След Втората световна война САЩ създават БУНДЕС НАХРИХТЕН ДИНСТ, мощната разузнавателна служба на Федерална република Германия, начело на която поставят обработения нацист Райнхарт Гелен.
След края на Втората световна война Райнхарт Гелен удивително признава: „Длъжен съм да заявя, че решението на Хитлер да нападне Съветския съюз беше правилно, тъй като беше неизбежно. Въпреки че Москва нямаше твърди намерения да ни атакува до полската кампания през 1939 г. (когато Сталин помагаше на Хитлер), малко по-късно ситуацията вече се беше променила: беше съвършено ясно, че Сталин отлага нападението над бившия си съюзник Германия, чакайки да ни изтощи в кръвопролитни битки със Запада. След което, несмущаван от никого, Сталин щеше да ни нападне. Хитлер беше прав за СССР, но за съжаление той проведе руската кампания съвършено погрешно. В тази връзка искам да отбележа, че фюрерът изпитваше доста смесени чувства към Сталин, нещо като любов и ненавист едновременно. Когато се сблъскваше с някакъв труден проблем, той си задаваше сам на себе си на висок глас въпроса: „А какво би направил Сталин в тази ситуация?”. Безспорно Райнхарт Гелен винаги е бил особено проницателен аналитик на разузнаването, но когато става дума за попрището му след Втората световна война, трябва да се отбележи следното: разузнавателната служба на Федерална република Германия (БНД) въпреки безспорния професионализъм на създателя си има твърде много течове. Пробивът е толкова голям, че секретните документи, които БНД предава на канцлера Конрад Аденауер, обикновено се оказват първо в ръцете на вербовчиците от Москва, а чак след това на бюрото на канцлера. Но кой е Райнхарт Гелен?
На 3 април 1902 г. в малкото градче Ерфурт на Любенщрасе номер 63 се ражда Райнхарт. Семейство Гелен е католическо и произхожда от фламандската аристокрация. Валтер, бащата на Райнхарт, е собственик на книжарница, иначе е бивш офицер, традиционно мъжете във фамилията служат в армията. Когато Райнхарт е на 6 години, здравето на баща му се влошава и семейството се мести в Бреслау. Там той живее в добре осигурен дом, характерът му е свит и сериозен, показва талант в математиката и физиката. На 21 години самият Райнхарт също постъпва в армията. Той има огромни амбиции да се обучава за офицер, но по силата на Версайския договор от 1919 г. Германия няма право да има военна академия и да подготвя висококвалифицирани щабни офицери. Няма право и да се въоръжава. Версайският договор е толкова унизителен и невъзможен, че на германците не им остава нищо друго, освен да измислят начин да го заобиколят. По тази причина на 16 април 1922 година между Германия и Съветска Русия се сключва Рапалският договор за сътрудничество, според който Германия започва да осъществява тежко въоръжаване, производство на оръжия, военни съоръжения и техника, както и обучение на висши офицери, но нa територията на Русия. Освен това в самата Германия се създават множество замаскирани военни учебни заведения, където се обучават военни кадри. По времето, когато партията на Хитлер взима властта в Германия, Райнхарт учи именно в такова учебно заведение. Хитлер започва курс към милитаризация на страната и едно от първите неща, които предприема, е да възстанови официално Военната академия на Генералния щаб и изобщо военната подготовка. Гелен се оказва един от най-добрите офицери на академията, в оценката за него се подчертава способността му за кратко време да взема правилни решения и да прави точен и проницателен анализ на обстановката и ситуацията. Кариерата му започва от обикновен войник, за да стигне до най-атрактивната паралелна власт – военното разузнаване. Междувременно Райнхарт се жени за красива и фина девойка от аристократично потекло, която се казва Херта Шарлоте Агнес Хелена Сеудлиц Курцбах. Бракът не спъва кариерата му. Той не е човек на забавленията и разхищенията, не се интересува от друго освен от работа. Старанието му привлича вниманието на един от приближените хора до Хитлер – Хьойзингер. Той препоръчва Гелен на ръководителя на Генералния щаб на армията Франц Халдер, като подчертава, че Райнхарт е строг, умен и подреден и ще се справи с „оправянето” на „объркания” 12-и отдел, от който Халдер изобщо не е доволен. Хьойзингер посочва умението му да организира, талантa му да планира, неговата издръжливост и капацитета му за неуморна работа. Кой друг, ако не Гелен, може да въведе дисциплина в един разпуснат и безнадзорен екип като отдел 12-и, превърнал се в клатещо се звено на германската военна машина. На 1 април 1942 г. Райнхарт оглавява 12-и отдел на Генщаба, известен като „Чужди армии–изток”, в обсега на който е Съветският съюз, а също Скандинавия и Балканите. Дотогава отделът е зле ръководен от полковник Еберхарт Кинзел, който се интересува повече от русата си любовница, отколкото от стратегическите ходове на Съветска Русия. По същото това време напрежението между СС частите по сигурността на Хайнрих Химлер и армейските структури започва стремително да нараства. Тоталитарната политика на режима е безскрупулна и позволява всякакви саморазправи с неподходящи хора. На 24 септември 1942 г. началникът на Генщаба на армията Халдер е уволнен поради честите си несъгласия с фюрера. Хитлер няма в какво да го обвини, но го обвинява в липса на достатъчно агресивен боен дух. Всъщност Хитлер ненавижда Халдер, защото усеща неговото превъзходство и го смята за възможен свой съперник за управлението на Германия. По-късно Халдер несправедливо ще бъде обвинен в заговор срещу фюрера и пратен в затвор и концлагер. Но още през 1942-ра, когато Гелен заема поста шеф на 12-и отдел, СС е обхваната от параноята, че именно армията крие заговорници. Всички офицери щателно се наблюдават, а най-подозрителни изглеждат онези в разузнавателните отдели и особено „Чужди армии–изток”. Всъщност мнителността на СС съвсем не е без основание, защото след две години опитът за убийство на Хитлер ще се замисли и осъществи именно от офицери от щаба на Райнхарт Гелен. Той самият обаче ще остане извън подозрение.
С идването на Гелен в отдел 12-и ситуацията там коренно се променя. В „Чужи армии–изток” е въведена изрядна дисциплина, а хората на Гелен работят паралелно с другите отдели на военното разузнаване, както и с политическото разузнаване на Валтер Шеленберг. Свръхвзискателността на Гелен вдига репутацията на отдела, като постепенно го превръща в основна тяга на командните служби на Вермахта. Постът на Гелен се оказва изключително подходящ за разгръщане на потенциала му като ръководител и анализатор. Цялата му военна репутация се гради около невероятното му умение да наблюдава, анализира, планира и прогнозира. Официално в задачите на този отдел влизат събирането на сведения за състоянието на силите на противника на Източния фронт, подготовката на анализи за Главното командване на армията, докладни, оценки за стратегическите и тактическите намерения на противника, оценки за неговите промишлени резерви и пр. Самият Райнхарт Гелен уточнява в своите мемоари: „Особено се ценеше информацията за боевите качества на всяко подразделение на противника, това е науката, която наричаме психополитическа оценка на противника. Информацията за моралните качества на съветския войник, която имахме в началото на войната, се потвърди в хода на времето. Съветският войник беше много издръжлив и неунищожаем, неговите аскетични нужди (да преживее при абсолютно невъзможни условия) му позволяваха да продължава борбата дори когато битката е загубена. Ние пишехме хиляди страници доклади за въоръжените сили на СССР, за структурите, отделите и похватите на НКВД, а също изготвяхме досиета на високопоставените съветски офицери. Съставяхме карти на комуникационите мрежи, линиите на радиовръзките, отбелязвахме складовете с отровен боен газ, добирахме се до основните направения на агентите на НКВД и техните дислокации”. В отдела на Гелен има специалисти по обработка и анализ на разузнавателна информация, по водене на разпити на пленници, специалисти по радиовръзки, преводачи от всякакви източни езици, информационно-справочна група и пр. Всички тези служители имат една цел: да предвидят краткосрочните и дългосрочните ходове на противника. „Нашият отдел се занимаваше не само със Съветския съюз. Още в началото на войната, преди да поема този пост, отделът е имал за задача да набере информация за въоръжените сили на всички скандинавски и балкански страни, а също и за Чехословакия. Когато аз станах ръководител на отдела, получих заповед да събираме разузнавателни данни за новия силен враг на Германия – Съединените щати. През пролетта на 1942 г. в американската преса се появи информация за намеренията на САЩ да превъоръжават своята армия. По-късно през 1960 г. американският генерал Алберт Уидъмайер, един от водещите стратези на Втората световна война, ми сподели, че така и не се е изяснило как по онова време тези свръхсекретни документи са стигнали до пресата. Той ми даде да разбера, че утечката е дошла от близкото обкръжение на Рузвелт. В средата на юни 1942 г. аз представих на ръководството обемен отчет за американските въоръжени сили и за стратегическите им цели, придружен с фотографии на американски танкове и десантни кораби за транспортиране на войска, както и подробен план за разширяването на силите на американската армия. Стигнахме до извода, че САЩ не разполагат с достатъчно кораби, за да открият пълномащабен втори фронт през тази година. В отчета бяхме цитирали и източник на германското военно разузнаване от британското посолство в Лисабон, който казваше, че съюзниците имат намерение да засилят бомбардировките над Германия и да осъществят десант на френския бряг. Малко по-късно аз разпространих още един детайлен отчет за американската армия и подчертах активизирането на западните съюзници благодарение на бригадния генерал Айзенхауер. Казах, че американците ще тръгнат срещу нас”. Една хубава вечер Райнхарт Гелен се среща в щабквартирата на своя отдел с адмирал Вилхелм Канарис, ръководител на Абвера (военното разузнаване и контраразузнаване). Канарис, усещайки известна идеологическа близост с Райнхарт, предлага на Гелен да създаде във вътрешността на Генщаба неконтролиран от никого специален разузнавателен отдел, едно чисто военно разузнаване, нещо като Абвер 2. Всъщност Вилхелм Канарис иска да предаде на Гелен цялата информация, с която разполага. „Канарис беше убеден противник на нацизма. Той страдаше от вътрешен конфликт, от една страна, беше положил военна клетва, а от друга, ненавиждаше режима. Вилхелм беше също и противник на политическите репресии или диверсии. Помня как с негодувание ми разказваше за опита на Хитлер да го накара да убие Уинстън Чърчил. Канарис е отказал да извърши подобна поръчка” – споделя Райнхарт Гелен. Той силно се сприятелява с шефа на Абвера. От близкия си контакт с него Райнхарт получава огромна маса от оперативна информация, архивни дела и множество важни контакти. Структурата на Канарис не се занимава само с военно, но и с политическо разузнаване. Самият Вилхелм има много контакти с влиятелни хора зад граница, които често навестява. На базата на тези връзки през 1940 г. Хитлер изпраща шефа на Абвера в Мадрид с мисията да убеди Испания да влезе във войната, но планът се проваля. Все пак е издействано Франко да разреши на испански доброволци да се присъединят към германската армия, но при условието да воюват само срещу болшевиките на Източния фронт и в никакъв случай срещу западните съюзници. Това е т.нар. Синя дивизия, която участва в блокадата на Ленинград, където търпи тежки загуби и тогава на Франко му се налага да изпрати допълнителни подкрепления включително от редовната военна служба. През 1944 г. Хитлер отстранява адмирал Вилхелм Канарис по подозрения в заговор срещу него, както и заради контакти със западните врагове. Вилхелм е подозиран, че сътрудничи на британското разузнаване и че именно неговата служба стои в основата на загубата при Сталинградската битка, тъй като Вермахтът не е разполагал с информация за наличието на огромен брой руска войска зад фронта около Сталинград през есента на 1942 г., тоест тази стратегическа загуба е определяна като чист провал на разузнаването. С отстраняването на Канарис (по-късно осъден и убит в концлагера Флосенбюрг) Райнхарт Гелен практически наследява цялата разузнавателна мрежа и структура на Абвера, които добавя към ресурса на своя личен отдел. По това време Райнхарт е напълно наясно с изхода от войната. „На Хитлер не му достигаше опит да разбере пълния обем от военни фактори и стратегически възможности, той до края си мислеше, че има особена дарба на военачалник. В това му заблуждение го въвеждаха хората от партията около него. Хитлер пренебрегваше съветите на своите офицери, защото още първите му военни действия, които той осъществи въпреки несъгласието на своите офицери, доведоха до един незаслужен случаен успех: окупацията на Рейнската зона, присъединяването на Австрия, разчленяването на Чехословакия, както и първите му кампании в Полша, Норвегия и Франция. Хитлер беше необосновано самоуверен и гледаше на Генералния щаб като на сборище от песимисти и пораженци. Той играеше опасната игра на покер, не разбирайки, че рано или късно ще загуби” – разказва Гелен.
В началото на 1945 г. Гелен се договаря със своя помощник Герхард Весел и с бившия шеф на руското бюро на Абвера Херман Баун какво да правят: да скрият архивите и документацията, свързани с дейността им, защото само срещу размяната на този огромен масив от данни биха могли да останат живи. Гелен прави копия на всички материали, архиви, документи и досиета, които скрива на три различни места в разни части на Германия. На 9 януари 1945 г. за последен път докладва на Хитлер каква е ситуацията на изток, след което изгаря официално всички архиви. „Нашите отчети съвсем не отговаряха на желанията на Хитлер. Аз лично съм му докладвал само четири пъти. Обикновено това беше задължение на началника на щаба, отначало това беше Халдер, а после неговите приемници Цейцлер и Гудериан. Мога само да потвърдя, че ние се борихме да убедим Хитлер да не взема решения, които биха довели до гибел. Но имайки предвид, че имахме работа с такъв своенравен упорит характер като този на Хитлер, често се опирахме на провидението. Хитлер непрекъснато игнорираше предупрежденията, които нашите доклади съдържаха, като ги наричаше „пораженчески настроения” и намекваше за това, че се опитваме да саботираме неговите планове. Началникът на щаба полагаше всички усилия, за да ме запази встрани от неговия гняв, който можеше да доведе до моята оставка. Срещите ми с Хитлер минаваха спокойно, но Гудериан често се разочароваше. Помня веднъж как Гудериан отиде при Хитлер, това беше след провала на настъплението в Ардените през януари 1945 г., няколко дни преди да навлязат съветските войски в Германия. Като се върна при мен, Гудериан живо ми описа как Хитлер хвърлил моите доклади и карти на земята и казал, че съм полудял.” Когато Гудериан предава на Хитлер сведения, които не му харесват, за напредването на руснаците или за широкомащабни руски приготовления, фюрерът просто не желае да ги чуе и ги обявява за нищожни. Например, когато Гудериан му съобщава, че по протежението на фронта между Балтийско море и Карпатите има 225 руски дивизии и 22 танкови корпуса, готови да преминат в атака, Адолф се вбесява и изкрещява: „Това е най-голямата измама от времето на Чингис хан! Кой е отговорен за разпространяването на тази глупост?”.
Хайнц Гудериан, за когото споменава Гелен, е блестящ тактик, генерал от танковите войски. Той оглавява аншлуса с Австрия и нахлуването в Чехословакия. Гудериан има забележителен успех при операцията в Русия. Поначало той е изключителен любител на стратегията блицкриг, т.нар. светкавична война, при която се използва изненадата от удара – първо се организират масирани бомбардировки, после следва бързо нахлуване на моторизирани сили. Гудериан прави дълбоки пробиви на фронтовите линии и обхваща съветските подразделения в танкови клинове, той почти елиминира Западния фронт на Червената армия. Обаче нелогичният и свръхнервен Хитлер, вместо да продължи настъплението към Москва, дава заповед танковете на Гудериан да се разгърнат на юг при Киев, което силно отслабва настъплението към съветската столица и по-късно става причина за провала на операция „Барбароса”. Гудериан стига до позицията началник на сухопътните войски. През март 1945 г. обаче след поредния безумен спор с Хитлер е пратен в отпуск. След войната от трибунала в Нюрнберг Хайнц Гудериан е призован само като свидетел, руснаците искат да му повдигнат обвинение за военни престъпления, но съюзниците не се съгласяват.
Виждайки края на войната, Гелен с група свои сътрудници се отправя в посока баварско-австрийската граница, където изчаква капитулацията на Германия. Той прекрасно разбира, че СССР е враг номер 1 за САЩ и Великобритания. Имайки агентурна мрежа в Русия, както и необходимите знания за провеждане на разузнавателни операции в съветската държава, Райнхарт Гелен се опитва да избегне затвора и да спаси живота си, като размени документацията и уменията, които има, срещу едно нормално следвоенно бъдеще. Гелен и четиримата му спътници се настаняват в една хижа в баварската планинска местност, всяка сутрин я напускат, за да се изтеглят към хълмовете, а всяка вечер се завръщат, за да преспят на топло. Райнхарт се страхува да не бъдат открити от французите, той смята, че французите ще бъдат по-непредскауземи, докато американците със сигурност биха могли да бъдат убедени, че Гелен и неговият архив ще са им полезни в борбата срещу комунизма. Връщайки се една вечер от планината, Гелен вижда хижата си, превзета от американски войници. За тях той по-късно ще каже: „Те не осъзнаваха на какъв ценен улов са попаднали”. Американците са безразлични към опитите на Гелен да се обоснове, че трябва директно да го заведат в Генералния щаб. Нещо повече, те изобщо не се интересуват от персоната му. Отвеждат го от хижата и на една от спирките им по пътя към Аугсбург той е оставен за три дни съвсем сам в гостилница в Залцбург. Когато най-после пристига в Аугсбург обаче, следват отново разочароващи преговори. Разпитван е повече от три дни от лейтанант Дрейк, който отново въобще не е впечатлен от познанията на Гелен за СССР. Едва във Висбаден американците виждат „какво са уловили”, висш нацистки кадър. Но за негов лош късмет го слагат в графата „Офицери на Гестапо” и Гелен е пратен във Висбаденския затвор, където е натикан в обикновена килия и има опасност да изгние от невнимание. Благодарение обаче на рапорта на човек от контраразузнаването информацията за него достига до висшите етажи на американското ръководство и той е преместен на друго място, определено за нацистки VIP пер сони. Това е преговорният център на 12-а армия, или центърът на генералите. Дори и да си го бяха поставили за цел, американците не биха могли да намерят по-подходящ човек за преговорите с Гелен от Джон Букър. Той е офицер от американското военно разузнаване и силен експерт по въпросите на немското разузнаване на Източния фронт, справя се изключително при разговорите с германски офицери. Букър и Гелен много бързо намират общ език, развиват дори симпатия един към друг. Букър е висок, красив и слаб, от фамилия на адвокати, съдии и финансисти. Той е първият американски офицер, който Гелен среща, с удивителни познания относно Съветския съюз. Букър и Гелен бързо стигат до общото мнение, че най-голямата заплаха от страна на СССР е възможността руснаците да използват безредиците в Европа за налагане на комунистическата доктрина. Следвоенният хаос, разрухата и бедността са благодатна почва за инфилтриране и развиване на съветската комунистическа пропаганда. Гелен развива своя план за борба със Съветския съюз пред Букър и обещава целия си опит, както и уникалните данни в личния му архив да бъдат на разположение за спиране на съветската заплаха. И чак сега в лицето на Букър Гелен открива надежда: че американските военни ще направят разграничение между нацистката партия и Вермахта. Като за начало Букър бързо урежда ново и удобно място за работа на Гелен и изтрива името му от списъка на висбаденските затворници. После го представя на генерал Едуин Сиберт, който е ръководител на американските въоръжени сили в Европа.
Гелен най-после е оценен по своята изключителна важност и през август 1945 г. е изпратен с частен полет в САЩ заедно с още шестима сътрудници, където с него започват да се занимават представители на американското Управление за стратегически служби (първооригиналът на ЦРУ). Компанията на Гелен е настанена в секретната база Форт Хънт, позната още с кодовото име Post Office Box 1142, където до юли 1946 г. се водят преговори и подготвителна работа. По същото това време без знанието на Гелен американците създават разузнавателна организация в Германия под контрола и наблюдението на генерал Сиберт с помощта на колегата на Гелен Херман Баун. Баун реактивира своята агентурна мрежа, вербува и нови агенти, действащи в Съветската окупационна зона, общо за година той задейства около 125 доверени лица. Подобна „своя” организация се опитват да създадат и англичаните, но не им се удава и нейният началник Адолф Вихт заедно със своите подчинени преминава към единната и обща разузнавателна служба, която САЩ в крайна сметка решават да структурират и финансират, като начело на нея поставят вече добре проучения и сериозно тестван от американските служби Райнхарт Гелен. Те се надяват, че неговaта силно изразена русофобия ще даде добри резултати в работата не само поради знанията и архивите, които той има, но и заради емоциите: бившите нацисти би трябвало да таят истинска страст за политическо отмъщение спрямо руснаците и биха работили с по-голям ентусиазъм от всеки друг срещу съветската държава. Така през юни 1946 г. Гелен се завръща в Германия и става шеф на секретна разузнавателна структура, която се нарича Организацията на Гелен. В следващите десетки години тази тайна служба трябва да се превърне в изключителен инструмент за пробив в съветското пространство както поради възможността за по-лесна инфилтрация в агентурната мрежа на територията на ГДР, а от там и в СССР, така и заради изключителния достъп до информация, събирана от всичките бегълци от Съветската окупационна зона. „В германския Абвер на Канарис липсваше аналитична група. Материалите постъпваха направо при заинтересованите лица и интерпретацията на всяка разузнавателна информация зависеше от интелектуалните способности на получателя (ползвателя). При отсъствие на подобен систематизиран анализ важността на някои разузнавателни сведения можеше да бъде преувеличена, а на други омаловажена. Още тогава си направих своите изводи и когато през 1946 г. започна да действа Организацията на Гелен, аз веднага създадох аналитичен отдел с висококвалифицирани специалисти. Също така се опитах да разсея мита, че секретните служби са длъжни да се опират изключително на секретни източници и да игнорират достъпните, т.нар. открита информация, например пресата” – споделя Гелен, като подчертава, че анализът е почти толкова важен, колкото и самата информация, а понякога и по-важен. Защото информацията без качествен анализ често се оказва безполезна. Организацията на Гелен осигурява нов живот на над 4000 човека, някои от тях още са нямали време да изхвърлят нацистките си униформи. Тя се финансира изключително от САЩ, срещу което се задължава да предава цялата разузнавателна информация на американските служби за сигурност. Целите са ясни – борба с комунизма. Щабът на Гелен се позиционира през декември 1947 г. в баварското градче Пулах до Мюнхен. Райнхарт се освобождава от своя съпреник Баун, обвинявайки го във финансови нарушения. Служителите на организацията са много добре платени на фона на общата следвоенна бедност и затруднения в Германия. Те получават и много дефицитни за Германия стоки по онова време, а също разполагат и с долари, което дава повод на някои от тях да започнат да се занимават със спекулации и контрабанда (например на кафе и разни други стоки). През 1953 г. се стига до огромен скандал и даже процес, но Гелен и неговите хора логично се измъкват чисти, тъй като са политически важни за американците. Междувременно Гелен започва да привлича все повече и повече нацисти, чието минало се опитва да прикрива и изпира. Притесненията на американците за самостоятелност на Гелен нарастват и те изпращат в Германия Джеймс Кричфийлд, офицер от ЦРУ, да се занимава много отблизо с Организацията. Да я наблюдава отвътре и да изготви доклад за състоянието й. Кричфийлд е на мнение, че военното разузнаване на САЩ едва удържа Организацията, изобщо не може да се справи с нея и направо я е изтървало. През 1949 г. Кричфийлд буквално застава начело на структурата, но се сблъсква с абсолютната дразнеща свобода, с която Гелен се ползва. Например Райнхарт пази идентичността на много служители в тайна и държи това да остане така. Кричфийлд обаче има намерение да въведе нови правила. Започват дълги и тежки преговори с Гелен, които всъщност се превръщат в истински кавги, в които двама силни, неотстъпчиви, авторитарни мъже с ледени погледи и остри умове на шахматисти се опитват да постигнат разбирателство. Кричфийлд оправдава съществуването и финансирането на организацията с думите: „Организацията е по-малкото зло от двете злини”. Коя е другата злина, е ясно – съветската заплаха. Гелен не отстъпва от решението си да не разкрие истинските имена на част от своите служители, освен ако не се наложи. Този въпрос особено тормози ЦРУ, тъй като няма прозрачност относно нацистките престъпници, които могат да се укриват в Организацията, която се явява разузнавателна база на ЦРУ. Ситуацията, в която изпада ЦРУ, е иронична – вмешателски да разучава подопечната си организация. Въпреки съмненията и подклажда ните слухове, че ядрото на СС (нацистката служба за сигурност) се е нанесло практически в ЦРУ (на територията на Германия), Организацията на Гелен получава подкрепата на президента Айзенхауер и на ЦРУ. Структурата на Райнхарт Гелен има най-общо два раздела: Отдел за специални операции (OSO), чиято област са разузнавателните задачи, и Отдел за оперативни мероприятия (OPC), който провежда тайни операции, най-често имащи за цел вмешателства в чужди държави (като например раздухване на антикомунистически бунтове в някои европейски страни, установяване на връзки с партизански отряди в Украйна, Полша, балтийските държави, Югославия, Албания и изобщо създаване на вълнения). Естествено, обществеността не предполага, че зад спонтанните бунтове на масите стоят старателни и дълго замисляни операции на службите...
Организацията на Гелен получава сериозен удар на 17 март 1952 г., когато в британската преса излиза статия на журналиста Сефтън Делмър, работещ за британските тайни служби, озаглавена „Генерал на Хитлер сега шпионира за долари”. Делмър пише: „Днес Райнхарт Гелен ръководи тайна организация с огромно и все по-нарастващо влияние. Много бивши нацисти, есесовци и хора от най-близките кръгове на Химлер са се промъкнали в екипа му и се радват на пълна защита. Шпионската организация е разпръснала агенти по целия свят. И става много опасна, което ще се разбере едва в бъдещето. Защото мрежата на Райнхарт Гелен вече се е превърнала в странна и нелегална сила в Германия”. Копия от статията са пръснати между американските разузнавателни офиси в Германия. Ефектът е смразяващ за много от американските разузнавателни служби. Според някои обидата е добре замислена машинация от страна на Съветския съюз. Но в действителност Гелен наистина добива неконтролируема самостоятелност и това е причина за сериозни притеснения. Още повече, че в статията се говори за опасността тази нелегална сила да избие след време в организация на нацистки групи. Подобни са опасенията и на една странна и забележителна група, състояща се от американци от военното разузнаване и контраразузнаване, които по стечение на разни обстоятелства са останали на територията на следвоенна Германия. Неин ръководител е Томас Уесли Дейл, висок и едър мъж, говорещ около дузина езици, с властен и необуздан характер, граничещ с арогантност и безочливост. Групата се превръща в елитен, нелегален, интелектуален кръг, който е загрижен за американското присъствие в Германия и се опитва да прогнозира опасностите. Този американски офицерски кръг смята, че немците не са създадени за демократичен режим, а реагират най-добре на подходящ авторитаризъм със строга йерархичност. „Експертите” се превръщат в квазиразузнавателна организация, изобличаваща пропуските и грешките на американската окупационна политика на територията на Германия. Те организират операция, наречена CAMPUS, чиято цел е да проследява действията на новото германско правителство, сформирано след свободни избори и оглавено на 12 септември 1949 г. от Конрад Аденауер. На проучване са поставени огромен брой политически лица, правителствени служби, лидери и агенти. Основна задача е да се изясни какво всъщност се случва в структурата на Гелен, защо той крие самоличността на своите сътрудници и дали тази тайнственост не застрашава американския национален интерес. „Експертите” настояват, че назначаването на Гелен в ЦРУ е най-голямата грешка на САЩ. Убедени са, че Организацията на Гелен се превръща в мощна и безнадзорна възродена СС група. И че САЩ губят контрол. Те разкриват стряскащи сведения за това кой се ползва със завидните привилегии на ЦРУ под крилото на Гелен. Сред редиците на Организацията са едни от най-фанатичните и запалени нацисти. Например Фридрих Хайнрих Буш, заместник-шеф на Гестапо в Инсбрук, работил и в Париж, търсен в края на войната за участие в убийство и изтезаване на американски войник, както и по обвинения за убийство и измъчване на френски граждани. Друго противоречиво досие е това на Ханс Зомер, известен с изключително злобните си и агресивни антисемитски демонстрации, както и с взривяването на синагоги в Париж. Зомер е издирван по обвинения за преследване и измъчване на евреи. Той бяга в Испания, където развива кариера като шпионин на свободна практика и фалшификатор на документи, после се прехвърля във Франция и в крайна сметка намира пристан в Организацията на Гелен. CAMPUS изважда имената и на много други военнопрестъпници, бивши служители на СС, намерили сигурно място в структурата, финансирана от САЩ. Но най-важното, което успява да формулира CAMPUS, е проблемът, че заплахата от нацистите е много силно преплетена със съветската заплаха. Защото съществува огромна опасност именно нацисткото ядро да бъде вратата за разрушителна съветска инфилтрация в подопечната на Америка германска разузнавателна служба. „Експертите” твърдят, че нацистите в Организацията на Гелен всъщност ще се борят срещу политиката на влияние на САЩ и най-лесно ще се обърнат срещу политическите си господари, тъй като в съзнанието им е вкоренена идеята за Велика Германия. Те също подчертават, че самият Гелен има двойнствено отношение към своите американски попечители и тъкмо затова има тайни от тях. Въпреки всичко Гелен си остава германец, който служи на Германия. CAMPUS разкрива също, че в следвоенна Германия се формира един хаос от възможности в разузнаването. Германия е разградена и ключова арена на стълкновения между разузнаванията на няколко държави, което отваря възможността за огромен брой предателства, много агенти работят за няколко различни служби и получават добро заплащане от няколко места. Затова и вниманието на операция CAMPUS към Организацията на Гелен е огромно. От там би могла да изтича информация към СССР, засягаща силно американските интереси.
През 1953 г. опасенията на „експертите” се потвърждават. Организацията на Гелен е жестоко пробита. Гелен с огромна изненада разбира, че секретна информация е попаднала в ръцете на комунистите, той загубва огромно количество агенти и започва собствено вътрешно разследване за откриване на къртиците. Гелен се опитва да държи американците на тъмно и да не свежда всичко до тяхното знание, макар че те имат своите неофициални източници на информация в Организацията. Това още повече допринася за разрива между ЦРУ и Гелен. И довежда ЦРУ до истински неадекватна ситуация за пореден път да разследва собственото си творение, което уж трябва да предава всяка информация, а всъщност крие огромна опасност. Най-накрая се изяснява: цяла група хора от Организацията, нацистите Ханс Зомер, Карл Шутц, Валтер Волмер, Фридрих Буш, водени от Хайнц Фелфе, са работили за комунистите. Резултатът обаче се протака и се получава доста късно. От самото си създаване Организацията на Гелен е подложена на ужасна атака от страна на Съветския блок и самият Гелен е свикнал да посреща всякакви операции за съсипване на структурата, но Хайнц Фелфе е човекът, който нанася най-много поражения върху структурата му. Въпросът, който на пръв поглед звучи абсурдно, е: Знаел ли е Гелен за дейността на Фелфе много по-рано, отколкото ЦРУ подозира?! Тъй като в историята на този случай има доста несъответствия.
В края на войната Фелфе, който е офицер от СС, е изпратен в Нидерландия, за да организира диверсионни групи в тила на американо-британските войски. Той не успява да извърши задачата, защото англичаните го залавят и задържат в плен. Освобождават го едва след половин година. Тогава Хайнц, връщайки се в следвоенна Германия, продължава прекъснатото си обучение в Бонския университет и се залавя с журналистика. През цялото време обаче не може да прости на американците безсмислените бомбардировки над родния му Дрезден. И след дълги размисли стига до извода, че САЩ и Великобритания умишлено нагнетяват напрежение с Москва и използват за своите планове Германия и германския народ. Фелфе попада в полезрението на съветското разузнаване през 1951 г. и получава задачата да се внедри в Организацията на Гелен. Той е въведен при Гелен от Ханс Клемънс, който носи прозвището Тигърът от Комо, тъй като убива 350 беззащитни италианци, докато служи на Химлер в Северна Италия. Фелфе работи в първите следвоенни години за британското разузнаване, но напуска, защото не е доволен от заплащането. На специална тайна среща Клемънс, вече служител на Гелен, но и действащ съветски агент, предлага на Фелфе да работи за руснаците при условия, каквито го устройват. Самият Клемънс е вербуван от руснаците чрез съпругата му, която има любовна връзка със съветски офицер, който я използва за достъп до есесовеца Клемънс. Предложението на съветския офицер към Клемънс е да се свърже с Организацията на Гелен и по линията на нацистката група да започне работа там. Ето че Клемънс сега на свой ред отправя същото предложение към своя стар колега и другар от СС Хайнц Фелфе, знаейки добре неговите уникални професионални способности. Съветската разведка прецизно се е ориентирала в издирването на нацисти, които потенциално биха могли да саботират американците най-вече от чувство за отмъщение. Но и заради пари, тъй като повечето от тях са подложени на изолация и не могат да си намерят работа заради миналото си. „Моята задача – казва Клемънс – беше да се свързвам с бивши нацистки офицери, които са без работа.” Няма по-добър от Клемънс в издирването на бивши колеги, тъй като той има изключително много връзки сред света на нацистите. След принципното съгласие на Хайнц за работа с руснаците Клемънс отвежда Фелфе на специална среща със своя водещ офицер Макс от съветското разузнаване в една красива вила на малък празник с някои подбрани хора, където шампанското се лее като вода. След като настроението се покачва, Макс и Фелфе уговарят вариантите за „бизнес” помежду им, което поставя началото на една от най-резултатните шпионски афери на всички времена. Интелектуалното превъзходство на Фелфе му дава предимство сред колегите в структурата на Гелен. И той успява бързо да впечатли новите си официални работодатели с ценна и автентична информация, която разсейва всички съмнения относно искреността му. Фелфе предоставя на Гелен, респективно на американците, карта на вътрешния интериор на щабквартирата на КГБ в жилищния район Карлсхорст в Берлин, което силно впечатлява всички, и изведнъж той става знаменитост сред колегите. Донася за някои предстоящи съветски разузнавателни операции, а също и малко информация от разговори на секретни срещи на източногерманското правителство. Логично тези данни са предоставени на Фелфе от руснаците за изграждане на неговия доверителен профил. И за да му помогнат да се отличи и да израсте в кариерата. Хайнц Фелфе е много умен, потаен, студен и дистанциран, никой от колегите му не го харесва особено и постепенно с времето тръгват известни подозрения. Въпреки всичко Хайнц е един от най-добрите професионалисти и впечатлението, което е оставил у Гелен, е непоклатимо. Райнхарт е много проницателен, но отдава подозренията срещу Фелфе на професионална завист, лични антипатии и предимно на антинацистката параноя. Може би това притъпява бдителността му относно Фелфе, тъй като Гелен с всички сили защитава от посегателства именно нацистите в своята организация, защото смята, че са несправедливо дискриминирани в следвоенните години. Въпреки множеството подозрения върху Фелфе Райнхарт продължава да му възлага най-значителните контраразузнавателни операции.
На 15 февруари 1954 г. в щабквартирата на американците във Виена влиза мъж около 30-те, с черна коса и кръгло лице, и казва, че идва от Съветската зона и търси убежище. Представя се като майор Дерябин от КГБ. В процеса на обследването на неговата особа той заявява, че има двама съветски агенти в Организацията на Гелен, но за съжаление няма данни за тяхната идентификация. ЦРУ и без това подозира инфилтрация на базата на множеството провалени операции и инциденти в Източната зона. Малко по-късно започва публичен процес за шпионаж в ГДР срещу двама агенти на Гелен. Информацията, която изтича публично по време на процеса, се анализира твърде внимателно от американските специалисти по контрашпионаж и те стигат до извода, че част от тази информация може да се получи единствено през къртица в Организацията на Гелен. Анализирайки още по-задълбочено фактите, ЦРУ заключава, че единият предател е вероятно Хайнц Фелфе, и изпраща доклад лично и единствено до Гелен със съображенията, фактите и съмненията, но без да се споменава името на Фелфе. Гелен обаче тайно от ЦРУ също е организирал разследване по тези следи и неговата група се е добрала до Фелфе, но той избира да игнорира тези находки. В престрелката между американското военно разузнаване и Организацията на Гелен Фелфе избягва реалния удар. Всяка от двете страни има своите причини да не продължава до край разкритията: американците от страх да не осветят своите широкомащабни разузнавателни операции срещу западногерманското правителство, а Гелен, защото не може да си представи да се докара до там, че най-голямата му инвестиция в този безценен агент (Фелфе) да се окаже провал. Гелен просто си затваря очите и игнорира сигналите за опасност. И звучи абсурдно, но продължава да възлага операции на Фелфе. Можем само да предполагаме защо Гелен замълчава за Хайнц Фелфе. Райнхарт води една своя собствена битка за еманципация на германското разузнаване от САЩ и всъщност през цялото време казва на ЦРУ само това, което те искат да чуят. Райнхарт играе своя лична игра. Дали Гелен „допуска” Фелфе да „продължи” по някакви съвсем негови съображения?! От своя страна съветското разузнаване знае от години за подозренията спрямо Фелфе, но вижда, че нито ЦРУ, нито Гелен правят нещо. По отношение на съветското разузнаване има разминаване сред мненията на експертите от ЦРУ. Част от тях смятат, че КГБ просто държи случая „Фелфе” като една взривоопасна бомба, знае, че има подозрения върху него, но нарочно не го изтегля, за да взриви в подходящ момент Организацията на Гелен и да размаже нейния авторитет с грандиозен скандал. Което и се случва. Въпреки че Германия получава своя суверенитет през май 1955-а, чак година по-късно, през 1956-а, Организацията на Гелен прекратява американското финансиране и преминава на издръжка към бюджета на Федерална република Германия. Фактически структурата на Гелен се трансформира в официалната Федерална разузнавателна служба на Западна Германия (Bundesnachrichtendienst, BND). И по усмотрение на канцлера Конрад Аденауер Райнхарт Гелен остава отново неин ръководител. Гелен дълго се е борил да постигне тази независимост и ето, че тя става факт поне формално. По това време Хайнц Фелфе вече заема твърде висока позиция, той е ръководител на контраразузнаването по съветското направление. По мащаб и ефективност дейността на Фелфе може да се сравни единствено с тази на легендарния Ким Филби. „Ние знаехме абсолютно всичко за плановете на германското правителство. Освен това Фелфе ни помагаше да предпазим нашите агенти от провал. Практически за десет години ние нямахме нито една издънка, успявахме да спасим всеки един наш агент, преди да му бъде нанесен удар” – разказва Виталий Коротков, един от съветските офицери за свръзка с Фелфе. Хайнц е на такава позиция, че тя му позволява достъп до най-секретните данни не само на БНД, но и на западногерманското правителство и НАТО.
Веригата от събития, които ще доведат до изобличаването на Фелфе, започва с едно писмо, получено през март 1958 г. в американското посолство в Берн. Писмото е адресирано до посланик Хенри Тейлор. Надписано е от името на някой си Снайперист и дава информация относно комунистическата шпионска дейност. ЦРУ агентите веднага уговарят база за получаване на още писма от въпросния Снайперист. Писмото е написано на такъв разговорен немски, че офицерът от ЦРУ Хауърд Роман установява, че си имат работа с поляк. За период от трийсет месеца ЦРУ получава 14 писма. Американците кръщават операцията BEVISION. В едно от писмата се посочва, че има агент на КГБ в топ редиците на ЦРУ. Снайперист също посочва някои факти за британските служби и подчертава, че полските тайни служби понякога получават обобщения от докладите на Организацията на Гелен. Американците анализират и някои допълнителни указания от Снайперист, които ги насочват към фигурата на Фелфе. Снайперист им съобщава, че шефът на контраразузнаването генерал Грибанов се е похвалил, че от шестимата агенти на Гелен, които заминават за САЩ през 1956 г., двама са вербувани от КГБ. Най-накрая ЦРУ имат достатъчно данни и започват операция UJDROWSY. Но тази информация за Фелфе е толкова натрапчива с нейния източник Грибанов, че ЦРУ решават, че това е нарочно планирано от съветското разузнаване. КГБ жертват Фелфе, за да разбият репутацията на БНД. Американците обаче не бързат да информират Гелен за писмата. След дълги и мъчителни преговори Снайперист се съгласява на среща с Хауърд Роман от ЦРУ. Те се срещат в Западен Берлин, като Снайперист води на срещата и любовницата си и най-после разкрива самоличността си – той е Михаел Голениевски, високопоставен агент в полското разузнаване. Голениевски признава абсурдната ситуация, в която се намира – той е член на полското разузнаване, колаборационист е със съветското, но сега е решил да предаде съветската страна и да започне сътрудничество с ЦРУ. Голениевски поражда големи съмнения и американците го следят в продължение на месеци. Те предполагат, че той е използван от КГБ като дезинформатор. Всъщност намеренията му към тях може би са автентични. Но е възможно съветските служби да са разбрали за измяната му и информацията, която му подават, да е подставена. Затова и ЦРУ не бързат да информират Гелен. Може би, разсъждават ЦРУ, Хайнц Фелфе според руснаците вече е събудил подозренията на американците и ролята му е изчерпана, затова и съветските служби са решили да го жертват. Фелфе ще изгори, но пък ЦРУ ще бъдат заблудени за доста неща. Затова ЦРУ си задават логичния въпрос: „Колко истина иска да ни каже врагът?”. Голениевски към края на аферата си с писмата до ЦРУ получава нова задача от СССР: да открие полския офицер, който доставя информация за Запада. Всъщност съветските служби му дават задача да търси себе си. Така Голениевски разбира, че играта е свършила и пред него има само една възможност – да се разкрие на живо пред американците. По време на преговорите Голениевски продължава да учудва. Съобщава, че антисъветският националист в Украйна Степан Бандера е бил убит от Хайнц Данко Хере, дългогодишен приятел на Гелен. ЦРУ започва да разследва приятеля на Гелен Хере, но междувременно научава, че убиецът на Бандера е агентът на КГБ Сташински, и става напълно ясно, че СССР определено са подготвили Голениевски със заблуждаваща информация, за да влошат отношенията между ЦРУ и Гелен. Съветските служби правят и други акции във времето с цел да подриват отношенията между Гелен и САЩ.
След информацията на Голениевски за Грибанов и Фелфе ЦРУ решават, че Гелен, който през цялото това време не знае нищо, трябва да бъде конфронтиран с истината. За да го запознаят с неприятната новина за Фелфе, ЦРУ избират парти, организирано по време на коледната вакация от шефа на ЦРУ във Франкфурт през януари 1961 г. Докато гостите се забавляват, Гелен и ЦРУ офицерите се уединяват в спалнята. Един от офицерите, присъствали на разобличаването на нацистко-съветската интрига в отдела за разузнаване пред Гелен, описва случилото се така: „Един от офицерите за свръзка извади лист хартия от джоба си и го подаде на Гелен. Това беше списък с имена. После му разказа накратко какво Голениевски е донесъл като информация. И този списък съдържа именно тези шест имена, пътували до САЩ, двама от които са съветски агенти. Гелен бе помолен да посочи тези, които му се струват най-вероятни. Райнхарт не каза нищо, лицето му не промени изражението си, но почервеня. Лицето му стана моравочервено. Той изучи листа за няколко минути и накрая посочи с пръст: „Без особена причина избирам този Хайнц Фелфе”. Оттук нататък започва операцията по проследяването и разкриването на Фелфе. Той е поставен под наблюдение, телефоните му сe подслушват, пощата му се отваря. Но точно в този момент Хайнц е в отпуск. Влизат в дома на Фелфе, но нищо не откриват. Фелфе е много добър в замитането на следите. Специална група от ЦРУ го следи внимателно, всички места са покрити, но да бъде заловен в крачка (с доказателства) не се оказва толкова просто. Наблюдението бързо показва, че Фелфе работи заедно със своите стари приятели от Дрезден Ервин Тибел и Ханс Клемънс, като Клеменс получава съобщенията от своите съветски господари, а Тибел действа като куриер. В крайна сметка Фелфе е арестуван едва на 6 ноември 1961 г. Той е извикан в кабинета на генерал Ланкау, един от най-старите сътрудници на Федералната разузнавателна служба (БНД), завеждащ секцията, която носи заблуждаващото име „Стратегическо разузнаване”. Ланкау е особен типаж, има силен вкус към конспирациите, за него се носят легенди – че се смята за толкова силно законспириран, че понякога дори твърди, че не съществува. Веднъж заключва вратата на офиса и отказва да я отвори, докато не получи предварително уговорения сигнал. Хайнц Фелфе влиза в офиса на същия този Ланкау, излъчвайки, както обикновено, много високо самочувствие, но това продължава само докато вижда документа, сложен на бюрото – едно съобщение, прихванато от Клемънс. Тогава Фелфе моментално изважда от портфейла си един микрофилм, който се опитва да глътне, но охраната го поваля на земята и му попречва. На този филм всъщност са инструкциите, които той последно е получил от КГБ във Виена. Фактът, че носи този микрофилм в границите на базата в Пулах, показва, че той се отнася с огромно презрение към Организацията на Гелен, не изпитва никакъв респект и не му пука изобщо. След арестуването му Хайнц Фелфе отказва да сътрудничи и е осъден на 14 години затвор. Осем от тях прекарва в затвор в Бавария. Предлагат му да напише книга за работата си със съветските служби, обещават му фантастичен хонорар, но той отказва. „Няколко пъти ходихме при него, Фелфе ни каза само това, което вече ние знаехме. Не получихме нищо от него” – казва Хауърд Роман от ЦРУ. По време на процеса Клемънс хвърля обвинения по Америка, като признава, че е приел да работи за руснаците само за да отмъсти на американците. Още след ненужното бомбардиране на Дрезден той се заклева, че ще им отмъсти. Колкото до Фелфе, той също обяснява мотивите си с омраза към американците, но истината е, че става дума и за заплащане. Виталий Коротков си спомня: „Чак през 1969 г. успяхме да обменим Фелфе за 21 чужди шпиони, 18 от западногерманското разузнаване и трима от американското. Обмяната се състоя на границата между ГДР и ФРГ, Херлесхаузен. От източната страна към контролно-пропускателния пункт тръгна автобус с всичките западни шпиони, а отсреща от западната страна тръгна малък лек автомобил с един-единствен човек, който обаче нямаше цена. Хайнц беше съвършено удивителен човек както заради живота му, изпълнен с превратности и метаморфози, така и заради изключителната му ефективност в работата”. След освобождението си Хайнц Фелфе заживява в ГДР и става професор по криминалистика в Хумболтовия университет. Клемънс също получава присъда, но тъй като се съгласява да разказва и сътрудничи, наказанието му е наполовина по-малко от това на Фелфе, 8 години. Щетите от процеса, нанесени върху Организацията на Гелен, са непоправими. Германската публика ненаситно поглъща истории, публикации и коментари за аморалното блато, наречено „Разузнавателна служба на Гелен”. Влиятелното списание „Шпигел” проследява процеса на съветските шпиони. Журналистите от „Шпигел” глозгат остатъците от репутацията на Гелен. „Нацистко гнездо”, „безпрецедентен скандал”, „корпус на нацистките лидери” са квалификациите, които най-често се приписват на БНД. Така през 60-те започва залезът на ерата „Гелен”. През 1962 г. още докато вървят съдебните дела на Клемънс и Фелфе, се разразява един допълнителен огромен скандал, който поставя окончателна точка на смисъла на Гелен. Използвайки близостта си с шефа на БНД, САЩ предават своите критични бележки до Конрад Аденауер през посредничеството на Райнхарт. Например Гелен споделя с канцлера, че не е желателно той да поощрява опитите на германския министър на отбраната Франц Йозеф Щраус за разширяване на военния арсенал и изобщо за въоръжаване на Германия. Щраус настоява Германия да стане част от Европейската ядрена отбранителна общност, което, както информирано твърди Гелен, би довело до конфронтация с администрацията на Кенеди, която е открито срещу подобни действия. Аденауер не се вслушва, а военният министър Щраус е вбесен. Той е на мнение, че Гелен е отишъл твърде далеч: сега се опитва да взима и национални решения! Между Гелен и Щраус отношенията са твърде напрегнати и заради разузнавателната агенция MAD към Министерството на отбраната. По време на скандалите, раздухани от „Шпигел”, двамата се превръщат в ясно открити съперници. MAD, които страдат заради рестрикциите, които са им наложени от правителството благодарение на Гелен, използват шпионските скандали в структурата на Гелен, за да прехвърлят част от правомощията на БНД към себе си. Гелен обаче не е свикнал да отстъпва. Той предава на списание „Шпигел” информация, част от която секретна, с цел да изобличи политиката на Щраус като опасна заплаха за демокрацията. След като статията се появява на 8 октомври 1962 г., Министерството на отбраната се задейства и обвинява списанието в държавна измяна. Докато прокуратурата обсъжда това нещо, MAD предприемат действия. Започват да следят редактори и двама от тях са арестувани. В 9 вечерта на 26 октомври федералната криминална полиция влиза в офисите на „Шпигел” в Хамбург и Бон и конфискува голямо количество документи. На 2 ноември MAD се насочва към служителя на Гелен в Хамбург Адолф Вихт. Тази драма, която се разиграва пред обществеността, изкарва дейността на Райнхарт Гелен и неговата организация на повърхността. На 12 ноември той е призован за среща с прокурора. Докато Гелен е подложен на унижението да чака в коридора, се смята, че Аденауер, който вече тотално се е откъснал от своето бивше протеже, нарежда на министъра на правосъдието Щамбергер да го арестува. Обаче Щамбергер отказва, като се измъква, че липсват доказателства. Гелен оцелява, както винаги е успявал, и накрая Щраус е махнат от правителството. Но този път Гелен е много лошо ударен, защото безвъзвратно губи подкрепата и приятелството на канцлера Аденауер. На 30 април 1968 г. Райнхард Гелен е награден с орден за заслуги Grand Cross of the Federal Republic of Germany’s Order of Merit и е пенсиониран. Неговата позиция заема Герхард Весел, стар приятел и близък колега на Гелен, негов пръв помощник още от времето на нацизма.