Истината е винаги някъде между две лъжи.
Едвард Мунк

„Моля, изключете мобилните си телефони. Благодарим ви за разбирането!”, прозвучава в радиоуредбата над главата ми, след което досадният речитатив, обясняващ всички подробности за коланите, спасителната жилетка, ставането от местата в самолета, секва. Отпуснал съм се на мястото си до люка и очаквам онзи момент на отлепяне от земята, онова особено състояние, в което, ако разумът ти не е в плен на ужаса, наблюдава собственото си тяло като нещо чуждо. Особено състояние, което за първи път пропускам да изживея, защото до мен са седнали една елегантна дама и леко дундестият й съпруг. Той е разтворил някаква книга и тихо чете на спътницата си. Заслушах се, а когато се опомних, вече бяхме във въздуха и самолетът се бе размирисал на кухня. Думите, които ме откъснаха от това въздушно изживяване, наистина не бях чувал до този момент. „Смятам, че трябва да четем само книги, които ни нараняват и ни причиняват мъка. Ако книгата, която четем, не ни разбуди с удар по главата, защо изобщо й обръщаме внимание? За да ни направи щастливи? Мили Боже, та ние щяхме да бъдем щастливи точно, ако нямахме книги и книгите, които ни правят щастливи, са онези, които бихме могли да напишем сами, ако се налага. Но ние се нуждаем от книгите, които ни въздействат като природно бедствие, които дълбоко ни натъжават като смъртта на човек, когото сме обичали повече от себе си, като да са ни прогонили вдън гора, далеч от всички, като самоубийство. Книгата трябва да бъде брадва, която да разбие замръзналото море в нас”, четеше мъжът до мен. „Не е ли красиво? Този Кафка е бил голям умник”, вметна тъповато жената до него. „Да. Кафка пише много повече от красиво – той пише болезнено.”

После двамата ми другари по самолет замлъкнаха. Жената се отвлече с подреждане на портмонето си, а пухкавият господин, избрал Кафка, продължаваше да разлиства страниците на книгата. „Трябва да четем само книги, които ни нараняват и ни причиняват мъка” – думите отекваха, а облаците вече бяха под корема на самолета. Безкрайната небесна шир се стелеше наоколо. Главата ми се освободи от рязката промяна на налягането. Любопитно надзъртам в разтворената до мен книга. Кафка е написал тези впечатляващи думи в свое писмо от 3 октомври 1908 г. Франц Кафка по това време вече е поел по пътя на литературата, но така и никога няма да узнае приживе, че онова, което пише в книгите си, ще продължава да живее и днес, в ХХІ век. Тогава той е на 25 години, а зад гърба му лежи един разтърсващ опит. Роден е през 1883 г. в Прага в семейството на баща търговец, евреин, и майка – крехко високообразовано същество, дъщеря на пивовар. Детството на Франц преминава като истински кошмар, от който не може да го изтръгне дори любящата му майка. Бащата Херман е болезнено агресивен, безпощаден тиранин. Така например една нощ, когато малкият Франц хленчи, че иска вода, баща му влиза в стаята, измъква го от леглото, изнася го на балкона по пижама и заключва вратата. „Оттогава станах много послушно дете, но това ми нанесе душевни поражения. Постоянно ме преследваха фантазии за онзи великан, баща ми, абсолютният съдник, който идва при мен посред нощ и почти без никаква причина ме измъква на балкона – с други думи от негова гледна точка аз бях абсолютно Нищо”, пише Франц Кафка по-късно в своето есе „Писмо до бащата”. „Ох, този Кафка е олицетворение на нещастното човешко създание”, проронва мъжът до мен, обръщайки се към жената до себе си. Тя обаче е сложила слушалки на ушите си и вече е притворила очи. Не го чува, но аз го чувам. Споделянето на онова, което знам и аз самият за автора на „Процесът” и „Замъкът”, прекъсва. Но се обръщам към люка и продължавам да си мисля. Кафка е от онези мъже, които никога не са ме впечатлявали. Обсебен от собственото си нещастие, вечно неудовлетворен, той е от ония хленчещи създания, които се оставят собственото им недоволство да ги опустоши. Навярно нямат контрол над това или просто в тях действа онази изначална страст при някои хора към самоунищожение. Нещастник в литературата си, самотник в битието си, вкопчен в незаличимите белези на детството и на спомена, Кафка е сред големите литературни деца на ХХ век. Децата на екзистенциализма. Той е отроче на търсещия собственото си унищожение свят, където за мъж като Кафка, както сам пише в дневника си: „Половият акт е наказанието за щастието, което изживявате, когато сте заедно”. Никога не разбрах какво точно е имал предвид този слаботелесен мъж с мършава фигура на недохранено дете, презиращ непрекъснато собственото си тяло. Представям си го как прекарва часове у дома си заедно с фитнес инструктора си, датчанина Йенс Питър Мюлер, в опити да подсили слабичките си мускули. Мюлер е от онези учители, които съчетават наставленията си с безкрайни монолози за превъзходството на германската нация. Монолози, които след години парализират Европа и я превръщат във вертеп за унищожение на хиляди човешки същества, сред които са и трите сестри на писателя. Невротизираният Кафка трудно понася цялата тази маниакалност на своя инструктор, чиито уроци водят до още по-голяма депресия. В отговор Кафка често се разтваря сред анонимната тълпа из публичните домове на Прага, където се забавлява с безброй леконравни жени. Заспал съм, а когато се разбудих, обявиха, че днес, 8 февруари 2012 г., температурата, която ме очаква отвън, е около минус 5 градуса. Бяхме кацнали на летището във Франкфурт, а моите спътници, четящи Кафка, докато аз го сънувам, бяха изчезнали напред към изхода на самолета. На седалката до мен обаче бе останал томът със събраните съчинения на Кафка. Опитът ми да го върна на собствениците му се оказа неуспешен. Затова след дълъг и мъчителен преход от летището до хотела, намиращ се на гърба на галерия Ширн Кунстхале, се оказах в компанията Кафка. Взех един душ, смених пътническото си облекло с малко по-прилично. Сложих си шапка, вмъкнах се в обувките си, загърнах се в палтото си, метнах и раницата си на гърба и се потопих в атмосферата на града. Разходката ми приключи пред централния вход на Ширн Кунстхале, където кипеше оживление. Засилена охрана, десетки фоторепортери, телевизионни екип с включвания на живо. А отстрани на входа висеше огромен син транспарант, на който беше изписано Edvard Munch: Der moderne Blick. Да, тази вечер се открива изложбата на Едвард Мунк. Вадя поканата и се вмъквам сред тълпата, за да вляза. Коридорите са изпълнени с хора. Всички търпеливо изчакват срещат си с него. А той е само един художник. Но художник, който създава повече от 75 живописни автопортрета в живота си, с което държи първенството, чак след него е Ван Гог. Мунк е определян като един от най-мрачните творци в историята на изкуство. Той документира живота си прилежно и драматично както върху страниците на дневника си, така и в картините си. Той е просто Едвард Мунк, човекът, който увековечи личните си монолози за болката, кънтяща в главата му, във всеки един щрих, във всяко петно, положено от него.

Смърт в болничната стая, 1893 г.

През 1893 г. художникът Едвард Мунк, затворен в ателието си, създава картината „Смърт в болничната стая”, която днес е част от колекцията на Munch Museum в Осло. Тази картина на пръв поглед, подобна на много, е своеобразен опит на художника да се справи с една от най-съкрушителните загуби в живота си. Между оранжевия под и мрачните зелени стени са приковани седем човешки фигури, разделени на две групи. Една женска фигура е приседнала на креслото вдясно, жена или момиче без лице, с бяла кърпа на главата. А край нея стоят възрастен мъж и жена. В другата група виждаме младо момиче, отново седнало на стол, с дълга плитка, спускаща се на гърба. Над нея се извисяват млад мъж и жена с изпразнен от съдържание поглед. В левия ъгъл на стаята друга фигура с ръка в джоба на панталона, сякаш е изпаднала в безизходица. От заглавието веднага разчитаме изобразения сюжет, но празното легло в средата на картината смущава. Лицата на изобразените може да са лишени от конкретика, но това не пречи да бъде разгадано еднозначно представеното върху платното събитие. Това е един тъжен момент от късната есен на 1877 г. Изминали са шестнайсет години от тогава, но Едвард Мунк помни в детайли случилото се и го рисува. Едвард е роден през 1863 г. като първо дете в семейството на Кристиан Мунк, лекар по образование, фанатизирано религиозен, и Лаура Бьолстад, обичливо, но болнаво създание. Малкият Мунк много бързо усвоява суровите житейски уроци. Мама умира, когато той е на пет години. През тези пет години в дома на семейство Мунк проплакват общо пет деца – три момичета и две момчета. Те са оставени на грижите на тате Кристиан и леля си Карен. Затова и израстването им преминава по улиците на Кристияния (днес Осло), а домът им на улица „Пилестредет” №30 се превръща в малка къща на ужасите. „Добре помня Коледата преди смъртта на мама. Тя седеше на дивана, тиха и бледа, с черна копринена рокля, която изглеждаше още по-черна от това море от светлина. Към нея се притискахме ние, петте деца. Баща ми отначало ходеше напред-назад из стаята, след това приседна до нея и започнаха да си шепнат, склонили глави един към друг. Тя се усмихваше, а по бузите й се стичаха сълзи. Беше тихо и светло. Мама умря на 29 декември 1868 г.”, пише в дневника си художникът Едвард Мунк. След тази болезнена раздяла в дома им се настанява не само сестрата на Лаура – Карен, която се грижи за тях, но и демоните на тате Кристиан. Неговите чести промени на настроението между профила на любвеобилен баща и тиранин превръщат децата в затворени и меланхолични същества. Те понасят ежедневието с физическо насилие и пристъпи на гняв, които той излива върху тях. Води ги насила на църква, наказва ги дори за незначителни провинения, оставя ги без дрехи, ако се изцапат, а за неизпълнена възложена задача може да се стигне и до оставяне в сиропиталище за една седмица. В други моменти обаче татко Мунк е прекрасен. „Той имаше богата фантазия и бе превъзходен разказвач. Историите му ни увличаха и ни очароваха. Това беше единственото, което ни спасяваше от плашещите промени от нежност до гняв”, отбелязва Едвард. Бъдещият художник, макар и най-голям от наследниците на фамилията, е болнаво дете и това е причина често да отсъства от училище. Затова основното му образование преминава като частен ученик. Това го прави интровертен и той развива силна непоносимост към големите тълпи от хора, които го изпълват с ужас. Малкият Мунк не е ученолюбив, математиката и уроците по литература му се струват скучни. Но затова пък вече е открил магията на рисуването, което е единственото нещо, което му помага да преодолее тегобата на делниците. „Спомням си как аз, когато бях на седем години, взех веднъж един въглен, легнах на пода и нарисувах слепци. Монументална картина. Спомням си каква радост ми достави работата. Усещах, че ръката ми ме слуша значително по-добре, отколкото, когато рисувах от обратната страна на рецептите на баща си”, разказва след години творецът. Именно рисуването ще се превърне в неговата най-забавна детска игра, която ще предопредели съдбата му. Всъщност всички се грижат за Едвард като за бъдещ художник. Леля Карен го насърчава да работи ежедневно върху различни скици, а тате Кристиан, макар вътре в себе си да е дълбоко несъгласен с това синът му да стане просто „някакъв драскач на картинки”, не си позволява да го отвлича от света на изкуството и да го тласка към медицина или физика, към които той самият има силно влечение. Едвард рисува, а Карен съхранява всичко. Така днес има запазена богата колекция от рисунки на автора, които удивяват със своята завършеност и зрялост. Това не са детски рисунки, а скици на истински художник, който търси собствения си път в изкуството. Път, който през 1877 г. е отклонен, макар и за кратко. Сестра му Юхане е връхлетяна от мъченията на туберкулозата, която я повлича към смъртта. Само за пет седмици жизнената Юхане, обичната сестра на Едвард, се стопява в ръцете му. „Баща ми се разхождаше напред-назад из стаята. Напред-назад, долепил молитвено ръце. А леля Карен просто бдеше заедно с мен над нея”, пише с трепереща ръка в дневника си художникът. През нощта на 9 ноември 1977 г., докато децата са се отпуснали за кратка почивка в леглата си, в стаята нахълтва татко Кристиан. Той събужда момчетата и ги моли да го придружат. Сестра им Юхане желае да я пренесат от леглото до любимото й кресло в стаята, което преди година тя и Едвард са измайсторили сами. След час всички са край смъртното ложе на болната. А Едвард, отделил се в ъгъла на стаята, не иска да повярва, че краят идва. Бащата обикаля със скръстени в молитвен жест ръце, повтаряйки в несвяст: „Никакъв лекар не съм аз!”. Леля Карен е склонила глава, отпуснала е лявата си ръка върху облегалката на креслото, а с дясната се опитва да попие потта от лицето на племенницата си, която все повече се задушава от пристъпите на кашлицата. В 4:30 часа през нощта Юхане си отива. Едвард, разплакан, напуска стаята и в дъждовната студена нощ се отправя на дълга разходка по брега на река Акершелва, която и до днес лъкатуши в сърцето на Осло. Именно към спомена от тази нощ художникът се завръща през 1893 г., за да създаде картината си „Смърт в болничната стая”. От събитията тогава са изминали много години, в които Едвард Мунк се опитва да изтрие спомените си. Той се отказва дори от рисуването, за да открие, че страстта му към изкуството е много по-силна от обладалата го болка. Юхане е прекарвала десетки часове до него, съзерцавайки го как рисува, и сега, ако иска да продължи, ще трябва да се научи да го прави в самота. Почти на 30 години Едвард Мунк е завършен художник, а когато творбата „Смърт в болничната стая” се появява за първи път на изложба, критиката и публиката, макар да не знаят какво точно е изобразено на нея, са категорични: „Това е една от най-тъжните картини, създавани някога от Мунк”. В този момент никой не знае какво предстои. Не знае и самият Мунк.

В централната зала на Ширн Кунстхале течеше откриването на изложбата. И докато съзерцавах „Смърт в болничната стая”, а край мен наперени господа и дами се разхождаха с чаша шампанско в ръка, се разнесоха бурни аплодисменти. Дрезгав мъжки глас обяви, че официално експозицията „Едвард Мунк: Модерният поглед” ще бъде открита от принцесата на Норвегия Нейно Превъзходителство Марта Луиза. След седемминутно обръщение високопоставената особа произнесе заветните думи, които мнозина нервно очакваха да чуят: „Обявявам експозицията за открита!”. Всички се втурнаха жадно към залите на галерията и трескаво с вид на изтънчени познавачи впиваха очи в платната на художника. Кураторът на изложбата д-р Ангела Лампе заедно с принцеса Марта Луиза бяха преследвани от няколко десетки журналисти. Истинският празник настана за онези, които останаха назад от бързащото напред множество. Светът на Едвард Мунк оживяваше в неподозирана светлина. Тук бяха изложени не само неговите платна, но и фотографските и кинематографските експерименти, които художникът е правил през дългия си 80-годишен живот. Тук бе и онзи фотографски автопортрет, в който авторът позира гол пред обектива на апарата си. Тук бяха и портретите на Ницше, Ибсен и Стриндберг. Тук беше и платното „Вечер на улица „Карл Юхан” от 1892 г.

Вечер на улица „Карл Юхан”, 1892 г.

През 1885 г. Едвард Мунк се завръща леко разочарован от първото си посещение в Париж и решава да прекара лятото заедно с все по-застаряващия си баща, двете си сестри и брат си. Някъде в провинцията на Норвегия, далеч от препълнения с хора Осло. Решава да си почине от рисуването, което вече започва да му носи доходи. Портретите, които създава по поръчка, се харесват и мнозина са готови да платят добри пари за тях. А и Едвард вече е здраво стъпил на художествената сцена. Негови картини се показват в общи изложби, а талантът му е забелязан от критиката и медиите. Сега обаче Едвард се нуждае от почивка. Какво се случва през това лято, научаваме единствено от дневника на художника, който в този период пише за себе си в трето лице, представяйки се за г-н Бранд. „Целия следобед те прекараха заедно. Тя го водеше по любимите си места, като през повечето време бродеха из гората. Тя трябваше да отиде при приятелката си и той я поведе по горската пътека. Не бързаха. Искаше й се да му покаже ту красиво цвете, ту кътче от гората, примамващо с тайнственото си очарование. След това започнаха да берат гъби. Тя познаваше толкова много и страшни гъби. Понякога едновременно забелязваха някоя гъба и се надпреварваха кой да я откъсне. И тогава ръцете им се докосваха. Тя поруменяваше и изглеждаше толкова млада и очарователна. Той забравяше напълно, че тя е омъжена. Представяше си я като млада ученичка”, пише за първи път влюбеният Едвард. Лятото на 1885 г. е лятото на първата голяма среща на художника с жена. Тя действително не е нито млада, а най-смущаващото е, че е дъщеря на адмирал и щастливо омъжена за лекар. Е, щом е понечила да бере гъби с деветнадесетгодишния Мунк, едва ли е била толкова щастлива. Тя е Емилия Андреа Илен, или просто г-жа Хайберг. Парижанка с рижа коса, с поддържан френски маникюр, привличаща всеки мъжки поглед. Запознава се с художника случайно в гората. Едно запознанство, което за две седмици се превръща в изпепеляващо за самия Мунк събитие. Игрите в леглото, целувките сред полските треви, играта на голите тела в бистрите води на потоците, всичко това така омайва Едвард, че той дори се откъсва от рисуването. Опиумът на плътските удоволствия замъглява така съзнанието на твореца, че когато след две седмици всичко трябва да приключи, той е на прага на самоубийство. Емилия се опитва да го успокои и да го откъсне от ръба на скалата, от която е решил драматично да приключи живота си. Увещанията й, че със сегашната раздяла нищо не приключва, вършат работа. Поне засега. Следват дълги писма и още по-дълги нощи за Мунк, в които той преодолява самотата с опити да създаде поне една нова картина. Поне един портрет. Писмата от Емилия обаче секват, а това хвърля в смут младия мъж. Броди в нощите из улиците на Кристияния и търси покой. Шмугва се в бардаците на града. Потъва в прегръдките на непознати жени. А за да преглътне омерзението, което усеща, полепнало по тялото си, посяга към абсента. Може би животът на бохем ще успее да заличи мислите за Емилия? Може бе ще се върне към рисуването вдъхновен? Не. През следващите четири години, макар и продължаващ да рисува, Мунк се оказва в капана на собствената си слабост. Завръща се у дома всяка нощ в мрака на утрото, наднича зад всеки ъгъл, бръкнал с ръце в джобовете, и търси образа на Емилия. „Не, аз не я обичам така силно, както в книгите… Тя не бе чак толкова хубава. А и възрастта й…”, опитва се сам себе си да убеди Едвард. Истината е, че той е силно влюбен в нея. През 1891 г. през леглото и пред статива му минават не едно и две момичета, но тя остава някъде дълбоко в сърцето му. Той продължава да мисли за нея и да я описва по страниците на дневника си. Не я е забравил. А когато до него достига новината, че Емилия се е развела и предстои да се омъжи за артиста Лудвиг Берг, Мунк е напълно съкрушен. Но не заради това, че тя ще се обрече във вярност на друг, а защото Емилия е претърпяла тежка операция на челюстта. И макар разумът на художника да се опитва да се откъсне от тази нелепа, злотворна игра на сърцето на любов, той не успява да се справи. Върви по улиците като призрак. Наметнал черното си палто, нахлупил черната си шапка върху главата, бръкнал с ръце в джобовете, Мунк обикаля улиците, както прави при смъртта на сестра си. „Сърцето ми се свиваше всеки път когато виждах на улицата дама с шуба. Всеки път обаче се оказваше, че е ту някаква дебела мадама, ту невръстна девойка.” Едвард скита и зове името Емилия. Именно това търсене увековечава в картината си „Вечер на улица „Карл Юхан” през 1892 г. Една картина, която никога няма да се осмели да покаже пред публика и която остава закачена в дома му, докато смъртта го навести. Търсенията на Едвард Мунк всъщност продължават цял живот. Той дири себе си. Оплетен от магията на хашиша и абсента, застиган непрестанно от лоши новини – смъртта на баща си, на брат си, на мъртвородените деца на една от сестрите си, творецът затъва все повече в собствената си меланхолия. Единственото му спасение е рисуването. Работи като освирепял, живее като монах, който в часовете на завладяла го депресия блудства с някоя от поредните си любовници. И въпреки че отказва да води живот на художник бохем, Едвард е именно това. Но по свой си начин, прикрит зад стените на ателието си, което през 1908 г. се намира в едно таванско помещение на скромен хотел в Копенхаген. Там сред миризмата на терпентин, разхвърляни платна, изпълнени с мрачни образи, го сварва нощта на 3 октомври 1908 г. Вечерта е ветровита и дъждовна, а когато на вратата в 4 часа сутринта пристига Емануел Голдщайн, негов приятел и поет, Мунк просто е полудял.

Портрет на д-р Даниел Якобсон, 1908 г.

Мунк е в състояние на агресивна възбуда. Ателието е претърпяло апокалипсис, а самият художник е с разбита от удари в стената глава. Когато след два часа, докато още не е съмнало съвсем, Емануел успява да отведе Едвард, овързан целият с чаршаф, до частната психиатрична клиника на ул. „Косвей”, полуделият вече е смирен. Медицинският персонал спокойно изслушва разказа му. Според него през цялата нощ под прозореца му се тълпели хора, които крещели и го заплашвали. Скандирали шумно: „Мунк, мазачът Мунк!”. Опитите му да избяга от разгневената пасмина го побъркали. Дори когато загасил ламите и легнал да спи, отвън се чувало: „Мунк е подлец и бездарен художник! Мунк не е художник, Мунк е просто един пропаднал нещастник!”. Докторите са категорични, че художникът е изпаднал в състояние на остра психоза. Нищо повече. Но това го оставя зад решетките на психиатричната клиника за повече от половин година. Това са над шест месеца, в които Едвард се възстановява бавно и мъчително. Макар привидно творецът да се връща към нормалността си, от клиниката настояват пациентът да остане на лечение поне до края на април 1909 г. За Мунк предстоят седмици на мъчителна борба с разума. Алкохолната и никотиновата абстиненция, която настъпва след седмия ден, е преодоляна. Но не и натрупаната през годините болка. Болка, която го раздира. Има дни, в които Едвард стои с часове свит в ъгъла на стаята си и плаче като малко дете. Друг път се засилва и разбива главата си в стената. Но всичко това приключва в края на ноември. Остава само един-единствен симптом – рукващите неочаквано и без всякакъв външен повод сълзи от очите на Мунк. Това са месеци на борба с най-тежкия порок на разума – разрушителната сила на меланхолията, страстта и любовта, трупани с години. В този период на сравнително спокойствие творецът се връща и към съзидателната сила на изкуството. Рисуването е онова, което му е останало. Вкопчването в рисуването го връща към живота. Същият този живот, изпълнен с жалки, дребни и долни човешки създания. Вестниците са пълни с новини за Едвард: „Лудостта на норвежкия художник”, „Едвард Мунк полудява!”, „Неуспял норвежки художник е в лудница”. Мълвата се разнася бързо, но в клиниката е спокойно и там лечението продължава. „Лекарят казва, че организмът ми изпитва недостиг на електричество и като цяло е силно отслабен, напълно логично твърдение, както ми се струва!”, пише в дневника си пациентът. Той е подложен на лечение с „електризация”, която в този период е широко прилагана в психиатричните клиники, а медицинският аргумент за употребата й е простичък: „Електрическите импулси достигат до корена на злото и го убиват”. Дали тази процедура е в помощ на Мунк, никой не знае, но огромна заслуга за извеждането му от дебрите на умопомрачението има една от медицинските сестри – неомъжената Лини Йоргенсен. Тя е само на 17 години, но се грижи за него като майка. Обгражда го с онази любов, която никога досега той не е получавал. Разбира се, Едвард опитва да прелъсти сестрата, но Лини не поддава. Тя е просто едно грижовно същество, което в рапорта си за свършената работа от октомври 1908 г. отбелязва: „Най-трудно е да се задържи неизбежният за тази ситуация флирт в разумни рамки”. Лини прекарва часове с художника, докато той рисува. Любопитства за образите, които той създава. Грижи се дори да му бъдат доставяни необходимите за работа материали. Цялото това внимание са повод Мунк да напише на Коледа в дневника си: „Да, отмина времето ми с алкохола, с неговите радости и скърби. Вратите на удивителния свят се затръшнаха завинаги зад гърба ми. Сега ще ми се наложи да свиквам с домашния живот, който също си има своите прелести – спокойствието и четенето… И по примера на старите италиански художници ще оставя жените на мира в небесата. Твърде остри са бодлите на розите”. А в писмо до сестра си от януари следващата година изтъква: „Влязох в ордена „Дръж се по-далече”: безникотинови цигари – безалкохолни напитки – безвредни жени (тоест никакви жени)!”. През февруари 1909 г. Едвард Мунк започва работа по един от най-забележителните си мъжки портрети. Това е двуметрово платно с образа на неговия лекуващ лекар в клиниката д-р Якобсон. Платно, което само след месец е завършено и изпратено за изложба на художника в родния му град. Експозицията предизвиква бурни емоции, а оценката на критиката за сътвореното от Мунк в пределите на психиатрията е повече от окуражително. Едвард е обявен за „гигант на съвременно изкуство в Норвегия”. И ако вестникарските статии гръмко скандират, че Едвард е луд, то приятелите му, а дори и художниците, които са му далечни познайници, заливат другаря си с писма, изпълнени със съчувствие, разбиране и подкрепа. На 30 април 1909 г. Едвард Мунк напуска сградата на ул. „Косвей” в Копенхаген и с влака се отправя към Фредриксхавн, а от там с параход към Кристияния. „Ето, в този слънчев път аз се връщам към Града на болката. Но сега съм по-силен от всякога!”, пише в дневника си Мунк. Така ли е наистина, никога няма да узнаем, но със сигурност в този момент той е най-обичаният художник на Норвегия.

Часът беше 22:00. Залите бавно започнаха да опустяват, но моята разходка сред света на Мунк не беше приключила. Учтиво ме подканиха, че след 30 минути трябва да съм напуснал, и инстинктивно забързах ход. Покрай мен преминаваха жените, увековечени в платната на художника, а множеството варианти на една и съща негова картина създаваха усещане за особено шизофренно състояния, което навярно е било присъщо на автора. Оставаха ми още десет минути. Стигнах до залата с фотографските автопортрети на Мунк. Десетки „селфита”, някои от тях отпреди повече от сто години. Оголен, меланхоличен, в състояние сякаш на амок, ме гледа той. В една от тези фотографии, датирана 1918 г., художникът се е заснел, изправен пред статива си. От прозореца влиза обилна светлина. Платното е празно. Той е бос, стъпил сред разхвърляни десетки листове и боклуци по земята. Там, точно до десния му крак, лежи и лист с изписан върху него текст с големи букви. Не без усилие, но с откровена почуда открих надписа: FRANZ KAFKA, Die Brücke. Трескаво се забързах към изхода. Пробих тълпата на изхода, която възторжено обсъждаше видяното, проврях се през охраната и закрачих сред лепкавия студ, спуснал се над града. Само десет минути ме деляха от хотела. Грабнах ключа от рецепцията. Асансьорът ме отведе до деветия етаж, а когато отворих вратата на стаята, на леглото ме очакваше книгата от самолета. Разтворих страниците със събрани съчинения на Франц Кафка. А там, очевидно не случайно, ме очакваше „Мостът”. Кратък текст, който е издаден след смъртта на Кафка. А това означава само едно – Мунк и Кафка някъде между 1912 г., когато е написан „Мостът”, и 1918 г., когато е направена фотографията, някъде са се срещнали. Навярно на моста: „Бях стръмен и студен, бях мост, надвесен бях над пропаст, от тази страна пръстите на краката ми, от другата, вдълбани ръцете ми, бях се вкопчил здраво в трошливата глина. Полите на дрехата ми се развяваха встрани. Долу бучеше леденият поток с пъстърви. Нямаше турист, който да се загуби в тази непроходима урва, мостът все още не беше отбелязан на картите. И аз лежах и чаках; трябваше да чакам; никой вече построен мост не може да престане да бъде мост, без да се сгромоляса. Една вечер, не зная първата ли, хилядната ли, мислите ми се въртяха объркано и все в кръг – една лятна вечер, по-страшно бучеше потокът, чух стъпки на мъж. Към мен, към мен. Изтегни се, мост, застани здраво, греда без корен, бъди опора за доверения на теб, изравни незабелязано несигурните му стъпки, олюлее ли се обаче, покажи се и като планински бог го изхвърли на брега. Той дойде, с железния връх на тоягата си почукваше по мен, после повдигна с нея полите на дрехата ми и ги подреди, прокара острие през гъстите ми коси и го остави там за дълго, вероятно загледан в далечината. И тогава – тъкмо мечтаех как го прехвърлям през баири и долини – той скочи с два крака в средата на тялото ми. Превих се в дива болка, в абсолютно недоумение. Кой беше той? Дете? Гимнастик? Авантюрист? Самоубиец? Прелъстител? Убиец? И аз се обърнах, за да го видя. Един мост се обръща! Едва се бях обърнал, когато вече се сгромолясвах, сринах се и бях разкъсан, бях забоден върху острите камъни, които досега така миролюбиво ме гледаха от бързащата вода” (превод от немски език Мария Попова).

Смъртта на Марат, 1907 г.

Година преди да попадне между стените на психиатричната клиника в Копенхаген, Едвард Мунк създава няколко варианта на картината „Смъртта на Марат”. Тема, която е вълнувала десетки други художници, които са я претворявали в платната си. Тук обаче виждаме едно нетрадиционно решение на смъртта на Жан-Пол Марат, който е убит във ваната в дома си от красавицата Шарлот Корде. Марат е в спалнята си. Но защо? Историята е дълга, а началото й е положено още през 1898 г., когато в живота на Едвард, в мислите му се настанява името Матилда Ларсен, която обича да се представя кокетно с името Тула. Срещат се на 10 август край оградата на малкото имение, което Мунк е закупил, Осгордстранд, близо до Кристияния. Това е денят на нейното раждане. Дъщеря на един от най-големите производители на вино в столицата на Норвегия, Тула е единайсетото дете в семейство Ларсен. Сега, когато празнува своя двайсети рожден ден, тя е висока и стройна жена, не особено красива, но очарователна с неправилните черти на лицето си. Черти, които привличат погледа на Мунк, откъсват го от омръзващото разнообразие на жени в спалнята му и го карат да се влюби. Отново. Така най-после се отърсва от миналото си с Емилия Илен. Нещо повече, Тула вдъхновява Едвард и през идващите месеци той активно работи върху серия нови сюжети. Дори сътворява жизнерадостни картини, които продава много по-лесно. Тъкмо в този период Националната галерия на Норвегия откупува негови творби, а с натрупаното състояние, за каквото до този момент само е можел да мечтае, художникът предприема пътешествие до Франция, Германия, Италия. Негова неотлъчна спътница е Тула. Но те двамата не демонстрират близост, тъкмо напротив – дистанцирани са един от друг, а понякога като на игра предпочитат да се правят дори на непознати. Все пак тя е дама, която има цяло състояние, и пред нея стоят хиляди възможности. Едвард Мунк е просто един беден художник. Такова е мнението на майка й и брат й, на които дължи цялото си благосъстояние. Но внезапно проявилия се порив на сърцето отвежда Тула по пътеките на лъжите. Тя е влюбена. За първи път от години Мунк също се е оплел в мрежите на любовта, а когато в Париж двамата остават в мрака на общата спалня, Тула, която демонстрира истинска разкрепостеност и опитност, всъщност се оказва девствена. Отдава се за първи път на мъж. Затова и набира все повече смелост и може би, когато се завърнат от това пътешествие, ще поиска благословията на майка си, за да свърже живота си с този на Едвард. Едвард също има надежда, че този път може би ще му потръгне и ще намери личното си щастие. Така си мисли, докато лежи в спалнята в хотела. На следващия ден двамата се отправят към Флоренция на своеобразен меден месец. Но… Само седмица по-късно, неочаквано за Мунк, самият той я отпраща. Прокужда я от живота си. Просто внезапно осъзнава, че все още не е готов. Художникът слага край на този кратък любовен романс. Но той не знае, че точката ще бъде поставена едва след три години и половина, а за да се пребори с последствията, ще му бъде необходим цял един човешки живот – неговият. Тула не е готова да се откаже. Пише дълги и протяжни писма, в които го увещава, че тя е съществото, родено да бъде до него, да го подкрепя, обича и вдъхновява. Едвард прави всичко възможно да отбие девственицата от парижката хотелска стая: „Когато бяхме заедно във всеки един момент, когато лежахме един до друг, когато се любувахме на красотата на Флоренция, когато се разхождахме по облените от слънчевите лъчи пътечки, когато просто седяхме, дори и в моментите на най-голямо щастие, имах усещането, че това щастие свети за мен през малка пролука на вратата – врата, която дели тъмната ми килия от огромния танцувален салон на живота на светлината. Мила Тула, успях само с крайчеца на окото си да зърна този прекрасен и ужасен живот, но все пак го видях. Може би без това бих бил по-щастлив… Когато те срещнах, бях здрав, а сега приличам на призрак. Време ми е да работя, което изисква пълно духовно отдаване. Трябва да разбереш, че не мога да се откажа от целта си”. Тези лирични опити на Мунк да отклони от себе си побеснялата Тула водят до нейната все по-агресивна атака. Прелъстена и изоставена, разглезената богаташка не търпи отказ. Светът трябва да бъде подреден по нейна воля, а всичко останало е компромис, на който тя не е готова. Използва всички възможни ходове – изпраща му пари, стихоплетства, за да го прелъсти отново, изневерява му с негови приятели художници, заплашва го, че е бременна. „Скъпи! Защо правиш това с мен? Нима не можеш да дойдеш тук поне за час-два? Сигурно отново не си добре или има нещо друго? Толкова искам да те видя. Може би си решил да ме накажеш с това да не ми пишеш дори две думи, въпреки че много добре знаеш колко се нуждая от това. Жестоко е от твоя страна. Каквото и да си решил, моля те, пиши на своята нещастна Тула!”, изпълва тя стотици писма с думите си. Мунк действително се интересува от Тула, но той предпочита да използва трупащата се болка, материализирайки я в картините си. Рисува образа й в десетки свои платна. Рисува я като блед призрак в „Танцът на живота”, претворява я като демон, като крехко създание в стотици свои скици, а тя – с всяка поява на негова творба, в която сама съзира себе, става все по-настъпателна. След осеммесечна гонитба, след заплахи за самоубийство дори, Едвард склонява и й предлага брак. Фиктивен брак, в който поне на документи тя може да го притежава. Но нищо повече. Г-ца Ларсен обаче иска всичко и не иска да отстъпи. Този личен ад между двамата, който помрачава всеки миг от парижкия им любовен романс, продължава до 24 август 1902 г., когато в ателието на Едвард Мунк пристига писмо: „Вчера вечерта Тула е изпила флаконче с морфин. Прибрах се да спя, но тогава се разнесе стон от стаята й. Влязох, тя ми каза какво е направила и загуби съзнание. Направих силно кафе и извиках камериерката. Занимавахме се с Тула около три часа, изсипахме в гърлото й шест чашки силно кафе, докато най-сетне не дойде на себе си. Но ръцете и краката й още дълго време бяха студени и пулсът й на практика не се усещаше. До леглото й имаше две празни флакончета морфин. Моля ви, измислете нещо и спасете тази жена, това е най-нещастният човек, който някога съм виждала”. Този път Мунк е уплашен. „А ако пристигна и тя вече е мъртва?”, пише тревожно в дневника си той. За негово щастие мъченицата е жива и нещо повече, сега всичко изглежда, че ще стане според нейното желание. Едвард приема да се обрече във вярност на самоубийцата без излишества от сделки. Сватбата е насрочена за декември 1902 г., но в нощта на 11 септември Мунк, опиянен от любимия си коняк, напушен до безпаметност, се завръща с револвер в ръката. Той няма сили да убие Тула, няма куража, но пък опитва да унищожи себе си. След разразил се скандал между двамата и опит да се простреля Тула успява да отмести револвера, насочен към слепоочието му, но спусъкът е вече дръпнат. В болничния лист на Едвард е вписано: „Куршумът е попадал в ставата на средния пръст на лявата ръка на художника откъм палеца и е засегнал безименния пръст. През вход ната дупка се подава парченце от костта”. Всичко се разминава само с кратко лечение и белези за цял живот. Разминава се и сватбата, защото след случилото Тула избягва от дома на Мунк и никога повече не се връща. Седмица по-късно във вестниците излиза новината, че богаташката г-ца Ларсен предстои да встъпи в брак с девет години по-младия от нея художник Арне Кавли. Това е вторият съкрушителен удар в живота на Едвард. Удар, който през идващите пет години го увлича във водовъртежа на алкохолизма и необузданото рисуване. Рисуване в кратките мигове на трезвост, в които се ражда и платното „Смъртта на Марат”. В тази картина той претворява случилото се на 11 септември 1902 г. Рисува го, за да се опита да се откопчи от спомена за тази нощ. Но никога не успява. Кошмарът от болката го буди всяка нощ. До полуда…

Сутринта на 9 февруари алармата на телефона ми ме разбуди в 8 часа. След кратко суетене и приготвяне на багажа с Кафка под мишница се отправих към рецепцията, освободих стаята и след като закусих, се насочих към Ширн Кунстхале, където можех да прекарам още няколко часа преди да поема към летището. Полетът ми беше в 18:00 часа. Преминах отново през всички зали, за да се разгърне пред очите ми животът на Едвард Мунк. Взирах се в тези изпълнени с болка платна – лична, почти неразбираема екзистенциална болка, за която онзи, който не познава житейския път на художника, дори и не подозира. Съзерцавам къпещите се мъже в платната му, демоничните женски образи, плашещите деца. И толкова много автопортрети. Обичал ли се е Мунк? Или просто е искал да завещае на света един разказ от образи, който да ни разкрие целия жизнен цикъл на твореца. Едвард Мунк е сред щастливците, чието творчество не само им осигурява препитание, но и удовлетворение, защото стават свидетели на това как творчеството им се превръща в квинтесенция на времето, в което живеят. Преминавам през галерията от десетки портрети, които са излезли изпод четката на този меланхоличен автор. Опитвам се да разбера защо този гениален автор в творчеството си остава така окован в личната си трагедия. Дали не става дума за преднамерен избор? Болката като необходима съзидателна сила, която може да изведе творческия гений до висотата, която постига Мунк. Навярно, за да сътвориш книга, която наранява и причинява мъка, преди това трябва сам да я понесеш? Дали и в рисуването не е така? Нима, за да създадеш едно гениално платно, което предизвиква тъга и разтърсва човешкото в теб, трябва да предизвикаш и понесеш многократно повече болка? По дяволите, това ли е цената и кой е способен да я плати? В 18 часа самолетът се плъзга по пистата на летището и оставя светлините на Франкфурт изпод краката ми. Все още прикован от видяното, от преживяното, стиснал Кафка в ръка, се опитвам да проумея, да разбера кой може да плати такава висока цена? Както самият Франц Кафка отбелязва: „Първият признак, че започваш да разбираш, е желанието да умреш”. Франкфурт е вече под облаците. Шумът в самолета започна да ме връща към реалността, когато от задната част на борда се чу детски писък. Господи, чак сега се сещам, че в „Модерният поглед” не видях най-ярката творба на художника, една от най-скъпите картини на планетата. „Викът” на Мунк го нямаше…

Викът, 1893 г.

Платното, което днес всички познаваме като „Викът” и което е емблематично за неговия създател, се ражда в периода, когато Едвард Мунк е отритнат от първата жена в живота си Емилия Андреа Илен и все още не е срещнал жената, която ще превърне живота му в ад – Тула Ларсен. Тази монументална като излъчване, но всъщност неголяма по размери картина се превръща в обект на внимание едва след смъртта на художника през 1944 г. От 1937 г. насетне тази смърт е желана от Мунк, защото държавата, в която той постига най-големите си успехи, Германия, е обявила творчеството му за изродено. Лично по нареждане на Адолф Хитлер е забранено картините му да се показват в галерии и музеи. Едвард умира като отшелник. Възвръщането към спомена за художника става именно през картината „Викът”, която се появява през 1961 г. на корицата на списание TIME в броя, озаглавен „Вина и тревога”. Само за една година образът се превръща в една от иконите на екзистенциализма, а репродуцирането й придобива епидемичен характер. На „Викът” се поддава и самият Анди Уорхол, който през 80-те години създава версия на картина в типичните за него ярки цветове. Платното на Мунк е обречено на световна слава. Раждат се и анекдотът „Г-н Мунк, защо тази фигура крещи?”. „Откраднали са й чантичката!”, отвръща авторът. Платното, чиято първа версия и до днес се съхранява в Осло, привлича все повече посетители. Всъщност това е един от вариантите на картината, която авторът създава през 1893 г. и я кръщава просто „Отчаяние”, като част от цикъла картини „Любов”. Заради разтворената уста като за вик по-късно критиката преименува творбата на „Викът”, на което самият Едвард Мунк не се противопоставя. В началото на 90-те години на ХХ век, когато платното става обект на хиляди интерпретации и окарикатуряване, се обособява и в любим образ за украса. Появява се върху тоалетна хартия, чаши, възглавници, дрехи. А присъствието на „Викът” в галерията в Осло става причина за увеличаване на потока от посетители многократно. До момента, в който произведението не изчезва през 1994 г. Извършена е кражба. След няколкоседмично издирване картината е открита и върната в родината й. От това триумфът на „Викът” продължава и до днес. Мнозина посещават Осло дори само заради това платно. „Викът” представя един пейзаж, поглед към града от скалата Екеберг, характерен за всички художници от норвежката столица. Пристанището и църквата в далечината са своеобразни маркери и можем да ги видим дори и в други картини на Едвард Мунк. Вглеждайки се в изобразеното, няма как да не забележим перилата на моста, по който често хората от Осло излизат на разходка след вечеря, за да наблюдават залеза над града. Това е един мост, отвъд който в стръмнината към града се простира единствената в региона женска лудница. В тази лудница през 1885 г. попада и по-малката сестра на Едвард – Лора. Тя не излиза жива от там. До лудницата е и голямата кланица на Осло, в която се работи денонощно. Ето какво пише в дневника си самият автор по повод създаването на картината: „Вървях по пътя с двама приятели, слънцето залязваше и внезапно небето стана кървавочервено. Спрях, почувствал изнемога, и се опрях на парапета, кръв и огнени езици стояха над синьо-черния залив и града, моите приятели отминаха напред, а аз стоях там, треперещ от тревога, и усещах един безкраен вик, пронизващ природата”. Датата е 22 януари 1893 г. Само три дни по-рано тук, на моста, в мрака на нощта един младеж на име Кале Льохен пронизва с револверен изстрел челото си заради несподелена любов. Всичко това, съчетано с личната трагедия на твореца, го тласка да създаде „Викът”. Това е картината, която отрежда на Едвард Мунк престижно място в световната история на изкуството и в умовете и емоциите на хората.