Интервю на Десислава Пътева с писателката Силвия Томова, автор на сборниците с разкази „Добър ден, Р.”, „Черни маслини и двама мъже” и на романите „Кожа”, „Тит от Никомедия”, „Печатарят” и „Милост за приятелите”.

Свидетели сме на непрекъснати груби грешки в политиката, които арогантно се представят като нещо, което се прави в наша полза, а всъщност са абсолютен провал за страната ни. Случаят „Бокова” е само един от примерите. Непрекъснато гласуваме за политици, от които оставаме недоволни, защото ни мамят и ограбват. Някаква изкуствена, фасадна демокрация ли е това?

Някои политици се смятат за незаменими. Смятат, че след като имат благословията на нашите външнополитически партньори, това ги прави абсолютно бетонирани и имат право да си говорят каквото си искат, включително и арогантни лъжи. В никакъв случай не смятам, че подмяната на кандидатурата на Ирина Бокова с тази на Кристалина Георгиева е добър ход. Напротив, смятам го за недалновиден ход, за груба политическа грешка. Освен това имахме двама кандидати за генерален секретар на Организацията на обединените нации, но нямаме кандидат за еврокомисар. Това е парадоксално. Трябва да се погледнем в огледалото. Ние сме единствената европейска държава без кандидат, номиниран за еврокомисар. Единствената източноевропейска държава, която можеше да има жена за генерален секретар на ООН, безспорен дипломат, с име в световната дипломация. Но ние проиграхме всичките си шансове.

От друга страна, избирателят не е сляп. Това се показа ясно с избора на Румен Радев за президент. Мисля, че хората започнаха да се усещат, че са манипулирани, че живеят в лъжа и че изтъкваните „успехи” всъщност отсъстват.

Българските политици се подчиняват единствено на волята на „началниците” от Западна Европа и САЩ, макар често това да накърнява националните ни интереси. Комплекс на малката държава ли е това? Или става дума за преследване на лична кариера чрез обслужване на чужди интереси?

Според мен е второто. След 1989 г. ние не получихме независимост. Напротив, ние заменихме една зависимост с друга зависимост. От държава, която беше член на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ), ние почти се превърнахме в колониална държава на новия глобален господар на света САЩ. Съответно Европейският съюз също е една система, управлявана отвън. Докато действа тази система, тоест неолибералният диктат, ние няма да можем да се отскубнем и да защитаваме нашите интереси. Думите „национален интерес” и „достойнство” бяха забравени за съжаление. Причината за това е, че един елит, който беше управляван от Съветския съюз, беше заменен с друг елит, който е управляван от САЩ. Смятам, че този модел на неолибералната догма може да се разбие само отвън. Това ще стане, ако Европейският съюз се разпадне. Всички политици, които са минали през парламента през последните 25 години, са играчи от неолибералната система. Ако Европейският съюз се разпадне, а има такива податки, едва тогава новите политици, които ще се появят, ще търсят договаряне на нашите интереси по отношение на енергетиката например и това ще им се наложи от обстоятелствата. Тогава вече можем да говорим за независима политика и за независими политици. Разбира се, бих се надявала новият елит, който неминуемо ще се появи, да няма нищо общо с управляемите марионетки. Отива някакъв политик да правят интервю с него и го питат: „Вие сега какво ще направите за пенсиите, какво ще стане с пенсионерите?”, а той отговаря: „Аз бях в Брюксел и там ми казаха, че...”. Тоест по-важно се оказа какво ще ни каже Брюксел за нашите пенсии, отколкото да чуем пенсионерите. Край, Европейският съюз се разпада. Вече има пукнатини и те ще се разширяват още повече. Трябва да погледнем към себе си, да видим какво загубихме, какво спечелихме, да засилим положителното, може би да се поиска сметка на някои провалени политици за предаването на българския национален интерес, а ако действително има корупция, тя да бъде разровена. Наистина има хора, които си мислят за възмездие, тоест хора, които са изморени.

Споменахте, че начинът, по който мислят хората, се променя. Това се видя и при Брекзит във Великобритания, и при избора на Тръмп за президент на САЩ. След това обаче започна да се налага терминът „постистина”, чрез който да се обясни „несъстоятелността” на това, което се случва. Според Вас смяната на държавния глава в Щатите ще промени ли цялостната американска политика по отношение на останалия свят?

Тя вече се променя. Следя американски медии включително и телевизии, гледам дискусионни предавания. Съвсем наскоро гледах едно предаване, в което основната тема беше насочена върху това дали трябва Америка да събере крилете си и да се прибере обратно в собственото си гнездо – да се занимава с проблемите във вътрешен план, а не да се прави на световен демократизатор, на единствената сила, която има ексклузивни права върху демокрацията. Имаше два спорещи лагера, а гласуването след дискусиите показа, че 47% от американците искат Америка да престане да всява смут в света. Според изследвания, които четох, се оказва, че по време на двата мандата на Обама той не е имал и ден, в който да не е водил война. Той е водил война със седем държави. Американският данъкоплатец плаща за НАТО, плаща за войните на собствения си президент, плаща за всички грешки, които бяха направени в този период. А през това време, само за една година, престъпността в Чикаго се е повишила с 50%. И хората в Чикаго си обясняват това с липсата на перспектива. Когато излязат от университета, младите хора няма къде да работят. Защо няма къде да работят? Защото се затварят заводи. За да може една държава да се развива в икономическо и в интелектуално отношение, тя трябва да има производство, да гарантира заетост. Това производство и тази заетост ще гарантират, че ще се инвестира в специалисти. А не, както е у нас – инженерите, които завършват МЕИ, нямат какво да работят и отиват в Германия. Тръмп, искайки да промени тази система, обещавайки това, което обикновените американски данъкоплатци искат, дава надежда на целия свят, че системата може да се промени. Добър знак е и това, че през последните десетина дни три автомобилни гиганта обявиха, че ще върнат производството си в Америка. Става дума за „Фиат”, за „Форд” и за „Тойота”, като общата инвестиция се равнява на 12 милиарда долара. Не знам дали има нормален, здравомислещ човек, който би отрекъл нуждата от това или би осъдил подобна постъпка. Една работеща икономика дава заетост, тя може да инвестира в специалисти, съответно тези специалисти да имат спокойствие, за да създадат семейства, да инвестират в образованието на децата си. Ако нямаш работа, ти ставаш жертва на безработицата, от теб може да стане престъпник. Ако си без работа и си изпаднал, единственото нещо, което можеш да направиш, е да вземаш кредити.

Какво провокира обикновените хора най-после да се противопоставят на контролираната от наднационалния корпоративен капитал действителност? Битка на кого срещу кого е това, което се случва по света... Ето виждаме разделението в Америка, което се случва за първи път от толкова години.

Факторите са много. Консервативната политика на Владимир Путин също оказва своето въздействие. Хората видяха, че може да се управлява консервативно, без тази държава да се унижава, без да се тупа в гърдите като единствена и незаменима, а просто следвайки своите интереси, възкресявайки спомена за една империя. Макар че Русия също е капиталистическа държава, капитализмът може да се управлява и по друг начин. Либералният ред не е панацея, той се оказа една лъжа.

У нас сме склонни да се разделяме на русофоби и русофили, на комунисти и демократи. Защо се насажда изкуствено разделение сред нацията? Не е ли това изключително болезнено и контрапродуктивно?

Кой събуди русофобските чувства? Америка ги събуди, ЦРУ, което е създадено по време на Студената война, за да се противопостави на тогавашния идеологически враг СССР. Сега се възкресяват някакви призраци на маккартизма, опитват се да ни върнат 50 години назад. В никакъв случай не смятам, че русофобството е градивно. Изморена съм от бесния допотопен антикомунизъм, от русофобството. В никакъв случай обаче не казвам, че трябва да гледаме на Владимир Путин като на някакъв нов спасител. Напротив, твърдя обратното – трябва да следваме собствените си интереси. В наш интерес е да търгуваме с Русия. Защо да не го направим, вместо ЕС да решава кое е най-добре за нас? Това е моето виждане. То е по-скоро консервативно. Естествено, тези настроения се използват за политически цели. Това е опитът на елитите, които си отиват, да разделят обществото, докато си казваме „Довиждане”. Защото тези елити усещат, че това е техният край. Убедена съм, че хората, които ръководят Европейския съюз, се усещат, че идва краят на модела, при който те си мислеха, че могат да си правят каквото поискат. Те си отиват.

В своята книга „Политическа психология” Густав Льобон казва, че е погрешно да се смята, че е възможно един народ напълно да се отърси от влиянието на своето минало. Кое е най-тежкото бреме, което сме пренесли в съвремието си, грешката от миналото? Комунизмът ли е голямата грешка? Изглежда, нито в царизма, нито в комунизма, нито в демокрацията ни бива.

Знаете ли, и аз съм си мислила такива неща. Нашата грешка е, че не можахме да създадем елит. Ако човек се замисли, всъщност ние не сме имали истинска буржоазия. Може би са повлияли и тези 500 години, когато не сме имали българска държава, а след това сме се ориентирали според силните на деня. Но това е съдбата на малките нации. Да бъдем вечно лашкани от единия Голям брат към другия Голям брат. Може би най-сетне трябва да настане време, в което да имаме независими интелектуалци, отново да се опитаме да си създадем средна класа, която беше убита по време на този преход, да се опитаме да премахнем порочните системи в образованието, които отново бяха наложени отвън. Но това изисква може би нови 50 години мъка.

Налице е пълен разпад на ценностите в обществото ни. Споменахте, че съвременните интелектуалци трябва да бъдат независими. От кого са зависими? Истинската интелектуалност няма ли естествен авторитет, който сама постига именно чрез пробив срещу статуквото, чрез новите идеи, които изпреварват общоприетото?

Точно така, абсолютно убедено го твърдя. 90% от нашите интелектуалци са политически обвързани. Не бих употребила думата „грантаджии”, но да речем, че 90% от нашите интелектуалци, без формално да принадлежат към една или друга политическа сила, споделят едни и същи ценности в услуга на елита. Благодарение на това те са по първите страници на вестниците и в телевизиите, но не допускат различно мнение, въпреки че се смятат за демократи. Нищо демократично няма в главите на тези, които се обявяват за такива. Напротив, те не са способни да чуят другата гледна точка. Тяхното отношение към хора с по-различно мислене или политическа ориентация е болшевишко. Това твърдя категорично. Независимите интелектуалци в България се заглушават. Преди 1989 г. ние нямахме дисиденти. Нашите дисиденти критикуваха партията от партийни позиции. Много малко бяха онези творци, които не хвалеха партията. Да речем, че е имало и такива, но те са единици. А след 1989 г. някои се пребоядисаха и отново водещи станаха тези, които хвалят партията. Не съм им ядосана, разбирам ги, но човек трябва да има малко съвест. Лъжата във всички измерения ме отвращава.

На това политическо разделение между творците ли се дължат перманентните скандали в литературната общност?

Една от причините за скандалите в литературата е, че има фаворизиране на едни автори в продължение на 28 години. Няма никаква промяна. Тези автори принадлежат към една политическа идея, а някои писатели смятат това за несправедливо. Наградите се разпределят в тесен приятелски кръг – това се вижда и от хора, които не се занимават с литература. Има леко изхабяване. Струва ми се, че постмодернизмът се изтърка и в невъзможността да намерим новото модерно трябваше да се поджавкаме малко. Честно казано, аз съм малко изморена от тези спорове. Участниците ми омръзнаха и мисля, че трябва да се поукротят малко. И трябва тези, които определят литературните награди, да помнят, че има и утре, че хората не са толкова плиткоумни, колкото на тях им се иска да са.

Казвате, че името на Яков Крайков, на когото е посветен романът Ви „Печатарят”, трябва да се споменава наравно с това на Паисий Хилендарски, Софроний Врачански и всички наши будители, които се свързват с българския дух и нашето самосъзнание. Кои са фигурите, които биха могли да бъдат припознати като български будители в наши дни? Какъв трябва да е съвременният будител, какви идеи и послания трябва да отправя?

Яков Крайков трябва да се споменава наред със Софроний Врачански и Паисий Хилендарски, защото той е живял във време, когато българската държава не е съществувала. Успял е да направи свое печатарско ателие във Венеция, да издаде четири богослужебни книги, които да разпространява на Балканите, да създаде своя уникален шрифт и да спомогне за това да бъде запазено православието. Още тогава книгите му са колекционерска рядкост. Има една хипотеза, според която Петър Велики е използвал неговия шрифт като образец за създаването на своя граждански шрифт. Ако тази хипотеза се потвърди, това е личност от европейски мащаб. А по отношение на днешните будители – би трябвало писателите и хората на изкуството винаги да бъдат опозиция на властта. Така мисля аз, може би съм старомодна. Ако един писател пее в хора на победителите, приспива. Будител е този, който вижда алтернативен свят, който е винаги критичен, който отрича консуматорската култура на съвременното общество, който може би трябва да напомни, че ние като човешки същества сме оцелели, защото сме живели в група, че индивидуалистичният подход, този безкраен егоизъм, очевидно не води до нищо добро. Ако искаме да се спасим, единственият начин е да се обединим в името на ценности. Да знаем кое е важното, и че то не е еднодневно, то не се купува и не се продава, да можем да съхраним нашата национална памет. Това не е отживелица. Будителят трябва да не се срамува от това, което е говорил вчера. Ако е възможно, лъжата да бъде по-малко и критичността да бъде повече.

Виждаме обаче, че се налага преди всичко „бързата”, фрагментарната литература, на театралната сцена халтурата вече е норма, тъй като трябва да бъде задоволен масовият, консуматорският вкус…

Това е ценността на пазара. Превърнахме пазара в нещо по-ценно от съдържанието. Не е верен принципът, че ако се продаваш добре, значи си добър. Наскоро четох един изследовател, който казва, че социалните мрежи, начинът, по който общуваме, ще ерозира езика, ще изтъни смисъла. Може би това е вярно. Ние изгубваме чувството си за хумор, забравяме какво е сарказъм, какво е горчивина. Новините стават все по-кратки, анализи почти липсват. Хората искат да консумират бързо, никой не се задълбочава, знанието става все по-фрагментирано, ние ставаме по-фрагментирани. Може би литературата на утрешния ден ще бъде книжле от 20 страници. В същото време водещи американски автори пишат огромни книги. В България никой не иска да чете книга така, както е чел през 80- те години. Не мога да предвидя какъв ще бъде бъдещият свят, но всяко технологично откритие променя хората. Печатната преса създава началото на масовото производство, на капиталистическата система, радиото и телевизията променят кардинално политиката на ХХ век. Общуването чрез социалните мрежи и по-бързите комуникации кардинално промениха XXI век. Новините стигат до нас по-бързо, отколкото можем да ги осмислим. Може би затова е модерно повечето автори да се обръщат към фантастичните сюжети – те нямат време да осмислят това, което се случва сега. Същевременно с това, тъй като живеем в толкова забързана среда, това ни стресира, склонни сме абсолютно да отричаме миналото, да откъснем всякакъв корен, да се затворим. Така че неминуемо в литературата тези неща се отразяват.

В едно интервю заявявате, че политиците имат полза от това народът да няма самочувствие, да не познава добре историята си и постиженията на своите общественици, защото така се управлява по-лесно. Смятате ли, че заниженото ниво на образованието у нас е поддържано умишлено? Явно грижата за образованието е последна за властта.

Има един принцип, който споделям – ако държавата иска инженери, тя ще ги създаде. Когато се прокарват железопътните линии в Европа, Старият континент има нужда от инженери. Тогава всички държави залагат върху това да се създадат специалисти, които да отговорят на търсенията на съответната държава. Какво направиха цар Борис I и цар Симеон? Щеше ли да бъде възможен Златният век без подкрепа на държавата? Никога нямаше да бъде възможен. Учениците на Кирил и Методий са ги откупували от робските пазари в Европа. Така че, ако държавата действително държи да запази младите хора тук, тя трябва да прекрати порочната пазарна практика, при която парите следват ученика или студента. Това занижава критериите. По никакъв начин това не стимулира преподавателите. Това облагодетелства само студентите, защото те знаят, че ще завършат. А не трябва да е така.

Нямат и функционална грамотност.

Но едно време хората са мислели така: „Аз завършвам нещо, за да го работя”. Сега младите хора завършват нещо колкото да имат диплома, за да работят след това като „административен директор” например. А функционалната грамотност – да, това е факт, тя спада. Вярвам на тези изследвания, но децата също са стресирани и няма кой да се занимава с тях. Разбирам родителите им, те живеят в много овълчена среда. Да не говорим какво е отношението към учителите.

Само лошото образование ли е причина за оскотяването на хората, или има и паралелни процеси, които допринасят за това – бедността, безперспективността, липсата на възможности за развитие?

Много хубав въпрос, но аз мисля, че хората не са оскотели, макар че в съвременната литература има опити някои българи да бъдат представяни като абсолютно скотско стадо. Според мен последното нещо, което губи човек, е своето достойнство. С последни сили българите се опитват да запазят последното останало неограбено от политиците достойнство. А това, че някои се опитват да ни докарат до крайна бедност и успяват… Да, това е факт, но все още възпитанието на децата е ценно. Това винаги е било така, ние произхождаме от патриархално общество. Струва ми се, че семейството все още е ценност, смятаме дома за свещено място. Поне поколението, на което аз принадлежа, има представа за историчност. Не сме се отказали и няма да се откажем.

Има ли основание да се гледа идеалистично на появяването на всяко ново политическо формирование у нас? Струва ли си да се гласува доверие на хора, които не са успели да променят статуквото, докато са били активни участници в управлението, а сега излизат с нов политически проект, който си поставя за цел да се бори с корупцията?

Естествено, че не. „Да, България” най-сетне след три години мъки и търкане на жълтите павета си излъчи партия. Видяха, че Реформаторският блок, на когото те възложиха големи надежди, пропадна и се разпадна. Така че за мен „Да, България” е продукт на политическо инженерство. Според мен той няма никакви шансове. Освен това все още не го възприемам като политическа сила за разлика от неговите последователи, защото няма политическа програма. Звучи много смешно лидерът на тази партия, която дори още няма адресна регистрация, да каже: „Политизирайте се”. И то само на базата на една емоционална реч, изречена в някакъв мол. Съжалявам, но това не е сериозно. Хора, които действително се интересуват от политика, поне от обща култура знаят, че една реч не може да бъде фундамент на каквото и да било. В съвременния свят тази партия трябва да се определи къде е – дали вляво или вдясно. Най-малкото, защото, като влезе в парламента, трябва да седне на една от двете страни. Трябва да определи какви са приоритетите й, трябва да каже какви конкретни стъпки предприема, защото в България корупцията не може да бъде превръщана във фетиш. През последните двайсет и седем години няма нито една партия, която да е казала, че няма да се бори с корупцията. Много наивно звучи някакви хора да смятат себе си за единствения спасител, за единствените, които могат да се справят с корупцията. От друга страна, каквато и да е програмата на „Да, България”, за да я приложат, те трябва да имат 50 плюс 1 гласа. Те няма как да направят това. Затова хората, които наивно ръкопляскат на тази партия, трябва да си припомнят съдбата на Реформаторския блок, преди това на „Демократи за силна България”, преди това на „България за гражданите”, преди това на останалите маргинални партийки, които се появиха, и да си направят съответните изводи. Това е пореден опит на циклично буксуващото дясно пространство да си направи партия.

На какво се дължи това непрекъснато роене на „десни” партии? На какво разчитат? Само на паметта на хората за комунизма? Докога ще се експлоатира тази вече толкова употребявана емоция, не са ли други проблемите на съвременния свят?

Всъщност те не са десни. Хората, които нямат отношение към средната класа в България, по никакъв начин не ги виждам в дясното политическо пространство. През цялото време те защитават мегакорпорациите и големия банков капитал. Това, ако е дясно... Те са либерали. На какво се дължи роенето? Дължи се на властолюбие. Идеята, картата, с която СДС се появи, бе проиграна. Те не направиха нищо от това, което обещаваха. Напротив, усещането на голяма част от българите е, че преходът се провали, че ние бяхме излъгани. Както казва проф. Драгомир Драганов: „През 1989 година БКП се раздели на БСП и СДС на нервна почва”. Хората останаха с такова впечатление. Вместо политиците да си дадат сметка за грешките, които са направили, защото има не една и две грешки. ДСБ беше създадено, за да спаси провалилия се Иван Костов. Вместо да признаят грешките, да направят анализ на всичко, което се е случило, те създават нещо, залагайки на антикомунизма, който двайсет и осем години по-късно не би трябвало да съществува. Антикомунистическата реторика, говоренето за Държавна сигурност би трябвало да имат такова значение за съвременния свят, колкото в съвременния свят има значение нещо, което ни се е случило преди седемдесет години. Това е деструктивно. То действително натъжава десните хора, доколкото те са останали все още, тоест консервативните. Тези антикомунистически приказки могат да стоплят сърцата на някакви 30-годишни, които още не знаят къде се намират, не знаят какво е ляво и какво е дясно. Това не е лошо, и аз, като бях на двайсет и няколко, не се вълнувах от политика. Но все пак, когато един човек влиза в партия, която заявява: „Политизирайте се”, седнете и прочетете какво значи това. Корупцията не може да бъде знаме по никакъв начин.