Виктор Граевски предоставя на Запада оригиналния текст на тайния доклад на Хрушчов. Пак той предупреждава руснаците за израелския военен удар, поставил началото на Шестдневната война. И никак не обича да го наричат „двоен агент”
11 март 1956 г., Варшава, обедно време. Място на действието – сградата на Централния комитет на Полската комунистическа партия (ПОРП). Лусия Барановски, секретарка на първия секретар на партията Едуард Охаб, е в отлично настроение. Съвсем близо до нея е седнал Виктор Граевски, красавец и много перспективен журналист в Полската информационна агенция, който отговаря за новините от Съветския съюз и другите комунистически държави. Посещенията на Виктор при Лусия не правят впечатление на работещите в партийната централа, защото любовната им връзка отдавна е публична тайна. 31-годишният Граевски е разведен, а 35-годишната му любима, макар все още да живее в апартамента на съпруга си, който е висш партиен функционер, на практика води напълно свободен живот. Лусия и Виктор са евреи, оцелели от ужаса на Холокоста. Той е роден през 1925 г. в Краков като Виктор Шпилман. Когато през 1939 г. германските войски нахлуват в Полша, семейството на Виктор успява да избяга в Съветския съюз. Най-напред се установяват в Лвов, а по-късно заедно с още хиляди полски емигранти са изпратени в Марийската автономна република, която се намира в Централна Русия. Години по-късно Виктор ще каже, че със заповедта си поляците да бъдат изпратени във вътрешността на Русия Сталин на практика му спасява живота. След края на Втората световна война семейство Шпилман се връщат в Полша. Твърде скоро след връщането родителите на Виктор започват да говорят за емиграция, този път при своите сънародници в Палестина. Независимо че нацистите са унищожили три милиона полски евреи и че новата комунистическа власт на думи громи всяка антисемитска проява, в Полша продължават да се извършват погроми срещу оцелелите евреи. Има и жертви. Освен това родителите на Виктор, както и много други преживели Холокоста евреи, не желаят да остават в Европа, мястото, където са загинали толкова много техни близки. През 1949 г. семейството заминава в новосъздадената държава Израел. Единствено Виктор избира да остане в Полша. По това време той е убеден комунист, вече е започнал работа в радиото, а скоро го взимат и в Полската информационна агенция. Единственият компромис, който трябва да направи, е да смени фамилията си. Приятели му обясняват, че независимо от убежденията си с еврейското име Шпилман няма да успее да направи кариера в комунистическа Полша. Виктор избира фамилията Граевски, защото тя означава същото, което и доскорошното му име: „играя”. През лятото на 1955 г. във Варшава се провежда Световният международен фестивал на младежта и студентите. Граевски е един от организаторите на проявата, по време на която се запознава с шефа на съветската делегация Владимир Семичастни. През 1961 г. Семичастни ще оглави КГБ, а през 1964-та ще вземе дейно участие в свалянето на Хрушчов от власт. През 1955 г. той все още е само висша комсомолска номенклатура. По време на фестивала във Варшава двамата с Граевски си допадат и изпиват доста водка заедно. След закриването на проявата полската делегация е поканена на круиз по съветското Черноморие. Именно по време на това пътуване Виктор се запознава и се сближава с Лусия Барановски. Тя е еврейка от Лвов, която по време на войната успява да избяга при партизаните. През 1955 г. Виктор прави още едно пътуване, оказало се много важно за бъдещето му. След като разбира, че баща му е тежко болен, той веднага заминава за Израел. Едномесечният престой там променя кардинално възгледите му. От убеден комунист Виктор Граевски се превръща в също толкова убеден ционист, който решава, че трябва да се пресели в Израел.
Дори се свързва със съответните служби в еврейската държава и официално заявява, че желае да напусне Полша. Когато отива в Министерството на вътрешните работи за допълнителни уточнения, към него се приближават двама цивилни и го молят да ги последва в съседната стая. Там директно му казват, че ще бъде много по-полезен на Израел, ако временно се откаже от плановете си да напуска Полша и запази настоящите си позиции там. Обясняват му също, че еврейската държава ще му бъде много признателна за всяка важна информация, която той успее да й предостави. Докато разговаря с любимата си Лусия на 11 март 1956 г., Виктор забелязва на бюрото й една малка червена книжка, на която с големи букви пише „Строго секретно!”. Пояснителният текст гласи: „Докладът на др. Никита Хрушчов на ХХ конгрес на КПСС”. Стараейки се да прикрие вълнението си, Виктор моли Лусия да му даде книжката да я прочете. Любимата се съгласява, при положение че той й върне доклада до края на работния ден, за да го прибере тя в сейфа. Така се отваря една от най-драматичните глави в историята на Студената война. Именно тя ще постави началото на края на комунизма като политико-икономическа система. Йосиф Висарионович Сталин умира на 5 март 1953 г. „Вождът на цялото прогресивно човечество” напуска този свят, но преклонението към „божествената” му същност остава. Пропагандата в СССР не спира да възхвалява невероятните му постижения, а много от обикновените хора са абсолютно убедени, че личност като Сталин не се е раждала на земята и няма и да се роди. Така разсъждават не само гражданите на Съветския съюз, но и много хора по целия свят. Те вярват, че Сталин е изградил най-справедливия строй и че без неговите усилия Хитлер би поробил планетата. Почти никой от вярващите не е чувал за сталинските репресии, отнели живота на милиони в СССР, а и да са чували определят тази информация като „вражеска буржоазна пропаганда”. Първият конгрес на КПСС след смъртта на Сталин е насрочен за началото на 1956 г. В този момент партията и страната се управляват от колективно ръководство, защото никой от наследниците на „вожда и учителя” няма нито необходимото самочувствие, нито обективните възможности да стане неоспоримият „пръв партиен и държавен ръководител”. Все пак непосредствено след смъртта на Сталин почти всички се обединяват около една цел: необходимостта да бъде ликвидиран страховитият шеф на службите за сигурност Лаврентий Павлович Берия. Имайки предвид ролята му през изминалите години по отстраняването на безброй особено важни и не толкова важни хора, съветските ръководители си дават сметка, че докато Лаврентий Павлович е жив, никой от тях не е в безопасност. Берия е арестуван на правителствено заседание само три месеца след смъртта на Сталин. По зловеща ирония на съдбата обвиненията срещу него са също толкова абсурдни, колкото и тези, по които самият той е изпратил толкова хора на разстрел: стремеж за унищожаване на Съветския съюз, шпионаж в полза на Великобритания и други капиталистически държави. На 24 декември 1953 г. Берия е разстрелян. Съветските ръководители прекрасно разбират, че ликвидирането на довчерашния им „другар” не може да реши болезнените проблеми, свързани със сталинското наследство. Колкото и да е мъчително, трябва да бъде дадено някакво обяснение за стотиците хиляди разстрели през изминалите години. В лагерите и затворите все още има милиони хора, попаднали там по фалшифицирани обвинения. Дори и най-добрата пропаганда не би могла да накара гражданите на СССР да повярват, че всичко това се дължи единствено на злия гений на Берия. Трябва да се посегне по-нагоре, да бъде ликвидиран „кумирът”, да се развенчае „вождът и учителят”. Макар и посмъртно. И това трябва да стане от възможно най-високата трибуна. Споровете в Политбюро на КПСС около предстоящото развенчаване са жестоки. Някои от членовете са твърдо „за”. Други обаче изразяват редица опасения. Добре де, казват те, ние хубаво ще обвиним Сталин за всичко, обаче няма ли да потърсят сметка и на нас, няма ли да питат къде сме били ние, какво конкретно сме правили, докато са изчезвали най-близките ни хора? Освен това какво ще си помислят комунистите в капиталистическите държави, няма ли да се разочароват, няма ли въпросните разкрития да нанесат непоправим удар върху комунистическата идея? В крайна сметка е решено истината да бъде казана. На 14 февруари 1956 г. започва работата си ХХ конгрес на КПСС. Заседанията вървят скучно и предвидимо. До последния ден. На 25 февруари се провежда последното заседание. То е закрито. Не само за журналистите, а и за гостите от братските комунистически партии от целия свят. Именно на това заседание първият секретар на партията Никита Хрушчов произнася доклада, озаглавен „За култа към личността и неговите последици”. В основата на този доклад са данните, събрани от комисията „Поспелов”, създадена няколко месеца преди конгреса. Ето как в своите мемоари Никита Хрушчов обяснява защо е решил да предложи за шеф на тази комисия именно Пьотр Поспелов: „Имах предвид, че той много години беше работил като главен редактор на вестник „Правда” и го смятаха за човек, близък до Сталин. Ако Сталин се беше отнасял зле към него, той нямаше да бъде редактор на „Правда”. Поспелов беше най-преданият човек на Сталин. Бих казал – повече от робски предан. Когато съобщиха, че Сталин е умрял, Поспелов страдаше най-много и буквално хлипаше. Дори Берия му се разкрещя: „Какво ти става? Престани!”. Накратко казано, нямахме никакви съмнения в неговото добро отношение към Сталин и бяхме убедени, че това ще внуши доверие към материалите, които ще подготви тази комисия”. Данните, събрани от комисията „Поспелов”, които Хрушчов цитира в тайния си доклад на ХХ конгрес, далеч не включват всички репресии, извършвани на територията на СССР по време на управлението на Сталин. Те се отнасят само до арестите, изпращанията в концентрационни лагери и разстрелите на членове на КПСС. Но дори и в този си цензуриран вариант информацията звучи ужасяващо. Оказва се, че между 1921 и 1953 г. съдилищата и военните трибунали в Съветска Русия са осъдили общо 3 777 380 души. От тях смъртни присъди са получили над 600 хиляди души. Останалите над 3 милиона са осъдени на различни срокове в лагери, затвори и на заточения. Много от тях така и не се завръщат от там. Специално място в доклада е отделено на съдбата на делегатите на XVII конгрес на КПСС, проведен през 1934 г. Той е известен като „конгресът на победителите”, защото ознаменува края на каквато и да било опозиционна дейност в рамките на компартията. Само че твърде скоро въпросният победоносен форум получава ново име – „конгрес на разстреляните”. През следващите няколко години от 1966 делегати за „контрареволюционна дейност” са осъдени 1108, като от осъдените 848 са разстреляни. От избраните на конгреса 138 кандидат-членове на ЦК на КПСС осъдените на смърт са 98. Един от делегатите на конгреса, Александър Яковлев, който трийсет години по-късно ще стане идеолог на Горбачовата перестройка, описва по следния начин въздействието, което причинява докладът на Хрушчов на слушащите: „В залата цареше дълбока тишина. Не се чуваше нито шум от мърдане на столове, нито кашлици, нито шепот. Никой не гледаше съседа си. То ли от неочакваността на случващото се, то ли от объркване и страх. Шокът беше невъобразим”. Шокът, разбира се, идва не от конкретните данни. Всички членове на партийната номенклатура прекрасно знаят какви ги е вършил Сталин, знаят колко техни колеги, приятели и роднини са изчезнали по време на чистките и никога няма да забравят как самите те са треперели от страх да не би да се окажат включени в черните списъци. За всичко това обаче не се е говорело. Никой не е смеел да повдигне тези въпроси дори и пред най-близките си. Доста често се е оказвало, че много хора изчезват след доноси тъкмо на най-близките. Докато сега, на 25 февруари 1956 г., „крамолните слова” звучат от най-високата партийна трибуна. Как да не изпаднеш в шок! И в този случай, както и в много други случаи, ръководството на КПСС се държи изключително шизофренично. Висшите партийци разобличават Сталин, но категорично забраняват тези разобличения да бъдат публикувани в медиите и изобщо да се говори открито за тях. Разбира се, информацията не може да бъде спряна. Конгресът едва е завършил, когато в Москва, а после и в целия Съветски съюз плъзват слухове относно съдържанието на секретния доклад на Хрушчов. Всички разбират, че е разобличен Сталин, но как точно – не е ясно. В особено тревожно състояние на духа се намират лидерите на комунистическите партии от капиталистическите държави, които са присъствали на конгреса. Те се страхуват, че ако разкажат на съпартийците си в родината истината за Сталин, това би могло да означава край на компартията в съответната държава. Палмиро Толиати, лидерът на Италианската комунистическа партия, например предава с доста недомлъвки разбраното в Москва. Френските комунисти пък, които винаги са се славили като изключително правоверни сталинисти, директно обявяват тайния доклад на Хрушчов за фалшификация на буржоазната преса!
Естествено, че полският журналист Виктор Граевски знае за съществуването на въпросния доклад. Знае и че шпионските служби на големите държави полагат огромни усилия, за да се доберат до оригиналния текст. Дори е чувал, че ЦРУ предлага награда от 1 милион долара за него. Макар и да е запознат с основните тези в доклада, Виктор изпада в истински шок, след като се прибира у дома и го прочита. Той е член на комунистическата партия и през целия си съзнателен живот е вярвал, че каквито и грешки да е правил Сталин, все пак той е „символ на комунизма” и „гробокопачът на нацизма”. Сега излиза, че доскорошният „гений на народите” е един масов убиец, изпратил в лагерите и на разстрел милиони хора след абсолютно фалшиви обвинения. И тогава Виктор решава, че преди да върне книжката с доклада на Лусия, ще се отбие на едно друго място. След половин час той вече е в израелското посолство. Приема го Яков Бармор, който се води първи секретар в мисията, но всъщност е представител в Полша на Шин Бет, Общата служба за сигурност на Израел. Когато разбира за какво иде реч, Бармор моли посетителя да го изчака няколко минути, след което излиза с брошурата. Връща се след час и половина и сърдечно благодари на Виктор. Малко преди 16 часа журналистът отново е при любимата, която оставя доклада в сейфа, както й е наредено. Маршрутът на преснимания в израелското посолство документ е несравнимо по-интересен. Без да губи време, Яков Бармор напуска посолството и отива във Виена, където предава доклада на колегите си от израелското разузнаване. Така съвсем скоро документът се озовава в Тел Авив. Веднага след като изчита речта на Хрушчов, ръководителят на Шин Бет Амос Манор отива при премиера Бен Гурион. След като го прочита, Бен Гурион казва: „Това е исторически документ, който доказва, че след 30 години в Русия ще има демокрация!”. Само че в момента израелският премиер има по-важни задачи от мислите за бъдещето. Най-важният въпрос е какво да направи с доклада? Бен Гурион е убеден, че той трябва да бъде публикуван. Също така е убеден, че оповестяването на взривоопасната Хрушчова реч не бива да бъде свързвана по никакъв начин с Израел. Подобно свързване би влошило още повече отношенията с Москва, а и би навредило на милионите евреи, живеещи в СССР. Така че най-добрият вариант е докладът да бъде предаден на американците. Бен Гурион отдавна иска разузнавателните служби на Израел и САЩ да установят по-близко сътрудничество. Още през 1951 г., когато е на неофициална визита в Съединените щати по покана на еврейски организации, израелският премиер разговаря с тогавашния директор на ЦРУ Уолтър Бедел Смит. Дотогава американците парират всеки опит на Израел за установяване на сериозно сътрудничество между разузнавателните служби на двете държави. Страхуват се, че ако се разбере за подобно сътрудничество, това би накърнило връзките им с арабския свят. Освен това немалко хора по върховете на американската администрация са убедени, че Израел – заради кибуците, лявото управление, емигрантите от Източна Европа – е нещо като разклонение на Съветския съюз и е пълен със съветски агенти. Все пак Бедел Смит се съгласява на едно ограничено сътрудничество между ЦРУ и Мосад. Във Вашингтон се интересуват основно от информацията, която израелците получават при разговори с емигранти от Съветския съюз и другите комунистически държави. Много от тях са инженери, технически кадри, дори военни и могат да предоставят важна информация за военния и научния капацитет на държавите от Източния блок. Само че през 1956 г. израелците предоставят на американските си партньори нещо несравнимо по-ценно от разпити на емигранти – супер секретната реч на Хрушчов. Ето какво пишат за това Михаел Бар-Зоар и Нисим Мишал в книгата си „Мосад. Най-великите мисии на израелските тайни служби”: „Специалистите от американското разузнаване са изумени. Малките тайни служби на Израел са се добрали до нещо, което сложно изградените служби на Съединените щати, Великобритания и Франция не успяват да открият въпреки усилията си. Висшият състав на ЦРУ се отнася скептично към документа, затова е наредено да му бъде направена експертиза. Специалистите единодушно заявяват, че това не е фалшификат”. Шефът на ЦРУ Алън Дълес нарежда речта на Хрушчов да бъде дадена на пресата и съвсем скоро тя се появява в пълния си обем на страниците на вестник „Ню Йорк Таймс”. Публикацията предизвиква световна сензация, а речта се превръща в основно оръжие на антикомунистическата пропаганда. Тя се чете непрестанно по радио „Свободна Европа” и според редица експерти антикомунистическото въстание в Унгария през ноември 1956 г. се дължи до голяма степен на станалите достояние на целия свят разкрития на Хрушчов. Михаел Бар-Зоар и Нисим Мишал обобщават: „Този успех на израелското разузнаване довежда до бърз напредък в отношенията между Мосад и техните американски колеги, а скромната брошура, която симпатичната Лусия показва на красивия Виктор, създава легендарен ореол на израелския Мосад”. Но изнасянето на секретния доклад на Хрушчов далеч няма да е последната важна работа, която ще свърши Виктор Граевски.
През 1957 г. Виктор най-после успява да емигрира в Израел. Ръководителят на Шин Бет Амос Манор му помага да постъпи на работа в Източноевропейския отдел на външното министерство и заедно с това да стане ръководител на полската редакция в държавното радио „Кол Израел”. Виктор започва да посещава и курсове по иврит, където се запознава с няколко служители на съветското посолство. Той с радост им помага при изучаването на езика, което способства за установяването на приятелски отношения. Един от руснаците, Валерий Осадчий, особено силно демонстрира приятелските си чувства. Той заема скромната длъжност помощник на търговския представител на съветското посолство. Всъщност Осадчий е резидентът на КГБ в Израел. Няколко месеца след завършването на курса Граевски и Осадчий се засичат във външното министерство. Руснакът предлага на някогашния си съкурсист да се видят на по питие. Виктор се съгласява и веднага се обажда в Шин Бет, за да разкаже за срещата. От службата за сигурност го уверяват, че е постъпил съвсем правилно, като се е съгласил да се види със съветския резидент. Молят го само след края на срещата да им напише подробен доклад за разговора. Граевски и Осадчий се виждат в уютен ресторант и изпиват бутилка водка с хубави мезета. Говорят си за книги, жени и всякакви други светски теми. Руснакът не обелва и дума по темата, която Виктор очаква да бъде засегната – вербовката. Все пак, преди да се разделят, Осадчий предлага на Граевски да се видят отново след две седмици. Толкова хубаво са си поприказвали, задължително трябва да повторят. И втората среща минава по същия приятен начин – водката е ледена, има прекрасна риба и шишчета. Само че този път съветският резидент освен за книги и жени започва да говори и за политика. Виктор с радост подхваща темата и скоро се изяснява, че двамата имат доста общи схващания. Обединява ги най-вече желанието за постигане на траен мир в Близкия изток. При третата среща Осадчий съобщава на Граевски, че спешно му се налага да замине за Москва, и го моли да се види с един негов колега – Виктор Калуев. Още при първата им среща Калуев отправя следната молба към събеседника си: „Виждате ли, аз съм нов тук, местните политически нрави не са ми много ясни и ще съм ви много благодарен, ако ми съставите една кратка справка за водещите израелски политици и партии”. Граевски се съгласява да помогне на новия си познат, а в Шин Бет са повече от доволни – разбират, че руснаците са пристъпили към втория етап по вербуването на Граевски. Естествено, Калуев няма нужда от никакви справки. Той е научил всичко необходимо още в Москва. Молейки за справка, той, първо, иска да провери, доколко Граевски е готов за сътрудничество, и, второ, ще има нещо черно на бяло, с което при нужда би могъл да шантажира автора. След като съставя справката, Граевски я дава за одобрение в Шин Бет, след което я предава на Калуев. При срещата им руснакът подава на Виктор пари като благодарност за свършената работа. „Само ще ви помоля да се разпишете на този документ, че сте получили парите – казва Калуев. – Нали знаете, при нас в съюза много следят за отчетността”. Граевски се разписва, което означава, че оттук насетне ще изпълнява и други поръчения на новия си руски познат. А после, без да се бави, новоизпеченият „агент на Москва” предава парите на Шин Бет. Така започва двойният живот на Виктор Граевски. Срещите му със съветските агенти обикновено се провеждат в различни руски църкви и манастири в околностите на Йерусалим. Така израелските служби скоро идентифицират повечето руски агенти на своя територия. Оказва се, че основната част от тях заемат различни длъжности в йерархията на Руската православна църква в Йерусалим. Руснаците много ценят Виктор, неподозирайки, че предоставяната от него информация е внимателно подбирана от израелските служби. Веднъж той дори предоставя на резидента на КГБ стенограма от тайното съвещание на премиера Бен Гурион с високопоставени офицери от Генщаба на армията. В съгласие с легендата, която израелските служби са разработили, Виктор обяснява на руснаците, че се е сдобил с тази информация, защото в качеството си на журналист е завързал приятелски отношения с шефа на премиерския кабинет. Граевски особено ясно си спомня за една среща с поредния съветски резидент, състояла се в църква в Тиберия, град, разположен край Галилейското езеро. Преди време Виктор е разказвал, че има дъщеря в Съединените щати, че би му се искало да я вижда по-често, но било твърде скъпо да се лети до там. По време на въпросната среща резидентът вади хиляда долара и ги подава на Виктор с пожеланието колкото се може по-скоро да отиде при дъщеря си в Америка. Когато водещият офицер на Виктор от Шин Бет разбира за сумата, е наистина изумен. За първата половина на 60-те години това са много пари. През всичките години, в които работи за израелското разузнаване, Виктор Граевски изпитва смесени чувства. От една страна, е безкрайно горд, че помага на страната си. От друга, двойният живот му тежи. Непрекъснато трябва да се съобразява с хиляди подробности и страшно да внимава пред кого какво говори. Понякога дори му се иска да се откаже, но винаги преодолява тези желания. И добре, че не го прави, защото така нямаше да вземе участие в едно от най-важните събития на 60-те години на миналия век.
През май 1967 г. става окончателно ясно, че военният конфликт между арабските държави, начело с Египет, и Израел е неизбежен. В нарушение на разпоредбите на ООН египетският президент Гамал Абдел Насър разполага войските си на Синайския полуостров, след което окупира Тиранския проток, което става формалният casus belli за готвещия се сблъсък. Насър е напълно убеден в предстоящата военна победа. „Това ще бъде генерална битка – заявява той на 26 май – и нашата основна цел е да унищожим Израел. Преди пет дни или даже три години аз вероятно не бих могъл да кажа такова нещо. Днес го казвам, защото съм сигурен”. Египетският президент има основание да мисли така. В този момент срещу Израел са изправени обединените арабски сили на Египет, Сирия, Йордания и Ирак. Става дума за близо 350 000 души, 2000 танка и 700 самолета. При тотална мобилизация на всичките си ресурси Израел може да се противопостави с 260 000 войници, 800 танка и 300 самолета. Правителството в Йерусалим разбира, че единственият му шанс за успех е изпреварващият удар. На 30 май по поръчение на ръководителите си в Шин Бет Виктор Граевски се свързва със съветския резидент и иска спешна среща. „Той имаше вид на типичен правителствен чиновник, но веднага ми направи впечатление остротата на ума му – разказва след години Граевски. – Разказах му, че знам със сигурност, че Израел ще нападне в рамките на няколко дни.” Този път информацията на Виктор не е изфабрикувана в Шин Бет. Тя е стопроцентово достоверна. По някаква странна ирония на съдбата руснаците именно в този момент решават да не повярват на агента, с когото иначе много се гордеят. Изниква ключовият въпрос: а защо Израел е искал да каже на СССР, че сериозно се готви за война? Според някои версии тогавашният премиер Леви Ешкол и правителството му са искали да предотвратят готвещата се война. Така че са решили да изпратят на Насър недвусмислен сигнал, че ако не спре навреме, ще бъде разбит. В Израел се надяват, че ако информацията стигне до Насър с посредничеството на неговите съветски покровители, той няма как да не се съобрази с нея. Само че нещата не се развиват по този начин. Москва така и не си дава труда да спре египетския президент. Според една от версиите ръководството на КГБ просто не съобщава получените от Граевски данни на Политбюро. Според друга информацията стига до съветското ръководство, но така и не е предадена на Кайро. Израелските ръководители скоро разбират, че Насър няма никакво намерение да се откаже от унищожаването на държавата им. И тогава решават да действат. В ранните часове на 5 юни 1967 г. израелските ВВС атакуват. Малко по-късно техният главнокомандващ официално съобщава на сънародниците си, че повече от 400 египетски, йордански и сирийски самолети са унищожени, много от тях на самите им писти. Така Израел владее въздушното пространство от Синай до Голанските възвишения. Ето какво пише в мемоарите си Ицхак Рабин, който тогава е началник на Генералния щаб на армията: „Елиминирането на арабските въздушни сили беше от решително значение за бойния дух. То подкопа бойния дух на арабското военно ръководство, както и на офицерите и хората на бойното поле, докато с израелското политическо и военно ръководство и с бойните части стана точно обратното”. Въпреки това резултатът от битката не е ясен. С огромно напрежение в Йерусалим очакват какво решение ще вземе йорданският крал Хюсеин: дали ще запази неутралитет, или ще подкрепи Насър. Израелците уверяват краля, че ако страната му се въздържи от военни действия, Израел ще се придържа към споразумението за примирие. Това би означавало, че Йордания ще продължи да контролира Източен Йерусалим, който е завзела във войната през 1948 г. В същото време крал Хюсеин е притискан от Насър да се включи във войната. Египетският президент го уверява, че повечето от израелските самолети са унищожени, че египетската армия е навлязла дълбоко на израелска територия и че Хюсеин ще направи голяма глупост, ако не се присъедини към неминуемата арабска победа. В крайна сметка крал Хюсеин решава, че не иска да бъде глупак. Йорданската артилерия започва масиран обстрел на еврейската част на Йерусалим. Между улучените сгради е и Кнесетът, а неговите членове продължават заседанията си в бомбоубежището. Възползвайки се от влизането на Йордания във войната, израелското правителство решава, че е дошъл моментът за отвоюването на целия Йерусалим от арабите. На 7 юни сутринта министърът на отбраната Моше Даян дава заповед за превземането на Стария град. Решено е атаката да се извърши без използването на артилерия, за да не бъдат разрушени религиозните светини. Сраженията се водят за всяка къща и за всяка улица. Ето какво си спомня един израелски десантчик, за когото това е първа битка: „Внезапно виждам, че от една къща излиза този човек, един огромен негър. Погледнахме се за половин секунда и разбрах, че лично трябваше да го убия, там нямаше никой друг. Стрелях от хълбок и видях куршумите да се разплескват на около метър от него. Придвижих моя картечен пистолет „Узи” бавно, бавно, толкова бавно, докато не го улучих в тялото. Той се свлече на колене, после повдигна глава – цялото му лице, изкривено от болка и омраза. Стрелях отново и някак го улучих в главата. Нямаше много кръв”. Съвсем скоро израелските сили установяват контрол над целия Йерусалим. Разбира се, всеки иска да стигне до Стената на плача, да я докосне. Там идва и главният военен равин Шломо Горен. С мъка сдържайки сълзите си, той вади от специална кадифена торбичка свещения рог – шофар, и неговите звуци огласят пространството. За първи път от две хиляди години евреин надува шофар при тази стена. Едновременно с тези радостни за израелците мигове има и адски напрегнати моменти. Точно когато десантчиците превземат Стария град, в Генералния щаб се получава съобщение, че израелските въздушни сили са ударили кораб. Съвсем скоро идва и смразяващата информация, че става дума за съветски плавателен съд. Това може да доведе до ужасяващи последици – намеса във войната на СССР, оттам намеса на САЩ, а после и евентуална ядрена война. Все пак от Карибската криза са изминали едва няколко години. Докато в Генщаба трескаво обсъждат всички варианти, пристига последната информация – удареният кораб не е съветски, а американски. Израелските кораби са го атакували, защото са го взели за египетски. В същото време американският президент Линдън Джонсън също е в шок, защото смята, че атаката срещу „Либърти” е дело на... руснаците. Той признава, че това е бил един от най-критичните моменти в неговата кариера, защото вече се е виждал изправен пред необходимостта да нареди на бойните самолети на САЩ да нападнат съветския флот в Средиземно море. По-късно Ицхак Рабин пише в мемоарите си: „Получи се интересна аналогия. Точно както ние изпитахме облекчение да разберем, че корабът е американски, а не съветски, така и Джонсън се успокоил, когато разбрал, че нападателите са израелци”. Шестдневната война завършва на 10 юни 1967 г. с тотална победа на Израел на всички фронтове. Територията на израелската държава се увеличава тройно. Завладени са ивицата Газа, Синайският полуостров, Западният бряг на река Йордан, включително Източен Йерусалим, и Голанските възвишения. Още при избухването на войната Съветският съюз къса дипломатическите си отношения с Израел. Малко преди всички съветски дипломати да бъдат изтеглени, Виктор Граевски е извикан на спешна среща с резидента на КГБ. „Вашата информация за началото на войната се оказа абсолютно точна, Виктор Абрамович – казва руснакът, – а съветското ръководство високо цени усилията на своите приятели. Затова беше взето решение да бъдете награден с орден „Ленин”. По понятни причини не мога да ви връча ордена сега, но той ще ви чака в Москва”. Сътрудничеството на Граевски с Москва продължава още четири години. Той продължава да предава на съветските служби различни информации или, по-точно казано, дезинформации. Виктор окончателно къса със шпионажа през 1971 г. Когато след няколко десетилетия получава разрешение да разкаже за преживяното, той изрично подчертава, че не би искал за него да се говори като за двоен агент. И уточнява: „Беше ми поставена задачата да се свържа с КГБ и аз я изпълних. Създадох канал за предоставяне на дезинформация. Това ни помогна да се запознаем с методите на работа на КГБ на територията на Израел. Разбира се, имало е и други агенти, но аз влязох в сблъсък със Съветския съюз и комунизма три пъти: когато предоставих секретната реч на Хрушчов, когато изпълнявах поръченията на Шин Бет и когато подготвях радиопредаванията за СССР. Бях малко, но все пак важно винтче в голямата игра”.