказан на много художници. Той не само получава множество награди, но и получава две стипендии, които му позволяват да се посвети на творческите си задачи, без да работи странично, за да се издържа. Основни теми на творчество за Хари са природата, човешкото лице и един специфичен обект, наречен „инкубатор”. В периода 1991-2001 година Хари Мейър създава 69 пейзажа. 39 от тях са нарисувани на място, а 30 в ателие. Отличават се с наситени цветове, дръзки щрихи, свободен замах на четката. В картините умишлено липсва перспективата на живия пейзаж, която би придала на картините достоверност. Напротив, природата е представена като фрагменти от собствените й елементи и природни сили. Различното при Хари Мейър е подходът, с който тези теми са интерпретирани. Една от най-известните му картини се нарича „Долина”. Цветовата гама е студена, но през ярки сини и зелени тонове. Щрихите са нанесени бързо и дръзко. Картината излъчва негостоприемство и недружелюбност. Хари Мейър се опитва да доведе чувството от пейзажа върху платното, а не самия пейзаж. Често чувството, както в поезията, може да събуди асоциации с на пръв поглед несвързани образи. Но тези образи са обединени от общо нюансово поле, от обща смислова рамка. Някои образи могат да изглеждат неадекватно един до друг, но на по-дълбоко мисловно ниво те си кореспондират. Природата е все още неразбираема за нас, защото я гледаме единствено с очи на завоеватели. Знаем кое цвете е полезно, кое отровно, научили сме се да създаваме плантации от една култура, да плевим друга; орем, жънем, сеем, ловуваме и сме усъвършенствали изкуството да убиваме животни, създаваме кланици, създаваме модни линии от одраните кожи на животните и т.н. Но не разбираме това, че природата притежава дух, че в нея има смисъл, различен от този да служи на нашите прищевки. Хари Мейър използва изкуството по предназначение. С него той задава въпроси на човешкия свят и опитва да извика отговор от душите, обитаващи плътта...