За първи път от 1979 г., когато е първото гласуване за Европарламент, на европейските избори през 2019 г. традиционната десница и традиционната левица няма да съберат заедно повече от половината гласове. В сравнение с изборите през 2014 г. Европейската народна партия губи 38 места, а Партията на европейските социалисти - 56. За социалистите има и още една опасност. Ако партиите на новите националисти успеят да вземат достатъчно гласове, могат да станат втора политическа сила, измествайки традиционната левица. Най-новото проучване на общественото мнение, направено по поръчка на Европарламента, показва, че именно тези партии ще имат най-голямо увеличение на подкрепата си. Според това проучване Националният сбор на Марин льо Пен ще спечели изборите във Франция, а „Лигата“ на Матео Салвини ще победи в Италия. Като прибавим към тях гласовете за другите антисистемни политически формации из цяла Европа, се получава една доста голямa цифра.
Големият въпрос е как е възможно партии, които доскоро бяха заседнали твърдо в политическата маргиналия, да стават все по-желани от избирателите и да печелят избори? Популярността на антисистемните организации расте успоредно с растежа на недоверието към традицинните партии. Разликите между класическите десница и левица съвсем изчезнаха и избирателите все по-трудно успяват да различат християндемократите от социалдемократите. Вече от много години и едните, и другите са в плен на неолибералния консенсус, което означава, че споделят сходни идеи в областта както на вътрешната, така и на международната политика. И традиционните леви, и традиционните десни обичат пазара, глобализацията, размиването на границите между държавите, етносите, религиите, половете. И едните, и другите направиха твърде много, за да обезсилят структурите на националните държави, да неглижират солидарността и да обявят за свещен принципа, че „всеки трябва да се спасява по единично“.
По въпросите на международните отношения също няма особена разлика между класическото дясно и класическото ляво. Левият Тони Блеър беше пръв съюзник на Джордж Буш-младши при нахлуването в Ирак. Именно неговото правителство свърши основната черна работа по убеждаването на света, че иракската държава притежава оръжия за масово поразяване. Разбира се, такива не бяха открити, но разобличаването на тази лъжа нямаше как да съживи стотиците хиляди загинали вследствие на инвазията.
Вече в наши дни испанският премиер Педро Санчес, председател на Социалистическата партия, традиционната лява сила в Испания, се оказа сред най-гласовитите поддръжници на президента Тръмп в опита да бъде свалено правителството на Венецуела. Явно Санчес не се притеснява да бъде на едно мнение по този въпрос с бразилския президент Жаир Болсонаро, който е известен с крайнодесните си възгледи и с любовта си към времето, когато Бразилия беше управлявана от военна хунта.
А както десните, така и левите евродепутати в отиващия си Европарламент приеха резолюция по повод Венецуела, напълно идентична с американските намерения по отношение на тази държава. Оказва се, че като цяло, политицическият елит в Европа, бил той с дясна или с лява окраска, много повече държи да се хареса на Вашингтон, отколкото на европейските избиратели. И като пряк резултат от това щение нормалните европейци все по-малко харесват своя елит и все по-малко искат да имат нещо общо с него. Тъкмо на това все по-засилващо се отчуждение се дължи възходът на антисистемните формации. И колкото повече настоящият евроелит се отдалечава от нормалните европейци, толкова по-непотребен ще става.