Радев извади институцията от присъдружния политически статус, който до голяма степен й придаде неговият предшественик
За работата на новия държавен глава на България Румен Радев може да има различни партийно-политически оценки. Но от гледна точка на конституционната държавност, поне според мен, той извади президентската институция от присъдружния политически статус, който в голяма степен й придаде предходния президент.
Вън от партийните конфигурации и свързаните с тях корпоративно-олигархични схеми, той постепенно започва да изпълва с конкретно конституционно-политическо съдържание ролята на президента, която в известна степен беше маргинализирана при г-н Плевнелиев. Опирайки се на силната демократична легитимация, получена от убедително спечеления народен вот, по-нататък държавният глава би могъл да възстанови институционалната роля на ключов политически фактор, който оказва реално и стратегическо влияние върху държавното управление. За разлика от предходния президентски мандат, който с малки изключения, сведе президентската институция до протоколно-символни характеристики.
Този политически потенциал на г-н Радев естествено предизвиква остри критики от негови опоненти. Част от тях, без съмнение, са мотивирани от стремежа на новото парламентарно мнозинство да очертае своите политически територии и да неутрализира влиянието на президента като морално-политически коректив и активен арбитър на политическия процес. Доколкото част от критиките обаче са базирани не на легитимни политико-идеологически различия, а претендират, че изразяват конституционни постулати, от които президентът Радев се бил отклонил, това налага някои принципни уточнения.
Първата критика срещу президента беше, че оформя „паралелен център на власт“. Тя е напълно неоснователна от конституционна гледна точка. Президентът по статус, правомощия и съдържание е център на власт. По-конкретно, един от трите основни центъра на политическата власт, заложени в българския конституционен модел – парламент, правителство, президент. Няма на какво да бъде „паралелен“, защото има своя самостоятелна конституционно-политическа роля. Както е добре известно, според Конституцията от юли 1991 г. на президента е отредена ролята на „неутрална власт“ – държавноправна концепция, разработена още от Бенжамен Констан и получила различни модификации в съвременните конституционни системи. Накратко, президентът в условията на парламентарното управление не е обикновен церемониалмайстор, нито пък титуляр на изпълнителната власт, а носител на неутрална власт, която има самостоятелно значение и влияние върху трите разделени власти. Президентът е вън и над борбите на партийната арена и има един политически императив – общонационалният интерес. Ключов елемент на „неутралната власт“ е политическият арбитраж за преодоляване на междуинституционални и политически напрежения и конфликти, защита на конституционния ред и участие във формирането на ключовите национални приоритети. Осъществяването на тази функция изисква активна позиция на президента, включително по важни текущи управленски и законодателни теми.
В това отношение е ключово осъществяването по най-пълноценен начин на една от най-важните власти, които Конституцията отрежда на президента – така наречената „комуникационна власт“. От конституционния пиедестал на „единството на нацията“, държавният глава има изрично уреденото право на обръщения към нацията и към парламента. Не става дума за наследените от тодорживково време скучни новогодишни адреси, след които по телевизора пускат „Дунавското хоро“, а за политически изявления, които целят да повлияят на основни, стратегически посоки на националната политика и да мобилизират подкрепа на общественото мнение за тях.
Втората критика се свързва със служебното правителство. Упреците към президента са за „намеса“ в неговата работа. Без съмнение кабинетът „Герджиков“ дава поле за сериозни възражения, но това в никакъв случай не поставя под съмнение конституционната роля на служебното правителство и президента като източник на неговата легитимност. Не може заради критика към конкретни управленски решения на един служебен кабинет да се отричат фундаментални конституционни положения. Това, че някой свири фалшиво не е причина да се забрани музиката. Заедно с това, трябва дебело да се подчертае, че не е вярно и често употребяваното партийно клише, че служебното правителство „има само една задача – да огранизира изборите“. Действащото конституционно право на България е еднозначно – служебното правителство има всички правомощия на „редовен“ Министерски съвет, с изключение на онези, които изискват предварително одобрение на Народното събрание. Например вземането на държавен заем. Както отбелязва Конституционният съд, известна ограниченост в правомощията на служебния кабинет произтичат от неговия временен характер и от липсата на възможност за реализиране на парламентарна политическа отговорност – не може да се гласува вот на недоверие или доверие към служебен кабинет. Но тази ограниченост, както се посочва изрично в практиката на Конституционния съд, не може да бъде конкретно дефинирана на нормативно ниво. С други думи, важна е политическата преценка и конкретните потребности на обществената ситуация. За разлика от други държави, където правителството „в оставка“ преминава в режим на „служебно правителство“, са забранени назначения, разработване на законопроекти и пр. (Холандия, Австралия и др.), в България това не е така. Служебният кабинет следва да управлява пълноценно при очертаните по-горе условия. Имаме примери дори на стратегически законодателни решения, изготвени от служебен кабинет – подготовката на Валутния борд при кабинета „Софиянски“. Но и по рутинни законодателни инициативи, изготвени под напора на обществените проблеми – например промените в енергийното законодателство, подготвени от служебните кабинети „Райков“ и „Близнашки“. Вярно е, че президентът не може да вземе „на ръчно управление“ изпълнителната власт чрез служебния кабинет, но следва да се изтъкне, че той може да оказва съществено влияние върху правителствената политика. Това става главно чрез определянето на програмните приоритети при назначаването на служебния кабинет и възможността по своя преценка да извършва структурни и персонални промени в служебното правителство, когато тези приоритети не се съблюдават.
А самото съществуване на института „служебно правителство“ е особено добро разрешение на българския конституционен законодател. Когато доверието на гражданите в една парламентарна конфигурация е изчерпано и партиите в парламента не могат да излъчат ново правителство, то следва да бъде отнета и ръководната им роля в изпълнителната власт до произвеждането на нови избори. Българската традиция от Освобождението до днес е изпъстрена с политическа партизанщина, безогледно партийно кадруване, опити за манипулиране на изборите чрез използване на държавната администрация и нейните ресурси за партийни цели. В този контекст необходимостта от служебно правителство, което е относително отдалечено от партиите в парламента и не робува на техните интереси, е повече от наложително.
Третата основна критика към президента бе, че „превишава правомощията си“ с позиции, свързани със законодателството. Неоснователно! Държавният глава следва да има ясна позиция за реалните проблеми в държавата, особено по тези, които пряко попадат в неговия конституционен периметър – национална сигурност, външна политика, териториална цялост. И не само да има позиция, с която пасивно изчаква другите власти да се сетят да решават тези проблеми, докато стигнат до него по пътя на законодателния процес, а активно да посочва, да идентифицира, да изисква. Отделен е въпросът, че темата за уседналостта в изборите е остро дискусионна и че служебното правителство и президента подходиха политически несръчно с иначе добросъвестния си опит да дадат тласък на обществената дискусия по такъв въпрос. Но в позицията на президента и в оттегления законопроект на министерството на правосъдието имаше два пакета от законодателни промени с ключово значение за решаването на проблемите, които видяхме в отминалата предизборна кампания –използване на религията за политически цели и предизборна агитация и намеса на чужда държава в българските избори. Това са теми, които държавният глава не просто трябва, а е длъжен да постави и да изисква от назначеното от него служебно правителство да придвижи по пътя на законодателния процес, който ще бъде подет от новоизбрания парламент и излъчения от него Министерски съвет.
Така че партийно-политическите критики са едно, но опитът да бъдат облечени в конституционни одежди са определено неоснователни. Оттук насетне, президентската институция е изправена пред предизвикателствата на новия политически цикъл – да установи работно сътрудничество с новата парламентарна конфигурация, което в същото време е достатъчно дистанцирано, принципно и партийно неутрално, за да не бъде сведена президентската институция до придатък на новото мнозинство или до изолиран и политически омаловажаван фактор по модела „Плевнелиев“. Ако се допусне повторение на този модел, това вече би било вън от замисъла и конкретното съдържание на президентските правомощия и ролята на държавния глава в българската конституционна и политическа система.
Ще поживеем, ще видим.