Шантажът върху Русия във връзка с транзитната енергийна роля на Украйна води до разчистването на нови енергийни пътища за Европа, колосални загуби за Украйна и лабораторно измислена гражданска война. Всичко в Украйна започва отдавна, и то започва така: да се превърне газотранспортната система на Украйна в антируски инструмент и ресурс за изтласкване на Русия от Европа.

В американската и европейската геополитическа наука битува мнението, че без Украйна Русия няма да бъде в състояние да възвърне своето геополитическо могъщество. Поради тези причини, стремейки се да не допусне „имперското възраждане” на руския евразийски гигант, през последните 25 години Западът започва историческа битка, за да предотврати сближаването на Украйна с Русия. САЩ полагат извънредни усилия, за да докарат на власт в Киев враждебно настроен към Русия политически режим. След което подтикват този режим към силно противопоставяне с Москва, като имат за цел окончателно да погребат възможностите за взаимодействие между Русия и Украйна. През 2014 година е дълго подготвяната кулминация на този стратегически важен конфликт. Активната фаза на конфликтирането започва преди повече от десет години. Тогава медийната среда най-после е подготвена (минала е латентната фаза), клетките на неправителствените организации са насадени и добре стиковани, обществото е индоктринирано, всичко е в пълна готовност за атака. Подготовката на публичната среда за реакция отнема много време и известна сума пари. По познатата схема. Американските служби подбират сред местния „елит” агенти за влияние, проводници на американските интереси и воля. По-нататък поставят под контрол медиите, купувайки чрез паричен ресурс журналисти, които възпитават в лоялност към САЩ. Това се случва директно през собствеността на медиите и индиректно чрез толериране на съответни журналисти с „правилно мислене”, лобистки избутвани на ключови позиции. Паралелно се създават мрежи от неправителствени организации и фондове, подготвящи кадри за реализацията на т.нар. „мека сила”, тоест културполитическо инванзиране на публичността. Особен момент, на който е добре да се обърне внимание, е механизмът на финансирането. Парите се вкарват не в икономиката и в развитието на „подчиняваната” страна, а в развитието и позиционирането на отделни лидери и „необходими хора”, което е несъизмеримо по-евтино.

В течение на десетилетия Русия харчи за Украйна милиарди долари за поддържане на предприятията и населението, субсидирайки за сметка на руснаците цените на газа (по някои разчети сумата на тези субсидии по време на независимостта на Украйна достига общо повече от 50 милиарда долара). САЩ обаче се ограничават къде-къде по-скромно и по-хитро – влагат пари в моделирането на конкретно избрани хора и неправителствени организации за обработка на публичната среда.

Когато всичко е добре изработено, стратегията за овладяване на Украйна минава в следващата фаза. Да се организира прозападна и силно антируска власт в Украйна, която да отключи „вражески” действия. Арената на конфликта е избрана – преминаващият през Украйна тръбопровод, който доставя руски природен газ в Европа, а предмет на раздора трябва да стане цената на газа за Украйна.

Все още няма кой да изпълни мисията и задачите. Изборът на американците пада върху Виктор Юшченко, по онова време той е шеф на Националната банка на Украйна. Преди да го въведат във властта обаче, се изисква добре прицелена творческа работа. Както по отношение на него самия, така и по отношение на електората. Първо американците изваждат от своята „кадрова банка” „правилната съпруга” за Юшченко. Тя е гражданка на САЩ, казва се Екатерина Чумаченко, натурализирана американка от украински произход. Екатерина, която е щатен сътрудник на Държавния департамент на САЩ, а също и на интересната структура, наречена Украински национален информационен център (по съветско време това е една от подривните организации на украинските националисти), се използва като агент за влияние с изключително точно прицелване. Тя произхожда от галицийската националистическа диаспора в Америка, от онези специфични кръгове, които са настроени много рязко антируски. Именно Екатерина ще допринесе за това „западнячеството” у нейния съпруг Виктор Юшченко, както и неговата русофобия, да се развият още повече и да се превърнат в дълбоко органически, направо кръвни. Относно планирания политически възход на Юшченко американските стратези много добре разбират, че украинското общество все още не е готово да приеме Юшченко в ролята му на политически лидер. Затова започва солидна подготовка отново по класическите правила за конструиране на успешен политически профил. Изведнъж у обикновения украински чиновник Юшченко се появява солиден кръг от прочути познати – известни западни политици и финансисти. Юшченко започва отчетливо регулярно да ходи на международни форуми, което пищно се отразява в украинските медии. На гости при него в банката пристигат фигури като Джордж Сорос и Збигнев Бжежински. Започват да валят престижни международни награди, Европейската банка за възстановяване и развитие го определя за най-добрия банкер на годината. Едновременно с напомпването на имиджа му върви и усилена обработка на украинското население. Донасят се тонове оргматериали, наемат се офиси, издава се литература, говори се по медиите, изковават се кадрите за бъдещи средни и висши ръководители именно от онези националисти, изпитващи дълбока ненавист към „москалите”, публичната среда се заразява дълбоко с антируски вирус, който бавно започва да разболява умовете на украинското население. И когато след известно време президентът на Украйна Леонид Кучма е поканен на визита в САЩ, американският вицепрезидент Ал Гор му отправя „мъничка” почти лична молба: да назначи реформатора Юшченко за шеф на украинското правителство. Молбата му е изпълнена. Така политическият проект за откъсването на Украйна от Русия отново преминава към своя следващ етап.

През 2004 г. в Украйна се състоят президентски избори, на които Юшченко губи от Виктор Янукович, който е поддържан от Москва. Веднага стартира дълго подготвяната „цветна революция”, тоест прави се опит за безкръвен политически преврат. По улиците са изведени огромно количество хора, които настояват за незаконно второ издание на изборите. Медийното отразяване на „цветната революция” спомага при следващия електорален вот най-после „измаменият от лошите” Виктор Юшченко да бъде избран за президент. Така геополитическата мисия е наполовина изпълнена. Прихващането на Украйна има огромна стратегическа важност за Вашингтон. Сега остава да се осъществи другата част от плана: Украйна просто да развали отношенията си с Русия по начин, който ще бъде необратим. И съответно ще се мисли за алтернативни доставчици на газ за Европа, които биха могли да ползват в бъдеще газотранспортната система на Украйна. Подготвеният Виктор Юшченко веднага се заема да разруши икономическите връзки на Украйна с Русия. И изважда главния коз на Украйна – нейното положение на ключов транзитьор на руския газ към Европа. Въпросните тръбопроводи, които са абсолютизирани в националното самочувствие на Украйна и които са гръбнакът на икономическия й смисъл, са построени по времето на СССР, те пресичат Украйна и по тях се експортират 80% от руския газ. Това е прекрасна възможност за шантаж на Русия. Един от приближените по онова време политолози до Юшченко казва: „Ние сме монополисти в транзита на руски газ и следователно сме задължени да извлечем максимум преимущества от своето монополно положение. На нас ни е абсолютно все едно какво ще си помислят Романо Проди, Никола Саркози или даже Ангела Меркел. За нас е важно какво ще си помисли Джордж Буш, а той ще си помисли хубави неща”. Управлението на Виктор Юшченко наистина коренно променя отношенията между Русия и Украйна. До идването на Юшченко Русия разглежда Украйна като братска страна и независимо че повече от десет години Украйна е независима държава, Русия предоставя своя газ за украинската икономика на изключително ниски цени, които могат да бъдат наречени „газови субсидии”. Ситуацията обаче става друга след войнствения прозападен поврат на Юшченко. В Кремъл решават, че времето на ниските цени на газа за Украйна е приключило. И точно тогава новоназначеният шеф на украинската енергийна компания „Нафтогаз” Алексей Ивченко ускорява развитието на събитията, защото е убеден, че транзитното положение на Украйна й позволява да диктува условия на Русия. През март 2005 г. Ивченко уведомява „Газпром” за намерението от началото на 2006 година рязко да се увеличи тарифата за транзит на руския газ до Европа. „Газпром” се съгласява, но обвързва това с повишаване на цените газа до 160–170 долара за 1000 куб. метра газ. „Нафтогаз”, Украйна, категорично отхвърля предложението. Неотстъпчивостта на украинската страна довежда до прекратяване на доставките на газ за Украйна на 1 януари 2006 г. „Газпром” обаче продължава да експортира газ по украинските тръби за Европа. В отговор Киев, казано простичко, започва да краде газа, предназначен за европейците. Така се разразява „първата газова война”. Тя продължава няколко дни и довежда до това, че цената на газа за Украйна става 130 долара за 1000 куб. метра вместо предишните 50 долара. Най-неприятното последствие от „първата газова война” за Русия е, че Европа изведнъж осъзнава своята енергийна уязвимост и започва да се стреми да намали рисковете. Така се появяват плановете за строителството на нови терминали за сгъстен газ, както и на нови тръбопроводи, заобикалящи Русия, сред които е и „Набуко”. Уроците от „първата газова война” не траят много. Причина за следващия конфликт са хроничните неплатени сметки на Украйна за получавания руски газ. Към 2008-а Украйна е натрупала 2 милиарда долара задължения и няма никакви намерения да плаща. Провокацията изглежда като умишлена. „Газпром” не желае да предоставя безплатен газ и обявява ултиматум, компанията обвинява „Нафтогаз”, че краде, и поисква да й бъдат заплатени дължимите суми по доставките на газ. Киев отхвърля обвиненията и казва, че нищо не дължи на Москва. Смелостта на Украйна се подхранва от Запада, който с лекота стоварва цялата вина за ценовите конфликти с Украйна върху Русия. Така се разразява „втората газова война”. На 30 декември 2008 г. „Нафтогаз” превежда на „Газпром” един милиард и половина долара за погасяване на задълженията и заявява, че повече нищо не дължи на руската страна. Остава непогасено задължение от 614 милиона долара. В отговор „Газпром” сформира оперативен щаб за прекратяване на експорта на газ за Украйна. Ако до 31 декември вечерта Украйна не погаси останалото задължение, Русия ще преустанови доставките. Киев мълчи. На 1 януари 2009 г. изтича срокът на газовия контракт между Русия и Украйна. Юшченко заявява, че цената на газа през 2009 г. не може да превишава 210 долара за 1000 куб. метра, тоест Украйна ще плаща само половината от средната европейска цена. В 10 часа сутринта на 1 януари „Газпром” прекратява експорта за Украйна. Доставките за Европа обаче са увеличени, а Алексей Милер заявява, че тъй като Украйна отказва да купува газ по 250 долара, то тогава ще получава газ по пазарни европейски цени – 418 долара за 1000 куб. метра. На 2 януари украинският „Нафтогаз” официално заявява, че краде от газа за Европа, като съобщава, че свива (за транзитни нужди) около 21 милиона куб. метра от транзитните обеми. Вечерта доставките на газ намаляват в Румъния, Унгария, Словакия и Полша. На 3 януари „Газпром” взема решение да съди „Нафтогаз” в Международния арбитражен съд в Стокхолм за това, че не осигурява безпрепятствен транзит на газ за Европа. Европейският съюз си измива ръцете и казва, че няма да заема позиция в „търговски” и „икономически” спор. „Украйна краде от газа на европейските потребители” – заявява Владимир Путин. На 7 януари държавата Украйна самоуправствено и по своя воля напълно преустановява транзитирането на газ за Европа. Към края на деня Русия преустановява доставките към Украйна, тъй като вижда, че предоставяният газ не стига до Европа. Голямата цел е постигната. Русия попада в капана. Умишлената провокация от страна на Украйна, която да дискредитира Русия като предвидим и безупречен доставчик на газ за Европа, добре сработва.

Напрежението продължава десет дни, в Европа се сформира мониторингова комисия да наблюдава доставките през Украйна, но никакъв ефект. В крайна сметка Юшченко под натиска на Европа е принуден да изпрати Юлия Тимошенко на преговори с Путин в Москва. В резултат е подписан договор за десет години с 20% отстъпка от средноевропейската цена на газа, която тогава е около 450 долара за 1000 куб. метра. Оперативното мероприятие на украинците, подстрекавано усърдно от американските стратези, има самоубийствен характер за Украйна. Цената на газа за украинската икономика скача многократно. Тогава чий интерес обслужват украинците? Във всеки случай не своя. Загубите на „Газпром” от „втората газова война” са над 1 милиард долара. Много сериозни са и имиджовите загуби за руския газов холдинг. Но пък е налице и едно голямо предимство: най-после Русия се избавя от задължението да доставя евтин газ на Украйна, почти безплатен. Става съвсем ясно, че Западът е използвал своя Юшченко не само за да се отключи окончателен и безвъзвратен конфликт между Русия и Украйна, но и за да вбие огромен клин между Русия и Западна Европа. Прекратяването на доставките през Украйна става повод за остра и мащабна антируска кампания из американските медии, а американските дипломати не спират да убеждават ЕС и най-вече Германия в изключителната ненадеждност на Русия като доставчик. Всичко е добре нагласено. Украйна започва конфликта, присвоява газа за европейците, систематично игнорира решенията на лидерите на ЕС и Русия за възобновяване на транзита и т.н. След което се разразяват мощна медийна кампания и масирана дезинформация колко потърпевша е Украйна и колко лоша е Русия. Този специфичен проект за отстраняване на Русия като ненадежден партньор успява да промени гледната точка на Европа относно диверсификацията на източниците на газ. Ударът е направен. И дори е сполучлив. Европа не се съмнява в Украйна. Европа се съмнява дълбоко само в Русия. През цялото свое управление Юшченко подкрепя безрезервно САЩ дори по въпросите за разполагането на системата ПРО в Източна Европа и води яростна антируска политика във всички сфери включително културната. През януари 2010 г. на президентските избори Юшченко получава едва 5,45% от гласовете на избирателите. Той е тотално изхабен като политическо оръжие. Но пък е свършил голяма част от черната работа. Интерес представлява фактът как посланикът на САЩ в Украйна Джон Ф. Тефт описва провала на Юшченко и неговата дискредитация сред населението. Джон Ф. Тефт подчертава, че Юшченко е неспособен да бъде лидер и, забележете, че е излишно враждебен към Русия, а също така споменава в негативен план и неговите свръхамбиции към НАТО. Поначало това е съдбата на марионетката – да бъде употребена и изхвърлена. В зависимост от конюнктурата и задачите първо може да те ценят заради омразата, а после да те отстранят – пак заради омразата. Поначало най-ценният агент е балансираният агент. Когато е ясно заявен, един агент вече престава да бъде ефективен агент. И тогава съдбата му вече няма никакво значение, за никого.

Цялата тази операция в Украйна не приключва дотук. Руснаците използват новата украинска власт в лицето на Виктор Янукович, за да си решат проблемите с несговорчивата Украйна, като придобият газотранспортната й система чрез поглъщането на „Нафтогаз” от „Газпром”. Това фактически е основната причина за разразилия се яростен Майдан, макар и поводът да е формално съвсем друг. Действията на Янукович не са в интерес на САЩ и американците предприемат незабавни постъпки за овладяване на кризисната ситуация в енергийната перспектива. Цел номер едно е да се придобие газотранспортната система на Украйна! Да се постави под контрол един от основните маршрути на Русия към Европа. И целта е изпълнена с цената на ужасяващи жертви. Придобиването на украинската газотранспортна система от страна на западните компании става чрез насъскването на безпрецедентна гражданска омраза на територията на Украйна, чрез въвеждането на частни армии, чрез свръхарогантна дезинформация по световните медии, чрез загубата на стотици човешки животи, чрез насилствено овладяване на публичното пространство, чрез брутален преврат на легитимното правителство, чрез изобретяването на нацистки отряди, партии и лидери, чрез подли удари и груби грешки, в които непрекъснато загиват хора, падат самолети, стрелят снайперисти, палят се сгради и пр. Но геополитическите и финансовите интереси на Америка надхвърлят човешкото въображение. Със своята хаотична и неконтролируема жадност Америка сама застрашава собственото си съществуване и категорично се движи към „изпадане в международен фалит”, както се изразява Бжежински. Тъй като нейният набор от ценности – човешки права, индивидуални свободи, политическа демокрация и икономически възможности, които досега силно привличаха останалия свят, вече са помрачени от недодяланата имперска арогантност, която Щатите упражняват във всяка точка на земното кълбо.

Ударите на американците по имиджа на Русия като газов доставчик насаждат в Европа желание за алтернативни пътища за доставки на газ. Така се появява идеята за „Набуко”, един проект, който се сгромоляса под тежестта на собствените си дефицити. Под натиска на САЩ „Набуко” се представя като панацея за отпадане на зависимостта от Русия. Само че фактите нямат нищо общо с пропагандата. Конструкцията на идеята е газопроводът „Набуко” с дължина около 3300 километра да свързва Каспийския регион и Близкия изток с Турция, България, Румъния, Унгария, Австрия и др. Но как това в детайли може да се случи, никой не знае. Акционери на консорциума „Набуко” към момента на възникването на идеята са газовите компании RWE (Германия), OMV (Австрия), BOTAS (Турция), Transgaz (Румъния), Bulgarian Energy Holding (България) и MOL (Унгария). По тръбопровода се планира да се транспортират ежегодно 31 милиарда куб. метра природен газ. Въпреки че проектът е изключително подкрепян от САЩ, макар и свързан с Европа, състоянието на еуфория бързо се изчерпва, защото пред този проект стоят два много важни въпроса: откъде да се вземе газ и откъде да се вземат пари? Както и един свръхпроблематичен въпрос: как да се разрешат юридическите проблеми около Каспийско море, тъй като тръбата ще минава по дъното на морето?! 70% от финансирането би трябвало да е във вид на кредити, а 30% да се набере от акционерите според тяхното дялово участие. Консорциумът се обръща към международни финансови институции, както и опитва да получи достъп до държавни средства. За съжаление нито една финансова институция не би инвестирала милиарди в проект, който няма изгледи да бъде обезпечен с газ, и следователно инвестициите няма да бъдат възвърнати. Потенциални доставчици на газ за тръбата „Набуко” могат да бъдат Азербайджан, Туркменистан, Иран и Ирак. Но нито една от тези държави не може да осигури 31 милиарда куб. метра газ ежегодно. Проблем представлява и желанието на Турция да задържа 15% от газа за собствени нужди, което принципно не устройва останалите акционери. „Газпром” изкупува големи количества газ по световни пазарни цени от възможните доставчици на „Набуко” – Азербайджан и Туркменистан, което значително намалява техния газов потенциал, който би останал на разположение за тръбата „Набуко”. Освен това за туркменския газ има много други желаещи. През 2009 г. се открива газопровод, свързващ Туркменистан с китайската провинция Синцзян. Планирано е газопроводът да доставя газ за Китай с договор за 30 години, а обемите да достигнат до 65 милиарда куб. метра годишно. Останалите два източника на газ са Иран и Ирак. Иран притежава 16% от световните запаси на газ и може да направи „Набуко” успешен. Даже отначало именно иранското находище „Южен Парс” се счита за основния възможен доставчик на газ за Европа през „Набуко”. Само че дълбокият конфликт на САЩ с Иран прави тази възможност недействителна и неприемлива. Затова през 2006 г. Европа под натиска на САЩ решава, че ще замени Иран с Туркменистан, Узбекистан и Азербайджан. Другият вариант за доставчик на газ, Ирак, също има своите недостатъци. Ако газът ще се придвижва от Ирак към Европа, трасето трябва да мине не само през кюрдската територия на Ирак, но и на Турция, което ще даде на кюрдското малцинство внушителен източник на доходи. Анкара настръхва от подобна възможност. Освен това в бъдеще най-вероятно Иран ще има активна роля в политиката на Ирак през шиитското мнозинство там, което не устройва САЩ. Само че дори и в крайна сметка да се намери находище, което да осигурява каспийски газ за Европа, остава налице една истински непреодолима пречка, която кой знае защо американците подминават в антируските си мечти, без да я споменават. Работата е там, че дъното на Каспийско море не е разделено между държавите. По времето на Съветския съюз това море се делеше между СССР и Иран. Сега обаче държавите са 5: Русия, Иран, Казахстан, Азербайджан и Туркменистан. Руската федерация например счита Каспийско море за вътрешен водоем, чийто юридически режим се регулира от съветско-иранските договори. Затова и строителството на „Набуко” или на друг тръбопровод по дъното на Каспийско море ще бъде изключително оспорвано и ще бъде подложено на всевъзможно противодействие от страна на страните, които не са съгласни. Този проблем силно затруднява и намирането на финансиране за проекта. Защото нито една финансова институция няма да финансира проект, който юридически не е изчистен от заплахи. Затова днес „Набуко” е придобил безперспективен имидж и Западът започва да говори за т.нар. Южен газов коридор, чиято цел е същата – да стига до Европа, като заобикаля Русия. „Не „Южен поток”, а Южният газов коридор е приоритет за Европа – казва Федерика Могерини, представляваща външната политика на ЕС. – Смятам, че на този етап няма политически условия за „Южен поток”. Това е свързано със ситуацията в Украйна и с нашите отношения с Русия.” Ето че стигаме отново до Украйна. Оперативното мероприятие „Украйна” се използва във всякакъв смисъл срещу Русия. Дори за преустановяване на проекта „Южен поток”. През 2014 г. на официална церемония в Азербайджан се поставя началото на строителството на Южния газов коридор, който ще се захранва от находището „Шах Дениз-2” в Азербайджан и чиито основни артерии са: Трансанадолският газопровод (TANAP), който ще пренася газ от Азербайджан към Грузия, а от там в Турция, откъдето ще се разпределя за Европа; Трансадриатическият газопровод (ТАР) – от Северна Гърция до Южна Италия през Албания и Адриатическо море. „Това е модел на глобално сътрудничество” – не скрива радостта си държавният секретар Кери по повод Южния газов коридор, който донякъде дублира злополучния „Набуко”. Азербайджан поначало е първата страна в постсъветското пространство, от която започват доставки на каспийски въглеводороди за Европа, заобикаляйки Русия. Но Азербайджан и Туркменистан са доста непредсказуеми партньори. Договорите на Туркменистан с Русия и Украйна стават невъзможни за продължаване поради безкрайните претенции на Туркменистан за увеличаване на цените на газа, въпреки че са изминали само няколко месеца от сключването им. Тези страни нямат все още достатъчно добра култура на бизнес партньорството. Но не е странно, че в западните умове се определят като по-предсказуеми от Русия. Тук целите са други. Те са свързани всячески с изтласкване на Русия от европейските пазари и с ограничаването на икономическите й възможности за растеж. По схемата на Южния газов коридор азербайджанският газ ще постъпва на територията на Турция. Към Европа ще отиват 10 милиарда куб. метра газ, а 6% ще остават в самата Турция. Азербайджан от дълго време продава газ на Турция по южнокавказкия газопровод Баку–Тбилиси–Ерзурум по цени, равни на една трета от средноевропейските. Един ден президентът Илхам Алиев възмутено казва: „Нелогично е някоя държава да продава на друга своите ресурси по цени, които са 30% от пазарните”. Става дума именно за тези 6 милиарда куб. метра газ, които Турция ежегодно получава от Азербайджан, за чиято цена двете страни непрекъснато спорят и трудно се разбират. Междувременно Русия е готова да купува всичкия газ на Азербайджан, който държавата иска да експортира. Докато Азербайджан обещава газ за един или друг бъдещ тръбопровод, междувременно продава газ на Русия, Турция, Грузия, Иран. Последното обещание е да осигурява за Южния газов коридор между 40 и 90 милиарда куб. метра газ към 2020 г. Разбира се, между числата 40 и 90 милиарда има огромна разлика. Но това е Азербайджан! В момента добиваните там 26 милиарда куб. метра газ никак не съответстват на потребностите на Евросъюза, които превишават половин трилион куб. метра газ. Според оценката на Оксфордския институт за изследвания в областта на енергетиката до 2018 г. находището „Шах Дениз-2” няма да може да доставя на Европа повече от 10 милиарда куб. метра годишно. А това е например по-малко от 1/3 от обемите, които се планираха за „Набуко”. Затова е добре грандиозното говорене на политиците относно Южния газов коридор леко да се посмали. Това е интересна емоция, която си струва да се анализира. Все пак Южният коридор ще представлява азербайджански газ, доведен до Турция и от Турция към Европа. Оказва се, че Турция участва в цял букет от тръбопроводни проекти и е на път да се превърне в енергиен център за разпределение на газа в Европа. Особено след договорката с Путин „Южен поток” да се трансформира в трасе до Турция. За САЩ е много важно енергийната политика на Турция да не напуска рамките, които американците са й очертали, и да не придобие монополен или почти монополен статут на енергиен транзитьор. Затова те много внимателно наблюдават общуването на Турция с Иран и когато Турция отказва да поддържа санкциите срещу Иран в ООН, това предизвиква страхотен гняв у западните стратези. Но Турция започва свои съвместни проекти, договори и планове с Иран. И така нататък. И така нататък. Южният газов коридор е само детайл за икономическите безсмислици на Европа, нанизвани под давлението на Америка. Както обикновено, истината е тъкмо обратната на това, което се представя в действителност. САЩ непрекъснато натякват на Европа, че е зависима от енергийните доставки на Русия, а всъщност няма по-голям капан от този, в който американците са поставили Европа. Тя е под абсолютната зависимост и абсолютния натиск на САЩ за всичко. Европа е напълно несвободна. Няколко политически ръководители на големи европейски страни, поставени по старата изпитана схема на политическата агентура, задават целия дискурс на европейските политически решения. В момента основният вектор на американската интервенция за преустановяване на икономическия растеж на Русия преминава през Украйна. Стратегията е дългосрочна и твърде груба. САЩ усещат, че тяхната неоспорима досега свръхсила се разклаща. Затова войната ще е безмилостна. Тепърва американските инструктори ще подготвят украинската армия, ще се разразява из медиите кампания за провеждане на военна операция за възвръщането на Крим от Русия, широко и емоционално ще се обяснява, че това е национална мисия, че целият „демократичен свят” ще подкрепи „достойната операция на украинските националисти”, и пр. А единствената ясна цел на САЩ ще бъде проста: украинската армия влиза в Крим и въвлича Русия в истински военен конфликт. След което Русия ще бъде мачкана, дискредитирана, мразена, изолирана, а защо не и превърната в обект на военна интервенция от страна на една натовска коалиция... Газът и Майданът са просто фрагменти...