Доблестен воин на лъжлива кауза, снайперистът Крис Кайл е герой и жертва на своето време: епохата на президента Буш.

Над 160 трупа и един бестселър. Това остава от живота на Крис Кайл. Плюс безброй митове. Още приживе прякорът му е Легендата. За иракчаните той е Шейтан (Дявол). За тексасците – светец с бейзболна шапка и пушка в ръка. През 2010 г. черният му пикап спира на бензиностанция южно от Далас. В януарската утрин наоколо е пусто и студено. От машинката за кафе се приближават двама усмихнати младежи и на метър от него изваждат револвери. Искат портфейла и ключа от тунингования му форд с огромните гуми. Крис сканира кой от двамата стиска по-уверено оръжието и бръква под палтото. Уж за ключовете. Миг по късно отстрелва кутсузлиите с по един куршум в слънчевия сплит. Стреля през пеша на връхната си дреха. Сетне сяда спокойно зад волана да изпие кафето си в очакване на полицията. Шерифът е объркан. В шофьорската му книжка няма нито име, нито адрес. Само снимка и телефонен номер със забележка полицията да се свърже в случай на нужда. От дежурния в специалния отдел на Пентагона полицаите научават, че задържаният е на особено подчинение. Над закона. Един от най-изкусните килъри на държавна служба. Аферата приключва дотам.

„АМЕРИКАНСКИ СНАЙПЕР”

Това е заглавието на последния холивудски блокбастър, който от началото на 2015 г. гони половин милиард приходи само в американските киносалони. Динозавърът Клинт Истууд ни сервира обичайния патриотарски милитаризъм, но филмът е истински феномен в малките градчета на Средния запад и в огромния Тексас. Пред касите се редят ветерани в инвалидни колички, късо подстригани запасняци с втренчени погледи, доживотно хипнотизирани от войната. Синовете на „червените вратове” от дълбоката Америка носят фланелки с образа на американския снайперист. Защото зад холивудската боза се крие емблематичната съдба на Крис Кайл. Един младеж от ерата на Джордж Буш. Епохата на воюващата империя.

ДЕТЕ НА ТЕКСАС

Крис Кайл се ражда в Одеса, Тексас, в семейство на усърдни протестанти. Годината е 1974-та. Семейството пътува с каравана из целия щат. Момчето от малко се влюбва в оръжията. От покрива на дома си обстрелва приятелите си с въздушна пушка и мнозина още напипват сачмите му под кожата си. Расте едър и малцина го предизвикват в училище. Носи онази смес от тексаска недодяланост и чувство за справедливост, която в стария Холивуд е въплътена от Джон Уейн. Грубостта му е в услуга на по-слабите. „Крис никога не започваше пръв, затова пък приключваше всяко сбиване” – спомня си съученикът му Брайан Рури. На 11 септември 2001 г. простодушният гигант е пред екрана и вижда рухването на небостъргачите в Ню Йорк. Апокалиптичните кадри отварят черна дупка в историята. Тя ще засмуче Америка, мюсюлманите и целия свят, който ще излезе от нея напълно променен: брутален и параноичен. Тази черна дупка ще роди месианската Америка, воюващата империя на Буш, чийто доблестен воин ще стане наивният Крис. През 90-те той още търси себе си: обяздва диви коне и бикове в пътуващи родеа, ловува с баща си. Крис пропива студентството си и дори възнамерява да се върне на трактора в семейната ферма. Докато през 1999 г. не среща един вербовчик от армията в някакъв бар. Той го навива да се пробва в „тюлените”.

SEAL

Sea, air and land (SEAL – тюлени), това е амбициозната програма на школата за командоси, която учи бъдещите супермени да се чувстват уверено в три среди: море, въздух и земя. Прекарват часове в ледена вода, с разранени крака прекосяват пустинята, отварят парашутите на метри от земята. „Бях средна ръка”, спомня си Крис. Но обстоятелствата го превръщат в легенда. През март 2003 г. убива първата си жертва в иракския град Насирия. И това е жена. С граната в ръка. Убива я миг след като я хвърля. „Във филмите стрелят в главата, но всъщност се целим в гърдите” – делово уточнява Кайл в книгата си. Мисията му на снайперист е да подсигурява от панорамна позиция действията на своите събратя по оръжие долу, в лабиринта на иракските градове. Научава се да гледа живота през оптическия прицел. „Беше забавно, не съжалявам за убитите. Жал ми е само за онези от нашите, които не успях да спася” – изповядва се Крис, който често поема рискове, за да прикрива другарите си. Стреля изумително точно. Наум изчислява отклонението от вятъра, маранята и градуса на нажежените от слънцето патрони. Веднъж убива човек на цяла миля разстояние. („Беше си късмет...”) Но никога не си задава излишни етични въпроси. Митовете на американския месианизъм са хоризонтът на неговия мироглед. Вярва, че окупирането на Ирак е необходимо, за да се спре притокът на терористи към САЩ. За него иракчаните са „диваци”, статистика. Над ковчезите на другарите си обаче се задавя от сълзи.

Изригва, когато някой тръгне да глаголства за войната. „Окей, мразете войната! Но пак трябва да подкрепяте войниците. С живота си те обезпечават бял чек на всички американци. Заслужават поне благодарност. Купете им вечеря. Окосете им двора. Изпечете им курабийки” – разсъждава в книгата си Кайл. „В моето поделение повечето бяха като него”, обяснява друг снайперист, Гарет Рипенхаген. „Когато плащаш висока цена, прегръщаш внушението, че се бориш за „благородна кауза”, което укрепва с умората от всекидневните мисии. Но иракчаните не са диваци. Бяха радушни, гостоприемни и горди с историята и образованието си. Там съм чувал удивително мъдри думи от деца. Слушал съм зрели хора да се смеят с детска наивност. За мен е срамно, че този филм утвърждава опасно невежество по техен адрес” – съкрушава се Гарет. Но за Крис Кайл етичните дилеми са лукс за цивилни граждани. „Имам много грехове и когато застана пред Господ, дълго ще се изповядвам, но няма да го занимавам с убитите бунтовници.” А те са точно 160. Неофициалните му жертви са два пъти повече. В Афганистан, при четири дълги престоя в Ирак и в няколко секретни мисии, за които само се споменава. Името му звучи предизвикателно християнски (Крис!) и скоро се сдобива с прозвището Шейтан сред местните мюсюлмани. Бунтовниците в Ирак дават 80 000 долара за главата му. „Беше ме страх да се прибера в САЩ да не би жена ми да ме гръмне, за да вземе наградата” – шегува се Кайл, за когото войната се е превърнала в дрога. Рисува черепи на каската си, стаята му прилича на вълча бърлога, а униформата е по негов личен дизайн: куртка с отрязани ръкави, ловджийски обуща и неизменната шапка на „Далас Каубойс”, „за да знаят диваците откъде съм”. Местният му патриотизъм стига до патетичен абсурд. Когато се раждат двете му деца, моли роднините да му изпратят кашонче с пръст от Тексас, за да стъпят бебетата на родна земя. Раняват го шест пъти, два пъти оцелява след катастрофи с хеликоптер, но това не го отказва. Докато жена му Тайа не му поставя ултиматум. През 2009 г. напуска армията.

АМЕРИКА ТЪРСИ ГЕРОЙ

„Когато се върнеш от война и се размотаваш в мола, се чувстваш като женка. Чуваш някой да се разправя на касата и недоумяваш как може да е такъв идиот.” Лишен от своята дрога, Крис трудно се адаптира към цивилния живот. Дава всичко за приятелите си. Провежда групови терапии с ветерани на стрелбището. Взривяват динамитни шашки, за да отпуснат сърцата си. „Трудно е да преминеш от Бог, родина, семейство към Бог, семейство, родина” – споделя Крис, който има нужда от прости триади. Купува и раздава фитнес уреди на инвалиди от войната, за да поддържат форма вкъщи. Повечето се свенят да излагат окастрените си крайници в гимнастическите салони. Вечер кара дъщеря си на балет. Гледа екшъни на домашното кино, докато чисти оръжия, и забавлява децата, като се цели в екрана. Колекционира стари пушкала от времето на Дивия запад. Виси в социалните мрежи. Няма по кого да стреля, затова воюва с пацифистите. „Ако не ви харесва какво мисля, не забравяйте едно: хич не ми пука дали ви харесва.” Кайл обича провокациите. Създава охранителната фирма Craft International, на чието лого се кипри девизът „Противно на казаното от майка ви, насилието разрешава проблеми”. Сред приятелите си минава за шегаджия. Влиза с чужда парола във Фейсбук, за да съобщи от името на някого, че е гей. Или ровичка за голи снимки в телефона на аверите си. „Беше много различен в разни моменти”, твърди жена му Тайа. Безкрайните войни от ерата Буш вече траят повече от декада. Президентите се сменят. Инвалидите се множат. Обществото е уморено и Америка търси герои. През 2012 г. с помощта на журналиста Джим де Фелис Крис Кайл написва „Американски снайперист”, автобиографията, която му донася милион и половина долара. Цялата сума раздава на роднините на убитите си приятели. Изведнъж Америка открива своя герой: 188 см, 110 кг, по прякор Легендата. Крис обикаля студиата. Участва в exhibition shoots, тексаски шоу сборища, на които безпогрешният снайперист стреля по експлодиращи цели на километър разстояние, които се взривяват под аплодисментите на публиката. Снимат го как се разхожда с Джордж Буш по ливадите на ранчото му. Раздава автографи на раково болни деца. Крис обикаля погребенията на приятелите си, които мрат от посттравматичния стрес и производните му болести. Образът му на благороден хулиган очарова публиката. В един бар в Сан Диего среща Джеси Вентура, губернатор на Минесота, и той бивш „тюлен”. Сдърпват се. Политикът е възмутен и подмята: „Момчета, някои от вас наистина си го заслужават”. Крис го нокаутира и си тръгва пред очите на смаяните посетители.

СЪПЪТСТВАЩА ЖЕРТВА

Сутринта на 2 февруари 2013 г. Крис и приятелят му Чад Лидълфийлд отвеждат едно разтреперано 25-годишно момче, Еди Рей Раут, бивш морски пехотинец, травмиран от мисията си в Хаити, да постреля в едно ранчо на 15 км от Далас. Майка му писала писмо на Легендата, който от две години провежда „стрелбищна терапия” за ветерани. Лабилният Еди дави мъката в алкохол. Същия ден полицията намира труповете на Крис Кайл и Чад Лидълфийлд на стрелбището, застреляни с 13 куршума. „Ако не бях ги убил, армията щеше да вземе душата ми” – изповядва се Еди пред следователите. Легендарният Крис Кайл, чийто монумент на американски герой се въздига върху поне 160 трупа, сам ляга сред тях. Съпътстваща жертва на войната, която продължава жътвата си и в цивилния живот. Умира от ръката на свой събрат по съдба, за когото би дал всичко. Поклонението е на стадиона на „Далас Каубойс”. Присъстват 7000 опечалени. По пътя от Далас до Остин шпалир от десетки хиляди поклонници изпровожда саркофага.

МОРАЛНИЯТ ДАЛТОНИЗЪМ

„Прекарал съм много нощи в Ирак по корем. Взрян в оптическия прицел с дванадесетократно увеличение. Зрителното поле е ограничено до уреда. Затова е важно да държиш и двете очи отворени. Едното в окуляра, другото навън. Фокусирани на различно разстояние, от което зрението боли. Така поддържаш зрителното си внимание на 360 градуса околовръст”, споделя бившият снайперист Гарет Рипенхаген. Той е смутен от успеха на „Американски снайперист”. „Моята война беше много различна от тази на Крис Кайл”, продължава той. „Неговият посттравматичен стрес е плод на усещането, че не е спасил живота на повече американци. Аз страдам най-вече от „морална рана”. Служих в Ирак в периода 2004-2005 г. По това време осъзнахме, че Ирак не е притежавал оръжия за масово поразяване, разследването на терористичния акт от 11 септември установи, че Садам не е замесен в атентатите, а зверствата в затвора Абу Гариб и при превземането на Фалуджа изплуваха наяве. Мотивацията ни рухна. Затова призовавам, ако се чувствате американски патриот и искате да научите нещо за войната, да не я гледате само през прицела на снайпериста. Дръжте и двете очи отворени и се озъртайте на 360 градуса”, завършва Гарет Рипенхаген пред сайта Salon. Критикът от „Тайм” Ричард Корлис определя филма на Истууд като проводник на „евангелически милитаризъм”. „Той провежда метафората на доброто куче пазач (Кайл), което пази стадото (паството на другарите му по оръжие) от лошите вълци (иракчаните).” Стотиците хиляди американци, преминали през войните от 2001 г. насам, имаха нужда от героичен епос, който да им върне илюзията за оправданите жертви. Семействата им също. Оттам и успехът на „Американски снайперист”. А Крис Кайл е воин на една империя, която разпиля ценностите си в опит да ги наложи със сила. Впрочем декадентстващите империи по това си личат. В тях доблестни воини бранят властта на плутократите. А моралният далтонизъм е предвестник на края им.