Това е, когато гледаш на облаците от горе надолу

„Ние, кюрдите, можем да предизвикаме трета световна война заради една сгазена кокошка от велосипедист или заради две деца, които са се сбили за няколко стъклени топчета.” Фавез Хюсеин, „Пясъците на Месопотамия”

През юли 2017 г. по време на посещение в Брюксел президентът на Иракски Кюрдистан Масуд Барзани показва карта на Кюрдистан. Той се среща с висши европейски функционери, за да обсъдят съвместно бъдещето на иракските кюрди. Масуд Барзани показва границите на бъдещата независима кюрдска държава. В нея влизат спорни райони, към които имат претенции и Ербил (столицата на Иракски Кюрдистан), и Багдад. Кюрдистан е територия в югозападната част на азиатския материк, на която кюрдите са абсолютно или относително мнозинство. Това наименование има географски, а не държавнополитически смисъл. Кюрдистан е територия, която е разделена между четири държави – Турция, Сирия, Иран и Ирак. Затова е трудно да се фиксират точно географските й граници. Планинска територия без достъп към морето. От хиляда години кюрдите са етническа общност, която е неизменен участник в историята на Близкия изток. Те не успяват да създадат нито империя, нито държава, нито нация. Историческата люлка на кюрдския народ заема обширна територия, която включва планинските вериги на Загрос и Тавър с върховете Арарат и Кандил. Тя продължава на запад и на юг към степите и пустините на Месопотамия и Персия. В средата на XII век за първи път се появява административен район, който носи наименование Kordestan. Огромното мнозинство от кюрди живеят в Кюрдистан. Но няколкостотин хиляди живеят в източноиранската провинция Хорасан. Около 200 000 са разпръснати по територията на бившия СССР. Над 150 000 живеят в Израел. Над един милион се намират в Западна Европа. В Германия кюрдите са 800 000. Най-много кюрди живеят в Турция, около 47%. В Иран те са около 32%, а в Ирак около 16% от кюрдския етнос. Спорен е въпросът за числеността на кюрдите. Оценките варират от 20 до 40 милиона. Нито една от държавите, в които живеят кюрди, не е направила етническо преброяване. Неяснотата по този въпрос е удобна за всички правителства. За правдоподобни се приемат оценките, че в Турция живеят 13-18 милиона кюрди, а в Иран 3-8 милиона. В Сирия те наброяват около 1,7-2,2 милиона. От тях 800 000 нямат гражданство и са принудени да живеят нелегално. В Ирак регионалното правителство на Кюрдистан твърди, че кюрдите са около 6,5 милиона. А властите в Багдад говорят за 4,3 милиона, тъй като това им позволява да намаляват помощите, които се отпускат на кюрдските провинции. Ако се вземат предвид и други кюрдски региони освен Кюрдистан, то общото число на кюрдите в Ирак може да се изчисли на около 6-6,5 милиона човека. Днес кюрдите са най-големият етнос в света, който е лишен от собствена държава.

Кюрдският език принадлежи към иранските езици, влизащи в индоевропейското семейство. Съществуването на единен кюрдски език е предмет на научни спорове. Има два близки един до друг диалекта. Курманджи, който е преобладаващ в Турция, Сирия, Северен Ирак и при всички кюрди, живеещи на територията на бившия СССР. Кюрдите в Иран и в останалата част на Ирак говорят на диалекта сорани. В Турция във вилаета Тунджели е характерен малко разпространеният диалект зазаки. Приносът на кюрдите към мюсюлманската цивилизация е огромен. В началото на XVI век Османската империя се противопоставя на растящата мощ на шиитска Персия, като получава подкрепа от кюрдските княжества. Войските на персите са победени, а кюрдските принцове в резултат на сключен пакт с Високата порта властват на територията на Кюрдистан. Те защитават източната граница на Османската империя. До началото на XIX век кюрдските княжества запазват своите привилегии. Но Османската империя започва да запада, което довежда до стремеж към централизация и подчинение на кюрдските княжества. В резултат от тези действия на султана по кюрдските земи избухват въстания. Кюрдските лидери защитават своите прерогативи от централната власт. Но техните искания са локални, без модерна политическа визия. След разпадането на Османската империя на 30 октомври 1918 г. американският президент Удроу Уилсън декларира, че нетурските малцинства в Османската империя трябва да получат автономно развитие. В Севърския мирен договор, подписан в парижкото предградие Севър между държавите – победителки в Първата световна война, и Османската империя на 10 август 1920 г., в раздел III „Кюрдистан” (т. 62-63) е отбелязано, че трябва да се предостави на кюрдите локална автономия. Турция не приема договора и го счита за несправедлив. Стига се до Лозанския мирен договор от 24 юли 1923 г., който анулира Севърския договор. Така започва битка за територии и се залагат „бомби”, които избухват век по-късно. Великобритания желае да получи контрол върху нефтените находища около Мосул. Откъсва този кюрдски вилает от Турция и го включва в Ирак, върху който Лондон има мандат. Франция пък чертае турско-сирийските граници, тъй като има мандат върху Сирия. Париж интегрира към сирийската територия три зони, населени с кюрди. През 1924 г. кемалистка Турция приема образователен закон, който забранява изучаването на кюрдски език в училищата. През 1925, 1930 и 1937 г. избухват три големи национални въстания. Бунтовете са потушени от режима, а кюрдите са лишени от всички права. Те са категоризирани в турската държава като „планински турци”. Стотици хиляди кюрди са депортирани в Централен и Западен Анадол. От 1925 до 1965 г. Кюрдистан е „военен регион, забранен за чужденци”. Почти всички кюрди в Турция са мюсюлмани – 99%. Повечето са сунити, шиитите са само няколко стотици хиляди. През 20-те и 30-те години кюрдите в Иран се противопоставят на централизираната политика на Реза Шах Пахлави. През 1941 г. англичаните и руснаците навлизат в Иран преди симпатиите на Реза Шах Пахлави към страните от Оста да се превърнат във военен съюз. В резултат през 1945 г. кюрдите обявяват Махабадската република. Но тя успява да просъществува само една година, войските на шаха екзекутират нейните ръководители. Мустафа Барзани (баща на днешния кюрдски лидер Масуд Барзани) начело на 500 бойци успява да се спаси. И емигрира в СССР. Политиката на иранския шах, въпреки че е по-гъвкава от тази на Турция, не дава никакви права на кюрдите и те са преследвани и репресирани наравно с комунистите от Народната партия на Иран (Туде). Голямо влияние върху кюрдите сунити в Иран оказват местните шейхове. Кадири и Накшбандия са двете основни секти (тарикати – школи за духовно извисяване и мистично познаване на истината). В Сирия ситуацията с кюрдите също има своите особености. На базата на френско-турско споразумение през 1921 г. са фиксирани три кюрдски района – Джазира, Курт Дагъ и Араб-Пинар. Стотици хиляди кюрди през 1962 г. загубват своята националност, тъй като стартира план за арабизация на Джазира. Той не постига напълно желаните резултати, но през 1967 г. е подновен. Официалната цел на този план е изграждане на „арабски пояс” по дължината на сирийско-турската граница. Начинанието е изоставено през 1976 г., но така или иначе кюрдите в Сирия не получават никакви граждански права. Днес кюрдското население в Сирия заема обширни, несвързани помежду си анклави в долината Джазира, която е на границата с Турция. Основни градове са Африн, Кобане и Камишли. В Ирак британците прилагат правилото „разделяй и владей”. Вилаетите на Багдад и Басра са отнети от Османската империя в края на Първата световна война. По-късно Великобритания лишава Високата порта и от кюрдския вилает на Мосул, известен със своите богати нефтени находища. През 1922 г. съвместна британско-иракска декларация признава правото на кюрдите „да конституират кюрдско правителство в рамките на иракските граници”. През 1931 г. кралство Ирак получава номинална независимост, но остава под английско влияние до революцията през юли 1958 г. Иракското правителство прави опити да установи контрол над северните територии. В отговор на това през 1922 г. избухва кюрдско въстание начело с Мустафа Барзани. Бунтът е потушен с помощта на Royal Air Force. Кюрдите въстават отново през 1943 г., но опитът им е неуспешен. По-късно, през 1945 г., бунтовниците емигрират в Иран по времето на Махабадската република. Революцията през 1958 г. определя Ирак като „страна на два народа”, арабски и кюрдски. Мустафа Барзани се връща от СССР и отношенията на кюрдите с правителството на Абдул Керим Касим в Багдад се влошават много бързо. През 1961 г. кюрдите обявяват началото на освободителна война с цел получаване на автономия в рамките на републиката. През периода 1961-1968 г. въоръжената борба на кюрдите води до падането на четири правителства в Багдад. И така до юли 1968 г., когато партията БААС идва на власт в Ирак. През 1970 г. новият режим подписва с ръководителите на кюрдите споразумение за автономия на Кюрдистан и на всички територии, на които населението е преобладаващо кюрдско. Определянето на точните граници трябва да стане след преброяване на населението. Но въпросното преброяване не се провежда на богатата на нефт територия около град Киркук. През март 1974 г. битката на кюрдите с правителството в Багдад се възобновява, тъй като Багдад едностранно начертава границите на автономията. По това време кюрдската въоръжена борба тактически е подкрепяна от иранския режим и негласно от САЩ. Още в средата на 60-те иракското кюрдско движение получава помощ от Техеран. Иранците желаят да отслабят Ирак, с който имат остри гранични спорове. В замяна на иранската помощ Мустафа Барзани се ангажира да замрази ситуацията в Ирански Кюрдистан. Той екзекутира или предава на шаха ирански кюрдски кадри, които подготвят въстание срещу иранската държава. Според доклад на ЦРУ Техеран информира Багдад, че е готов да преустанови всякаква помощ за кюрдите, ако Ирак реши да преговаря. Кюрдското ръководство в периода 1972-1975 г. получава тайна финансова помощ от Вашингтон в размер на 16 милиона долара. Твърди се, че Държавният департамент „не е бил информиран” за тези действия на Никсън и Кисинджър, които са били реализирани с помощта на ЦРУ. От американска страна не се е целяло да се способства за създаването на автономна държава, а само отслабването на Ирак, който от 1972 г. е съюзник на СССР. В цитирания доклад е посочено, че Мустафа Барзани е информирал, че няма никакво доверие на шаха, но САЩ са били гаранти, че иранската помощ няма да бъде рязко прекратена.

На 6 март 1975 г. Иран и Ирак подписват договор в Алжир, с който е поставен край на въоръжената борба на кюрдите, водени от Мустафа Барзани. Близо една година след това иракското правителство започва да провежда политика на арабизация на приграничните и нефтените кюрдски райони Киркук, Ханакин, Синджар и други. Около 100 000 кюрди са депортирани на юг в страната. Други са прехвърлени в смаления „автономен регион”, който правителството в Багдад предоставя на кюрдите. Кюрдските административни функционери са преселени в арабски Ирак. На тяхно място са назначени арабски администратори, които са лоялни към властта в столицата. Една част от градовете и селата в Кюрдистан са преименувани. Киркук е наречен Ел Тамим. Кюрдската автономия в Ирак е ограничена в политически план, а администрацията се назначава от Багдад. Остават само права в областта на културата. Партизанската борба се възобновява спонтанно и ограничено през 1976 г. Армията присъства навсякъде. Изградените стратегически арабски анклави в автономията позволяват плътен контрол от страна на властта в Багдад. След тази катастрофа националното кюрдско движение в Ирак изпада в дълбока криза. То се разделя на три фракции, които яростно се обвиняват за създалата се тежка ситуация. Става въпрос за Демократичната партия на Кюрдистан (временно ръководство), Патриотичния съюз на Кюрдистан и Демократичната партия на Кюрдистан (подготвителен комитет).

Сирийският конфликт, кюрдският фактор и геоикономиката в Близкия изток

На сирийска територия няма открит уран. Няма и въглища. Големи реки, на които да се построят ВЕЦове също няма. Остават нефт и природен газ. Не толкова в самата Сирия, а около нея. Включително на териториите, населени с кюрди, като например Иракски Кюрдистан. На Турция обаче не й достигат както газ, така и нефт. Ирак си има и двете плюс демократизация „ала американа”. Каква бе картината в света преди началото на драматичните събития в Сирия? Кога кюрдският фактор изпъкна релефно в Близкия изток? Каква бе енергийната политика на САЩ към 2009 г.? В периода 2009-2010 г. в Америка „избухва” шистова революция. Незабавно след това, през 2011 г., гражданската война в Сирия се разгръща широкомащабно. Заради „алтернативния” добив на нефт и газ Вашингтон е убеден, че съвсем скоро ще престане да бъде зависим от вноса на въглеводороди. През 2005 г. САЩ внасят около 60% от горивото. Към 2010 г. обемът се съкращава два пъти за сметка на собствения шистов добив. През същата година при високите световни цени на въглеводородите сметката на САЩ е добра. От кои страни американците започват да купуват по-малко газ и нефт? „Загубилите” са Венецуела, Ирак, Мексико и Нигерия. А вносът от Саудитска Арабия и Катар се увеличава. Само този факт е достатъчен, за да стане ясно, че Вашингтон залага по това време на Рияд и Доха в Близкия изток. Американците буквално подсилват тези две страни. Защо? През 2003 г. е пусната в експлоатация първата тръба на Арабския газопровод. От находищата в Египет и Йордания към Сирия и Ливан. През 2007 г. добивът на природен газ в Египет е 62 милиарда куб. метра. От тях 20 милиарда куб. метра са за износ. В това число към Израел. За тази цел е построено отклонение от Арабския газопровод. Кайро се превръща в значителен фактор на регионалния енергиен пазар. И започва да увеличава добива на „тръбопроводния” газ. На 9 юли 2008 г. синьото злато пристига в Сирия в газовото хранилище Дейр-Али до Дамаск. През май 2009 г. Египет и Турция се споразумяват, че Арабският газопровод през сирийска територия ще стигне до нашата югоизточна съседка и ще се влее в „Набуко”. Така ще се превърне в алтернатива на руския газ в Европа. У нас по това време се вдига голям шум. Всички говорят за реализиране на прословутата диверсификация на енергийните доставки. Подписаният меморандум на 23 юни 2007 г. в Рим между „Газпром” и ENI за реализиране на „Южен поток” започва да избледнява на хоризонта. Още през април 2009 г. България и Египет подписват меморандум за доставка на природен газ в нашата страна. Към 2011 г. обемът трябва да достигне 1 милиард куб. метра. В началото на 2009 г. в София пристига Ричард Морнингстар, бивш американски посланик в Баку и специален пратеник на държавния секретар Хилъри Клинтън по енергийните въпроси за Евразия. Той провежда срещи на най-високо правителствено ниво и „убеждава” своите домакини, че „Южен поток” е вреден за България и не диверсифицира енергийните доставки у нас. Ставаме много зависими от Русия. На 24 април 2009 г. започва енергийната среща на върха в София под патронажа на президента Георги Първанов. На форума са поканени много известни лидери. Планирано е дори Владимир Путин и Хилъри Клинтън да участват в мероприятието. Но уви! Нито един от двамата не се включва във форума. На енергийната среща в София пристигат председателят на Европейската комисия Жозе Барозу, емирът на Катар шейх Хамад бин Халифа ал Тани, президентите на Турция Абдуллах Гюл, на Хърватия Стипе Месич, на Черна гора Филип Вуянович, на Албания Бамир Топи, на Босна и Херцеговина Небойша Радманович, на Сърбия Борис Тадич, на Грузия Михаил Саакашвили. Гърция е представена от премиера Костас Караманлис, Русия от министъра на енергетиката Сергей Шматко, САЩ от Ричард Морнингстар, специален пратеник на президента по енергийните въпроси за Евроазиатския регион. Решението на руската страна да не участва на ниво премиер на форума е повлияно от това, че посещението на Путин в София се очаква да се свърже със сключване на споразумението за „Южен поток”. А то все още не е договорено на експертно равнище и „има редица въпроси, които трябва да се изчистят”, посочва външният министър Ивайло Калфин. През юни 2009 г. България заявява, че се отказва от участие в „Южен поток”. И отпада необходимостта на експертно равнище „да се изчистят” редицата въпроси. В същата 2009 г. Катар предлага на Египет и Сирия да добави към Арабския газопровод и катарски газ от гигантското газово находище „Парс”. Така се прави опит да се реанимира гаснещият тихо „Набуко”, за който липсват големи количества газ. Усилват се и позициите на Турция по отношение на „Газпром”. Този вариант е за сметка на Иран, който дели с Катар същото газово находище „Парс” в Персийския залив. По това време започват „да мачкат” шиитски Иран и да го санкционират активно за атомната му програма. Но никой не успява да прогнозира реакциите на сирийския президент Башар Асад! Шиитското ръководство в Сирия отдавна има само един съюзник в региона – шиитски Иран. В същата 2009 г., след като стават известни плановете на Катар, Техеран прави предложение на Сирия за изграждане на Ислямски газопровод, който на практика е шиитски. Полагане на тръбата от иранския „Южен Парс” през Ирак, като по пътя да се включи и иракски газ към Сирия. Но не към Турция, а към брега на Средиземно море. Там трябва да се изгради мощност за производство на втечнен газ. И Сирия да се превърне в газов кръстопът. Башар Асад казва „да” на иранците и „не” на катарците. А Турция се прощава с мечтата си да стане газов хъб на ЕС. Има един изключително деликатен нюанс. Дамаск отказва на Катар, но през 2009 г. не подписва меморандум с Иран. Сирия не забравя, че има още един съюзник – Русия. Иранският газ тогава не влиза в плановете на руснаците. Башар Асад остава верен на семейните традиции. Той не се противопоставя на интересите на своя съюзник от миналата война с Израел. Асад най-вероятно успява да намери решение, което да удовлетвори както Иран, така и Русия. Събитията през 2009 г. се развиват шеметно. Геологопроучвателната американска фирма (но не добиваща) US Geological Survey започва да изследва сирийския шелф. През 2011 г. тя се отчита на сирийците, които са я наели. На територия от 2900 кв. километра на границата с Ливан е открито нефтеното находище „Джабал Нафти”. То е с капацитет от 3 до 17 милиарда барела. Цифрата е фантастична. Но е необходимо Ливан и Сирия да се споразумеят и да преодолеят взаимните противоречия. Бейрут и Дамаск се разбират добре и водят динамичен и позитивен диалог. В този момент започва гражданската война в Сирия. Някак си между другото на 25 юни 2011 г. в иранския град Бушер е подписан тристранен меморандум между Иран, Сирия и Русия за строителство на Ислямския (шиитския) газопровод. На 23 декември 2013 г. Сирия сключва договор с руската компания „Союзнефтгаз” за извършване на геологопроучвателна дейност на територията на „Джабал Нафти”. И то в условията на гражданска война и разпадаща се икономика. „Союзнефтгаз” е учредена през 2000 г. от Централната банка на Руската федерация, от Министерството на енергетиката на Русия и правителството на Белорусия. „Союзнефтгаз” не е само геологопроучвателна компания, но и добиваща. Тя започва да работи на сирийска територия през пролетта на 2014 г. А руски военни кораби провеждат учения по същото време в региона. Какво се случва със Сирия, след като Башар Асад казва „не” на катарците, се видя от целия свят. „Неочаквано” появилата се „Ислямска държава” се настани точно на трасето на Ислямския газопровод на териториите на Ирак и Сирия. Катар тръгна да сваля Башар Асад: има Башар, няма катарска тръба; няма Башар, има катарска тръба. Позицията на Турция беше същата като на Доха. Очевидна беше и позицията на Иран: има Асад, няма катарска тръба. Позицията на Русия също се изясни: има Асад, има „Джабал Нафти” на паритетни начала със Сирия. Новото сирийско нефтено находище се оценява от 60 до 280 милиарда долара. Руските военни авиационни бази в Сирия осигуряват отсъствието на катарска тръба и наличие на нефтена перспектива. В края на юли 2014 г. „Союзнефтгаз” приключва своята дейност на сирийска територия. В Сирия става страшно и небезопасно. Джихадистите вилнеят и режат глави в целия регион. И „Союзнефтгаз” предава изпълнението на договора на „друга руска компания”. В началото на септември същата година „другата руска компания” започва да работи на терена. През същия месец има заседание на Генералната асамблея на ООН. След нея подклажданата от външни сили гражданска война в Сирия продължава да бушува. На 30 септември 2015 г. след официална молба на Башар Асад руската авиация се появява на сирийска територия и започва масирана въздушна кампания срещу джихадистите от „Ислямска държава”. С това обстановката в Сирия се преобръща. Руските самолети се приземяват буквално за 49 години в базата „Хмеймим” до Латакия. Съгласно сключения договор между Дамаск и Москва в него фигурира опция тези 49 години да бъдат продължени с още 25 години. Какво обаче става с иранския газ в Европа? Защо на Русия й е необходима конкуренция на „Газпром”? През 2014 г. „Росатом” подписва меморандум за построяване на 8 атомни реактора за ирански АЕЦ. Проектирането на първите два вече е в ход. В Баку се подписва и меморандум за международен транспортен коридор Русия-Азербайджан-Иран. Още една причина Илхам Алиев да се окаже силно „корумпиран” и неудобен като Башар Асад. В същото време в световната преса се мяркат заглавия „Иран се готви да купи от Москва оръжие на стойност 8 милиарда долара”, „Русия ще достави на Иран 100 самолета „Сухой Суперджет”, „Иран се съгласи да купи руски танкове Т-90”, „Иран обсъжда с Русия доставка на С-300 и Су-30М”. Списъкът не е пълен. В момента е ясно, че Башар Асад остава на власт. Русия методично унищожава „Ислямска държава”. Както и да се завъртят събитията в Сирия, Средиземноморското крайбрежие остава под контрола на Башар Асад, тоест под контрола на Военноморския флот и Въздушно-космическите сили на Руската федерация. Как върви работата на „другата руска компания”, не е ясно. В медиите няма нищо по този въпрос. Изчезна и думата „Джабал Нафти”. Често отсъствието на информация говори повече, отколкото огромната шумотевица по темата. В същото време американската коалиция в битката срещу „Ислямска държава” старателно се настанява по трасето на предполагаемия Ислямски газопровод. Всички сателити на САЩ помагат като дресирани пинчери. В числото на американските „помощници” се включват и част от сирийските кюрди. По същество кюрдите играят ролята на „детонатор” в Близкия изток. В региона те са като мравуняк с термити, които, като се раздразнят отвън, започват да пълзят във всички посоки. И както показва историята, за съжаление те се оказват в ролята на proxy-та на множество различни регионални или глобални фактори. Каква е актуалната ситуация? Шистовият балон започва да издиша заедно с цените на въглеводородите. САЩ нямат никаква изгода от Ислямския газопровод. Ако иранският газ стигне до Европа, то европейските пари ще се превръщат постоянно в нови поръчки за руския военнопромишлен комплекс. „Росатом” ще проектира и ще строи нови АЕЦ в Азия и в Европа. Диверсификацията на доставките на природен газ в ЕС ще усили субектността на Брюксел. А Европейският съюз до момента е абсолютно васален съюзник на САЩ. Може да стане „непослушен”. Освен това ЕС е втора или трета икономика в света. Пряк конкурент на американската икономика. Как изглежда създалата се ситуация от страна на Брюксел? САЩ с помощта на европейския продажен и глупав елит вандалски „демократизираха” Либия. Гражданската война в Джамахирията доведе до рязко намаляване на доставките на нефт за Европа. Вашингтон отстрани фалшивата заплаха за света от „химическото оръжие на Саддам” и той бе обесен. Доставките на нефт за ЕС от Ирак намаляха чувствително. „Ислямска държава” пречи на Брюксел да получава газ по Ислямския газопровод. Присъствието на Русия в Сирия блокира ЕС да получава катарски газ. Брюксел е на път да се окаже в сегашното незавидно положение на Киев. България спря „Южен поток” и се отказа от прилично големи транзитни печалби. Прибалтийците протестират срещу „Северен поток-2”. Правят се отчаяни опити да бъде спасен американският шистов проект. Проучват се възможности за развитие на фракинг-технологиите с цел намаляване на себестойността на добива. В същото време лиценз за разработване на частта от катарското находище „Парс” е даден, познайте на кого? На Exxon Mobile и British Petroleum. Обединеното кралство е в активен режим на Brexit и не го е грижа за проблемите на Брюксел. По-ясно казано, не играе съвместно с евробюрократите. Точно в този тежък момент за ЕС шефът на съюза Жан-Клод Юнкер „подгони” българския премиер Бойко Борисов: отивай и преговаряй с Русия за възобновяване на „Южен поток”. Така се появи широко рекламираната идея в нашите медии... в България да се построи газов хъб. Допълнителна информация за размисъл. През 2012 г. Виктор Янукович покани международен одит с цел получаване на обективна оценка на украинската газотранспортна мрежа. Оказа се, че нейната амортизация е достигнала 85%. Без огромни инвестиции газотранспортната мрежа ще загине. Съставен бе календарен план, който се изпълняваше през цялата 2013 г. После дойде Майданът, който сложи кръст на обновяването на украинската газотранспортна мрежа. Сега от нея могат да се получат пари само ако бъде продадена за скрап. Украинската тръба, към която е „закачена” България, умира сигурно и безвъзвратно. От друга страна, Реджеп Ердоган, след като свали руския самолет в Сирия, реши, че не му трябва „Турски поток”. И отиде да преговаря с иранците да му „пуснат” газова тръба. Не се получи. Иран снабдява с газ Пакистан. Пакистанският пазар е с капацитет 200 милиона души и не досажда с Третия енергиен пакет и правата на човека. Русия обмисля проект за газифициране на Северен Иран, като ползва свои находища в Каспийско море. Нещо като бартер срещу газ от иранския „Южен Парс”. Този бартер е необходим, защото между Северен и Южен Иран няма тръбопровод, а руските находища са много по-близо до северната граница на Иран, отколкото находището „Южен Парс”. Ердоган бързо изчисли, че в замяна на европейската помощ за бежанците ще бъде принуден да се откаже както от Ислямския газопровод, така и от Арабския газопровод. Защото Европа е функция на САЩ и се налагат санкции на Иран. Работата с „Турски поток” обаче потръгна. Турция отново стана „приятел” и „съюзник” на Русия. Анкара усети на собствен гръб колко е тежка геоенергетиката.

Има ли скрита картинка зад референдума за независимост на Кюрдистан?

На 25 септември 2017 г. в Иракски Кюрдистан се провежда референдум за независимост. Несъмнено това събитие е първа крачка към радикално преустройство на цяла Западна Азия. Над 90% от гласувалите искат независим Иракски Кюрдистан. Багдад не признава вота и отказва да преговаря. Никой обаче не казва, че съгласно конституцията на Ирак референдумът трябва да се проведе на цялата иракска територия. А не само в Иракски Кюрдистан. Никой не казва, че няколко милиона иракчани, които не са кюрди, са изгонени от своето местоживеене в Иракски Кюрдистан и нямат възможност да се завърнат по родните къщи. Пред урните на практика се явяват само тези, които искат независим Иракски Кюрдистан. САЩ, Великобритания и Франция на думи са срещу референдума. Но в действителност тайно го поддържат. Русия също не е безучастна към случващото се в Иракски Кюрдистан, но е в по-деликатна ситуация. От другата страна на кантара e въпросът с Крим, което прави руската позиция по-обтекаема. Постоянните членове на Съвета за сигурност към ООН са доста лицемерни. Те не приемат никаква резолюция за Иракски Кюрдистан. На заседание на Съвета за сигурност на ООН е направено заявление за... пресата. Официалният представител на Държавния департамент Хизер Науърт не осъжда референдума, нито заплашва Ербил. Само изказва уважение към стремежите на кюрдите. А думата „опасения” е употребена само по отношение на общата успешна борба срещу „Ислямска държава”. Още по-деликатно реагира Русия. Тази година на Икономическия форум в Санкт Петербург Владимир Путин и Сергей Лавров се срещнаха с Нечирван Барзани, племенник на Масуд Барзани и внук на кюрдския национален герой Мустафа Барзани. Освен „особеното внимание”, което Москва отделя на кюрдския проблем, на срещата е обсъждано и икономическото сътрудничество, „особено в сферата на въглеводородите”. Москва няколко пъти във времето променя своето отношение към Мустафа Барзани. От „известен борец за независимост” със снимка на първа страница на списание „Огоньок” до „наемник на американския империализъм” на трета страница на вестник „Правда”. Естествено, в зависимост от отношението на поредния диктатор в Багдад съм СССР и САЩ. Очевидно е, че днес Кремъл вече не играе идеологически игри. А само геополитически и геоикономически. Ситуацията е повече от сложна. Към днешна дата в света има осем непризнати държави: Абхазия, Северен Кипър, Нагорни Карабах, Косово, Осетия, Западна Сахара, Сомалиленд (намира се в Източна Африка) и Приднестровската Молдавска република. В Европа два региона се борят да получат независимост: Каталуния и Шотландия. Всяко изменение на статута на Иракски Кюрдистан ще окаже влияние върху цитираните по-горе парливи казуса. Още по-лошо, ще се отрази на казуса с кюрдите в региона на целия Близък изток. Ако се признае независимостта на Иракски Кюрдистан, то това означава, че той трябва да се разшири в граници, признати на Севърската конференция от 1920 г. По-ясно казано, новата държава трябва да включи територии, които в момента са турски и иракски. Под Кюрдистан се разбира регионът, в който Лондон и Вашингтон непрестанно от 1991 г. организират етнически чистки. Това е точно тази територия, която по времето на Саддам Хюсеин бе превърната от САЩ и Великобритания в Зона, забранена за полети. Англосаксонците довеждат на власт в Иракски Кюрдистан своя сътрудник от времето на Студената война Масуд Барзани. Самият Барзани вече две години е на длъжността президент на Иракски Кюрдистан, но незаконно. Той е преизбиран два пъти на този пост. Президент е от 12 юни 2005 г. и последният му мандат е приключил преди две години. Регионалното събрание на Иракски Кюрдистан, което призовава Масуд Барзани да напусне президентския пост, е свикано само един път, когато трябваше да гласува за провеждане на референдума. В действителност Масуд Барзани е на власт вече 26 години непрекъснато. Некюрдското население е прогонено в периода 1991-2003 г. от земите, обявени от американците за Зона, забранена за полети. След което Саддам Хюсеин е свален от власт и е провъзгласен Иракски Кюрдистан. Турският вестник Özgür Gündem публикува документ, в който се съобщава, че на 1 юни 2014 г. в Аман (Йордания) се е състояло съвещание на специалните служби на Саудитска Арабия, САЩ, Израел, Йордания, Иракски Кюрдистан, Катар, Великобритания и Турция. Съгласно публикувания документ е било прието решение за координирана операция на „Ислямска държава” и създаване на независим Иракски Кюрдистан. След съвещанието джихадистите незабавно настъпват и завземат Мосул. А иракските кюрди прибират в своята орбита Киркук. Четири дни след 1 юни 2014 г. в Аман е трябвало да пристигне Масуд Барзани. Но той пропуска и изпраща своя син Масрур, който е ръководител на разузнавателната служба на Иракски Кюрдистан. Самият Масуд Барзани извършва предателство спрямо част от своя народ. След като джихадистите завземат обещаната им от САЩ част от Ирак, те вземат в плен язидите. Третират ги с нечувана жестокост, превръщат ги в роби. Съгласно споразумението в Аман Масуд Барзани остава безучастен към трагичната съдба на язидите. Част от тях успяват да се укрият в планината Синджар. Бегълците са спасени от спецназа на турската ПКК (Работническа партия на Кюрдистан). Турските кюрди вземат всички под своя закрила. Кюрди и не-кюрди. Многозначителен е фактът, че на срещата в Аман присъства и известният кюрдски радикален ислямист молла Керкар. Той е осъден на 5 години затвор за изказване по телевизията, тъй като в ефир заплаши с убийство премиера на Норвегия Ерна Солберг. На срещата в Аман той е откаран със самолет на НАТО. След това е върнат обратно в затворническата килия в Норвегия. На срещата в Аман молла Керкар е обявил своята вярност към „Ислямска държава”. След анексията на Киркук (значителна част от населението на града и провинцията е съставено от туркмени) регионалната администрация на Иракски Кюрдистан разширява зоната на етническата чистка извън известната Зона, забранена за полети, от времето на Саддам Хюсеин. Масуд Барзани заявява, че в референдума на 25 септември 2017 г. могат да участват не само жителите на Иракски Кюрдистан, но и тези, които живеят на анексираните територии. През 2013 г. на тези територии живеят над 10 милиона граждани на Ирак. Но 3 милиона души, които не са кюрди, са принудени да напуснат тези земи. В Кюрдистан съществува „специфичен” начин за преброяване на жителите, които имат право да гласуват. През 1992 г. те са едва 971 953 човека. След десет години рязко се увеличават до 2 129 846. А тази година на 25 септември достигат 3 305 925, които имат право на вот. Наблюдатели на проведения референдум на 25 септември са само такива, които са за независима кюрдска държава. През последните три години Ербил щедро обещава, че референдумът ще има консултативен характер. Че ще бъде запазено единното икономическо пространство с Ирак, в случай че народът се произнесе за независимост. Паралелно с това се обсъждат планове за строителство на нефтопровод към Персийския залив през Иран и увеличаване на износа на нефт и газ към турското средиземноморско пристанище Джейхан. А от там в Европа. Един от първите, които ще получат кюрдски нефт след присъединяването на Киркук и неговите нефтени полета към Ербил, се оказва Израел. За какво става дума? Иракски Кюрдистан се простира на територия, която няма излаз на море. От геополитическа гледна точка това е огромен недостатък. Като се има предвид, че Иракски Кюрдистан е богат на въглеводороди, то липсата на пристанище се превръща в сериозен проблем за бъдещия износ на нефт и газ. Затова решението на ключовия проблем с излаза на море е следното: територията на Иракски Кюрдистан трябва се разшири със земи на Северна Сирия. Поради тази причина в геополитическото инженерство в региона са включени и отрядите за народна самоотбрана на сирийските кюрди и тяхното държавно образувание в състава на Сирия, т. нар. Сирийски Кюрдистан, или Рожава. Тази самопровъзгласила се автономна държава на практика е дълъг коридор, който свързва Иракски Кюрдистан със Средиземно море. На територията на Рожава американците нелегално вече изградиха няколко свои военни бази, които следват планирания бъдещ път на добития нефт от района на Киркук до бреговата ивица. Нищо ново. Напротив, много логично. Първо, военно се обезопасява маршрутът на въглеводородите. А после се полагат тръбите или се изгражда жп линия, или път за цистерните. Осем месеца преди съвещанието в Аман експертът по въпросите на Пентагона Робин Райт потвърждава факта, че САЩ се движат по описаната по-горе схема за действие. А обкръжението на Масуд Барзани твърди, че те ще защитават всички кюрди, включително и тези, които живеят в Иран и Турция. Затова Ердоган и Техеран са толкова изнервени. Робин Райт публикува карта на „Сунистан”, който е под егидата на „Ислямска държава”, и „Кюрдистан” под управление на клана Барзани на територията на Ирак и Сирия. През август същата година Пентагонът обявява за купуването и предаването на кюрдите в Сирия на огромни количества оръжие и боеприпаси, основно съветско производство. Легендата е, че въоръженията са за борба с „Ислямска държава”. Това е причина военнопромишлените комплекси на редица страни от Източна Европа да натоварят максимално своите производствени мощности. И България в това число. На 11 и 19 септември първите 200 товарни камиони през Иракски Кюрдистан пристигат в град Ал Хазака (Сирия). Оръжието е предадено на сирийските кюрдски отряди за народна самоотбрана. И всичко това става пред очите на джихадистите, които наблюдават оръжейните конвои с „разбиране”. Руското министерство на отбраната публикува спътникови фотографии на лагери на американския спецназ на сирийска територия, които мирно съжителстват с кюрдите и главорезите от „Ислямска държава”. Самият град Хасака е в Североизточна Сирия. След Камишли той е вторият по население. От Хасака до Алепо разстоянието е по-малко от 500 километра. До Дамаск е малко повече, а до Дейр ез-Зор са едва 179 километра. Възниква логичният въпрос: с кого и против кого се сражават сирийските кюрди? Против „Ислямска държава”? Против армията на Башар Асад? Кой е партньор на сирийските кюрди? Очевидно е, че проектът „Ислямска държава” се провали. Руските военно-космически сили го сринаха. На негово място се подготвя смяна в лицето на новия проект, наречен „Независим Кюрдистан”. Сирийските кюрди от отрядите за народна самоотбрана ще трябва се сражават за постигането на геостратегическите цели на атлантическия геополитически полюс в Близкия изток. И това не е тайна. Пентагонът вече четири години публично заявява за съществуването на този план. Съгласно Главната стратегия на САЩ, която е разработена през 2001 г. от адмирал Артър Цебровски и публикувана през 2004 г. от неговия сътрудник Томас Барнет, целият Близък изток трябва да бъде прекроен. Изключение правят Израел, Йордания и Ливан. Пентагонът методично преследва своите стратегически цели. Като не става с „инструмента” „Ислямска държава”, то се появява нов изпълнител, наречен „Кюрдистан”. Доналд Тръмп се отказва да манипулира и използва джихадистите. Но е очевидно, че не може да промени главната стратегия на Пентагона. Анализаторът Робин Райт обявява началото на тази война, както и войната на халифата, преди четири години във вестник „Ню Йорк Таймс”. Тепърва предстои набирането на наемници за реализирането на проекта „Рожава”. Днес бившият външен министър на Франция Бернар Кушнер публично заявява, че Франция поддържа създаването на държава, в която ще влязат Иракски Кюрдистан и коридор, който ще премине през сирийска територия до Средиземно море. Целта е Ербил и Киркук да се свържат със Средиземноморския бряг. На 25 септември 2017 г. бе даден старт на геополитическата операция „Независим Кюрдистан”.

Убийството на руския генерал Валери Асапов, един обрат в ситуацията в Близкия изток

Генерал Валери Асапов е убит на 24 септември 2017 г. близо до източния сирийски град Дейр ез-Зор. Това трагично събитие е непосредствено свързано с референдума в Иракски Кюрдистан. На 19 септември сирийската опозиция нарушава примирието и в зоната на деескалация обкръжава и напада 29 руски полицаи на контролен пункт в района на Идлиб. Няколко часа руснаците се отбраняват, а после обкръжението е деблокирано. Ранени са трима руски полицаи. Убити са 850 човека от нападателите. Малко по-късно руска подводница нанася ракетен удар върху базите на агресорите, които атакуваха руските полицаи. Последва ответен минохвъргачен обстрел, при който по официални данни загива генерал-лейтенант Валери Асапов. В действителност за експертите е ясно, че минохвъргачният обстрел най-вероятно е само шумово прикритие на снайперски изстрели. Въпросната технология се ползва както от руснаците, така и от германците още по време на Втората световна война. Основна задача на тези, които са атакували с многократно превишаващи сили руските полицаи в зоната на деескалация, е била да ги заловят живи и да ги отведат в плен. Задържане на заложници. Пленяването на руските полицаи ще позволи на САЩ да преговарят от позицията на сила в зоната на сирийския конфликт. Да предлагат своето „посредничество” в преговори с джихадистите. За тази цел са необходими заложници. Както и да получат предимство точно преди референдума в Иракски Кюрдистан. Сред тези, които атакуват руските полицаи, има и бойци от американски спецназ. Те ръководят акцията на сирийската въоръжена опозиция. Това е причината руското Министерство на отбраната да заяви, че атаката на руския полицейски контролен пункт е организирана от американците. Допълнително е съобщено, че техника на американския спецназ се намира в зоната на джихадистите. От американска страна първоначално няма реакция. Малко по-късно последва обяснение, че американският спецназ е водил сирийската въоръжена опозиция през позициите на джихадистите с цел да няма между тях въоръжени сблъсъци. Само този факт е достатъчен, за да стане ясно нивото на координация между американците, въоръжената сирийска опозиция и главорезите от „Ислямска държава”. Или излиза, че джихадистите всъщност са ирегулярната армия на САЩ. Но това не е тайна. Още преди години генерал Майкъл Флин, бивш съветник на Доналд Тръмп и бивш ръководител на американското военно разузнаване, прави много ясен намек за този факт. Това е доказано през септември тази година от средствата за обективен контрол на руския Генерален щаб. Ситуацията в Близкия изток рязко се влоши. Американците нарушиха направената договорка с руснаците, че няма директно да воюват срещу руския военен контингент в региона. След нападението срещу руските полицаи американският спецназ се завърна в своите бази. Тогава последва ракетен удар от руска подводница с ракети „Калибър”. Убити бяха бойци от американския спецназ. Американската юридическа система изисква наличието на трупове, когато трябва да се плащат обезщетения и пенсии. А такива няма как да се върнат от Сирия и да бъдат погребани в Арлингтънското национално гробище. Ракетите „Калибър” са изпепелили абсолютно всичко в лагерите на американския спецназ. Още веднъж се доказва, че няма никаква разлика между „Ислямска държава”, Ал Кайда, Ал Нусра, въоръжена сирийска опозиция и др. Става въпрос за едни и същи джихадисти, на които се „лепва” необходимият и най-удобен етикет за дадена ситуация, когато трябва да се изпълнят определени задачи, поставени от американските куратори. Самата легална сирийска опозиция играе ролята на буфер, през който джихадистите се снабдяват с оръжие. Затова все по-често в медиите се появяват информации, че главатарите на „Ислямска държава” се евакуират с американски военни хеликоптери. Затова през предпоследната седмица на септември руското Министерство на отбраната заяви, че не вярва на американците, че не знаят чии са хеликоптерите, които все по-често снабдяват с оръжие джихадистите на „Ислямска държава” в Афганистан. Отговорът от страна на руските военно-космически сили в Сирия за убийството на генерал Валери Асапов e тази: десет бази на джихадистите, в които е дислоциран американски спецназ, са подложени на масирани въздушни бомбардировки. По този начин за първи път сблъсъкът между руските и американските военни формирования не е чрез proxy-та. Русия и САЩ влизат в директен въоръжен конфликт в Близкия изток. Руското Министерство на външните работи заяви, че „смъртта на генерал Валери Асапов е в резултат на американското двуличие”. Излезе и американско печатно пособие на Пентагона. В него се дават инструкции за водене на въоръжено сражение с руснаци. Интересно е да се отбележи, че в пособието на Пентагона е написано, че войната с руснаците ще бъде коренно различна от тази, която е била до този момент. Различна от тази, която са водили американците в Афганистан и Ирак. Ударите с ракети „Калибър” и бомбардировките на Руските военно-космически сили върху бази на американския спецназ в Близкия изток показва, че Москва изостави несиметричните отговори и се ориентира към симетрични такива. Израелски експерти заявиха, че референдумът в Иракски Кюрдистан е проект за бъдещето. Въпросът е, че различните глобални и регионални играчи в региона виждат по различен начин въпросното бъдеще. Ирак, Иран и Турция си имат свои собствени интереси. Да не говорим за Русия, САЩ, Великобритания, Франция, Германия и други.

Референдумът в Иракски Кюрдистан е начало на дълга игра

Референдумът в Иракски Кюрдистан е началото на процес, който е предвиден още при планирането на Първата световна война, която завършва със Севърския договор през 1920 г. Съгласно него е трябвало да се появи кюрдска държава, абсолютно безпомощна, защото се е предвиждало да съществува на територии, подмандатни на Франция и Великобритания. Болшевиките обаче сключват Бресткия мир, Османската империя е в разпад и по този начин се стига до Лозанския договор от 24 юли 1923 г., съгласно който кюрдите са изоставени и лишени от държава. Геополитическата стратегия на Запада тогава е следната: от остатъците от Османската империя да се създаде Турция, която да се ползва като таран в слабините на Русия. Анкара е против проведения на 25 септември 2017 г. референдум в Иракски Кюрдистан. Не че на следващия ден някой ще обяви независима кюрдска държава. Референдумът е по-скоро само политическа декларация за намерения. Но той е реална заплаха за разпад на Турция в обозримо бъдеще. В югозападната ни съседка живеят най-много етнически кюрди. През 1927 г. Араратската Кюрдска република обявява своята независимост след въстание на кюрдите начело с Исхан Нури в Югоизточна Турция. През 1930 г. тя прекратява своето съществуване. В случая Араратската Кюрдска република е била използвана като предпазен клапан за спускане на напрежението и омекотяване на процесите в региона, водещи към взрив в резултат на кюрдския фактор след отмяната на решенията на Севърския договор. Далеч по-сериозна е историята с Мехабадската република, провъзгласена на 22 януари 1946 г. в Ирански Кюрдистан. Тя е просъществувала само една година, създадена под протектората на СССР. Целта е била изземване на инициативата сред кюрдския етнос след провала на Севърския договор. Мехабадската република поставя на дневен ред през 1946 г. сложния въпрос: на базата на територията на коя държава ще се основе независима кюрдска държава? Иран се оформя като мощен регионален фактор в Близкия изток. Редица експерти го виждат като център на „правилния ислям”. Създаването на независима кюрдска държава на турска територия ще доведе незабавно до разпад на Турция. Въпреки че по този начин новото държавно образувание ще разполага с директен излаз на Средиземно море. Остават Ирак и Сирия като най-приемливи да „приютят” за своя сметка независим Кюрдистан. Центърът ще бъде в Ербил. Иракски Кюрдистан се явява днес преди всичко наследник на Мехабадската република. В началото на месец септември 2017 г. руската държавна компания „Роснефт” сключва договор с Иракски Кюрдистан за разработване на нефтени полета и транспортиране на природен газ в ЕС. Една важна подробност. Един от най-малките разходи в света за добиване на нефт е в Ирак. Някъде от порядъка на 0,15-0,35 американски долара за един барел. Транспортирането на природен газ от Иракски Кюрдистан към ЕС се планира да става през територията на Турция. Което означава, че Анкара ще бъде донякъде зависима от Москва по отношение на кюрдите. От руснаците ще зависи в бъдеще държавната институализация на кюрдите. Що се касае до положението на кюрдите в околните държави, то те са вписани в местните държавни институции и се чувстват относително достатъчно комфортно. Въпреки това на кюрдите им е необходима собствена държава. Създаването на независима кюрдска държава на основата на Иракски Кюрдистан ще способства за решаване на кюрдския проблем както в Турция, така и в Иран и евентуално в Сирия. Но връщането към решенията на Севърския договор не е решение за Анкара, тъй като предвижда създаване на независима кюрдска държава за сметка на турска територия. Предстоят драматични събития в Близкия изток. Независимостта на Кюрдистан отговаря на виждането и плановете на 45-ия президент на САЩ като мярка за сигурността в Близкия изток. Вероятно и от Тел Авив нещата в региона се виждат по същия начин. Въпросът е дали с независимостта на Иракски Кюрдистан ще се спре по-нататъшната фрагментация на Ирак. Или ще се отдели и сунитска държава, наречена условно Джазира. Засега втората опция е по-вероятна. След отделянето на кюрдите политическото доминиране на шиитите в Ирак става безусловно. Те ще представляват около 80% от населението на страната. При това иракските шиити живеят в най-богатите на нефт провинции. Създаването на асиметрична сунитско-шиитска федерация едва ли ще бъде успешно. Доналд Тръмп определи основната цел на своята администрация по време на посещението си в Саудитска Арабия: създаване на сунитско „арабско НАТО”. Ирак не се предвижда да влезе в него. Но в „арабското НАТО” може да влезе сунитска Джазира, а защо не даже и Кюрдистан. Ако, разбира се, не абсолютизираме думата „арабско”. За Ербил влизането в „арабското НАТО” е гаранция за защита от иракските шиити и Техеран. За Вашингтон е от второстепенно значение къде ще мине границата между Турция и Кюрдистан. Точно това тревожи Ердоган. Анкара не вярва на клетвите на Ербил, че няма да посегне никога на Северен (турски) Кюрдистан. Естествено, за Вашингтон границите нищо не струват. А формулата за участие на Кюрдистан, Джазира и Турция в „арабското НАТО”, когато Турция ще може да разполага по тези територии свои военни бази за защита от „шиитската заплаха”, звучи успокояващо за Анкара. Има косвени признаци, че преди тоталния разгром на „Ислямска държава” администрацията на Доналд Тръмп се опитва да строи бъдещите отношения между Кюрдистан и Джазира. На практика кюрдите вече не претендират за източен Мосул. Това развитие на нещата определено е заплаха за интересите на Дамаск, зад който стоят Москва и Техеран. Отделянето на Западен Кюрдистан (Рожава) няма да бъде много болезнено. Той вече е отделен. Въпросът е къде ще преминава „законната” граница със Сирия. Необходимо е да се вземе предвид, че Иракски Кюрдистан разполага с отлично въоръжени сили. Естествено, Пешмерга не са класическа армия, но не са и партизански отряди и разни паравоенни формирования. Армията на Иракски Кюрдистан разполага с 12 линейни батальона с численост от 3 до 5 хиляди човека, а това е по-близо до бригада. Също така са сформирани специални и технически подразделения. Общо Ербил разполага със стохилядна армия. Допълнително могат да се мобилизират още толкова резервисти. Има и една особеност. На иракската армия е забранено да навлиза в Иракски Кюрдистан. Даже по конституция централното правителство в Багдад не контролира тази част от държавата. Тревожното е, че за първи път от толкова години двете най-големи ядрени сили влизат в директен сблъсък. Дадени са жертви и от двете страни. Предстои конфликт между руския и американския проект за Близкия изток. Идват драматични моменти.