Какво трябва да преодолее Китай, за да постигне своята „първа столетна цел“

На 18 октомври в Пекин се открива XIX конгрес на Китайската комунистическа партия (ККП), на който ще бъде определен съставът на ръководството на страната за следващите пет години. Между различните групировки вътре в китайския елит се води ожесточена задкулисна борба, но който и да застане зад кормилото на втората в света икономика, форумът ще трябва да реши редица важни задачи. В неговото навечерие водещи световни и руски китаисти коментират седем проблема, с които ще се наложи да се сблъска новото китайско политбюро – независимо кои ще бъдат неговите членове.

В предпоследната година на следващата политическа петилетка (2017–2022) Китайската народна република, според плана на архитекта на китайските реформи Дън Сяопин, би трябвало да достигне своята „първа столетна цел“: да построи „обществото на малкия просперитет“ (в рамките на 100-годишния юбилей от основаването на Комунистическата партия през 1921 година.) По този начин КНР се приближава до целта за построяване на „социализъм с китайска специфика“ и напълно се възстановява от последствията на „столетието на униженията“ (1842–1949). Конкретна „летва“ за това не е поставяна никога, но логиката сочи, че прагът вече е достигнат: бедняшкият окаян Китай е останал в далечното минало. Страната може да се похвали с номинален брутен вътрешен продукт (БВП) на глава от населението от 8,1 хиляди долара (руският БВП на глава от населението е 8,9 хиляди долара), индексът на човешкото развитие (ИЧР) в КНР е 0,738 бала (в Русия той стига 0,804 бала) – тези показатели се отнасят до „средната класа“ в целия свят.

Преобладаващото мнозинство специалисти обаче, са единодушни, че на Китай ще му се наложи да заплати немалка цена за своите успехи. За изминалите 30 години страната е натрупала не само финансов и човешки капитал, но и икономически, социални, политически и екологични проблеми. Те, както и успехите на КНР, са безпрецедентни по своя мащаб. Вътрешният дълг на Китай надвишава с 300% БВП. 20% от сескостопанската земя и 80% от подземните води са замърсени и непригодни за ползване. „Демографският дивидент“ е изчерпан: максимумът жители в трудоспособна възраст бе достигнат през 2011 година (925 милиона души) и оттогава броят им намалява, а населението старее. Отразяващият неравенството коефициент на Джини през 2016 година достигна 46,5 пункта и по този показател „социалистически“ Китай изпревари повечето капиталистически страни в света. Предишните поколения китайски лидери взеха назаем от бъдещето финансови, човешки и природни ресурси, и сегашното ръководство, което ще бъде сформирано в резултат на работата на XIX конгрес, ще трябва да започне да връща дълговете.

Реформи в икономиката

Независимо от внушителния ръст – 6,7% за 2016 година, през следващите пет години основният проблем за властта в Китай ще бъде реформата в икономиката, единодушни са експертите. Сегашният модел, който е основан на инвестициите и износа, работи все по-лошо, а скоро съвсем ще престане да обезпечава икономическото развитие на страната. „В съвременните условия едва ли е възможно да се осигури оптимално натоварване на производствените мощности на равнищата до кризата“,  коментира научният сътрудник от Института за страните от Азия и Африка (ИСАА) при Московския държавен университет Раиса Епихина. По думите ѝ на дневен ред е задачата за закриване и сливане на компании. Така например, от 2001 до 2016 година, производството на стомана в КНР се е увеличило многократно, достигайки 50,3% от световното ниво на тази продукция. В същото влеме глобалното потребление на стомана достигна своя пик през 2014 година и до този момент търпи стагнация, а в самия  Китай пада. 2015-а бе най-лошата година за цялата история на отрасъла: китайските стоманолеярни фирми регистрираха загуба от 100 млрд. юани и не потънаха единствено благодарение на държавната подкрепа. Причината е кризата заради свръхпроизводство: всяка основна инфраструктура в самия Китай вече е построена; цифрите, отразяващи ръста на икономиката на развитите и на много от развиващите се пазари (Русия, Бразилия, ЮАР) остават ниски и просто няма нужда от толкова много стомана.

В края на 2015 година Китай обяви, че ще провежда „реформа на офертите“. Тя предполагаше през следващите пет години излишните производства да бъдат преустановени – основно на въглища, стомана и цимент. Според различни данни се предвиждаше също така и съкращаване на между 1,8 милиона до 6 милиона служители в тези области. Предлага се да се „спука балона“ на пазара на недвижимости, който вдигна цените на жилищата до такава степен, че на много китайци им бе отнета възможността да се сдобият със собствен дом. Други компоненти на реформата станаха дълговото натоварване на крупните фирми, реформирането (окрупняването) на държавните компании и поощряването на развитието на малките и средни иновационни производства.

„Друг проблем е ниското ниво на потребление, което е пряко свързато с ниското равнище на доходите на домакинствата“, подчертава професорът по финанси в Пекинския университет и експерт в Карнеги Център Майкъл Петис. „По-рано ръстът се обезпечаваше за сметка на инвестициите, но сега в страната има свръхинвестиции, по-нататъшните вложения биха били чиста загуба на пари“, анализира специалистът. Според него в настоящия момент реформите се осъществяват много бавно. Пречка са съпротивата на регионалните чиновници и инерцията на изградената структура, с която за три десетилетия всички са свикнали. Властите в отделни региони продължават да строят безполезни стоманолеярни заводи и цели квартали жилища, които никой не купува; да проправят пустеещи десетлентови пътища – само и само да демонстрират пред началниците си икономически ръст.

„Първият признак, че Китай сериозно се е заел с преустройството на икономиката, ще бъде отказът от гонене на високи показатели, изразяващи растежа на БВП“, смята проф. Петис. По думите му, за целта трябва да се смени не просто моделът, но и цялата мотивационна система на чиновниците.

Вътрешният дълг

Вътрешният дълг на Китай, според експертите, е вторият по важност проблем за страната. През май рейтинговата агенция Moody’s за първи път от 30 години насам понижи кредитния рейтинг на КНР, посочвайки дълга като една от основните причини за това. Впрочем вътрешният дълг се превърна в сериозно изпитание след световната финансова криза от 2008-2009 година, когато държавата обяви план за инфраструктурно стимулиране и раздаде кредити на местните правителства на стойност 4 трилиона юани (568 милиарда долара по курса на щатската валута тогава). Програмата позволи на Китай да запази темповете на икономическия си ръст, но създаде огромна маса от лоши дългове: чиновниците мислеха как да похарчат по-бързо парите на центъра, а не дали ще бъдат построени заводи и фабрики, които да носят печалби. Оттогава пирамидата на лошите дългове продължава да расте.

„Няма начин икономиката да се стабилизира без мащабно преструктуриране на задлъжнялостите и опрощаване на дълговете; необходимо е механизмът на кредитиране също да бъде променен“, коментира ръководителят на Азиатската програма на Московския Карнеги Център Александър Габуев. „Сега съзнателно се влагат ресурси в нерентабилни проекти – просто регионалните власти да могат да се отчетат пред „центъра“ за развитието на провинцията“, казва още експертът. Растящият дълг и многобройните „балони“ (на пазарите на жилища, на финансовите пазари, на пазарите за слънчеви панели и т. н.) навремето станаха причина за мащабни кризи в Мексико (1994), Югоизточна Азия (1997), Русия (1998), Аржентина (1998–2002) и много други страни.

Проблемът с китайския дълг е много сериозен и объркан и защото неговото решение неизбежно би засегнало интересите на някоя от влиятелните групировки в КНР. „Проблемът с дълга е в това, че рано или късно той ще трябва да падне на раменете на определен сектор в икономиката“, обяснява Майкъл Петис и уточнява: „В такива случаи най-често дългът се „овесва“ на най-слабия в политическо отношение сектор – например домакинствата, като ги облагат с по-високи данъци и такси. В Китай обаче, това е невъзможно да се направи, тъй като е прието решение икономиката да се развива за сметка на потреблението, което бива обезпечавано от домакинствата.“ По думите на експерта би било трудно също така, да се обложат с данъци малките и средни частни предприятия, защото в настоящия момент именно там се извършва основният реален растеж на икономиката и ако в тях се наложат ограничения, той ще спре. Облагането с данъци на чуждестранните фирм не дава ефект: техният дял е твърде незначителен.

„Остава само държавният сектор, който в последните години бе основен. – анализира Майкъл Петис. – Държавните предприятия са на централно и регионално подчинение. Ако централизацията на властта за вас е допълнителна задача, вие очевидно ще обложите с данъци регионалния държавен сектор, но тук възниква проблем и той е в силната съпротива на местната власт. Ако нещата засягаха Сингапур, целият регионален бизнес може да се събере в една стая и да се постигне консенсус – Китай обаче е твърде голям.“

Идеологическата криза

На трето място експертите поставят идеологическите трудности, с които китайското общество се сблъсква. За последните две десетилетия гражданите на Китай, включително много от членовете на партията, свикнаха да се отнасят към комунистическите лозунги като към безмислени заклинания: реалността непрекъснато опровергаваше марксистско-ленинската теория. От друга страна, за да направиш кариера в почти всяка област, бе задължително изискването да декларираш своята привързаност към управляващата идеология и китайците дисциплинирано изпълняваха тази повеля на комунистическата партия. Легитимността на властта беше достатъчно висока благодарение на икономическия ръст и растящата национална мощ, които напълно компенсираха липсата на реална идеология.

Генералният секретар Си Дзинпин, който пое кормилото на властта в края на 2012 година, считаше това положение на нещата за недопустимо. По време на честванията на 95-ата годишнина от основаването на комунистическата партия той подчерта, че „отклоняването от марксизма или неговото игнориране ще доведат до загуба на същността и насоките на нашето развитие“. Думите си генералният секретар подкрепи с дела: идеологическата подготовка в предприятията рязко се засили; същото се случи във висшите учебни заведения, армията и вътре в самата комунистическа партия. Сидзинпинизмът трудно може да се приравни към неомарксизма – той представлява  еклектична смес между социалистически лозунги, традициона култура (днешният генерален секретар за първи път от 1949 година насам взе участие в четването на рождения ден на Конфуций) и напълно съвременен национализъм, обединен в понятието „китайска мечта“. Определението за нея е крайно размито: това е „мечта за великото възраждане на китайската нация“, а на останалите китайци им се предлага да доразмислят самостоятелно.

Трудностите в търсенето на новата идеология не са учудващи. „Смяната на поколенията, урбанизацията, ръстът в образованието и благосъстоянието, а едновременно с това забавените темпове на растеж – всичко това ще дава все по-малко и по-малко възможности за изграждане на вътрешната политика въз основа на старите принципи“, счита известният учен от Института за изучаване на Далечния Изток към Руската академия на науките (РАН) Василий Кашин. Според него е необходима по-гъвкава система за контрол над обществения живот и новите идеи. Експериментите в тази област ще се доразвиват и ще продължават, но засега няма как да бъдат окончателно наречени „успешни“ – особено в частта им за повишаването на идеологическата дисциплина на административния апарат. Основните усилия са насочени в тази посока, тъй като за провеждането на неотложните реформи генералният секретар трябва да накара своите доста добре пазещи собствената си територия партийно-държавни функционери да „излязат от зоната на комфорта“ и да започнат да работят.

„Си Дзинпин започна борба с корупцията и се опитва да създаде строг властови вертикал. От друга страна се засилва административният и идеологически контрол“, припомня старши научният сътрудник от Центъра за изследване на Източна Азия и Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) към Московския държавен институт за международни отношения (МГИМО) Игор Денисов. Само че, според него, ефективността на тези механизми не е очевидна: „Страничните ефекти – те блокират инициативата.“ По думите на експерта непрекъснатият натиск на антикорупционната кампания „сковава чиновниците, те предпочитат да се въздържат от каквито и да било рискови решения“ – а това по никакъв начин не помага на осъществяването на реформите.

Външната политика

Необходимостта от преструктуриране на външната политика на Китай – това, според експертите, е четвъртият проблем на КНР. През 2013 година Си Дзинпин фактически обяви края на пасивната външна политика и започна да възстановява отношенията на страната с нейните партньори в съответствие с нарасналите ѝ възможности. Най-ярката проява на този нов курс стана инициативата „Пояс и път“, в която към 2017 година са се присъединили 65 държави. В самото си начало тя предполагаше изграждането на инфраструктурата на териториите от Китай до Европа (Централна Азия, Русия, Югоизточна Азия, Близкия Изток и т. н.), но след  колапса на китайските финансови пазари през 2015 година Пекин преосмисли концепцията си. Днес Китай не обещава на никого щедри инвестиции, ограничавайки се с предложението „да градим единна общност с еднаква съдба“. Трикратната промяна на наименованието на инициативата („Икономически пояс, Път на коприната“ – „Един пояс, един път“ – „Пояс и път“) напълно отразява състоянието на концепцията: тепърва предстои тя просто да се утвърди.

Нарасналата мощ на Китай постави остро в световния дневен ред и въпроса за преосмислянето на отношенията със страните от региона. Рязко повишилата се активност на КНР в териториалния спор в Южнокитайско море даде неочаквано добри резултати. Вместо да се обединят и да дадат отпор на Пекин след решението на Хагския арбитраж през лятото на 2016 година – който призна териториалните претенции на Китай за недействителни – държавите от Югоизточна Азия предпочетоха да отстъпят, и към октомври 2017 година Ветнам остана единственият  активен опонент на Пекин.

Още повече че това е само началото на пътя. „Позицията на Пекин относно  външната политика на страната е твърде амбициозна. Тя задълбочава конфронтацията както със съседните за нея държави, така и със САЩ. – посочва преподавателят в Глазгоуския университет Нил Монро. – Дали Китай ще може да спре с преждевременните си позивни, че ще демонстрира своята сила, зависи не само от световния ѝ статут, но също така и от нейната вътрешна стабилност.“

Напрежението, което възникна между Китай и САЩ около търговията със  статута на Южнокитайско море, се намали благодарение на умелите действия на китайските дипломати, но системните противоречия между старите и новите центрове на силите не изчезнаха. Пекин не крие, че една от главните цели на случващата се в момента военна реформа, е една от главните цели за създаването на китайска армия, съпоставима с тази на САЩ – с цел да се ограничи влиянието на Вашингтон в западната част на Тихия океан.

Накрая. Пекин се сблъсква с редица проблеми, свързани с източните и северноизточни граници на страната. „За да повиши своя международен статут,  Китай трябва да приеме начина, по който се управляват конфликтите около Южнокитайско море, островите Сенкаку, да изгради нов модел на отношенията си с Япония и Тайван, както и да стабилизира Корейския полуостров“, казва професорът от Източнокитайския педагогически университет Джан Син.

Отношението на съседите на Китай към властта в Пекин бие антирекордите: през 2016 година на власт в Тайван дойде недружелюбно настроената към Пекин Демократическа прогресивна партия, а в Япония, по данни на Pew Research, 86% от населението не обича китайците. Отделен е проблемът със Северна Корея, която фактически държи Китай като заложник: Пекин не може да допусне катастрофа за Пхенян, но постоянните ракетно-ядерни изпитания на КНДР карат САЩ, Япония и Южна Корея да направляват действия за военно групиране в района, което в крайна сметка ще бъде използвано за ограничаване на КНР.

Социалните проблеми

На пето място експертите поставят социалните проблеми, които през следващите пет години се очаква да се изострят. Наред със споменатите вече масови съкращения в промишлеността, на Китай му предстои да привиква към новата реалност, в която броят на работоспособните граждани ще намалява, възрастните хора ще се увеличават; урбанизацията вече е приключена, а заплатите в промишлеността са по-високи, отколкото в повечето азиатски държави. През изминалите 30 години социалният  консенсус в Китай се състоеше в необходимостта баницата на всеобщото благоденствие да се пече. Сега е дошло врмето тя да се дели, преразпределяйки ограничения обем от средства в полза на различни групи от населението. Този процес рядко преминава безболезнено.

Само по себе си стареенето на населението няма да окаже влияние на Китай през следващите пет години, но това е периодът, в който трябва да бъде създадена система за социално обезпечаване, приспособена към нуждите на граждани с по-малко деца в семействата и по-голяма продължителност на живота.

„Стареенето е бомба, заложена вътре в цялото китайско общество. В настоящия момент разходите за социални нужди са твърде ограничени, особено – за подкрепа на пенсионерите. Преди 30 години на един пенсионер се падаха 4–5 работещи китайци, сега броят им е едва 2,3. Пенсионната система е силно фрагментирана, градските жители и служителите в крупни предприятия могат да разчитат на далеч по-висок доход от своите сънародници, живеещи в селата.“ Това коментира професорът от Токийския университет Акио Такахара.

Неравенството, което наред с планираните масови съкращения, може да доведе до непредсказуеми резултати също представлява заплаха за КНР. „Излишната работа сила е в състояние не само да дебалансира икономиката, но и да породи социални проблеми, като не е изключена и политическа нестабилност“, подчертава ориенталистът Юрий Тавровски, който е автор на книга за Си Дзинпин.

През март 2016 година в провинцията Хъйлундзян на протест излязоха над 100 хиляди миньори – обвинявайки губернатора Лу Хао в преднамерени лъжи относно регулирането на задлъжнялостта на мините. По данни на хонконгската организация China Labour Bulletin, броят на стачките в Китай е нараснал от приблизително 100 случая през 2011 година до 2,6 хиляди случая през 2016 година. „Ако властите искат да избегнат мощен социален взрив, ще им се наложи да се заемат със създаването на структурна програма за препрофилирането на уволнените работници и служители“, отбелязва координаторката на Азиатската програма в Московския Карнеги Център Вита Спивак.

Екологията

Шестият от проблемите, които Китай трябва да решава, е екологията. Според анкета на China Daily тя неизменно е включена в топ-3 на въпросите, най-силно вълнуващи китайците. В периода на бурен икономически растеж никой не мислеше за околната среда, но сега натрупаните в продължение на години проблеми започват да подкопават самия икономически растеж. По изчисления на научни работници от Академията на науките на САЩ замърсеният въздух съкращава живота на средния китаец с пет и половина години. Китай носи отговорността за 27% от вредните емисии в света. През 2016 година, по данни на Световната банка, въздухът в 80% от 357 големи градове в Китай не е съответствовал дори на скромните национални стандарти; тогава безопасен въздух от гледна точка на европееца е дишало не повече от 1% от населението на КНР. 1,73 млн. кв. километра земи са запустели, в следствие на което са се влошили условията на живот на 400 милиона души. Финансовите загуби заради необходимостта от отстраняване на екологичните вреди, според някои оценки, достигат 6% от БВП.

Първият от 25 години насам цялостен закон за борба със замърсяването бе приет през април 2014 година и той рязко затегна наказанията за превишаване на нормите на емисиите на заводите и фабриките. След това бяха приети още редица закони, които на хартия изглеждаха добре, но реално не водеха до висока ефективност. „Според световните стандарти китайските закони за опазване на околната среда са прогресивни по своята същност. За съжаление всичко опира до желанието на местните власти да ги прилагат“, категоричен е ръководителят на китайската секция на  Greenpeace Ма Тяндзе.

Прекомерното внимание към екологията намали доходите на промишлеността, което се отразява зле на показателите от провинцията. Избирайки между растежа на БВП и чистия въздух, китайските чиновници все по-често продължават да предпочитат първото. „Проблемът с екологията изисква своето решение, но по всичко личи, че това ще стане не толкова чрез разработване на нови мерки, колкото чрез планомерна работа по реализирането на съществуващите вече планове с компаниите, централната власт и местните власти,“, смята Раиса Епихина.

Китайските власти осъзнават сериозността на проблема с екологията и през ноември 2016 година бе приет план за действе по съкращаването на вредните емисии. Той предполага не само забранителни мерки, но и икономически стимули за зелените производства. „Решаването на екологичните проблеми вече започна и китайските власти са убедени в своите възможности да ги решат по пътя на промяната в модела на икономическия ръст, преместването на замърсяващите производства зад граница, преминаването към цифрова икономика и икономика на услугите“, заявява ученият от Далекоизточния федерален университет Вадим Сонин. Впрочем тези мащабни планове едва ли ще бъдат осъществени без промени в мотивационната система на чиновниците, за които днес кариерният ръст се намира в пряка зависимост от ръста на промишлеността на поверената им територия.

Системата на управление

Накрая седмият проблем. Експертите го наричат „необходимост от реформи в системата на държавното управление“. Изградената система на отношения между центъра и регионите позволява на ръководителите по места години наред да саботират политиката на централното  правителство. „Властите по места изпълняват само онези разпореждания на Си Дзинпин, които са изгодни за тях“, отбелязва Иван Зуенко, научен сътрудник в Центъра по Азиатско-Тихоокеански изследвания към Института по история, археология и етнография на Руската академия на науките. „Всичко останало потъва в огромната бюрократична и корумпирана машина. Антикорупционната кампания е само част от комплекса мерки за справяне с положението. До XIX конгрес Си Дзинпин успя в основни линии да назначи свои кадри начело на по-голямата част от провинциите, но той така и не промени системата. Започнаха да се страхуват от него, засега резултатът се заключава единствено в това, че властите станаха по-пасивни“, коментира още Зуенко.

Според Александър Габуев причините за проблема се коренят в  особеностите на начина, по който работи китайският чиновник. „В продължение на дълги години назначенията в партийно-бюрократичната система ставаха на принципа на съчетаване на лоялността и компетентността. При това неголемите заплати на държавните служители се компенсираха от възможността те да се обогатяват за сметка на работното си място“, обяснява още той. По думите му, антикорупционната кампания е повишила още по-осезаемо корупционните рискове, а резултатите от нея на практика са нулеви. „Единствено повишаването на възнагражденията за доказан професионализъм и неподкупност, както и промяната на критериите за оценяване на работата на държавните служители, биха могли да спомогнат за решаването на проблемите в системата на управлението“, категоричен е Александър Габуев.

Автор: Михаил Коростиков

Източник: „Коммерсант“

Превод: Елена Дюлгерова