Проектите за 3 милиарда лева ще решат малка част от трупани с години проблеми, следствие от грешни и наивни решения.

Наскоро приятел ме попита: „Какво става с армията?”. Гениалният Бърнард Шоу е казал, че най-трудно е да се отговори на въпрос, чийто отговор е очевиден. С армията, драги приятелю, нищо не става, защото политиците се чудят дали им трябва. Това е съвсем сериозно. Показаха го и дебатите в парламента вчера, когато все пак бяха одобрени проектите за 3,26 милиарда лева за модернизация на армията. Но ще се решат ли с тях проблеми, замитани от години под масата?

Преди да очертаят параметрите на въоръжените сили, партиите би следвало да се консултират с военните експерти, което у нас рядко се случва. Източна мъдрост гласи, че една армия се подготвя 100 години, за да се ползва веднъж. Вярно, армията е структура, която не създава принадена стойност и гълта средства като змей. Но без нея не може, защото няма да има държава, следователно и бизнес, но това е друга, сложна и дълга тема. Обикновено бизнесът разсъждава така: Защо да давам пари за нещо (отбраната се финансира с парите на данъкоплатците), за което не знам дали някога ще потрябва? Докато военният цял живот се учи да мисли държавнически – така е, но армията може да се наложи да се ползва веднъж. Уви, не е ясно кога и тежко ни, ако я нямаме. Войска не се създава от днес за утре, процесът е сложен. Отбраната е най-консервативната и най-сложната система във всяка държава. И така трябва да бъде, тъй като грешките се заплащат с много кръв. Всяко рязко движение може да я разбалансира, след което трудно се възстановява. Докато в бизнеса е обратното – влагат се пари и се развиват сектори, които в момента носят печалба. Утре парите се изтеглят оттам и се насочват другаде.

Управниците ни се двоумят каква да бъде армията. Единствено от куртоазия, че сме член на НАТО, говорят за отбранителни способности, оперативна съвместимост и увеличаване на военния бюджет – клишета, от които ти се повдига. Тези дни военният министър Красимир Каракачанов по повод на проблема с превозвачите обяви, че България трябва да заеме по-твърда позиция към Евросъюза, защото ни третират като държава втора ръка. Но вероятно имаше предвид и това, че от солидарност с ЕС си закрихме два блока на АЕЦ „Козлодуй” без нужда. Че се отказахме от „Южен поток”, макар че Германия сключи договор с Русия за „Северен поток – 2”. Че провалихме тръбата „Бургас – Александруполис”, че угоднически стопирахме проекта АЕЦ „Белене” под чуждо внушение и външен натиск. И накрая за нас какво – кукиш. Добро утро! Добре че все пак някой се осмели да каже истината за загубите, които понесохме. Вицето на Борисов пропусна да посочи кой сътвори всичко това, но хайде да не издребняваме. Какво каза още той: че Русия не е заплаха за нас, а тероризмът и войнстващият ислямизъм.

Фундаменталният проблем е следният: Всяка отбрана и строителство на Въоръжените сили се планират и извършват според това Кой или Кои са вероятните противници на държавата. Затова да се запитаме простичко – кой се кани да напада България? Ако е Русия, трябва ни определен тип армия и система за отбрана. Ако е Турция – друг. Но спрямо нея объркването е пълно, защото анализатори вече твърдят, че с единия крак е извън НАТО, купува най-страшните руски ПВО системи С-400, които свалят абсолютно всичко, а сега се кани да вземе и руски изтребители от пето поколение. Ако пък опасностите са от Сърбия, Румъния или Гърция – трябва ни трети тип армия. Преди потенциалният противник беше ясен и затова се знаеше каква войска и с колко численост да поддържаме. Сега е мъгла. Концепцията ни за национална сигурност описва позата на щрауса – завряна глава и кръгова отбрана по всички азимути. Тоест врагът дебне отвсякъде. Но считайте, че това са постановки за отвличане на вниманието. За да не се посочи директно, че за да сме солидарни с партньорите, Русия трябва да е главният ни противник. Впрочем премиерът веднъж даже си го призна. Както направи и последният служебен военен министър на Росен Плевнелиев – известният хибридчик Велизар Шаламанов, в недомислената си програма „България  2020”. След лют скандал това изречение в прав текст бе извадено тихомълком от документа, но конфузът остана, без нищо да се промени.

Всеки военен съюз (макар че НАТО е с претенции да е първо политически, а после военен) по принцип се създава, функционира и развива заради конкретна историческа необходимост, с определени намерения срещу определен враг. А не просто ей така, че на някой му се иска да има НАТО, още повече че Варшавският договор отдавна е понятие от миналото. Каракачанов обяви, че фанатизмът и тероризмът ни заплашват, а не Русия. Не само като МО-шеф, но и като вицепремиер по сигурността и обществения ред, той има пълния достъп до конфиденциална информация, която е недостъпна за нас, простосмъртните. Затова би следвало да му вярваме. Ето че се задава логичният въпрос – защо съществува НАТО, защо се разширява, че сега иска да прилапа и това, което е останало от Западните Балкани? Заради тероризма ли? Стига смешки. Той може да се бори и с формулата „коалиция на желаещите”, както бе в Ирак преди 15 г. Може ли да ни е враг Русия, смятаме ли, че ще ни нападне, след като се каним с нея да развиваме съвместен бизнес и интереси за милиарди? Трябва да е пълен идиот този руски държавник, който ще прати ракетите и към своите. Историята е показателна – „сибирската мечка” никога не е предизвиквала световни конфликти, не напада първа, освен ако не я предизвикат. 

Доста любопитен е въпросът – в състояние ли е пактът, в който членуваме, да ни опази от съюзник, който при определени обстоятелства, може да се окаже наш враг? За този риск помислил ли е някой? Струва ми се, че е сериозно подценен. Какво е евроатлантическа солидарност – някой пипал ли я е, може ли да я дефинира? Преди няколко месеца генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг заяви по повод териториалните недоразумения между Гърция и Турция, които напоследък станаха опасно горещи, че пактът няма да се меси в техните отношения, да се оправят сами. Как така турски военни бягат в Гърция и искат политическо убежище? Как турците арестуват гръцки офицери, защото преминали незаконно границата? Нали са „братя по оръжие”, нали изповядват обща идеология. Това ли е евроатлантизмът, това ли са ценностите, с които като шамани ни зомбират? А последните споровете между двете държави за някакви скалисти островчета, скандалът с побитото гръцко знаме, което турците свалиха? А конфликтът Кипър от 1973 г. с днешните му отражения? А широкото сърце на Ердоган, което обича и Кърджали? А заканата на военния министър на Гърция, че гръцката армия е гарант срещу изпепеляващата любов на Реджеп Тайип. Ние в състояние ли сме да кажем това, ако се наложи? Какво се случва? Можеше ли някой да си представи по времето на Варшавския договор български офицери да бъдат арестувани от съюзници или обратното? Че ще се стига до дипломатически ноти и заплахи… Ако НАТО не знае и не може да ни защити от свои, кой тогава?

Спомняте ли си как влязохме в пакта, или по-точно как ни вкараха доброзорно? С подписа на един президент, който наскоро в един услужлив вестник се похвали, че се чудели със служебния премиер как да напишат молбата за членство. Дори го разказваше с чувство за хумор. Мен не са ме питали. А вас? Никой не са питали. За по-демократично. Имаше ли референдум народът да каже иска ли България да членува в нов военен съюз? Да, не сме Швейцария, я, където една улица не може да се разкопае, без хората да са съгласни. А да не говорим за такива съдбоносни стъпки за една държава.

Нали не сте забравили как на 2 април 2004 г. на официалната церемония в Брюксел по повод встъпването ни в пакта Соломон Паси се просълзи, докато знамето на България се изкачваше към върха на пилона, а представителен военен оркестър изпълняваше българския химн. Паси бе единственият външен министър от НАТО, който плачеше и трепереше от вълнение и щастие.

Тогава някакъв човек простичко попита в интернет форум: Защо Пасито не плака, когато закривахме 4-ти и 5-и блок на АЕЦ „Козлодуй”? Соломон си знае най-добре защо се разнежи тогава. Смешна, жалка и печална история се получи. А един умен генерал, който бе шеф на Генщаба, а след това и посланик в натовска държава, веднъж искрено зададе въпроса: „Може ли някой да гарантира, че НАТО ще го има след 20 години?”. Такава е днешната драма на политическия ни елит. Обича НАТО, но вече сигурно не мрази Русия, както искат от него. Напротив, управниците ни се осмелиха и започнаха открито да ухажват Москва. Та това е сакралният въпрос: Кой е врагът срещу нас? От отговора зависи каква армия искаме да имаме и какво оръжие ще купуваме. 

Парламентът вече гласува проектите за превъоръжаване на пехотата и на ВВС общо за 3,3 милиарда лева с ДДС. Като прибавим и проекта на ВМС за патрулните кораби на стойност близо 1 милиард лева, предстои войската да глътне 4,3 милиарда лева – ето ти едно „военно „Белене”. Да избистрим образа на реалния противник е много важно, за да сме наясно какви бойни самолети са ни нужни. Защото руската оферта бе много изгодна, но по разбираеми причини неосъществима. Срещу 1,5 милиарда лева ни предлагаха не 8, а 20 изтребители. Цяла ескадрила най-нова модификация на МиГ-29, оперативно съвместими с натовските стандарти, като на всеки десет един е безплатен. Плюс изкупуване на близо 30-годишните Миг-29, които имаме на въоръжение сега. Другите плюсове бяха наличието на обучен летателен, технически и инженерен състав, летищната и логистичната инфраструктура, с които разполагаме и няма нужда да се сменят. Ако решим да купим Ф-16 или друг тип западен самолет – тогава подменяме всичко. Другата особеност е, че ако на нашите ВВС се наложи да участват в коалиционни операции по решение на политическото ръководство на държавата срещу трети страни, включително и Русия, ще ни е нужен един тип многоцелеви боен самолет – мощен, с голям радиус на действие, но и по-скъп като цена за придобиване и експлоатация. Ако ни трябват многоцелеви изтребители предимно за национални нужди – да си пазим небето и да реагираме на външни заплахи от въздуха, ще се наложи да купим друг тип. Всичко зависи какви амбиции си поставяме в областта на отбраната. Но кой да ти каже? Политиците все още не са наясно при какви условия и срещу кого ще се наложи да воюваме. Преди време Борисов ни осведоми, че ако Алиансът обяви Русия за враг, а ние членуваме в него, то сме задължени да стане и наш враг. Дали с днешна дата, особено след последната му визита в Москва, все още мисли така?

Иначе Каракачанов е прав. Време е да ударим по масата. Прав е и в това, че се закани да не допусне до конкурсите за превъоръжаване на армията ни компании от държавите, заради които международният ни транспорт ще фалира, защото бил „третото перо в хазната след енергетиката и туризма”. Вицето имаше предвид най-вече Франция, но не я спомена в прав текст. Просто подсказа на Еманюел Макрон, че не бива да ни смята за толкова наивни и безобидни. Дали това бе реална заплаха, или обичайното политическото говорене, е друга тема. Не че можем да си позволим да купим от французите изтребители „Рафал” – добри са, но са доста скъпи. В Париж трябва да разберат, че и малките могат да дърпат уши. Преди десетина години французите ни пробутаха  вертолети „Кугър” на доста солена цена, която още нагарча. А уж сме съюзници!

Купихме 12 броя, от които в момента летят едва 4. Защото не само, че са скъпи, но и поддръжката им струва безумни пари. Като навърти 500 часа, този вертолет се спира от полети за техническа профилактика. Цената на процедурата за една машина е половин милион. Защото задължително се подменят и противообледеняващите кабели на витлата. Един такъв комплект струва 70 хиляди евро. Докато при руският МИ-17, след като излезе от завода, те са за цял живот. Кугърите са и много капризни машини. Не могат да нощуват на полето, задължително се прибират в хангар при определена температура и влажност на въздуха. Да го вали дъжд или сняг, да го пече слънце на стоянката е абсурд. Отидете в авиобаза „Крумово” – само руските вертолети спят под звездите. Те са неуморен работен кон. С тях гасим и пожари, когато се наложи. Американците и сега купуват от Русия хеликоптери от серията МИ за афганистанската армия, защото са здрави, не са капризни и издържат във всякакви условия. Дори ни дават поръчки за ремонт на афганистански вертолети. Докато нашите кугъри не могат да се борят с огнените стихии, защото не могат да носят системата „бомби бак”. Не могат да носят и националното знаме за Гергьовденския парад и винаги го откриваме с МИ-17. Френските вертолети нямат и въоръжение, нито бронева защита. Преди време африканска държава реши да купи „Кугър” за армията си, но имаше сериозни проблеми с машините заради горещините и високата влажност. Това бе една от най-спорните оръжейни сделки у нас за 380 милиона евро. Твърди се, че французите са ни ги продали по-скъпо, отколкото за тяхната армия. Посредникът обаче прибра „скромните” 100 милиона лева комисиона. Намаза и един всекидневник, който пишеше дитирамби за френските вертолети – и по-точно някои хора от ръководния и творческия състав на газетата. Говори се, че и един министър бил подобаващо зарадван. Но всичко се оплете в схемата „Една жена ми каза”, имаше дори и медийни публикации, но органи странно пропуснаха да се самосезират.

А кугърите ги изплащахме шоково – 760 милиона лева за шест години, докато световната практика е поне за 10. Защото французите юридически си опекоха работата и договорът им бе железен, стисна ни за гушата. Тогава бюджетът на МО колабира. А във военната авиация констатираха, че френските вертолети „изядоха” парите за новите изтребители. До ситуацията нямаше да се стигне, ако бяхме ремонтирали руските МИ-17. Тогава мина една израелска фирма, нищо не се получи и си отиде, но 8-10 милиона лева потънаха по трасето на конкурса, а от МО обясниха, че за тези пари били оставили скъпа лаборатория за изследване. Която не е известно някой да е виждал. А, между другото, финансов консултант за сделката с „Еврокоптер”, която мина през банка „Сосиете женерал”, бе един бизнесмен, бивш собственик на футболен отбор и на вестник.

Драмата с изтребителната ни авиация се дължи и на друг фактор: през 2000 г. тогавашното правителство отказа политически подарък от Германия да ни „продаде” срещу € 1, правилно четете – 1 евро, цяла ескадрила от 19 изтребителя МиГ-29, останали от бившата ГДР, но напълно модернизирани по натовските стандарти, ремонтирани и поддържани с типична германска акуратност. На всяко болтче немците бяха написали кога е сменено и на коя дата следва пак да се подмени. Ние обаче ги отказахме заради верноподаническа преданост и сляпа заблуда какво е това солидарност. Тях трябваше да получим по линията на договора ДОВСЕ на принципа на каскадирането. Поляците обаче се възползваха от разрешителните клаузи и въпреки че мразят и ругаят руснаците, без да им мигне окото, си ги прибраха. И ги ползват и до днес. Даже с тях охраняват по линия на натовската мисия „Еърполисинг” на ротационен принцип въздушното пространство на Алианса, тъй като прибалтийските държави си нямат военна авиация. Ако бяхме взели този подарък тогава, то сега изтребителната ни авиация нямаше да се гърчи.

Не смятате ли, че България е орисана да си пати от политическа простотия и невежество. От късогледи управници, които не виждат по-далеч с диоптрите на четиригодишния си мандат, а кредото им, докато са на власт, е собственият им джоб. Помните ли кой ни управляваше, когато под външен натиск нарязахме ракетите си СС-23 и „Скъд”, които (особено първите) нямаха аналог в региона, и от които трепереха съседите ни. Външният ни министър тогава, същият който плака за НАТО, без още да има решение на парламента, отиде зад граница и обяви, че България ще ликвидира ракетните си войски. Обяви го, без дори да го е упълномощил началникът му – министър-председателят Симеон Сакскобургготски. А СС-23 беше страшно оръжие, способно да носи и ядрен заряд. Тези ракети почти не можеха да бъдат прихванати, защото си променяха траекторията и в последния момент се насочваха към целта. Принцип във военното строителство е, когато съкращаваш числеността на войските, трябва да запазваш или увеличаваш ракетите, високоточните оръжия и разузнаването. Ние направихме точно обратното. Защото така поискаха от нас и тъй като политиците ни са шушумиги. Затова и не можем да водим реална дипломация в името на националните интереси, тъй като тя не е подплатена със сила. За разлика от гърците, които въпреки че са в криза, преди три месеца гласуваха да бъде увеличен военният бюджет на страната.

Преди години разговарях с гръцки военен министър, дошъл на официална визита. Попитах го защо не отменят наборната войнишка служба и преминат към професионална армия, както направихме ние от 1 януари 2008 г. А той ми отговори така: „Не-е, няма да го направим. Ние внимателно следим какво става в Турция. Щом те не премахват редовната казарма, сме длъжни да я запазим. Ако те го направят, тогава и ние”. Този, който разбира от армия, се сеща за какво иде реч. На гърците не можеш да пробуташ наивни приказки за евроатлантическа солидарност. Защото са прозрели, че са до време, а държавата и нейните интереси са вечни.

Та тези ракети бяхме купили за 1 милиард преводни рубли. С наша, народна пара. Тогава висшето военно ръководство предложи за компенсация да поискаме от партньорите една ескадрила съвременни изтребители и един дивизион далекобойни реактивни системи за залпов огън, тъй като тези, с които разполагаме, поразяват само на 21 километра. Отговорът на политиците беше нещо като среден пръст, с извинение за израза.

Преди повече от 12 г. наляхме близо 1,3 милиарда лева във ВВС, което не им донесе бойни способности, а предимно транспортни. Защото такъв беше съветът от НАТО – да развиваме тактическия въздушен транспорт, сиреч за региона и Близкия изток, за да може да прехвърляме техни войски, ако се наложи. Стратегически транспорт за далечни разстояния си имаха. Дори техни военни експерти твърдяха: национално решение е как да харчите бюджета си за отбрана, но няма смисъл да купувате изтребители, защото няма да допрем до вашите при необходимост. Обясняваха – пактът бил пренаситен с изтребители. На нас ни трябвало да имаме, колкото да охраняваме небето си. Но вече и тях нямаме, защото платформите, с които разполагаме, остаряха и грохнаха. И се налага да каним чужди бойни самолети да ни охраняват. Засега имаме договор само с Италия, а с други държави е скрит под формата на съвместни авиационни учения и тренировки. Все си патим от чужди съвети. Веднъж един руснак ми каза: „Разберете, ние не искаме да сте русофили, трябва да сте българофили”. Но бедата е там, че тези, които ни управляват, най-често обичат другите.

Сега ГЕРБ се кани да налее 3,3 милиарда лева във ВВС и в пехотата. Прилича на закъснял реверанс към войската ни, която бе натикана в ъгъла при почти десетгодишното управление на тази партия, защото се чудеше на кой интерес да се кланя. Дано поне има ефект, тъй като изоставането е голямо.