„Kарахме по пътя, когато адът избухна. Гледаш, всичко нормално – тухлени дувари от двете страни, кози се щурат тук-там, жени, деца, рутинен патрул. Изведнъж взривиха, не знам, вероятно с мобифон, голяма мина на пътя. Импровизирано взривно устройство, така го наричат. Едно РПГ направо щеше да ми пукне тъпанчетата, прелетя и удари някакъв трафопост пред нас и той гръмна. Електрическите стълбове от двете страни също се взривиха, огън, падаха жици. Отвсякъде стреляха по нас с автоматично оръжие, с гранати. Бронетранспортьора ударната вълна го изхвърли от пътя, а зила едно РПГ се заби в него, между резервоара и каросерията, но по чудо не избухна. Ако беше избухнало, в зила нямаше да остане никой, двайсет момчета.”
„Казах да ме прикриват, да идат от другата страна на пътя, после казах на тези отсреща да прикриват другите, а пък аз да бягам към машината...” „Шранков взема гранатата, снаряжава я със запалката, надписва я „Шранков-Пепси”, слага си я в устата, качва се в бронетранспортьора и напред... Шранков железен, мъжкар! Голям! Старо куче.” Шранков: „Въобще не мислех какво ще стане после. Видях машината да гори, накарах Григор да ме прикрива с гранатометите, другите с автоматите, нищо не чувствах. Наблюдавах само момчетата, кой откъде стреля и като свърши всичко накрая, като се върнахме в базата, само гърлото ми изсъхна, изпих два литра вода...”
„Звукът на РПГ-то е най-кошмарният звук, от него спасение няма. Стреляш навсякъде инстинктивно. Гледай ме (сваля си каската), куршумът е минал през гредата на колата, пробил е каската ми и ето, тука ме рани, по темето. Шест дена в болницата и си окей. Ще стана на трийсет и три, ако не ме убият до септември...”
Старши сержант Иван Михайлов, майор Георгиев, доктор Бояджиев, старшина Шранков, база Лима, база Кило. Интервюирах ги, Чавдар снимаше, думите по-горе са буквално извадени от нашия филм „Кербала – война и мир”.
Тогава за пръв път чух това име Муктада. Муктада ал Садр. Вече двайсет години не само от чисто любопитство следя какво става с него, защото, като се връщахме в България със старото двумоторно анче, самолетът беше претъпкан с войничета и в средата между тях лежеше черният ковчег на едно момче, убито на първия си патрул. От хората на Муктада. Защо, след като американската армия дойде в Ирак и донесе „свободата”, Муктада воюваше срещу нас?
2004-та, неговата Армия на Махди води още две кошмарни битки срещу американците в Наджав и после срещу англичаните в Басра, където Махди надделяха и превзеха града.
Когато Муктада въстана в Кербала, нашият батальон бе само на двеста метра от свещения храм, негов команден център със стотици шиити лична охрана. Стрелбата е била толкова страшна, че нашите момчета са изстреляли два автобуса с муниции за един ден.
Няколко години преди това, мисля, че беше 95а, заедно с Димитри Иванов и оператора Никола Тодоров обиколихме цял Ирак. Минахме по моста Аленби от Израел в Йордания, прекосихме с кола пустинята от Аман до Багдад, а после слязохме надолу по поречието на великата река, Вавилон, Кербала, Наджав, Басра, Ум Каср. В Наджав е гробът на имам Али, когото шиитите боготворят (американците варварски го бяха бомбардирали през първата война в Залива). Храмът, толкова красив със златния си купол! И около него под открити навеси, насядали с бохчите си, мъже, жени, деца. Направихме една проба и Коко засне на каданс това, което после нарекохме „Двайсет минути очи – Наджав”.
Муктада, двайсетгодишен тогава, би могъл да е един от тях. Баща му Мохамед Садек ал Садр, великият аятолах, религиозен вожд на шиитите и опозиционер срещу Садам Хюсеин, е служил в джамията. През 1999а Садам праща убийци, които ликвидират Садек ал Садр и двама от синовете му. Муктада оцелява, но остава под домашен арест до падането на режима. Американците пратиха един блекхоук и два апачи в базата (все пак придружавах найвисокопоставена делегация – президента Първанов, генерала с четири звезди Никола Колев), отлетяхме за Багдад за среща с проконсула, фактическия владетел на цял Ирак, Пол (Джери) Бремър. Работил дълги години за Хенри Кисинджър като експерт по контратероризъм, католик, всяка сутрин бяга по десет километра. Никога преди това не е бил в Близкия изток. На масичката до него върху малка дървена табелка пишеше „Успехът има хиляда бащи”. Кабинетът на Бремър, метална кутия от свръхтвърда стомана, която би трябвало да издържи и на попадение от ракета, беше в самото сърце на Зелената зона, в грозния републикански дворец на Садам. „Считам, че процесът е започнал и ще продължи. Пълен суверенитет и самостоятелно иракско правителство ще дойдат след демократични избори, които ще се базират на конституция, приета от всички иракчани.” И Бремър цитира президента Буш: „Свободата, която ценим, не е американски подарък за света, тя е божие послание към човечеството. Ние ще стоим тук, докато си свършим работата”. Бунтът на Муктада тревожеше всички, макар че с неговото бебешко лице и младост нямаше авторитета и мъченическия ореол на баща си. Но вече се забелязваше един култ към него, десетки хиляди се присъединяваха към милицията, която той създаде – Джейш ал Махди, американският военен акроним беше JAM. И в онова лято Муктада контролираше политическо полувоенно формирование подобно на Хизбула в Ливан. За едни – революционер, за други – иранска марионетка.
След Бремър президентът Първанов разговаря с генерал Санчес, командващ американските войски в Ирак, и го попита какво смята да прави с шиитския бунт в Кербала. Санчес бе уклончив: „Взимаме мерки”.
Сега знаем истината. Според журналиста Майкъл Гордън, главен военен кореспондент на „Ню Йорк Таймс”, генерала от морската пехота Бърнард Трейнър и книгата им The Endgame Муктада и неговата организация са били в устата на всички в Белия дом – Буш, Чейни, Ръмсфелд. „Взехме решение да премахнем Садр”, е казал Чейни. В ход е била свръхсекретна операция „Стюарт”. Националната агенция за сигурност постоянно е подслушвала жените в къщата на Муктада, имали са сигурни източници, които да посочат къде се намира, въпреки че той се е местил непрекъснато. Планът е имал няколко варианта. Иракски полицаи от багдадската полиция с няколко американски взвода и хеликоптери да го арестуват, когато се е движел между Наджав и Кербала. Вторият вариант е бил да се изпратят специалните части на генерал Стен Маккристъл с един танков батальон да го заградят и пленят или убият заедно с всички, които го придружават (най-близките му хора Мустафа ал Якуби и Рияд ал Нури). Тази схема е репетирана няколко пъти. Третият най-категоричен план е цяло съединение – два американски батальона, танкове, латиноамерикански войници от коалицията, багдадската полиция и иракски батальон от командоси да го обградят и убият. Докарали багдадските полицаи в Наджав, те започнали да се обаждат на жените си вкъщи и да разказват какво има да вършат. Скоро всеки на пазара коментирал „секретната” операция. И Белият дом се отказал. Впрочем за каква сигурност може да се говори, след като около Наджав и Кербала имало испанци, хондурасци, салвадорци и войски на иракските Badr Corps, които са си чисти ирански милиционери. На някакъв хондураски чекпойнт войничетата спрели Муктада, проверили „документите” му и го пуснали да си върви!
Дали историята на Ирак сега щеше да е същата, ако го бяха ликвидирали? Муктада е твърде млад тогава. Няма правото да издава фатви, не знае, нарича Обединените нации „християнска” организация, а иранците „моите византийци”. Но забележете, рамо до рамо с Муктада е шейх Хюсеин Ансари, висш ирански офицер, работещ за департамент 1000 под прякото ръководство на легендарния ирански генерал хаджи Касем Сюлеймани. Мирен изход все пак е намерен. Абу Махди ал Мухандис, иракчанин, офицер на Quds Force (иранското КГБ), прекарал дълги години в Иран и близък на генерал Сюлеймани, предлага решение. Завеждат го в Зелената зона, качват го на хеликоптер с американски бригаден генерал за ескорт. Приемат Мухандис на най-високо равнище в Багдад. Невероятно, но факт! Съединените щати преговарят с ирански разузнавач как да изкарат Муктада и неговите бойци от джамията в Наджав. „Ислямската република Иран – казва пратеникът – би желала толкова, колкото и вие, американците, насилието в Наджав и Кербала да престане. Предстоящите избори за нас са толкова важни, колкото и за вас.” И какво прави Муктада? Предава ключовете на великия аятолах Систани и напуска светилището. Бунтът свършва. В изборите след това шиитите удържат съкрушителна победа. В Белия дом са доволни – демокрацията се „утвърждава”, но американската армия – петнайсет бригади, продължава да кърви. Хиляди убити. Голяма част от тях от внесени от Иран бомби, които войниците на Муктада наричат „Кафа”, „Насрала” или просто „персийски бомби” (скачащи мини). Моллите, генерал Касем Сюлеймани използват същата тактика, с която американците воюваха индиректно против Червената армия в Афганистан. Пращаха ракети Стингър на муджахидините, те сваляха с тях съветските хеликоптери, руснаците бяха блокирани. А иранците въоръжаваха своите хора в Ирак, те минираха пътищата, 5060 атаки на денонощие, направиха ги непроходими. Нещо повече, Муктада доведе хиляди свои привърженици в самия Багдад. Построиха си цял квартал, обградиха го с циментови стени, американската армия не можеше да припари там. Нарекоха го на негово име Садр Сити. В резултат на изборите през 2010 г. Муктада стана свръхважен фактор – шест министерски поста за неговата партия, 23ма депутати. Негови хора завладяха ключови постове в министерствата на вътрешните работи и отбраната. Бандитите му от Вълчата бригада правеха рейдове в сунитските квартали, палеха къщи, коли, разстрелваха открито хората по улиците. И всичко това бе законно, те носеха полицейски униформи. На раменете си имаха офицерски пагони. Вътрешният министър избягваше да ходи в кабинета си в министерството. Там си разчистваха сметката три шиитски партии – Dawa (партията на министърпредседателя Нури ал Малики), поголямата SCIRI и садристите. Управляваха отделните етажи като собствени феодални владения. От страх да не ги вземат за заложници по-висшите чиновници избягвали асансьорите, а американските съветници са ходели до тоалетните по двойки.
Бяхме при нашите в базата в Кербала само няколко часа. Беше като в окоп на първа линия, зад двуметрови стени от чували с пясък чакат минохвъргачките. Има въстание. Всеки си води „дневник”, и то по един уникален начин – снимат се, имат си камери. Изгледах после в София десетки часове записи. Седят на пост, дават бонбони на децата, танцуват между леглата един с друг, вдигат щанги, правят мускули, пеят песни. Пазят склад в пустинята с хиляди бомби и снаряди, кметство в центъра на града. Изведнъж попаднах на находка – затвор, охраняван от българи. Страшно! Решетки. Зад тях от горе до долу човешки лица, крещяха, протягаха ръце. Кои бяха тези хора, защо бяха вътре? „Ние не се месим. Това е тяхна работа.” Тяхната работа, на Армията на Махди, бе да вземат заложници, а след това да ги измъчват или убиват. Имаше една история на известно сунитско семейство, докторка и професор, чийто син изчезва. Оплакват се на американците и специалните части обкръжават един бункер, където се подвизава някой си „инженер Ахмед”, ирански офицер, разузнавач. Отказват да ги пуснат вътре. Американците се обаждат на вътрешния министър, отварят им зандана. Лъхва ги непоносима воня, двеста затворници, бити, измъчвани, завързани, всички до един сунити, повечето пилоти, които по време на осемгодишната война с Иран са изпълнявали бойни мисии там. Сега Ал Кудс си разчиства сметките с тях. И така до днес. Всеки ден се взривяват самоубийци, по около хиляда сунити и шиити загиват месечно. Американската армия си е отишла, но клането продължава. Министърпредседателят Малики ходи до Вашингтон, разговаря с Обама, след това има комюникета, оценява се „демократичният напредък” на страната, изразяват се пожелания. Говори се за покупка на самолети F16, ракети Hellfire. Сунитско-шиитският конфликт се разраства, превръща се в най-голямата рана на нашето време – от Персийския залив до Багдад, Анбар, Фалуджа и Рамади, до Алепо и Бейрут.
Муктада, някогашният демон днес смята да съди британското правителство за окупацията на Басра. В интервю с Патрик Кокбърн (Кокбърн и Робърт Фиск са двамата най-добри анализатори на Ориента) Муктада казва, че Ирак се разпада, правителството се разпада. Нури ал Малики бил корумпиран и некомпетентен и оцелявал на власт само заради подкрепата на Съединените щати и Иран. Америка е голяма, още е твърде рано да признае, че е загубила две войни – в Ирак и Афганистан, а и някак си неудобно е – персийците надхитриха янките. Демокрацията бе победена от полумесеца, това е очевидно.