Преди 1989 г. България имаше незавидното реноме на най-безкритичен сателит на Съветския съюз. Тогава, каквото и безумие да измислеха в Москва, София моментално го подкрепяше. В името на победата на доброто над злото, естествено. Днес всичко би трябвало да е коренно различно, нали? Част сме от възможно най-прогресивните международни организации. Със свещ да търсиш, не можеш да откриеш по-прогресивни от НАТО и ЕС.

Защо обаче въпреки днешната тотално различна световна конюнктура, действията на българското правителство в областта на външната политика удивително приличат на това, което правеха управляващите ни преди 1989 г.?  Единствената разлика е, че тогавашните гледаха влюбено към Москва, а днес са преориентирали любовните си чувства към Вашингтон. Да, хората са различни, само дето манталитетът е същият. Лакейски. Реакцията на управляващите по повод ставащото във Венецуела е поредното тъжно доказателство за това наблюдение. Без да се замислят особено, те подкрепиха тамошната американска марионетка. Не че знаят кой е Гуайдо и за какво се бори. Просто им е наредено да го подкрепят. И което е още по-лошо, може дори да не им е наредено. Правят го, защото знаят, че това ще се хареса на големите шефове.

На фона на управленското малодушие, демонстрирано от управляващия елит, единствената адекватна реакция по повод поредния опит за преврат във Венецуела е позицията на президента Радев. Той призова за сдържаност и, разбира се, веднага беше обвинен, че руши евроатлантическото единство и че ни вади от редичката на безкритично кимащите с глава държави. Слава Богу, че прави това. Румен Радев показва, че България може да има президент, който да заема достойна позиция, а не да е безмозъчен ретранслатор на идеите, идващи от чужди посолства.

Просто ме побиват тръпки, като си представя какви щеше да ги наговори в настоящата ситуация предишният ни президент. Досега вече да е обявил война на Венецуела и да е изпратил незакупените още F-16 да атакуват Каракас. Румен Радев показва нещо, което вече ни се струваше невъзможно. Показва, че можеш да заемаш висш държавен пост и едновременно с това да мислиш със собствената си глава, вместо да ползваш политически коректните клишета. Можеш да си държавник, а не мишок.