Студената война се води за победата на едната от двете глобални идеологии, респективно икономически системи – социализма и капитализма. След разпада на СССР президентът Елцин решава, че най-подходящият модел за развитие на Русия е либералният капитализъм. В първия си мандат като президент Владимир Путин също следва модела на Елцин с надеждата, че така Русия ще стане велика сила и ще влезе в клуба на развитите европейски страни. Но това не се случва и то не поради това, че Путин е лош или добър, а защото след 1990 г. Западът сменя посоката. Вместо социалния капитализъм на Кейнс на мода идва доктрината на Фридрих Хайек за либералната демокрация и свободния пазар, или т.нар. неолиберален модел. Естествено е в определен момент двата мирогледа да се разминават и това води до противоречия между Русия и западния свят. Глобалната експанзия на неолибералния капитализъм е в коренно противоречие с възгледите на Путин за развитието на Русия. На карта обаче е заложено нещо много повече от някакъв конфликт на интереси и това катализира промяната във възгледите на Путин.
Тази идеологическа промяна се чувства още в края на 2012 г. и става особено забележима след 2013 г., когато украинската криза и войната в Сирия отчетливо маркират разрива между Русия и Запада. През януари 2014 г. на среща с журналисти един от тях задава на Путин следния въпрос: „Може да се каже, че Вашата политическа философия е загадка. Бих искал да Ви запитам Вие консерватор ли сте, марксист ли сте, либерал или прагматик? Каква е вашата политическа философия?”. За учудване на всички в залата Путин не прави опит да се измъкне от въпроса с някое от любимите си остроумия, а казва: „Трудно ще ми бъде да обясня това, но аз винаги се съобразявам с реалностите на днешния ден и това, което се е случило в далечното и недалечното минало. След това се опитвам да проектирам събитията в близкото бъдеще, в средносрочна и по-дългосрочна перспектива. А какво означава прагматичен или консервативен подход, ще ви помоля вие да определите”. След 2013 г. в риториката на Путин все по-често звучат преки обвинения към политиката на Запада и в частност към политиката на европейските държави за съзнателното разрушаване на традиционните европейски ценности, националните обичаи и границите между етносите и културите. Путин вижда възможност за спиране на започналите деструктивни процеси в Европа чрез връщането към духовните и човешките ценности и разнообразието в света. Колкото повече дефекти показва неолибералният модел, толкова по-остра става риториката на Путин, особено след световната криза през 2008 г. Крахът през 2008 г. изтрива 13% от глобалното производство и 20% от глобалната търговия. На запад той предизвиква депресивна фаза, по-дълга от тази през 1929-1933 г. От кризата насам комбинираният глобален дълг на банките, домакинствата, компаниите и държавите нараства с 57 трилиона долара, което е три пъти повече от глобалния БВП. Банковото дело се превръща в постоянно променяща се тактическа игра, фокусирана върху обира на парите на конкурентите, на гражданите клиенти, на банките и на бизнеса. Всичко това се дължи на илюзията, че могат да се правят пари от самите пари. Но парите са създадени от държавите и това винаги е било така. Парите винаги са били „обещанието на държавата да плати”. Тяхната стойност не е в метала или хартията. Стойността им е мярка за доверието на хората в устойчивостта на държавата. А за какво доверие и устойчивост може да става въпрос днес, когато тестът на банките в Кипър през 2013 г. показва какво ще стане, ако голяма банка или държава „гръмне”. Последиците са чудовищни. За спестителите всички пари в кипърски банки над 100 000 евро са изтрити от сметките. В Гърция положението е още по-лошо. Това, което Европейската централна банка направи с Гърция, списание „Щерн” обяснява само с три думи: „Те фалираха Гърция”. Господството на неолибералния модел води неравенството до състоянието отпреди сто години, изваждайки отново позабравения феномен, наречен „ниво на оцеляване”. Световният ред се превръща в хаос. Гражданската война в Украйна предизвиква разпад на държавата. Светът става свидетел на триумфа на „Ислямска държава”. Войната в Сирия и агресията на САЩ в Ирак отнемат хиляди човешки животи и изправят Европа пред цунами от бежанци. Ултрадесните партии стават привлекателни за населението, защото една диктатура, която им обещава евтина храна, работа и добро заплащане, изглежда по-добра от една демокрация, която ги оставя да мръзнат и да умират от глад. Всички тези, а и други неща показват, че неолибералният модел е фалирал. Този фалит е белязан от появата на нов вид бунтове. Опозиционните движения атакуват улиците, решени да избегнат партийните структури. Интернет поколението придобива такъв обем, че изглежда напълно логично тези бунтове да са организирани през Фейсбук и Туитър. В годините след 2008 г. избухват бунтове и в някои от знаковите развиващи се икономики като Турция, Бразилия, Индия и Хонконг. В Шотландия през 2014 г. милиони млади хора казват „да” на възможността да скъсат с неолибералната държава и да започнат на чисто. В Гърция през 2015 г. ставаме свидетели как за пръв път от седемдесет години населението гласува за левите сили. Ставаме свидетели и на това как Европейската централна банка изхвърля на боклука демократичните желания на гърците. Повечето от тези бунтове се изчерпват, а Арабската пролет е или потъпкана като в Египет и Бахрейн, или погълната от ислямизма, както стана в Либия и Сирия. През 2013 г., наблюдавайки случващото се, „Джей Пи Морган” казват много ясно: „За да оцелее неолиберализмът, демокрацията трябва да изчезне”. Естествено, Путин е свидетел на всички тези процеси и за разлика от западните елити, зомбирани от неолибералните мантри, много добре усеща какво вълнува хората. Затова в публичните му изяви централно място заемат темите за консервативните ценности като семейството, човешкия живот и свободата на вероизповеданията, благодарение на които Русия може да се противопостави на деморализацията от запад. В посланието си към Федералното събрание по случай 20-годишнината от приемането на конституцията Путин рязко се обявява в защита на традиционните ценности, които са опората на Русия срещу размиването на моралните норми, налагано от западните елити. В потвърждение на своите думи той цитира великия руски философ консерватор Николай Бердяев, който пише: „Смисълът на консерватизма не е в това да възпрепятства движението напред и нагоре, а в това да възпрепятства движението назад и надолу към хаоса и мрака”. Редица западни критици обвиняват Путин в ретрограден консерватизъм. Ако обаче се върнем към отговора на Путин за неговата политическа философия, ще видим, че той говори за прилагането на един прагматичен подход в руската политика, опиращ се на консервативните културни и религиозни традиции на Русия. Прагматизмът изключва идеологията, защото изисква от лидера да действа съобразно ситуацията в момента. Докато идеологията интерпретира обстоятелствата, намествайки ги в идеологическата матрица. Путин има и друга причина да не заема нито либерална, нито консервативна позиция – това би го конфронтирало с единия от двата влиятелни клана в руската политика. Векторът на реалната политика в постсъветска Русия се определя от интересите и целите на глобалните транснационални играчи на световната сцена. В резултат на това в страната са се оформили три основни политически сили, производни на трите главни цивилизационни вектора. Първата вътрешнополитическа сила е прозападната. Представителите на тази група са с либералнодемократични нагласи и още от времето на Елцин оглавяват ключовите министерства в Русия. До голяма степен на тях се дължат създаденият модел на олигархична икономика и липсата на значими структурни реформи в страната. Другата политическа сила е антизападната. Нейните последователи наричат себе си патриоти и евразийци. За разлика от прозападната група евразийците също искат Русия да се интегрира в световната общност, но те виждат страната в състава на незападните цивилизации. Конспиролозите говорят, че прозападните либерали се поддържат от Държавния департамент на САЩ, а евразийските патриоти получават поддръжка от световното банкерство чрез Хонконг и Пекин, а също и от страните от мюсюлманския Юг. Третата политическа сила е т.нар. център начело с Владимир Путин, който поддържа баланса между силите от двата полюса. За руския президент са опасни и двата края на политическия спектър. Всеки опит на властта да притисне едната или другата група или да подкрепи едната от двете групи ще означава загуба на равновесието. Ето защо придържането на политическия център към традиционните руски ценности, които не могат да бъдат отречени от нито една политическа сила, освен ако тя не желае да бъде маргинализирана, позволява на Путин да поддържа баланса на силите. Западът е убеден, че моделът, който налага, тоест либералната демокрация, е неизбежното бъдеще на човечеството. Но по света има много нации, които държат на своите културни и религиозни традиции и категорично се противопоставят на опитите за налагане западните представи за обществено устройство. Генералният въпрос, как да се съхранят културните особености в условията на нарастващата политическа, икономическа и културна глобализация, се повдига още от знаменития френски културолог и антрополог Клод Леви-Строс, а не от Путин, Обама или Меркел. По този повод той пише: „Гръмките заявления за правата на човека провъзгласяват идеал, който забравя, че човек реализира себе си не в абстрактното човечество, а в традиционните култури. Либералният Запад вече няма силата да осмисли и разбере културните различия. Днес това прекрасно се вижда в Близкия изток. Ние възхваляваме Иран за стремежа му към западноевропейски начин на живот, а всичко, свързано с неговите традиции, възприемаме като варварство, от което той трябва да се отърве. Подобен подход представлява смес от неразбиране и презрение”. Путин говори за съвременен руски консерватизъм, който не може да бъде нито комунистически, нито либералнодемократичен, въпреки че именно либералнодемократичният модел в икономиката и политиката е идейната платформа на реформаторите от президентството на Елцин. В едно свое изказване Путин казва: „Практиката показа, че новата национална идея в Русия не се ражда и не се движи от правилата на пазара, нито пък от механичното копиране на западния опит. Такива груби опити да бъде цивилизована Русия отвън са отхвърлени от нашия народ, защото стремежът към самостоятелност, към духовен, идеологически и външнополитически суверенитет са неотделима част от нашия национален характер”. Видимо западните страни просто не разбират Путин, защото двете страни просто говорят на различни езици. И както по всичко личи, религиозният въпрос е ключовият елемент на това неразбиране, поне що се отнася до Европа. Путин в своите изказвания обвързва съдбата на руската нация с Православната църква и осъжда вулгарния и примитивен подход на неолибералната система. Докато Западът се придържа към абсолютизиране на тезата за личната свобода, правата на личността и свободния пазар. Путин говори за връщането към корените, за традициите, за православната вяра и морал, където Църквата е била основа на колективната нравственост. Това е главното оръжие на неговата идеологическа борба, а не робуването на някакъв вид идеология. Например известният френски писател Матьо Слама в едно свое интервю за Le Figaro казва: „Сега правото на богохулство във Франция е основополагащо. Трябва всичко да се оскверни и да се лиши от святост. Въпросът за вярата и за Бога са отживелица. Опошляването на светостта е издигнато в ранг на основополагащо право. Вулгарните подигравки с Христос и другите религии се считат за прогрес и свобода”. За да е в крак с либерализма, Европа премахва духовната съставка на човешкия живот и оставя скелета на чисто материалното измерение. Радикалният ислям обаче болезнено напомня, макар и не по най-подходящия начин, че религията все още съществува. Каквито и да са предимствата на либералния модел, безспорен е фактът, че Путин се ползва с поддръжката на огромна част от населението в Русия. Може би това се дължи на силната привързаност на руснаците към родината, традиционните ценности и „руската душа”, а може би на нещо друго. Но няма съмнение, че Путин прекрасно се вписва в духовния мир на руското общество. Неговият гений се състои в това, че идеите и действията му съвпадат с настроенията на голямата част от руското, а и на европейското общество. Изненадващо за всички Путин се превърна в единствения държавен глава в света, който проповядва истински, традиционни, консервативни ценности. За европейските народи това е нещо като откровение предвид дълбоко потисканите им чувства на нарастваща враждебност към глобализацията и мултикултурализма и все по-голямата им привързаност към традициите, които са естествената им защита в границите на суверенната държава. По всичко личи, че консерватизмът на Путин отговаря на духа на времето и на набиращата сила съпротива на народите срещу недостатъците на либералната демокрация. Защитата на националния суверенитет е много важен елемент от доктрината на Путин. Ето какво казва той през 2014 г.: „Самото понятие национален суверенитет за много от страните се превърна в относителна величина. Всъщност имаше наложена една такава формула: колкото по-силна е лоялността към единствения център на влияние в света, толкова по-легитимен е един или друг управляващ режим. Ако за редица европейски страни националната гордост е отдавна забравено понятие, а суверенитетът – прекалено голям лукс, то за Русия реалният държавен суверенитет е абсолютно необходимо условие за нейното съществуване”. Путин намеква за това, че Европейският съюз практически приема американската позиция без съпротива и без значение дали тя е във вреда на Европа или не. Европейските бюрократи винаги следват Америка независимо от мнението на съюзните държави. Това много ясно проличава в действията на Европа и при сирийския, и при украинския конфликт. Тогава възниква въпросът: Наистина ли интересите на Америка и Европа са така тясно свързани, че по нищо не се различават? Риториката на САЩ е съвсем различна от тази на Путин. Президентът Барак Обама непрекъснато твърди, че Америка има голяма заслуга за защитата на свободата в света. Той казва: „Ние поддържаме демокрацията от Азия до Африка и от Америка до Близкия изток. Защото нашите интереси и съвест ни карат да действаме в името на тези, които се стремят към свобода”.
Чисто универсален подход към международните отношения, подобен на този, който проповядват консерваторите при Буш-младши. Но Обама фактически в нито едно свое изказване досега не повдига въпроса за суверенитета. Това е напълно обяснимо, защото принципите на суверенитета влизат в челен сблъсък с принципите на глобализацията и неолибералния модел, налаган от САЩ. Америка в отношенията си със света винаги се аргументира с някаква своя представа за собствената си изключителност. Но същото прави и Русия. Тоест и двете страни са убедени, че трябва да им се признае някаква роля, която надхвърля националните им граници. И в двете страни има ясно изразено национално чувство и особена политическа роля на религията. Обаче Барак Обама във всяка своя реч превъзнася изключителната роля на Америка в света, така че Путин логично преминава в открито настъпление срещу тази изключителност. В една своя статия, публикувана в New York Times през 2013 г. в отговор на реч на Обама, в която той за пореден път убеждава света в американската изключителност, Путин пише следното: „Да мислиш, че си изключителен е особено опасно, защото това противоречи на необходимостта от разнообразие и равенство на нациите. Не трябва да забравяме, че Бог ни е създал равни”. Путин иронизира Обама, който в своята реч също се позовава на Бог, оправдавайки с това политиката на Америка за „защита на свободата в света”. За Путин изключителността на Америка е само предлог за налагане на икономическа доминация на планетата. Въпреки че медиите в западните страни успяват да внушат на обществеността представата за Путин като авторитарна и жестока личност, руският президент се ползва с голяма популярност и уважение далеч извън клуба на радикалните либерали в Европа. И неговият имидж до голяма степен се дължи на това, че той въплъщава образа на вече изчезналия от Европа тип политик. Днес либералната демокрация се изгражда предимно на юридическа основа и в това е основната й слабост. Поради тази причина либералите назначават в ръководствата на институциите технократи, като се надяват, че те ще бъдат много компетентни ръководители. Обаче тези хора може да са много добри администратори, но не разбират символичната, почти метафизична страна на властта. Наскоро една проведена анкета във Франция показва, че 40% от французите биха предпочели да имат авторитарно правителство. Подобна тенденция се наблюдава във всички демократични общества, където вече съществува своеобразна носталгия по великите личности. Имиджът на Путин е също отражение на тези чувства. Дьо Гол и Хелмут Кол са митове за своите сънародници. Но такива държавници са много опасни за либералите. Те не трябва да бъдат пример за нациите. „Възраждането на силния човек е сигнал за тревога за демокрациите”, твърди публицистът от френската преса Никола Баверез. А какви митове сега подкрепят легитимността на Франсоа Оланд и Ангела Меркел? Никакви. Организираният в амфитеатъра на Палмира симфоничен концерт показва пред света, че силата на Путин не е само като държавник. С този концерт той демонстрира разбирането си за неразривната връзка на политиката със символите на величието и духовно възвишеното. Европейският елит отдавна вече е забравил тази връзка. Ярък пример за това е сценарият за отбелязване на стогодишнината от битката при Вердюн. Франция решава да отбележи това събитие с рап концерт. А разразилият се огромен скандал принуждава кмета на града да отмени този абсурд. Тоест, от една страна, се наслаждаваме на най-възвишеното и благородното от златния фонд на цивилизацията, а, от друга страна, сме свидетели на прояви, по-лоши от самата посредственост. За тази загуба на духовност предупреждаваше още през 30-те години френският писател Луи-Фердинан Селин, който пише: „Ние загиваме, защото останахме без легенди, тайни и величие”.