КЛЮЧ ЗА РАЗБИРАНЕТО НА ЕВРОПЕЙСКАТА ИСТОРИЯ

Руският журналист Юрий Воробьовски в своята статия „Черното слънце и слънцето на правдата” пише: „Астрофизиката съвсем наскоро откри невидимите „черни звезди” във Вселената. За тях може да се съди по колосалното влияние, което те оказват даже на много отдалечени обекти. Изведнъж по непонятна причина траекторията на определени тела се променя. И тогава ние се сещаме за притеглянето на черната звезда. Нейната маса е толкова голяма, че силата на гравитацията не пропуска светлината извън тази система. Затова тя е черна”. Световната политика също си има своето черно слънце.

Често рязко и неочаквано се променя поведението на прогнозируеми на пръв поглед личности. Което ни убеждава, че съществува невидим център за влияние. За вмешателството на подобен сенчест властови център можем да съдим по косвени признаци. Могат да се направят сериозни изводи и от „неволно изпуснати” реплики на големи политици. Британският премиер Уинстън Чърчил си позволява да каже за американския президент Хари Труман, че той е „моят малък човек от градчето Индипендънс” (Независимост). Това е градчето, в което президентът Хари Труман отива да живее със своите родители, когато е на 6 години. Но колко много британска ирония има в тази изпусната фраза! По повод на прословутата американската „независимост”.

В някои исторически текстове се среща понятието „венецианска черна аристокрация”. За нея освен Юрий Воробьовски пише и известният руски историк Андрей Фурсов. Той счита, че ако в наши дни трябва да се пише „Капиталът” на Карл Маркс, то в тази книга трябва непременно да се включи и това, което се нарича „задкулисие”. Андрей Фурсов говори за закритите наднационални структури за управление и власт. Които именно със самия факт на своето съществуване свалят едно от базовите противоречия на капитализма. Противоречието се състои в конфликта между капитала (световен и национален) и държавата. Едрата буржоазия във финансов аспект винаги има интереси, които излизат от националните граници. За да се реализират тези интереси, е необходимо да бъдат нарушавани законите на местната или на чуждата държава. А най-често се налага да се влиза в конфликт и с двете национални законодателства. Не става въпрос за еднократно нарушение, а за постоянни и систематични нарушения, което налага те постепенно да се подредят и оформят по определен начин. Транснационалният капитал има нужда от организационно оръжие, от инструмент, с който да изглажда конфликтите и противоречията с управленската власт в различните държави. И който да изразява дългосрочно интересите му. Такъв инструмент са наднационалните и наддържавните организации, които трябва да бъдат, ако не съвсем тайни, то поне добре закрити за широката публика. Освен това тези структури трябва да имат сериозен ресурс за влияние върху държавите, да въздействат на политическите лидери и партии. Андрей Фурсов нарича тези организации конспироструктури. Обикновено, когато се говори за подобни образувания, се стига до масонските ложи, закритите клубове, тайните общества, организациите от орденски тип и т.н. Днес светът е отишъл много далеч в своето развитие. Зациклянето върху евреите и масоните е директен признак за деинтелектуализация на определен индивид. Масонските и квазимасонските организации са доминиращи през XVIII и XIX в. През XX и XXI век възникват далеч по-сложни конспироструктури, които съчетават стари организационни форми със съвсем нови, и те са по-тясно свързани с политиката, икономиката и разузнаването. Съвременните „независими” и „експертни” НПО (неправителствени организации) са само „шамандурите” за пред публиката, но именно точно под тях се крият като логистика модерните конспироструктури. Тези структури са третото измерение на капиталистическата система, с което тя става „обемна”, цялостна и разбираема. Осакатената история на капиталистическата епоха, написана само като повест за капитала и държавата, е непълна, непълноценна и, естествено, фалшива. Този вариант представлява двумерна история на тримерна система. Без конспироструктурите историята на капитализма е неразбираема. Тя се превръща в клиширан ширпотреб, предлаган от днешните либерални фундаменталисти за „широките народни маси”. Важно е да се разбере, че конспироструктурите играят ролята на „пълномощници” едновременно и на капитала, и на държавата, като ги свързват организационно в сфера, която е извън държавата и извън капитала. Примери за актьори в тази сфера са личности от типа на Хенри Кисинджър и Евгений Примаков, които са персонажи, гастролиращи по особен начин в национална и наднационална орбита. Очевидно е, че капитализмът не се свежда само до капитала. Последният го е имало и преди това. Вероятно ще съществува и след капитализма. Конспироструктурите решават един основен проблем на капиталистическото общество: че при него официалната власт не е сакрална, тайната не е присъща. Преди капитализма тайната е била основна характеристика на властта, но тази „тайна” е била пред очите на всички, очевидна. Властта в капиталистическото общество вече е лишена от сакралност и тайнственост. Тя има претенцията да е открита и рационална. Капитализмът е първото общество, което легализира политическата опозиция макар и лицемерно. Откритата политическа демократична фасада обаче затруднява „натрупването на богатства”, трудно се реализират класовите интереси на върхушката. Ето защо е необходимо създаването на закрит властови контур, сянка, завеса, нещо, което не е било особено нужно до момента на възникването на капитализма. Това обяснява и факта, че колкото по-демократична изглежда фасадата, то именно поради нейната демократичност и откритост тя трябва да бъде лишена от реална власт. Реалната власт трябва да бъде сведена до минимум. И точно тук е една от ключовите функции на конспироструктурите. Тяхната роля се усилва при външната и демонстративна демократизация на обществото. Колкото едно общество външно става по-демократично, толкова по-голяма част от реалната власт отива в сянка, действа конспиративно, в заговор, сраствайки се със закрити структури.

Интерес представляват генезисът и развитието на различните конспироструктури. Ако в началото е било масонството, то днес нещата са коренно различни. Старите структури се развиват, придобиват ново съдържание и нова форма. Както отбелязва Фридрих Енгелс, тези, които са създали капитализма, може да са били всякакви, но не са били буржоазно ограничени хора. Капитализмът притежава едно уникално качество: едрият капитал създава перфектна система за селекция на интелигентните човешки индивиди, които са привличани и купувани „на едро”, за да обслужват тактиката и стратегията на капитализма. Така една добре селекционирана част от интелектуалния потенциал на капиталистическото общество методично се насочва към конспироструктурите. Точно тук е огромната слабост на социализма, който се опитваше да конкурира Запада по време на Студената война. Бившият социалистически лагер рухна, защото в него царуваше жестока антиселекция по отношение на умните хора. Дори по най-високите соцвърхове липсваха хора с високо IQ. Типичен пример за това е образователното ниво на полското Политбюро по времето на Владислав Гомулка, генерален секретар на ЦК на Полската работническа партия. С изключение само на един всички останали членове на полското Политбюро по това време са с начално образование. Самият Владислав Гомулка е също с начално образование, механик. В България в държавните институции до 1989 г. на ниско и средно ниво има почти естествен подбор на кадрите. Но по високите етажи се наблюдава рязко падане на IQ-то за сметка на партийната лоялност. Георги Димитров е ярък пример и доказателство в това отношение. В замяна на това пък самостоятелно мислещите личности по високите етажи на властта като Трайчо Костов са елиминирани по брутален и жесток начин. Най-голямото престъпление на комунизма е, че прекъсва естественото развитие на изграждането на местните и регионалните елити. А в същото време елитът на Запад се създава, обогатява и развива с векове на национално и глобално равнище. В това отношение англосаксонците са ненадминати. Заслужава да прочетем внимателно какво казва забележителният руски геополитик А. Е. Едрихин-Вандам: „Простата справедливост изисква да признаем на световните завоеватели, англосаксите, едно неоспоримо качество – никога и в нищо нашият хвален инстинкт не е играл при тях никаква роля. Внимателно наблюдавайки живота на човечеството и оценявайки всяко събитие, те с неуморна работа на мозъка развиват в себе си способност на огромно разстояние във времето да виждат и почти да чувстват това, което хората с ленив ум и слабо въображение считат за празни фантазии. В изкуството за борба за живот, т.е. в политиката, тази способност им дава всички преимущества на гениалния шахматист над посредствения играч. Изпъстрената с океани и континенти земна повърхност се явява за тях шахматна дъска, а щателно изучените духовни качества на управниците на народите – живи фигури и пешки, които те местят с такъв разчет, че техният противник, който вижда във всяка пешка самостоятелен враг, в края на краищата се губи в недоумение кога е направил съдбоносния ход, довел до загубването на партията. Такова именно изкуство виждаме сега в действията на американците и англичаните против нас самите”. Тези думи са написани в навечерието на Първата световна война. Англия е люлка на капитализма, който се заражда в периода 1530-1540 г. Според изследователи английският капитализъм е „сглобен” от седем елемента: 1. Английски благородници. 2. Протестантство. 3. Капитал – английски и еврейски. 4. Английски пирати. 5. Английски специални служби. 6. Тайни общества. 7. Венецианци. Именно венецианците, макар и незначителен компонент, изиграват решаваща роля в историческата мутация. Те са едновременно и катализатор, и укрепващ елемент. Венецианско-английският синтез довежда до това да се промени ходът на развитие на света, този синтез конструира бъдещето. Трябва да се подчертае, че в британския парламент привържениците на Британската източноиндийска компания наричат себе си „венецианска партия” чак до 1780 г. Какво представлява тази Британска източноиндийска компания и защо е важна за историята? Компанията се създава през декември 1600 г. с указ на Елизабет I и отначало получава изключителното право да търгува с Индия от името на короната. Само няколко години по-късно обаче Британската източноиндийска компания се превръща във военна и политическа структура със собствена армия, собствен флот, собствени ресурси и собствено много силно лоби в английския парламент. Тъкмо с тази компания започва колонизацията на Индия и други източни страни. Военната армия на Британската източноиндийска компания води битки за усвояването на териториите, както и за изтласкването на другите колонизатори, като португалците например. Безогледната експлоатация на индийските колонии се превръща в много важен източник за натрупване на английските капитали и за промишлената революция в Англия.

За културологичната симбиоза между Англия и Венеция свидетелства и фактът, че в края на XVIII век сред британските благородници е много на мода всичко венецианско. Но особено високо се котира венецианският художник Антонио Каналето (1697-1768). Много известни благородници притежават негови картини, а херцог Бедфорд отделя дори цяла зала, в която са представени 24 картини на Каналето. Защо е тази популярност? Защото Антонио Каналето рисува Венеция не през втората половина на XVIII в., а такава, каквато е била през XV-XVI в., тоест успяваща, уверена в себе си и богата. За британската върхушка тази Венеция е символ на успеха. Половин век по-късно през 1930 г. Ялмар Шахт, шеф на нацистката банка, един от главните организатори на военната икономика на нацистка Германия, призовава европейските банкери да подкрепят Хитлер. Неговият аргумент е, че фюрерът накрая ще прекърши националните държави в Европа и банкерите ще получат „Венеция с размерите на Европа”. Всъщност англосаксонците развиват венецианската политикоикономическа традиция, добавяйки към нея и малко свои черти, но без да променят из основи нейната същност. Именно средновековна Венеция от XVI в., която има 200 хиляди жители и е управлявана от 40 семейства, всъщност формира съвременния Запад такъв, какъвто е сега. А не античните Атина и Рим.

Нека отправим поглед към La Serenissima. Венеция навлиза в световната история като територия, контролирана от Ромейската империя, тоест от Византия. Германските историци от средата на XVI в. започват да наричат Ромейската империя (християнският Рим) Византия, за да остане под името Римска империя единствено Свещената Римска империя. Едва след гибелта на Византия Венеция започва да набира историческа сила и значение. Градът организира активна търговия на роби и съвместно с турците се превръща в международен център на покупко-продажбата на роби. La Serenissima, Светлейшата, така гальовно венецианците наричат своя град. Венецианските нотабили изиграват ключова роля в организирането на кръстоносните походи. По-ясно казано, венецианците вземат активно участие в международна разбойническа акция съвместно с бенедиктинците и Ватикана. През 1204 г. по време на Третия кръстоносен поход, подготвен от венецианския дож Енрико Дандоло, е разграбен Константинопол. Плячката е 400 хиляди сребърни марки и множество други дивиденти от материален и нематериален характер. Придобити са сериозни византийски владения и ред стратегически острови в Средиземно море, включително Крит и Кипър. Отстраняването на геополитическия съперник е огромен успех. Още в началото на XIII век венецианците, генуезците и ломбардците успяват да направят така, че една значителна част от Европа да им задлъжнее. Като политически съюзник те използват папата, поддържайки Рим срещу императора на Свещената Римска империя, както е официалното название на средновековната германска държавност. По това време германската държавност обединява много територии в Европа и не случайно се нарича империя. Постепенно италианските банки започват да подчиняват методично Западна Европа, използвайки финансови механизми. В средата на XIII век венецианците пускат златен дукат, който е в оборот до 1840 г. Те контролират и най-богатите сребърни мини в Европа (Германия, Унгария, Словения, Балканите) и договарят с китайците обмен на сребро срещу злато. Оста Венеция–Китай осигурява на венецианците изключителни възможности да изцеждат реалната икономика на Европа, която благодарение на Венеция периодично изпитва „сребърен глад”. В началото на XIV век обаче европейските монархии се обединяват и нанасят на лихварите мощен удар. Като начало френският крал Филип Хубави, който е силно задлъжнял към тамплиерите, разбива ордена им и така унищожава стройната им система за банкерство, данъци, налози, заеми и прочее финансови дейности. По-късно английският крал Едуард III отказва да изплати дълговете си на флорентинските банкови къщи. В резултат на което банките „Перуци” (1343) и „Барди” (1345) банкрутират и европейската финансова система изпада в състояние на пълен хаос. Бенито Мусолини – Дучето по-късно ще заяви, че ще накара британците да върнат дълга на Едуард III с натрупаните през 600-те години лихви. Генуа и Венеция също претърпяват щети от финансовия хаос през втората половина на XIV и началото на XV век. Тези щети допълнително се задълбочават от чумната епидемия, икономическата криза и социалните вълнения. Към XV век по времето на дож Франческо Фоскари венецианците завладяват значителна част от Северна Италия, стигайки до Бергамо. Така Венеция си създава миниимперия, която включва Падуа, Верона, Бреша и Бергамо. Все пак основният фактор за подобряване на финансовото положение на венецианците, както и в началото на XIII век, остава Константинопол. Венеция и Генуа решават своите проблеми за сметка на Ромейската (римска на гръцки е ромейска) империя, където управлява династията Палеолог, гръцкият клон на италианското семейство Витербо, което има тесни връзки с Медичите. Така Венеция отново обединява усилията си с Ватикана и Генуа. Има сведения, че венецианците и генуезците помагат на Мехмед II Завоевателя с пари, а част от генуезките наемници на служба в Ромейската империя се оказват предатели и отварят вратата на Константинопол на 30 май 1453 г. пред османците. Тук е важно да се отбележи, че при венецианците финансово-политическите изгоди са по-важни от религиозните християнски чувства. Както казва Емануел Валерщайн: „Ценностите стават доста еластични, когато става въпрос за власт и печалба”. Тази морално-етична нагласа при венецианците не е случайна. През ранното Средновековие венецианският търговско-политически елит в значителна степен се формира от представители на търговските династии от Константинопол, жители на богатия квартал Фанар (на гръцки Фанари, на турски Фенер). На Балканите фанариот има негативно звучене и означава колаборационист с турците. Фанариотите са основно пришълци от Леванта, Източното Средиземноморие. За този регион е характерно смесването на различните етноси, култове и традиции, религиозни и магически вярвания, като често магията е по-силна от религията, обличайки нейните дрехи – било то християнство (гностици) или по-късно ислям (псевдоислям – течението Дьонме), от което течение в края на XIX в. произлизат и лидерите на младотурците. Дьонме (Мааминим, сабатианство) е мистическа секта от юдейски произход. Става дума за група евреи от Солун, участващи в масово месианско движение, което обхваща повечето еврейски общини на Европа. Дьонме външно остават мюсюлмани, но изповядват собствен неортодоксален вариант на юдаизма. Тоест върхушката на Венеция се оказва от псевдохристияни, които се придържат към традициите на гностицизма или древноизточните религиозни и магически култове – финикийски и особено вавилонски. Показателно е, че символът на Венеция, крилатият лъв, е доста разпространен в древния Близък изток. Докато човек плава с вапорето (малко корабче) по венецианските канали, разглеждайки през нощта сградите, няма как да не усети нещо източно, тайно, мистично, че даже и зловещо. Зад формалната християнска и католическа фасада на Венеция с „марката” на „Сан Марко” се крие друга традиция, която тайно се противопоставя на християнството или като минимум е алтернативна на него. Отношението на Венеция към Ромейската империя, от една страна, и към католическия свят, Ватикана, от друга, се определя не само от финансово-икономически съображения, но и от идейно-религиозни. Ето защо Венеция по отношение на християнска Европа е, така да се каже, малко „чужда”. След превземането на Константинопол през 1453 г. от турците не без помощта на венецианците и с помощта на генуезците последните си получават „своето”. На практика османците предават разузнаването на Османската империя на генуезците. Тази ситуация обаче започва да работи силно срещу интересите на Венеция. Първо, Османската империя е много по-силна от западащата Ромейска империя. Османците имат търговски интереси на Изток и затрудняват венецианската търговия с Изтока, а Венеция е източноориентиран град. Второ, португалците в лицето на Вашку да Гама предлагат нов път към Азия, като по този начин Венеция остава в „геотърговска засада”. Трето, през 1509 г. против венецианците се обединяват почти всички големи европейски държави (освен Англия), включително Светият престол. Венеция претърпява поражение. Но венецианската олигархия избягва пълния крах и изхвърлянето от историята единствено чрез подкупване на папа Юлий II. Този папа е известен и с това, че води непрестанни войни и нуждаейки се от доверена войска, създава Швейцарската гвардия, чиито униформи са измислени от Микеланджело. В началото на XVI в. Венеция се оказва в много тежка ситуация. Венецианската върхушка прави дълбок анализ на събитията и взема решение в бъдеще никога повече да не се противопоставя на цяла Европа. А да разделя и разпокъсва враговете си. Стратегията на венецианците е следната: да получат подкрепа от голяма и силна европейска държава, която да бъде обвързана във финансов план. Да разпалят такъв конфликт в Европа, че на европейците да не им е до Венеция. Във външнополитически план венецианците залагат на Хабсбургите. И решават да поставят Хабсбург на трона на Свещената Римска империя. Венецианското сребро преминава през германските лихвари. От средата на XVI в. започва активно усвояване на Южна Германия от венецианците. В Нюрнберг и Аугсбург възникват „венециански квартали”. Активно с венецианците работи швабската търговска фамилия Фугер. Якоб Фугер, наречен Богатия, става най-могъщият и значим търговец, минен предприемач и банкер на Европа между 1487-1500 г. Дава кредити на папи и крале. Например семейство Фугер помага на Карл I Хабсбург да стане император на Свещената Римска империя, това е така известният Карл V. След това историята е класическа и по венециански. Няколко години по-късно венецианците дават пари на френския монарх Франсоа I, за да обяви война на германския император Карл V. Целта е постигната. Чрез тази война венецианците и генуезците отвличат европейското внимание от своите градове. През 1523 г. Якоб Фугер Богатия пише писмо до Карл V, в което изрично се казва, че без неговата помощ „Негово величество не би получил римската корона”. Естествено, не пише, че по-голяма част от парите са му били предоставени от венецианците. Това е типична политическа игра на Венеция – да действа посредством икономическата фигура на Фугер. За да подкопае по-сериозно властта на папата и могъществото на големите католически страни, Венеция пренася войната и в сферата на идеите. Конфликтът се заражда през XVI в. Два века преди това папа Пий II и известният богослов Николай Кузански издигат идеята-концепция за човека като образ и подобие Божие. Тази идея е в пълно противоречие с търговията на роби и идеологията на „трофеизма”. Няма как да търгуваш с хора, ако те са образ Божий! На сцената обаче се появява Гаспаро Контарини, който произхожда от знатен венециански род и е завършил университета в Падуа. Контарини е сериозен познавач на философията на Аристотел, в чието учение релефно изпъква постановката, че хората по рождение се делят на роби и господари и тези отношения са естествени, природни. Това е приятно оправдание за олигархическия строй, за психологията на „придобиване на трофеи” и търговията с роби. Именно Гаспаро Контарини основава общността „Спиритуали”, която става много влиятелна сред венецианците и основополага Ордена на черната аристокрация на Венеция. „Спиритуали” е реформаторско движение, но в рамките на Римокатолическата църква. Контарини заема поста посланик на Венеция при папата, а после става и посланик в двора на императора на Свещената Римска империя на Карл V, който е властвал над Испания, Австрия, Германия и Холандия, Северна Италия и новите колонии в Южна Америка. В края на своята кариера през 1530 г. Гаспаро Контарини получава кардиналски сан. Контарини е един от най-важните дипломати на Венеция, през когото минават някои от решаващите заговори за постигане на стратегическите цели на венецианците. Той не е просто дипломат. Той е носител на автентичното венецианско умение да се разбива врагът посредством тайна интрига и въвеждане в заблуждение.

Венецианците и генуезците на практика си поделят Европа във финансов план. Те заедно контролират Испания. Но германските княжества са зона на влияние предимно на венецианците, а швейцарските кантони – на генуезците. Постепенно обаче венецианците започват методично да увеличават своето влияние в Швейцария. Докато през 1851 г. граф Каподистрия, венецианец по произход и дипломат на Руската империя, разработва за Свещения съюз документ, с който де факто се създава държавата Швейцария. Свещеният съюз е договор между Русия, Австрия и Прусия, подписан на 26 септември 1815 г. в Париж за поддържане на реда в Европа. По своята същност този съюз е първият модерен международен съюз, той продължава близо век до Първата световна война и гарантира на Европа просперитет и спокойствие. Свещеният съюз е пример за тезата на Карл Хаусхофер, бащата на германската геополитическа школа, че Континентална Европа трябва да се обедини с Русия, защото такава евразийска геополитическа структура би могла бъде гарант за спокойствие и икономически възход. Швейцария се превръща в нещо като допълнителна „камера за съхраняване” на богатствата на венецианските семейства и „зона” за застрахователните компании. След Наполеоновия рейд по Европа венецианските капитали трябва да намерят сигурно място, където да няма изненади. Такъв спокоен „залив” е Швейцария. В алпийската страна бързо се заформя финансов и родствен съюз между венецианските и местните протестантски фамилии. Това не е трудно, тъй като протестантството е най-юдаизираната версия на християнството, която се съчетава добре с гностическото учение, тоест с черти от източноелинистичната теософия, окултизма и митологията. Всъщност венецианците винаги са действали двойствено и крайно лицемерно. През XV век те започват да спонсорират явните противници на Реформацията, която именно е довела до обособяването на протестантството като отделно направление в християнството. За начало на Реформацията се приема 1517 година, когато Мартин Лутер обявява своите 95 тезиса. Когато обаче Реформацията започва да набира силна скорост, венецианците решават да „балансират” ситуацията и започват да подкрепят Контрареформацията, да я финансират в борбата й с Реформацията. Контрареформацията е насочена срещу Реформацията с цел възстановяване на католицизма в протестантските области. С решенията на Трентския събор се прави опит да се централизира властта в Църквата, да се премахне търговията с църковни длъжности, да се сплоти духовенството, да се засили просветата и др. В някои европейски държави, например в Унгария, Контрареформацията успява да възстанови католицизма, но не изкоренява напълно протестантството. За успешната борба на Католическата църква с протестантството именно Венеция работи най-активно за създаването на Ордена на йезуитите. Игнацио Лойола, който е основател на Йезуитския орден, всъщност е препоръчан от венецианците. Така през Йезуитския орден венецианската олигархия получава за свое ползване нещо като разузнаване, или по-точно казано, една специална служба, доста активна и с добро покритие, тъй като мисионерите й са във всяка точка на света – знаят всичко, донасят всичко, виждат всичко. Но интригите не спират до тук. Венеция винаги добре разпознава враговете си, внимателно намира слабото им място и чак след това решително нанася удара. В средата на XVI в. нидерландската търговия, флот и икономическо влияние силно се разширяват за сметка на търговския просперитет на Венеция и Генуа. Антверпен, част от Испанска Нидерландия, свободен космополитен град, става особен финансов притегателен център, пристанище за стотици търговски кораби и седалище на международната търговия, в резултат на което всички богатства от Иберия, Англия, Германия и дори Италия се отправят нататък. Антверпен буквално изживява своя златен век. Тогава венецианците замислят стратегически план за унищожаването на нидерландския фактор, в който план те остават само скрити кукловоди. Задачата е трудна, тъй като Антверпен носи на испанската корона много приходи. Но венецианците са прекалено вещи в интригите, за да се провалят. Използвайки религиозната карта, венецианците подстрекават Филип II Испански, крал на Испания, който се е самообявил за водач на католическата Контрареформация, да започне враждебни действия срещу холандските протестанти. През 1557 г. Филип II преустановява плащанията и забранява изнасянето на злато от Испания, защото от това печелят не само испанците, но и холандските търговци. Така Антверпенската борса, през която вече минават всички търговски пътища, получава изключително силен удар под кръста, от който не може да се съвземе. Центърът на северноевропейската търговия се премества в Хамбург, а италианските, германските и английските банкери напускат Антверпен. Прекъсването на потока на испанско злато е един от факторите за ускоряването на т.нар. „нидерландска революция”. До този момент Венеция и Генуа често са били противници, но при настъпилите нови условия през XVI в. двата града стават ситуационни съюзници. Генуезците отнемат възможността на фамилията Фугер да финансира Испания, като дават заеми на Филип, чиито лихви той плаща в сребро, тъй като испанските колонии в Мексико и Перу осигуряват 80% от среброто на света. В действителност това сребро незабавно се реекспортира от Испания във Венеция и Генуа. За усвояването на този поток от сребро през 1587 г. венецианците създават своята първа държавна банка – Banco di Piazza di Rialto (бързо погълната от Banco del Giro, с което е поставено началото на държавните банки в Европа).

И така, търговските връзки с Китай, където през 1570 г. е въведен данък, заплащан със сребро, както и финансовото ограбване на Испания, в това число с помощта на бунт на холандските провинции, който вулгарните марксисти наричат „холандска буржоазна революция”, позволяват на венецианците към 1600 г. да препълнят своите сандъци с пари. Те изплащат своя държавен дълг, а освен това имат и наличност около 14 милиона дуката в хазната. Опасните им комбинации обаче продължават. Част от получаваните средства от Испания венецианците пренасочват към холандците, финансирайки тяхната борба срещу испанците. Венеция винаги следва принципа: управлявай всички срещу всички при това зад гърба им. Затова венецианците плащат за организиране на войни, бунтове, за разпалване на конфликти. В края на XVI век венецианският посланик в Испания обяснява цинично, че преди време са били нужни 1 милион дуката, за да се организира война в Европа, обаче в момента поради инфлацията това вече струва много повече. Въпреки че Венеция разпалва гоненията срещу холандските протестанти, абсолютно по същото време част от холандския елит, преследван от испанците, намира убежище точно във Венеция. Раздвижените пожари в Европа позволяват на венецианците да поемат глътка въздух и да бъдат оставени на мира. Тази ситуация продължава почти един век. Този период е жизненонеобходим за венецианската върхушка, защото тя няма единно мнение по най-важния ключов въпрос: как да се решат проблемите около съхраняването и спокойствието на венецианската олигархия. Защото, когато имаш много пари, основният проблем е как да не изчезнат, да останеш спокоен. Разногласието по въпроса за бъдещето довежда до сериозен вътрешен конфликт във венецианския елит през 1582 г. Проблемите идват от това, че през целия XVI век протича разместване на търговските пътища. Възниква северноатлантическият свят-икономика и светът-система с ядро Западна Европа. По времето, когато английската кралица Мария I Тюдор, известна и като Мария Кървавата, законна дъщеря на Хенри VIII, се омъжва за сина на Карл V, изглежда, че това единно ядро ще стане основа на една могъща испанско-английска католическа империя. Двамата съпрузи са католици. През 1558 г. обаче Мария умира от рак и кралица на Англия става не съвсем законната дъщеря на Хенри VIII Елизабет, която събира около себе си протестанти и врагове на католицизма, папата и Испания. Испанско-английското ядро се разцепва и започва жестока борба за надмощие кой да бъде стопанин на северноатлантическия свят-система. Накратко казано, центърът на европейската и световната търговия започва да се измества в посока Америка и океана, отива в крайния запад на Европа, далеч от традиционната венецианска зона на влияние. При новите условия Венеция се оказва периферия, въпреки че в края на XVI век обемът на венецианската търговия два пъти превъзхожда обема на английската и френската търговия, взети заедно (3 милиона дуката срещу 1,5 милиона). През 1582 г. конфликтът вътре между елита на Венеция относно бъдещето става остър: оттук накъде? Започва да тече „новото време” за La Serenissima. Венецианската аристокрация се разделя на две групи в зависимост от това кой и как вижда бъдещето на Венеция. През 1583 г. започва яростна битка между старите и младите търговско-аристократични домове. Първата група е на старовенецианците, а втората е на младовенецианците. И двете са за преместване на центъра на активност на запад, като се вземе под контрол един или друг „властови център” в Европа. Старовенецианците считат, че трябва да се укрепи и развие контролът над Ватикана и Испания. Младовенецианците предлагат друг план: да се унищожат едновременно папството и Хабсбургите с помощта на Франция, а Германия да се даде на разтерзание на протестантите. Младовенецианците имат намерение да пренасочат своите финанси към Холандия и Англия. Венеция и Холандия си приличат и по своята двойственост и двуликост. В крайна сметка връх в спора между млади и стари вземат младовенецианците и лъвът от площад „Сан Марко” на своите вавилонски криле прелита и каца в Холандия. Неговите следи остават на холандските карти от XVI-XVII век. Идеолог на младовенецианците е монахът Паоло Сарпи, една доста зловеща фигура в европейската история. Хомосексуалист и антихристиянин, той счита, че Библията е само сборник от забавни анекдоти. Според него вярата в Бога е ирационална и на умния човек просто не му е нужна. Негов приятел е прочутият Джордано Бруно, изгорен на клада от инквизицията в Рим през 1600 г. Считаме Джордано Бруно за мъченик, пропагандатор на учението на Николай Коперник. Обаче основното обвинение на инквизицията срещу Бруно е пропаганда на разюздана сексуална разпуснатост и сатанизъм. С тези факти той парадира по време на следствието и за това го качват на кладата. Освен в Холандия младовенецианците проникват и в Англия. Те се осланят на протестантските търговски среди. Лорд Лестер основава Венецианската компания в Британия. И на тази компания Венеция отстъпва няколко от най-важните търговски маршрути. Старовенецианците се подчиняват, но не прекратяват своите активни контакти с папата и испанския трон. Тези игри на венецианците с европейските „престоли” продължават дълго във времето. Венецианците и в бъдеще никога не слагат яйцата само в една кошница. Играят с всички и ги настройват един срещу друг. В Холандия венецианците развиват бурна дейност. Подчиняват деловата активност на холандците на своите интереси. През 1602 г. създават холандската Източноиндийска компания, която получава 21-годишен монопол да търгува с Азия, но всъщност запазва този монопол в продължение на двеста години. Малко по-рано Холандската република, ползвайки капиталите на избягалите от Иберийския полуостров евреи, прихваща и контрола при разпределението на „колониалните стоки” в Северна Европа, разпространението на подправки и т.н. Венецианците заедно с холандските, или по-точно еврейските търговци, откриват Амстердамската борса, а през 1609 г. и амстердамската банка Wisselbank, която до началото на XVIII век е водеща банка в Европа. През 1618 г. обаче в Европа избухва война, тя е първата общоевропейска война и продължава 30 години. Венецианците, макар и косвено, имат пръст в нейната организация. Но войната започва да застрашава и тяхната нова среда на обитаване – Холандия. Защото през XVI век в Холандия нахлуват огромно количество еврейски капитали. Те са на избягалите от Испания и Португалия евреи марани. Така Холандия по това време се превръща в сефарадски център. Мараните са иберийски евреи, формално приели християнството, но тайно запазили своята вяра – криптоевреи. Мараните изиграват решаваща роля в бурното развитие на Холандия през XVII век, което е добре подготвено преди това от венецианците и генуезците.

Венецианците нямат противоречия с евреите. В самата Венеция още през 1152 г. има еврейско население около 1300 човека. През XVI век еврейската общност нараства до 6000 човека. Избягалите марани във Венеция, както навсякъде в Европа, внасят своя принос в интелектуалния живот на града и формират определени традиции. Една от големите банкови къщи на Венеция, „Липман”, е еврейска. Сред знатните венециански фамилии има и някои еврейски. Въпреки това венецианците трудно могат да се конкурират с еврейските капитали в Холандия, първо, поради обемите им и, второ, поради особения талант на евреите в сферата на финансите. Още повече, че евреите предпочитат за партньори само свои. Така че при създалата се обстановка в Холандия единствената алтернатива за венецианците става Англия. Освен че е отделена от континента, Англия се превръща в същинското ядро на северноатлантическия свят-икономика. До средата на XVII век в Англия няма конкурентен еврейски капитал, а и страната вече е подготвена от венецианците в качеството й на резервна площадка. Подготвителната работа в това направление се провежда близо 100 години, от началото на 1520 г. Венецианците считат английските крале за ненадеждни, но Англия трябва да се контролира. Затова те се ориентират към управляваната от протестантите търговска прослойка, с която влизат в плътна действаща симбиоза. Венецианците спомагат за създаването на силна търговска класа в Англия, с което придобиват мощен лост за влияние върху краля, подривайки неговия авторитет и влиянието му. През XVI-XVII век на Албиона се заражда нов геоисторически и северноатлантически субект. Холандците, евреите и венецианците, представящи короната и благородниците, заедно с финансовия капитал се превръщат в социален цимент. Точно тези етнически групи изиграват своята изключителна роля при формирането на северноатлантическия геоисторически субект на английска почва с разрешението на англичаните. Въпросният субект е английски по форма и в значителна степен по съдържание, но по своята ориентация и функции той е северноатлантически и наднационален. Седем са факторите, които формират новия субект, така че да функционира безпроблемно.

  1. Спецификата на английската монархия и благородниците. 2. Протестантството, което великолепно приляга на английските средновековни традиции на индивидуализъм и прагматизъм, както и на юдаизма, който прониква в Англия през XVII в. 3. Политическата и интелектуалната традиция на Венеция, нравите. 4. Дейността на еврейския търговско-лихварски капитал. 5. Международно-криминалният аспект на английското първоначално натрупване на капитала. 6. Ролята на тайните войни, следователно и на специалните служби, разузнаване, шпионаж в борбите и победите на английската монархия през втората половина на XVI век. 7. Латентната дейност на тайните общества през XVII век.

През 1520 г. английският крал Хенри VIII настойчиво се опитва да получи от папата разрешение за развод със съпругата си Екатерина Арагонска. Папата обаче отказва и Хенри се оказва в безизходно положение. Тогава венецианците в кралския двор като най-хитри сред хитрите му дават съвет да се обърне към настоятеля на катедралата „Сан Марко” във Венеция, който благодарение на финансовата мощ на Венеция е относително независим от папата. А също така, обясняват венецианците, кралят може да се обърне и към юдеите, към равините, чиято религия е по-древна и в този смисъл по-авторитетна от християнството. Настоятелят на „Сан Марко” е независим от папата поради това, че администрацията на катедралата „Сан Марко” управлява най-големия паричен фонд в богатата Венеция, свързан с венецианския държавен фонд. Този фонд „Сан Марко” съхранява богатствата на починалите аристократи без наследници и около него са концентрирани отделните богатства на венецианските олигархични фамилии като Мочениго, Корнаро, Дандоло, Контарини, Морозини, Зорзи и Трон. Когато семействата на венецианската олигархия се преселват заедно със своето имущество в Северна Европа, именно този венециански фонд става ядро на Амстердамската банка, която доминира в Европа през XVII век, както и на Английската банка, която става водеща банка през XVIII век. Точно тези венециански олигархически фамилии, които се преселват в Европа и се сродяват с европейските монарси и европейските знатни семейства, се наричат „черна венецианска аристокрация”. Относно проблема на Хенри VIII в Лондон като „секс съветници” на краля пристигат двама венецианци – Франческо Зорзи, прокурист на катедралата „Сан Марко”, и равинът Марко Рафаел (чийто пряк потомък е физикът Нилс Бор). Зорзи е много интересна личност. Той е представител на стар, знатен и богат род, дал на Венеция един дож, един кардинал, 11 различни прокуристи на катедралата „Сан Марко”, крупни земеделци от Далмация, Гърция и Йонийските острови. Самият Зорзи е прокурист на катедралата „Сан Марко”, т.е. пазител на венецианските богатства. Прокуристите са 12 и те избират дож на Венеция. Катедралата действа хем като светилище, хем като най-голямата банка в европейски мащаб. С „помощта” на Франческо Зорзи и Марко Рафаел през 1533 г. Екатерина Арагонска, съпругата на Хенри, е прогонена. Това води до три важни последствия. Първо, Хенри влиза в конфликт, прекъсва отношенията си с Рим и започва протестантската Реформация у дома. Конфискуваните земи се изкупуват активно от търговците, в това число генуезците, венецианците и евреите. Така се сформира съвременната британска олигархия. Второ, венецианците се намесват активно и започват да оказват влияние върху политическия климат в Англия преди всичко чрез сферите на знанието, търговията и разузнаването. Трето, Англия и Испания стават смъртни врагове и воюват столетия. За антииспанските нагласи на Хенри VIII спомага най-вече разузнаването на английския крал, изградено изключително от венецианците. През 1546 г. венецианците създават в Кеймбриджкия университет Тринити колидж, най-големия и най-богатия от 31 кеймбриджки колежа. Днес този колеж заема четвърто или пето място по собствени земи след кралското семейство, англиканската Църква и др. Неговият декан се назначава от британската корона. И в Тринити колидж се учи практически целият британски елит – крале, членове на кралското семейство, аристократи, членове на семейство Ротшилд и други финансови олигарси. Основата на всичко това полагат венецианците, които имат значително влияние върху Кеймбридж като цяло. Основна задача на Кеймбридж е да подготвя интелектуалния елит и да определя интелектуалния дневен ред на Албиона. Още от XVI в. се усеща мощното интелектуално влияние на венецианците, които получават подкрепа от някои представители на английските благородници като семейство Сесил. Съществува понятие от средата на същия век като „кеймбриджки интерес” – протестантски, но не калвинистки, хуманистичен заедно с това епископален и роялистки. В течение на половин век този „интерес” го ръководи Уилям Сесил, лорд Бергли, една от централните фигури на английското разузнаване и контраразузнаване, засенчваща даже Франсис Уолсингам, главния шпионин на Елизабет I. Венецианците играят неафиширана, но значителна роля при създаването на английските разузнавателни мрежи в Европа. Те прехвърлят в Албиона своето перфектно разузнаване с неговия хилядолетен опит, както прехвърлят и опита си в организирането на политически интриги и организиране на заговори. За венецианците в Европа като осведомители са работели и куртизанки, но и различни слоеве от населението – от аристократи до прислуга. Например Мишел, една от прислужниците на Мария, дъщерята на Хенри VIII и жена на Филип II Испански, е осведомителка на посланика на Венеция в Лондон. Получената от различни източници информация се събира във Венеция в Съвета на десетте, който „предпочита да изпълнява най-отвратителните свои задължения тайно”. Този Съвет на десетте е създаден още през 1310 г. и може да осъди на смърт тайно всеки един жител на Венеция. Присъдата се изпълнява от наемен убиец. Така че без особения принос на венецианците в кралското разузнаване трудно можем да си представим успехите на управлението на Елизабет I. Самата тя успява да се спаси от множество покушения. Ученик на венецианците е и знаменитият Джон Дий, астролог, географ, алхимик, херметист, астроном, математик и разузнавач на Елизабет I. Той подписва своите донесения с „007”. Джон Дий е този, който въвежда понятието „Британска империя”. Той е автор и на доктрината „Зелена империя”, в състава на която би трябвало да влизат Северна Америка и Северна Евразия, т.е. Русия. Джон Дий е на връзка лично при шефа на разузнаването на Елизабет I сър Франсис Уолсингам. Агент 007 е специализиран в добиването на секретна информация от висшите монархически кръгове на Европа и осъществява особено важни стратегически акции за оказване на влияние. Днес подобна дейност е известна като „активни мероприятия”. Може да се твърди, че венецианците в определена степен са преформатирали и отношението на английския елит към низините на народа, то е станало още по-жестоко. В Европа венецианците са имали репутацията не само на коварен, но и на жесток психотип. Но венецианската „наука” в това отношение попада на плодородна английска почва, тъй като английските благородници традиционно се отнасят крайно жестоко към простолюдието. Може да се каже, че венецианците „интелектуално” обосновават такова жестоко отношение, което се проявява например в 70 000 екзекутирани за скитничество при Хенри VIII. Венецианците с техния делови стил стават основоположници на „трофейната” линия на развитие на западната цивилизация, усъвършенствайки изкуството за унищожаване на конкурентите с чужди ръце, насъсквайки един срещу друг своите съперници, подривайки ги отвътре. Те пускат в ход измамата, интригата и шпионажа. В Европа в епохата на Възраждането думата „венецианец” става синоним на храбър, богат и дяволски умен, но неподбиращ средства човек, стоящ от другата страна на доброто и злото, отхвърлящ морала. Характерът на английските благородници през XVI век може добре да се разбере само ако се оцени каква роля в подема на Англия заемат морските разбойници, действащи с разрешението на монархията. Първоначалното натрупване на капитал в Англия е автентичен грабеж. Не само на собственото население и Църква, не само национален грабеж, но и международен грабеж. Британският икономист Джон Мейнард Кейнс изчислява, че награбените от английския пират Франсис Дрейк 600 хиляди фунта позволяват на Елизабет да откаже да признае договора между Испания и Португалия за разделянето на света, да върне всичките си външни дългове и да инвестира 42 хиляди фунта в Левантийската компания, собственост на венецианците. Доходите от тази компания образуват и първоначалния капитал на прочутата Източноиндийска компания. Франсис Дрейк не е единственият „пират на Нейно величество”. Едуард Морган е също една зловеща и одиозна фигура. Той е назначен за вицегубернатор на Ямайка и представлява класически случай на симбиоза между държава и морски криминал. Тази симбиоза разцъфтява и посредством Източноиндийската компания, чрез която британската корона става един от най-големите наркотърговци в света, поддържайки търговията с оръжие и търговията с опиум. Източнондийската компания е ярко въплъщение на съединяване на короната, благородниците, пиратите и венецианците. Английската Източноиндийска компания е „венецианска ръка в английска ръкавица”, създадена по инициатива на венецианците през 1600 г. И английската, и холандската Източноиндийски компании са създадени от венецианци, които постепенно започват да се занимават не толкова с търговия, колкото с финансови спекулации, което напомня в известна степен на днешните хедж-фондове. Венецианската следа в британската история е много силна. През 1780 г. по време на борбата между противниците и привържениците на Източноиндийската компания в британския парламент привържениците се самоназовават „венецианска партия”. Британската банка на Източноиндийската компания, банка „Беринг”, е наричана „венецианската банка”. Венецианците преформатират Англия по свой почин с помощта на интелекта, разузнаването и финансите. Британското разузнаване наследява от венецианското разузнаване работата с тайните движения и общества с венециански произход. Усвоено е виртуозното умение да се работи на границата между Запада и Изтока, при това както по линиите на тяхното противоборство, така и във възловите точки на тяхното пресичане. Това е една от отличителните черти на британските специални служби. От венецианците англичаните наследяват и невероятното умение да работят от чужд плацдарм, или както се казва, „под чужд флаг”, да инспирират зараждането на нови идеологически течения и движения с подривен характер, но винаги имащи геополитическа проекция. Това обяснява защо британското разузнаване има много редки случаи на провал. Британците имат и едно друго невероятно качество. Те владеят изкуството да привличат за своите операции интелектуалния и деловия елит, каймака на обществото, та чак до членове на кралски фамилии. Затова през последните пет века британското разузнаване спазва желязна приемственост в кадрови план. Британското разузнаване е възможно най-прагматичното в света. Като нагледен и забавен пример може да се посочи изпращането на сина на Джон Дий – Артур Дий, като британски разузнавач под прикритието на английски лекар и астролог-магьосник в двора на руския цар Михаил Романов. През 1850 г. викториански Лондон е градът на Чарлс Дикенс и Уилям Такъри, на Джон Стюард Мил и Томас Карлайл. Столица е на най-великата в историята на човечеството колониална империя. На света има и други империи, например управлявани от французи, испанци, португалци. Но в средата на XIX век всички те са просто сателити на Британската империя. Днес много се говори за британската кралица. Коментира се нейната власт. Но Британия по същество не е монархия. Тя е олигархия, построена по модела на Венеция. Венецианският капитал попада в чудна симбиоза с английския и еврейския капитал. Израз на тази симбиоза е и лондонското Сити, което е уникално явление. Символът на Венеция e крилатият лъв. Символът на Ситито е грифон, крилато същество с туловище на лъв и с глава и криле на орел. Англичаните се научават през вековете на нещо изключително важно от венецианците. Те разбират и осмислят най-добре от всички други народи, че най-голямата сила в света е силата на идеите и ако вие сте в състояние да контролирате културата на нациите, вие можете да контролирате техния начин на мислене и тогава политиците и армиите ще изпълняват покорно вашата воля. Днес ние коментираме технологията на „оранжевите революции”. Говорим за Джийн Шарп и неговото ръководство за „ненасилствено” сваляне на легитимни правителства. Обсъждаме мрежовите войни и техните прояви по света, като даваме за пример и т.нар. Арабска пролет, която обходи през последните години редица арабски страни. Много от експертите говорят за появата на „нови” технологии за генериране на управляем хаос, чрез който се решават геополитически задачи. Дали днес нямаме едно допълнено и преработено издание на това, което светът е гледал през XIX век? Дали не става въпрос за един банален римейк на добре изпробваните от венецианците методи преди столетия и актуализирани от англичаните през XIX век?    

ЛЕГЕНДАРНИЯТ АГЕНТ 007 ДЖОН ДИЙ

ВЕНЕЦИАНЦИТЕ И БРИТАНСКАТА ИМПЕРИЯ

Всички мислят, че агент 007 е неуловимият Джеймс Бонд, който жъне победи срещу руснаци, севернокорейци и комунисти за чест и слава на Нейно величество британската кралица. Класически пример за използването на киното като елемент от информационно-психологическата война. Но истината е съвсем друга. Истинският агент 007 на британското разузнаване е обгърната в тайнственост енциклопедична личност на име Джон Дий. Той е една от най-загадъчните персони през Средновековието и се ползва с изключително доверие от страна на кралица Елизабет I. Изпълнява функциите на придворен астролог, математик, преводач на трудовете на Евклид, картограф, астроном, кабалист, архитект, навигатор и секретен агент на британската корона. Той е изключителен познавач на класическата филология. Джон Дий записва своето име и като един от главните магистри на Ордена на розенкройцерите. Своите агентурни донесения подписва с „007”. Двете нули символизират неговите очи, а седмицата, както знаем от нумерологията, е число на пророческия дар. На Джон Дий му се носи славата на придворен маг, който предсказва съдбите на хората, изготвяйки хороскопи. Освен всичко друго Джон притежава най-голямата библиотека в Британската империя през XVI век. Пръв прави опит да свърже магията със световната политика. Може дори да се каже, че е основател на британската специална служба МИ-5. Негова е идеята за начален мериди ан – Гринуичкия меридиан. След посещението си в град Льовен агент 007 донася в Англия два глобуса на фламандския картограф Герардус Меркатор и набор от навигационни уреди. Той е един от бащите на английската морска експанзия. Много неща могат да се кажат за Джон Дий. Той се ражда през 1527 година в Уелс и умира през 1608 година. Баща му е служил като придворен офицер на Хенри VIII. Когато навършва 15 години, Джон Дий постъпва в Колежа на свети Йоан в Кеймбридж, където се проявява като блестящ студент. Точно по това време в Кеймбриджкия университет се утвърждава венецианският дух, наричат го дори „малката Падуа”. Тъй като ректор на Кеймбридж става Томас Смит, след като се завръща през 1544 г. от Падуа. В един момент Джон Дий е изгонен от Кеймбридж за практикуване на магии, но отива през 1547 г. в град Льовен, където се запознава с Герардус Меркатор. Образованието си завършва в Холандия и Белгия. Още юноша Джон Дий обучава по геометрия самия Карл V, императора на Свещената Римска империя. Едва навършил двадесет и три години, Джон чете знаменитите си лекции по математика в Париж. Той се завръща в родната Англия на възраст около 30 години. Вече е известен като авторитетен учен. Мария I Тюдор му гласува доверие и го назначава за кралски астролог. Но „доктор Дий” по негови неведоми пътища разбира, че тя няма да управлява дълго и че скоро ще умре, без да остави наследник. В разговор с Елизабет, доведена сестра на кралицата, Джон Дий споделя своите съображения и предсказва на тази девойка, която е в немилост, че скоро тя ще седне на кралския трон. Шпионите веднага донасят на Мария I Тюдор тази неприятна за нея информация. Астрологът е хвърлен в затвора за „опит да подчини живота на монарха чрез магия”. Две години Джон Дий прекарва в заточение. Но неговото предсказание се сбъдва. Елизабет се качва на престола. И тя започва безгранично да вярва на младия учен. Джон Дий заема отново длъжността кралски астролог. Той изчислява по личния хороскоп на Елизабет I „правилния” ден на нейната коронация. При управлението на Елизабет I разцъфтяват науката и изкуството, разширяват се търговските връзки и географските открития. Много историци считат, че „ренесансът на Елизабет” до голяма степен се дължи на Джон Дий. Той готви за своята кралица астрологически прогнози, но, от друга страна, взема и активно участие в тайната външна политика на Елизабет I. Джон Дий подчертава колко е важно да се изучават сънищата. Според него те откриват едновременно нашия вътрешен свят и външните светове. Агент 007 е категоричен, че от народа трябва да се крият тайни, които могат да се окажат крайно опасни. Агент 007 е ключова фигура в оформянето на британската имперска идеология. Според него понятието империя е съвкупност от Британия и нейните колонии. Затова от решаващо значение е заселването на англичани в колониите и съответната миграционна политика на държавата. Той подчертава, че Британската империя превъзхожда всички останали монархии на света, затова може да стане всеобща монархия. Идеите на Джон Дий възпитават имперски чувства у англичаните. Джон Дий е бил активен консултант в британските навигационни проекти. Участва в съставянето на маршрута на първото английско околосветско плаване под ръководството на Франсис Дрейк през 1577-1580 г. Освен чисто практическите изгоди Джон Дий винаги подчертава и мистичното значение на присъединяването на териториите на Гренландия и Америка към Британската империя. Религиозните нагласи на Джон Дий са дразнещо неясни. Но няма съмнение, че той е някакъв вид протестант.