Светлана Алексиевич (род. 1948 г.) е белоруска писателка и журналистка.
Тя е документалният хроникьор на разпадащата се съветска империя и се прочува с потресаващите си книги анкети, посветени на войната в Афганистан («Цинковите момчета», 1989 г.) и атомната катастрофа в Чернобил («Чернобилска молитва», 1997 г.). «Последните свидетели. Соло за детски глас» (2004 г.) е изумителна книга мозайка от спомени на деца, преживели Втората световна война. През 2013 г. Светлана Алексиевич е номинирана за Нобелова награда за литература.
ЛЕОНИД СИВАКОВ, 6-ГОДИШЕН ПРЕЗ 1941 Г., ПО-КЪСНО ШЛОСЕР
//Слънцето залезе. Наказателната рота ни даде време да натирим добитъка извън селото. Влизаха във всеки дом по списък. По списък разстрелваха. Четат: майка, баща, деца, кое на колко години е. Ако някой липсва, започват да тършуват. Вадеха децата изпод креватите и печките. Чак като намереха всички, пристъпваха към разстрела. У нас бяхме шестима: баба, мама, по-голямата ми сестра, аз и двете ми по-малки братчета. През прозореца видяхме как влязоха у съседите и двамата с най-малкия ми брат се втурнахме при останалите в една стая и се заключихме с резето. Седим до мама на един сандък. Резето слабо. Немецът веднага го разби. Стъпи на прага и тегли един откос. Дори не видях млад ли беше или стар. Всички изпопадахме. Аз съм се гътнал зад сандъка. Първо се свестих, когато усетих нещо да капе върху ми. Надигнах глава. Беше кръвта на мама. Капе като вода. Пропълзях под кревата. Целият, плувнал в кръв. Чувам двама да влизат. Първият вика: „Тук липсва един. Трябва да го намерим”. Затършуваха. Наведоха се под кревата, а там мама скрила чувал зърно. Онези взеха чувала и си отидоха доволни. Забравиха, че търсят едного. Заминаха си, а аз загубих съзнание. Втори път се опомних, когато опожариха селото. Гадеше ми се и беше непоносимо горещо. Гледам, целият съм в кръв, а болка не усещам. Селото задимено. Изпълзях на двора, после до съседите. Чак там усетих, че съм ранен в крака и ръката ми е счупена. Усетих ужасна болка. Пак припаднах. За трети път се съвзех, когато чух страшен женски вик. Мучаха телетата. Свинете квичаха, горящите кокошки бяха в ужас. Не се чуваха човешки гласове, само този вик. Сякаш висеше във въздуха и не преставаше. Запълзях към него. Стигнах до колхозния гараж. Не се виждаше никой. Викът идваше изпод земята. Чак тогава се сетих, че идваше от техническия канал. Това бяха смоленските бежанци. Двадесетина семейства, които живееха при нас. Не можех да се изправя, затова допълзях до канала и погледнах надолу. Всички лежаха в ямата, а едно момиченце пълзеше нагоре и все падаше обратно. Крещеше. Погледнах назад, нямаше накъде да пълзя, цялото село гореше. Никой не бе оцелял, само това момиченце. Търколих се при нея долу. Колко съм лежал, не помня. Когато се съвзех, побутнах, повиках момиченцето, но то беше издъхнало. Слънцето прижуря. От кръвта се надига пара. Свят ми се зави. Дълго лежах кога в съзнание, кога без. В петък ни разстреляха, в събота дядо и леля дойдоха от другото село. Намериха ме в ямата. Туриха ме на каруцата. Тя подскача, а на мен ми иде да викам от болка. Но нямам глас. Нито мога да плача. Дълго не можех да разговарям. Цели седем години. Нашепвах нещо, но никой не ме разбираше. Чак след това произнесох първата дума. После друга. Слушах сам себе си. Дядо събрал в чувал каквото било останало от костите на убитото ни семейство. Събрал едва половин чувал. Това е всичко. Само това останало от ужаса. Няколко думи. Звуци. Недоумение. Веднъж прочетох някъде за древногръцкия философ Кратил , който загубил вяра в думите и взел да общува само с жестове. С тях разговарял. Без да изрича нито дума. Разбирам го.
ГЕНА ЮШКЕВИЧ, 12-ГОДИШЕН ПРЕЗ 1941 Г., ПО-КЪСНО ЖУРНАЛИСТ
//Слънце. Необичайна тишина. Необяснимо мълчание. Утрото на първия ден от войната.
Съседката, съпруга на офицер, излезе на двора, обляна в сълзи. Прошепна нещо на мама, но й направи знак да мълчи. Хората се страхуваха да произнесат думата, макар някои вече да знаеха. Бояха се да не ги нарочат за провокатори. За паникьори. Това бе по-страшно от самата война. Поне сега така ми се струва. И, разбира се, никой не вярваше. Нима е възможно?! Та нашата армия е на границата, а вождовете са в Кремъл! Страната е надеждно защитена и непристъпна за враговете. Радиото работеше постоянно. Чакахме думите на Сталин. Гласът му ни беше необходим. Но Сталин мълчеше. По-късно говори Молотов. Каза „война”. Но хората пак не вярваха. А Сталин къде е? После ни налетяха първите самолети. Десетки непознати самолети с кръстове. Буквално закриха слънцето. Ужас! Падаха бомби. Непрестанно отекваха взривове. Бях малък, но помня как страхът се разливаше в цялото ми тяло. В думите. В мислите. Изхвърчахме на улицата и се втурнахме нанякъде.Струваше ми се, че от града няма и помен, само развалини. Дим. Огън. Някой извика: „Беж към гробищата”, тях няма да бомбардират. Защо да бомбардират мъртвите? Недалеч имаше голямо еврейско гробище със стари дървета. Всички се втурнаха натам. Насъбраха се хиляди хора. Прегръщаха камъните, прислоняваха се до надгробните паметници. Там прекарахме нощта с мама. Все още никой не произнасяше „война”, казваха „провокация”.Цяла нощ виха сирените в околностите на Минск. Първите трупове. Първо видях убит кон. После убита жена. Изумих се. Мислех, че на война убиват само мъже. Будех се сутрин, а щом се сетех, че наоколо е война, затварях очи. Не исках да вярвам. По улиците вече се стреляше. Няколко дни беше тихо. После започна движение. Например по улицата крачи бял човек, побелял от ботушите до косата. От брашно. Влачи бял чувал. Друг един бяга, а от джобовете му падат консерви, в ръцете държи други. Бонбони. Цигарени кутии. Трети носи шапка, пълна със захар. Тенджeра със захар. Изглежда смешно, а никой не се смее. Бомбите бяха ударили складовете с продукти. Хората се хвърлили да докопат каквото било останало. Пред очите ми една жена се втурна към разбит магазин. Нямаше чанта. Съблече комбинезона си и го напълни с елда. Без да каже нито дума. В тези минути хората не говореха. „Няма да вземаш нищо”, заповяда ми мама. После, когато гладувахме, си призна, че я е било срам, защото цял живот ме е възпитавала да не крада. Но дори тогава не съжалявахме.
НАТАША ТОРЛИК, 5-ГОДИШНА ПРЕЗ 1941 Г., ПО-КЪСНО КОРЕКТОР
//Научих се да се моля. Често си спомням как войната ме научи да се моля. Като чух „война”, на моите 5 години в съзнанието ми не изникна никаква картина. Нито страхове. Но тъкмо от страх заспах. Цели два дни спах. Лежала съм като кукла. Всички ме мислели за умряла. Мама плакала, баба се молела. Два дни и две нощи. Когато отворих очи, видях ярка светлина. Очите ме заболяха. Чух нечий глас. Видях баба да се моли пред иконата. После я питах: „Бабо, какво се молеше, когато бях умряла?”. „Молех се душата ти да се върне” – рече тя. Баба ми умря година по-късно. Молех се душата й да се върне. Но тя не се върна.
КАТЯ КОРОТАЕВА, 13-ГОДИШНА ПРЕЗ 1941 Г., ПО-КЪСНО ХИДРОИНЖЕНЕР
//Когато започнаха бомбардировките, с мама се преселихме в каменното мазе на съседите. Имах любима котка, много саможива, не излизаше от двора. Когато падаха първите бомби, а аз търчах да се крия у съседите, тя ме следваше. „Връщай се у дома”, гонех я аз, но тя ме следваше по петите, защото също се страхуваше да остане сама. Немските бомби падаха с някакъв свисък и вой. Бях музикална и този звук много ме угнетяваше. Чак дланите ми се потяха. В мазето с нас се криеше и едно четиригодишно момче. То не плачеше, само очите му се уголемяваха. Тръгнахме да бягаме, аз в лятна рокля, а мама, незнайно защо със зимно палто и на високи токове. По пътя хората ни хранеха даром, никой не искаше пари. Бежанците бяха хиляди. По някое време се чу, че пътят е отрязан от немски мотоциклетисти. Всички се втурнаха обратно. В Минск цялата ни улица беше изгоряла. Дори столетните липи ги нямаше. Само жълт пясък. Като от пресен гроб. Бяха изгорели много баби, дядовци и деца. Видиш ли черен труп, значи е на старец. А детските трупове са розови. Мама ми препаса очите със забрадката си. Вкъщи не заварихме никого. Само котката. По чудо бе оцеляла. Сгуши се в мен. Дори не мяукаше. Няколко дни всички мълчахме. Първите фашисти не ги видях. Най-напред ги чух. Подкованите им ботуши се чуваха по улицата, а на мен ми се струваше, че и земята я боли от звука им. Помня мириса на цъфтящи череши в тези първи дни.
САША СОЛЯНИН, 14-ГОДИШЕН ПРЕЗ 1941 Г., ИНВАЛИД
//Най-трудно се умира на разсъмване. Така не ти се умира! А нас ни водят на разстрел. С ускорена крачка. От разговора на немците ми стана ясно, че бързат за някъде. Преди войната обичах уроците по немски. Сам наизустих няколко стихотворения на Хайне. Водеха на разстрел двама пленени старши лейтенанти и мен. Бях момченце. Хванаха ме как събирам оръжие за партизаните в гората. Два пъти им избягах, но на третия път ме хванаха. Да умираш е страшно. Двамата старши лейтенанти ми шептят: „Бягай. Ние ще се нахвърлим върху конвоя, а ти скачай в храстите”. „Няма да бягам…” „Защо?” „Искам с вас.” Исках да умра с тях. Като боец. „Заповядваме ти да бягаш! Да живееш!” Единият, Данила Григориевич Йорданов, беше от Мариупол, а другият, Александър Иванович Илински, от Брянск. „Запомни: Мариупол, ул. „Парковая” 6… Запомни ли?” „Брянск, улица… Запомни ли?” Стреляха. Аз побягнах. Тичах. В главата ми се въртеше все това: да запомня. И от страх забравих. Забравих името на улицата в Брянск. И номера.
НИНА РАЧИЦКАЯ, 7-ГОДИШНА ПРЕЗ 1941 Г., ПО-КЪСНО РАБОТНИЧКА
//Немците дойдоха на мотоциклети и всички носеха ведра. Вдигнаха такъв шум, че с двете ми братчета, на 4 и 2 години, от страх се скрихме под леглото. Много се изненадах, че младият германски офицер, когото разквартируваха вкъщи, е с очила. Мислех си, че само учителите носят очила. Той живееше с ординареца си в едната стая, а ние в другата.
Най-малкият ми брат настина и взе да кашля. Вдигна температура. Сутринта фашисткият офицер дойде и каза на мама, че ако киндер продължава да реве и да му пречи на съня, ще го „пуф-пуф”, и извади пистолета си. През нощта, щом брат ми се закашляше, мама го увиваше в одеяло и го изнасяше навън, докато кашлицата не стихнеше. Пуф-пуф… Взеха ни всичко. Не ни пускаха в кухнята. Там нещо си готвеха. Веднъж братчето ми усети уханието оттам и пропълзя в кухнята. Те всеки ден варяха грахова супа. След пет минути брат ми изврещя. Ужасен вик! Бяха го залели с вряла вода, задето поискал да яде. А той беше толкова изгладнял, че все идваше при мама и й предлагаше да сварим супа от играчката му патица. При отстъплението немците опожариха дома ни. Мама го гледаше, но нямаше нито сълза в очите й. А ние, децата, крещяхме: „Дом, не гори! Дом, не гори!”. Татко не се върна от войната. Пратиха ни известие, че е изчезнал безследно. Когато мама излезе, претършувахме дома. Търсехме бележката. В нея не пишеше, че е умрял, а само безследно изчезнал. Значи, ако я скъсаме, ще пристигне вест къде е и той ще се върне. Когато мама се прибра, се ужаси от безредието. „Какво сте правили?” А ние отвърнахме, че сме „търсили татко”.
ФАИНА ЛЮЦКО, 15-ГОДИШНА ПРЕЗ 1941 Г., ПО-КЪСНО РАБОТИ В КИНОТО
//Всеки ден си го спомням, а все още съм жива. Обяснете ми как. Помня наказателната рота.Всички бяха в черно. С високи фуражки. Даже кучетата им бяха черни. Лъскави. Ние се притискахме към майките си. Не избиха цялото село. Отбраха тези, които бяха от дясната страна. Аз и мама бяхме там. Разделиха децата от родителите. Разбрахме, че сега ще разстрелват родителите ни, а нас ще оставят. Мама беше в групата за разстрел, а аз не исках да живея без нея. Втурнах се към нея и плачех. Някак си пробих път. А тя ме видя и изкрещя: „Това не е дъщеря ми!”. „Мамо! Ма…!” „Не е дъщеря ми! Не е моята!” Очите й бяха пълни не със сълзи, а с кръв. Очи пълни с кръв. Някъде ме запокитиха. И видях как отначало разстреляха децата. Стреляха и гледаха мъките на родителите. Разстреляха двете ми сестри и двете ми братчета. След като избиха децата, се захванаха с родителите. Мама повече не я видях. Сигурно беше покосена. Една жена държеше пеленаче на ръце. То пиеше вода от бутилка. Онези първо гръмнаха бутилката. После пеленачето, а чак накрая убиха майката. Не разбирам как още съм жива. Като малка оцелях. Но как живея сега, бидейки възрастна? Вече отдавна съм възрастна…
ЗИНА КОСЯК, 8-ГОДИШНА ПРЕЗ 1941 Г., ПО-КЪСНО ФРИЗЬОРКА
//Завърших първи клас и родителите ми ме пратиха в пионерски лагер. Веднъж се изкъпахме в езерото и войната започна. Натовариха ни на влак. Когато се появиха немските самолети, викахме „ура”, защото не знаехме, че са чужди. Когато започнаха да ни бомбардират, изведнъж изчезнаха всички цветове. Всички! Появи се думата смърт. На тръгване от лагера ни раздадоха на всеки някакви продукти: захар, елда. Но във влака имаше стенещи ранени войници. И ние им давахме припасите си. Това се наричаше „да нахраниш татковците”. На всички ранени викахме „татковци”. Пътувахме повече от месец. Ту тук, ту там. Казаха ни, че Минск изгорял, а там влезли немците. Озовахме се в Мордовия. Ниски къщи, високи църкви, спяхме направо на сламата. Нямаше легла. Като започна зимата, на четири деца беше останал по един чифт обувки. Настана глад. Всичко заминаваше за фронта. Веднъж отидохме на обяд, а в чиниите – нищо. Възпитателките и директорът ни гледат с просълзени очи. Имахме кобилка на име Майка. Беше стара, гальовна и с нея ни носеха вода. На следващия ден я заклаха. Даваха на всички по малко парченце от Майка. Но дълго го криха от нас. Ние нямаше да го понесем. За нищо на света! Имаше и две изпосталели котки. После си казвахме: добре, че бяха толкова слаби, та не изядохме и тях. Всички ходехме с подути кореми. Можех да изям и цяла кофа супа, защото тя бе толкова рядка, че само пълнеше стомасите ни. Спаси ни природата. Около детския дом напролет не разцъфна нито едно дърво, защото изядохме всичкия цвят, листата и дори кората на някои. Джобовете си пълнехме с трева. Възпитателите не произнасяха думата „мама”. Щом някой я изречеше, отнякъде се чуваше рев. В трети клас избягах от детския дом и тръгнах да диря мама. Дядо Болшаков ме намери гладна и омаломощена в гората. Прибра ме. Помагах на него и жена му в стопанството. Във всеки дом имаше тенджера с копривена супа, за да могат да посрещнат евакуираните, които постоянно прииждаха. Аз берях копривата. Друго нямаше. Питах новодошлите къде е мама. Не знаеха. Войната свърши. Чаках ден-два, но мама не дойде да ме вземе, а татко – знаех, че е на фронта. След две седмици нямах вече сили да чакам. Метнах се на един влак и се скрих под седалката. Пристигнах някъде. Бях малка и мислех, че всички влакове водят до Минск. А там ме чака майка ми. После татко ще се прибере с ордените. Герой! А те се загубили под бомбите. Съседите после ми разказаха как двамата тръгнали да ме търсят. Втурнали се към гарата… Вече съм на години, имам деца, а все още чакам мама.
НАДЯ САВИЦКАЯ, 12-ГОДИШНА ПРЕЗ 1941 Г., ПО-КЪСНО РАБОТНИЧКА
//Дълго чакахме брат ми от армията. Каза, че ще ги уволнят през юни. Татко докара греди, за да му строим къща. Вечер стояхме на гредите, а мама мечтаеше как ще построим голяма къща и ще си имат много внуци. Войната избухна и брат ми, разбира се, не се уволни. Ние сме пет сестри, а той беше най-големият от децата. През цялата война мама го чакаше. Ден подир ден. Чуем, че някъде карат военнопленници, мама изпече десетина хлебчета и всички се втурваме натам. Веднъж нямаше какво да вземем, стрихме в нивята зряло жито от класовете и довтасаха немците. Патрул, който пазеше полята. Изсипаха зърното от джобовете ни и ни правят знаци да се строим в редица за разстрел. Стоят на конете си, а мама прегръща краката им, целува ботушите и вика: „Господа, милост, господа, това са ми децата. Сами виждате, само момиченца”. Онези ни пожалиха и си тръгнаха. Щом си отидоха, аз взех да се смея. Двадесет минути. Търкалям се от смях. Мама ме моли да спра, а не мога. По пътя се смях. Вкъщи също. Забивам глава във възглавницата и се смея. Не мога да се успокоя. Всички помислиха, че съм се… Нали разбирате? От страх съм се смахнала. Така си ми остана. И днес, когато се изплаша, започвам да се смея. С цяло гърло. Четиридесет и четвърта година. Освободиха ни. Дойде известие за смъртта на брат ми. Мама плака, плака и накрая ослепя. Селото изгоря и живеехме в немските блиндажи. Нямахме никаква покъщнина и варяхме супи в немските каски. Едни такива тежки като чугунени. Хранехме се от гората. Събирахме ягоди и гъби. Но ни беше страх да влизаме навътре, защото още имаше немски овчарки. Налитаха на хора. Бяха дресирани да озверяват от мирис на човешка кръв. Затова ходехме в гората на групи. Майките ни учеха да викаме, за да плашим кучетата. Докато събереш една каска ягоди, прегракваш от викане. А кучетата бяха огромни като вълци.
ЛИДА ПОГОРЕЛСКАЯ, 8-ГОДИШНА ПРЕЗ 1941 Г., ПО-КЪСНО УЧЕН БИОЛОГ
//Спеше ми се, а мама ни събуди и рече: „Война”. Първо ми трябваше време да осъзная дали не сънувам. После без паника събрахме покъщнината и потеглихме. Колоната беше безкрайна. Татко се държеше спокойно. Към пладне се появиха някакви военни. Яздеха коне и носеха съвсем нови червеноармейски униформи. Конете едни такива, сити и огромни. Никой не разбра, че са диверсанти. Решихме, че са наши, и се зарадвахме! Татко тръгна към тях, а после чух вика на мама: „Ааааа!”. Изстрел не чух, само вика на мама. Военните даже не слязоха от конете. Всички побягнаха нанякъде, аз бягах с тях и чувах виковете на мама. Накрая се спънах и паднах в тревата. Чакахме до вечерта. Като се стъмни, се върнахме на същото място. Мама седеше там сама и чакаше. А някой рече: „Я, вижте, та тя е побеляла!”. Погребаха татко, без да видя трупа. След войната учех в Селскостопанската академия. Веднъж на улицата срещнах мъж, който приличаше на татко. Дълго вървях след него… Никога не го бях видяла мъртъв…
ВАСЯ ХАРЕВСКИ, 4-ГОДИШЕН ПРЕЗ 1941 Г., ПО-КЪСНО АРХИТЕКТ
//Какви зрелища, какви огньове. Те са моето богатство. Моят разкош. Никой не ми вярва. Дори майка ми, когато й разказвах след войната, се изумяваше: „Ама как си го запомнил, та ти беше още малък! Някой ти го е разказал!”. Не, всичко помня! Помня как мама даде на мен и на брат ми последните два картофа. Исках да й оставя парченце, а не можах. Брат ми също. После ни беше срам. Когато видях първия червеноармеец, един танкист, се хвърлих в обятията му и виках: „Татко”, а той ме взе на ръце и рече: „Синко”. Възрастните все казваха, че съм малък и не разбирам, а аз се чудех защо говорят глупости. Всичко разбирах дори по-добре от тях, защото те плачеха, а аз не. Войната е моят учебник по история. Моята самота. Пропуснах детството си. То просто изпадна от живота ми. Аз съм човек без детство. Вместо детство имах война. После само любовта ме потресе също толкова силно. Когато ме връхлетя, знаех, че е любов.
ВОЛОДЯ БАРСУК, 12-ГОДИШЕН ПРЕЗ 1941 Г., ПО-КЪСНО ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БЕЛОРУСКИЯ РЕПУБЛИКАНСКИ СЪВЕТ НА СПОРТЕН КЛУБ „СПАРТАК”
//Веднага излязохме партизани. Цялото семейство: татко, мама и двамата с брат ми. Той беше по-голям. Дадоха му винтовка. Завиждах му. Учеше ме да стрелям. Веднъж не се върна от задание. Мама дълго отказваше да повярва, че е загинал. В отряда научихме, че група партизани попаднали в обкръжение и се самовзривили с противотанкова мина, за да не попаднат в ръцете на немците. Мама подозираше, че сред тя е бил и нашият Александър. Той бе заминал с друга група, но можеше да е срещнал тази по пътя. Тя отиде при командира на отряда и му рече: „Чувствам, че синът ми лежи там. Разрешете да отида и да проверя”. Той й даде няколко бойци и тръгнахме. Какво нещо е майчиното сърце! Местните хора бяха погребали мъртвите. Бойците започнаха да разкопават, а мама им посочи друго място и каза: „Тук копайте”. И тъкмо там откриха брат ми, вече неузнаваем. Мама го разпозна по белега от операцията на апендицита и гребена в джоба. Все майка ми е пред очите. Помня как запалих първата цигара. Тя ме видя и повика татко: „Виж наш Вовка какви ги върши?”. „Какво е направил?” „Пуши!” Татко дойде, погледна ме и рече: „Нека пуши. Като свърши войната, ще оправим тази работа”. Войната свърши. Помня как крачим с мама по улиците, тя носеше картофи, бяха им раздали малко от завода. Изпод руините на една сграда изпълзя немски военнопленник: „Мутер, бите, картоф…”. А мама му отвърна: „Няма да ти дам. Може тъкмо ти да си убил сина ми”. Немецът гледа, изумен и безмълвен. После мама се върна и му даде няколко картофа. „Вземи, яж…” Сега пък аз се изумих. Как така? През зимата няколко пъти се пързаляхме на замръзнали немски трупове. Те още дълго лежаха по полето край града. Пързаляхме се като на шейни. Ритахме ги. Скачахме върху им. Продължавахме да ги ненавиждаме. А мама ме учеше на любов. Това бе първият ми следвоенен урок по любов.
ВАСЯ САУЛЧЕНКО, 8-ГОДИШЕН ПРЕЗ 1941 Г., ПО-КЪСНО СОЦИОЛОГ
//След войната дълго ме измъчваше един и същи сън. Сънят за първия убит от мен немец.Убих го, а не видях убития. Сънувах как политам, а той ме лови за крака и двамата падаме заедно. Опитвам се да се измъкна от някаква яма, а той не ми дава. Все същият сън, който ме напусна едва неотдавна. Преди да убия немеца, убиха дядо ми на улицата, а баба ми до кладенеца. Пред очите ми биха мама с приклади по главата. Когато издъхна, косите й бяха червени, а не черни. Но когато стрелях по този немец, не мислех за това. Беше ранен. Исках да му изтръгна автомата. Заповядаха ми да му взема оръжието, бях само на 10 години, но партизаните вече ме вземаха на акции. Когато го доближих, видях как немецът извади пистолет и насочи дулото към мен, но аз го изпреварих и явно го уцелих, защото изпусна пистолета от ръцете си. Не се уплаших, че съм убил, дори не се сещах за това до края на войната. Наоколо беше пълно с трупове, никой не ги забелязваше. Свикнахме. Само веднъж се уплаших. Влязохме в опожарено село. Сутринта германците го бяха изгорили, а ние влязохме вечерта. Натъкнах се на обгоряла жена. Цялата черна, а ръцете й бели. Като живи женски ръце. Не, не помня да съм бил дете. Когато свърши войната, хората прибраха своите убити и ги погребаха в общи гробове. Немските трупове още дълго лежаха в полето. Децата ходеха да ги гледат. А чак след години ме навести този сън за убития немец. Беше много неочаквано. И ме спохождаше десетилетия наред.
