„Свободата дава възможност да се правят много прости и елементарни неща.”
Интервю на Юлия Владимирова с Иржи МенцелИскам да правя филми така, че хората да ги харесват и да искат да ги гледат», това казва световният чешки театрален и филмов режисьор Иржи Менцел, принадлежащ към поколeнието на чехословашката Нова вълна. Заедно с Милош Форман, Вера Хитилова и Яромир Иреш той е в Световната енциклопедия на киното и получава признание като един от най-големите майстори на комедийното изкуство на XX век. Менцел е майстор на комедията. Героите му са аутсайдери, хора с оригинално и самостоятелно мислене, които въпреки всички трудности в живота притежават смелост и проявяват мъдростта си. Разпръснати из малките чешки провинции, героите му винаги успяват да изживеят мечтата си за собствената индивидуалност. Филмите му, свободни от догматизъм, не се стремят да придават излишна красота и моралност на действителността. Заради това след края на Пражката пролет такова кино изпитва трудности и работите му заедно с тези на съмишлениците от чехословашката Нова вълна изчезват в подземията на институциите.
Въпреки ограниченията Менцел продължава да работи и дори казва, че цензурата има вдъхновяващ ефект. Неговият филм «Строго охранявани влакове» печели «Оскар» за най-добър чуждоезичен филм. Менцел е носител и на «Златна мечка» от 1990 г. за филма си «Чучулиги на конец». В един от последните си засега филми «Обслужвал съм английския крал» по едноименния роман на Бохумил Храбал Иржи Менцел избира Иван Бърнев за ролята на Ян Дите. Представлението «Вечеря за тъпаци», чийто режисьор е Менцел, се играе вече 15 години на сцената на Сатиричния театър.
Господин Менцел, какво според Вас би правил Швейк днес?
Сигурно щеше да бъде фен на президента Земан. Не, шегувам се. Щеше да изглежда другояче. Но такива Швейковци у нас ги има много. И сигурно щеше да бъде избирател на президента Земан. Швейк е чешки характер, който е способен да преживее всичко, и когато положението стане най-зле, той започва да го играе глупак. Швейк е безсмъртен, освен него обаче има и друг тип чехи.
Новата вълна в киното на Франция, на Чехословакия, Унгария, Полша, Русия (с Тарковски, Герман и Михалков) обръща киното в друга посока – отвъд системата. Така интелектуалците са играли роля на вдъхновители за няколко поколения, били са идеолози на революция, не само кинематографична. Вие сте част от тази вълна кинорежисьори, защо днес липсват подобни вдъхновители?
Това е като в природата. Една година ще се народят много ябълки, друга година ще има много от други плодове. Това, че във френската Нова вълна ще се появят много добри режисьори в един момент, не значи, че в други етапи няма изобщо да има талантливи хора. Обаче от време на време има условия – и финансови, и политически, които правят възможно да се нарои една поредица от таланти, които в други времена просто нямат тази възможност. Така се е създала полската вълна на разочарованието, сега напоследък има сезон на румънските филми. Това не идва от там, че изведнъж тук са израснали таланти, а другаде не. Просто културните и социалните условия са такива, че правят възможна появата на нещо интересно.
Според Вас днес не липсва ли политически ангажирано кино? Френската Нова вълна прави освен революция в кинематографията и в силно социалните теми.
Не мисля, че френската Нова вълна беше критична към социалната среда. Не съм сигурен дали Годар или Трюфо са били критично настроени. Те просто правеха други филми, които са по-интересни от техните предходници.
Как успяхте да останете национален герой и символ на едно необикновено време, без да напускате родната Чехословакия? Няколко пъти са Ви налагали цензура след 1968 г., имали сте „Оскар” от Холивуд през 1967 г., това не се е харесвало на властта. Как след това продължихте да правите Вашите си филми, това, което искате. Колегата Ви Милош Форман напуска Чехословакия и заминава за САЩ.
Аз не бях сам, ние бяхме много. Яромил Иреш, Вера Хитилова, Хинек Бочан… Причината беше проста. Дойдоха руските танкове, настъпи един такъв период на безвластие, руснаците не можеха изведнъж да подменят цялото ръководство, трябваше да намерят хората, които са съгласни да поемат властта. А това отне известно време. Освен всичко те трябваше наистина да бръкнат много надълбоко. В този момент нашите по-стари колеги, които не можеха да преглътнат факта, че ние имаме успехи с нашите филми, започнаха изведнъж да се съгласяват с идването на руснаците и да ръководят киностудията „Барандов”. Но изобщо не ставаше въпрос само за киностудията „Барандов”. Това се случи и между художниците, и между скулпторите, между писателите, в промишлеността, във всички области. Най-висшите кръгове бяха на позицията на Александър Дубчек. Тогава започна изведнъж да се чува отвсякъде „Кой се съгласява с влизането на войските?”. До този момент тези, които нямаха успехи, видяха удобна възможност да се изкачат нагоре. И така нашите по-възрастни колеги в един момент, като влязоха в „Барандов”, казаха: „Менцел, Хитилова и тези другите просто няма да правят нищо”. Нямаше никаква официална причина, това така и никъде не го написаха. Винаги когато аз започвах да правя нещо, то просто не можеше да стане по някаква причина. Когато някой искаше да направи нещо за мен, също не можеше да се прокара. Никъде не биваше да се появява моето име и точно като при Оруел искаха да се забрави за Новата вълна. Естествено, това продължи само няколко години. Но за мен това изобщо не е нещо трагично. Ако погледнете към историята, да речем, дори само на киното, и погледнете имената на тези режисьори, всеки един от тях е имал някаква дълга пауза или е правил лоши филми, при нас просто причината беше политическа. Това обаче, пак казвам, изобщо не е трагедия. Поне за мен не е. За моите колеги, които имаха семейства, никак не беше приятно. Аз обаче нямах никакви големи нужди. А и съм доста мързелив и това напълно ме устройваше.
И в книгата Ви със спомени „Капризни години” казвате, че сте мързелив. Част сте от едно непримиримо, революционно, будно поколение, постигнали сте толкова в киното и театъра, пък сте мързелив. Как става това?
Ами определено не съм се мъчил много с това. Аз съм дете на късмета. Всичките етапи, които се случиха, бяха или случайност, или късмет. Исках да правя театър преди всичко. Не ме приеха в театралния факултет и беше хубаво, защото там преподаваха глупави хора. Така реших, че ще си пробвам късмета в телевизията, там обаче нямаха нужда от таланти. Кандидатствах във Филмовото и телевизионно висше училище и ме приеха. Пак с късмет. Професор Вавра ме научи да правя филми. Аз не бях добър ученик. По-възрастните ми колеги ме поканиха да направя с тях един филм по разказ на Бохумил Храбал. Този филм върху разказа ми се получи и след това ми предложиха да направя „Строго охранявани влакове”. Трима режисьори преди мен са отказали да го направят, защото е било невъзможно да се заснеме тази история. А пък аз имах късмет. В този момент книгата още не беше излязла от печат и не познавах ръкописа, не познавах самия текст. Обаче много обичах Храбал и отговорих веднага: „Да, аз ще го правя”. Едва след това прочетох книгата и тогава вече нямаше как да се измъкна. И оттогава всичко, което правех, го правех, защото някой ми го поискваше, поръчваше ми го. Например, докато работех в киностудия „Барандов”, веднъж на две-три години правех филм. Винаги ми предлагаха нещо да правя и когато можех да преценя, че мога да си позволя да го направя, го правех. И не съм го правил с големи усилия и мъки. Въпросът беше в това, че не съм се хванал толкова здраво за всичко това, отнасях се така: „Искаш или не искаш да го направиш?”. Но нямаше някакъв гърч, че на всяка цена искам да го направя. Така че до 1989 г. направих почти всички филми, които съм правил изобщо, и за следващите 27 години произведох само четири филма, просто защото никой не искаше и не ми поръчваше повече. И винаги предложенията идваха от чужбина. Обаче не се оплаквам, защото просто съм мързелив. Освен това правех театър. И това много ми харесваше. Например тук, в София, съм направил шест представления. И искам да се похваля – едно от тях се играе и досега.
Възможно ли е цензурата да има вдъхновяващ ефект върху интелектуалците? Сещам се за режисьорите от Вашето поколение Анджей Вайда, Роман Полански, Андрей Тарковски, Ищван Сабо, Миклош Янчо…
Цензурата наистина е вдъхновяваща. Когато нямам право да направя нещо, гледам как да го заобиколя. Сега всичко може да се прави и няма противник, няма причина да се направи нещо. И затова филмите са едни такива разпилени. Много лошо ми се получи, когато беше премиерата на „Чучулиги на конец”. След промените през 1989 г. в телевизията ме питаха как ще изглеждат нещата занапред, като няма цензура. И тогава им казвах, че цензурата определено не беше зле, защото тя успяваше да запази някакви определени идеи, да запази нещо. Ние познавахме само политическата цензура, обаче през цялото време на съществуването на културата винаги е имало някакъв вид цензура. А сега, като няма цензура, това прилича на една река, която се разлива в езеро. Губи си бреговете, които правят възможно бързото течение. Тогава всички много ме упрекваха, защото все пак ни предстоеше да имаме свобода. Да, но се оказа, че свободата дава възможност да се правят и много прости, елементарни неща.
Каква е ролята на критика на политическото днес?
Добре е, тези, които са горе, да чуват хората отдолу какво си мислят. Затова болшевиките не са искали да чуват какво се случва долу.
За много българи Чешката република е страна отличник сред новите демокрации. Запазила е социалното, преминала е към пазарен модел. Вие смятате ли също, че Чехия е отличник?
Всичко е въпрос на история. Ние бяхме в това късче на Европа, което беше много повлияно от западния начин на живот. Били сме част от Австро-Унгария и в рамките на системата на Австро-Унгария сме научили какво е демокрация, как функционира парламентът, как функционират политическите партии. По-късно това се е пренесло в Първата република между 1918-1938 г. и сме по-добре от други националности, които не са могли да научат как функционира демокрацията. Например, както е в Русия.
А на какво отдавате бунтарския дух на чехите винаги да отстояват независимостта си без значение дали са в Европейски или в някакъв друг съюз. Говоря за желанието за бунт, за несъгласие.
Това не е ли характерно за всички хора?
Повечето се страхуват и предпочитат да си мълчат и да кротуват послушно.
И поляците имаха големи събития, дори там умираха хора. В Унгария също. Ние обаче винаги успявахме със заобикалки някак да договорим нещата. В Унгария през 1956 г. много хора са били застреляни. Ние сме малки и винаги искаме да се договорим. Понякога и с цената на загубата на достойнството.
Има ли общи черти между героите в един от първите Ви филми „Строго охранявани влакове”, в по-новия „Обслужвал съм английския крал” и самия Вас?
Да. Ама това е така и в други филми. Например главният герой във филма „Селце мое, централно” и той е част от мен. Обикновено така се случва. Героят в „Строго охранявани влакове” е герой, който не осъзнава, че ще стане герой. Обаче в „Обслужвал съм английския крал” това е чех, който е способен да преживее всичко.
Обичате много театъра. Той представлява и голяма част от Вашето творчество. Какво се случва с малките театрални сцени на Прага от миналото? Съществуват ли още?
В Прага за радост възникнаха редица други нови малки театри, частни или не, и е пълно с хора. Може би това се получава и защото телевизията е адски глупава. Аз не мога да ходя често на театър, обаче следя, доколкото мога. Радвам се, че не съвсем познати и комерсиални театрални сцени са много посещавани. И някои наистина са много добри. Това е много хубав знак.
Мечтата на Вацлав Хавел е била да направи филм, да бъде режисьор на филм. След като излиза от политиката, той осъществява най-голямата си мечта и прави „Да си тръгнеш”, базиран върху неговата пиеса. Критиката обаче описва филма като разочарование. Защо понякога най-големите ни мечти са разочарование?
Това са две различни неща. Чичото на Хавел е бил шеф на „Барандов” и неговата момчешка мечта е била да прави филми. Обаче е бил в семейство, в което от един момент нататък не е имало право нищо да предприеме, дори не е могъл да се запише в гимназия и е учил в някакво химическо училище. Пътят му в изкуството е започнал оттам, че е бил сценичен работник в театъра, започнал е да пише театрални пиеси и филмите непрекъснато бягали от него. Но това си му е била мечта. Тази мечта той е успял да реализира чак след неговите президентски мандати. Имал обаче лош късмет. Той просто беше известен като президент. И всички го скълцаха с голямо желание. Ако някое непознато момче беше направило този филм, както Хавел го направи, със сигурност мнозина щяха да кажат, че Хавел дава едно ново виждане в кинематографията, че това е прогрес, че това е интелектуално, и т.н. Лошият късмет е, че това беше Хавел. Не че ми харесва този филм. Аз обаче имам гузна съвест пред Хавел. Защото заснех филма „Просешка опера” и това е единственият филм, от който ми е неудобно. Направих и по-лоши филми. Точно обаче в отношението ми към Хавел наистина ми е неприятно, че този филм не е толкова добър, колкото трябваше да бъде. Когато беше премиерата и Хавел беше там, той публично ме похвали, обаче ми прошепна в ухото, че от време на време са го полазвали тръпки. И от това заключавам, че той не е доволен от филма. И изобщо не ми е хубаво от това. Но той беше прав. Чак после, когато той направи филма си, една или две години преди неговата смърт, ние се срещнахме на рождения ден на моята секретарка. И той намери подходящ момент, дръпна ме настрани и ми каза, че не е очаквал колко сложно нещо е това да се правят филми.
Kde se pivo vaří, tam se dobře daří („Където се вари бира, там се живее добре”), това е стара чешка народна песен, която също така е реплика от филма Ви „Подстригване”. Вярно ли е това твърдение?
Да, това е от филма „Подстригване” от 1980 г. Дали съм съгласен с това ли? Да ви кажа, не знам, не пия бира.