Глобалният дълг на света стигна 199 трилиона долара, или 296% от БВП, а САЩ са най-големият длъжник с 65 трилиона долара.

През 1598 година гениалният драматург Уилям Шекспир умело вплита в сюжета на „Венецианският търговец” основния закон на пазарното общество: дълговете са задължение, което се връща. Дори с цената на живота. Алчният лихвар Шайлок дава на Антонио 3000 дуката за неговия приятел Басанио, за да може той да се ожени за красавицата Порша. Но Шайлок е хитър: той иска гаранция от Антонио, че ще му върне парите до три месеца, и тази гаранция е парче от тялото на Антонио! В пиесата не става дума за вина – не само защото героите на Шекспир не са еднозначни, а защото драматургът иска да демонстрира фундаменталната иновация на зараждащите се нови пазарни отношения: превръщането на личната вина в юридическо задължение. При капитализма взаимната задлъжнялост между хората вече не е морална категория и въпрос на чест, а просто юридическо задължение. Да имаш дългове и да ги изчистиш не е свързано вече с категории като почтеност, мъжка дума и клетва, това зависи единствено от парите. Шекспировият Шайлок олицетворява новия ред, при който парите стават мерило за всичко и те подвеждат под общ знаменател всичко останало, дори най-скъпото и ценното (животът на Антонио) . В този нов свят договорът значи много повече от репутацията и честната дума, а при спорни ситуации законът е по-силен от милосърдието. Шекспир се оказва много по-добър анализатор от Адам Смит. Защото за драматурга парите са полица за задължение, те са средство, което разделя процеса на пряк обмен на стоките и поради това акумулират задължение, дълг, който е покрит само тогава, когато се извършва насрещно плащане. Тоест парите са „документ” за по-късна размяна. Комбинативни хора като Шайлок успяват да превърнат парите в стока и техният получател се задължава при връщането им да плати и цената на парите – лихвата. В този процес най-важна е английската дума bond, документът, с който кредитополучателят се задължава да върне парите на своя кредитор. По времето на Шайлок bonds e безусловното задължение да върнеш кредита. За лихваря Шайлок корабите на Антонио са гаранция, че той ще види обратно парите си. Той дава материални активи – своите собствени пари, срещу материални гаранции – корабите на Антонио. Днес обаче нещата са съвсем различни. Кредитите се създават от нищото, затова не се и връщат, а се забавят, преструктурират, рефинансират, разсрочват и накрая опрощават. Така капитализмът се превръща в кредитизъм, който пък трансформира съвременната икономика в една гигантска Понци-пирамида. Няма да ви разказвам отново известната до втръсване история за италианския емигрант от провинция Емилия-Романя. Ще припомня само онова, което е важно за моя анализ: през 1920 г. бившият мияч на чинии и келнер измамва бостънското общество с 250 милиона долара (по днешната равностойност), купувайки пощенски купони в Италия и обменяйки ги за марки в САЩ, като разликата в курса стига до 400%. Естествено, с подобно обещание привлича много жадни за печалба бостънци. Но вместо да инвестира парите им в пощенски купони в Италия, Понци си купувал висок стандарт на живот – коли, недвижими имоти, жени… Докато балонът се пуква. Точно същата схема използва 70 години по-късно нюйоркският финансист Бърнард Мадоф, обещавайки на инвеститорите годишна възвръщаемост на парите им от 10-12%. С настъпването на финансовата криза през 2008 г. пирамидата на Мадоф рухва и 30 000 негови инвеститори губят около 20 милиарда долара. Днес гигантската Понци-схема все още работи, най-вече в развитите страни. Но наближава моментът, когато няма да има нови желаещи, които да се включат.

СВЕТОВНИЯТ ДЪЛГ ДОСТИГНА 199 ТРИЛИОНА ДОЛАРА.

Това прави 296% съотношение спрямо световния  БВП. През последния месец авторитетни световни  институции като „Маккинзи”, МВФ, Европейската  централна банка, Международната банка за разплащания и др. дават сигнал за тревога. Тяхното притеснение е свързано с факта, че само за последните 8 години  глобалният публичен дълг е нараснал с 57 трилиона долара. За този период 47 държави (22 развити и 25 развиващи се) са затънали в още по-големи дългове. Според данни на Банката за международни  разплащания през последните 30 години до началото  на финансовата криза дълговете на западния свят са  се увеличили двойно. За този период реалната задлъжнялост на нефинансовите субекти се е увеличала с  200%, на държавите – с 300%, а междуфирмената задлъжнялост – с цели 600%. Нека си го представим: световният дълг надхвърля три пъти това, което всички държави произвеждат за три години! Бившият директор на Сметната палата на САЩ Дейв Уокър шокира света в средата на ноември, като обяви, че националният дълг на САЩ е три пъти по-голям от това, с което ни баламосват, макар че цифрата от 18 трилиона долара и така е прекалено стряскаща. „Това е само чистата сума без парите за цивилни и граждански пенсии, без средствата за здравеопазване, социално осигуряване и финансирането на здравната реформа на Обама. Така че реалната цифра би трябвало да бъде 65 трилиона долара. И тя расте непрекъснато при пълната липса на реформи.” А капак на всичко сложи Лоурънс  Котликоф, бивш главен икономист на Президентския  съвет на икономическите консултанти, професор по  икономика в Бостънския университет, който добави,  че когато към тази сума прибавим и текущите краткосрочни задължения, фискалната дупка в бюджета  на САЩ добива наистина астрономически очертания: точно 205 трилиона долара. Ни повече, ни  по-малко. Обърнете внимание: това са данни на авторитетни икономисти, определяли насоката на американската политика при Роналд Рейгън (не спечели ли той Студената война?), Джордж Буш-старши (не закри ли той СССР?) и Бил Клинтън (не регистрира ли той най-големия икономически подем на САЩ за миналия век?). Може и да не сте чували за това. Да, за това  не пишат нито „Ню Йорк Таймс”, нито „Уолстрийт  Джърнъл”, нито „Файненшъл Таймс”. Те написаха за фалита на Детройт. И сега за фалита на Пуерто Рико.  Но истината е, че в САЩ те съвсем не са единствените. Илинойс всяка година увеличава бюджетния си  дефицит с 9 милиарда долара, а дълговите разписки на  щата възлизат на 159 милиарда долара. Ню Джърси  има структурен дефицит от 10,2 милиарда долара.  Пенсилвания трябва да се справя с бюджетен дефицит  от 2,3 милиарда долара. Уискънсин не остава по-назад  и има дефицит от 2,2 милиарда долара. Дупката в пенсионните фондове на тези щати общо възлиза на 1,4  трилиона долара (по официални данни на Федералния  резерв) и на 3 трилиона долара (според данни на икономисти от Станфордския университет). Само за двата мандата на президента Обама федералният дълг се е увеличил с 8,7 трилиона долара, или с цели 87%! Това е абсолютен рекорд! През тези 7 години дългът е скочил с толкова, колкото целият американски дълг за последните 25 години! В Европа не само Гърция има проблеми,  но и всички останали. Италианският дълг е 132% от  БВП, португалският – 130%, ирландският – 109%, кипърският – 107,5%, белгийският – 106,5%. Това са  данни за първата половина на 2015 г. Този негативен  тренд ще продължава и през следващите години във  всички страни от ЕС с изключение на Германия, Ирландия и Гърция, която ще бъде под контрол. У нас  този тренд също е факт. Държавният ни дълг вече е  27% от БВП. В Азия също не е никак розово. Япония си  остава световният рекордьор с дълг от 245% спрямо  БВП, Сингапур има дълг от 100% от БВП. В Китай  цифрите отдавна са астрономически, а според МВФ в  новите пазари този показател вече е стигнал нивото  от 18 трилиона долара. Докато през 2004 г. е бил само  4 трилиона долара. Но да се върнем към САЩ. Анализаторите на „Голдман Сакс” отбелязват, че американският корпоративен дълг се е увеличил двойно от 2008 г. насам. На този фон Федералният резерв увеличи основния лихвен процент в  началото на месец декември, което е като драсване на  клечка в кухня с отворен кран на газовата печка. Драматично ли е наистина? Повечето „авторитетни”  икономисти като нобелиста Пол Кругман твърдят,  че „дългът е заплаха фантом” и че „бюджетните дефицити и частните дългове не са от значение”. Стив Кийн, авторът на бестселъра „Развенчаната икономика: Детронирането на голия крал”, пише, че неокласическите икономисти в своите модели за здрава икономика дори „игнорират дълга”. А бившият шеф на Федералния резерв (и баща  на сегашната финансова криза) Алън Грийнспан твърди, че изплащането на американския държавен дълг ще  бъде много болезнено и затова предлага да се намалят данъците на богатите, тоест умишлено да се увеличи дългът. По този начин проблемът  се представя като поредния сблъсък на кейнсианци и  неолибертарианци с идеята тревожната му същност  да изчезне. Уви. Още през 2008 г. неофициалната Централна банка на света – Банката за международни разплащания, най-престижната финансова институция, предупреждава, че „наливането на пари за спасяване на големите банки ще натрупа още по-голям държавен дълг”, като проблемите на банките ще се прехвърлят върху държавите и поданиците.

ТОЧНО ТОВА СЕ СЛУЧВА.

Известно е, че след 1971 г. доларът не е нищо повече от валутна хартия, която има стойност единствено заради „обещанието” да играе ролята на „сигурно убежище” и се крепи само върху вярата на света, че това е така. След като Никсън отменя златния  стандарт на 15 август 1971 г., доларът съществува  тъкмо върху модела never pay (никога не плащай). Тоест доларът обещава да плаща „повече долари”. Когато през 2008 г. светът отказва най-после да вярва на  това, Федералният резерв „тайно” напечатва 16 трилиона долара и „тайно” ги пръсва по света под формата на програмата за „количествено облекчаване”. А  цената е обезценяването на долара, което продължава  до юни 2015 г., когато програмата завършва.  Ако Федералният резерв не беше направил това, банките щяха да фалират – не само частните, но и централните. Но светът имаше шанс  да започне отначало и на чисто. Чрез печатането на  пари всъщност Федералният резерв отново насочва  света в руслото на модела „никога не плащай”, който  пък води планетата директно към следващата криза.  Миналата година генералният мениджър на банката  Хайме Каруана (това е наистина най-могъщият финансист на света) предупреди, че положението се влошава  още повече. Изследване на МВФ на 124 банкови кризисни казуса установява, че съживяването на привидно  платежоспособни банки, които трябва да отпишат  лошите си кредити, подкопава националните икономики. А за страни като България агенция „Блумбърг”  коментира, че дълговите кризи на другите водят до  въвеждане на строги мерки за икономии: „Загрижени, че високият размер на дълга ще принуди международните инвеститори да заобиколят техните пазари, редица държави (като България) прибягнаха до налагане на строги мерки за икономии, намаляване на бюджетните разходи и увеличаване на данъците, присъединявайки ги към борбата за възстановяване на стария фискален ред, вместо да станат част от борбата за преодоляване на рецесията”. Да  се върнем отново на анализа на Банката за международни разплащания от месец юли, в който се казва, че  „пропускът да бъдат принудени компаниите да отпишат лошите дългове още повече влоши нещата”. След  което се прави изводът: „Отровната комбинация от спираловидно увеличаващи се дългове и нисък икономически растеж може да отприщи нова криза. На глобално ниво икономическият растеж продължава да се дави в нарастващия дългов потоп, който заплашва с нова финансова криза, още по-болезнено свиване на жизнения стандарт и евентуално масов световен дефолт”. Известният икономист проф. Майкъл Хъдзън  коментира: „Ако проблемът, който спира растежа на икономиката, е прекалено голям дълг и ако никой в правителството или нито една партия не търси решение на проблема с дълга, то тогава ни очаква невиждана нова депресия”.

КОЙ ЩЕ ПЛАТИ?

Тревожното е, че голяма част от  натрупаните дългове са от т.нар. „непродуктивни  кредити”, тоест заеми, които не се влагат в производствени мощности и не гарантират бъдещи приходи. Те се използват най-вече за насърчаване на потреблението. Обаче това е омагьосан кръг. Защото поради кризата потребителското търсене значително отслабва, което се отразява негативно и на икономическия растеж. Търсенето намалява и заради усилията  на длъжниците да изплатят дълговете си. Затова все  по-голяма част от новите дългове спират да се използват за насърчаване на потреблението, а се използват за  поддържане на илюзията за обслужване на вече натрупаните дългове. Казвам илюзията, защото в условията на рецесия и намаляващо производство при постоянно спадащ БВП не е възможно дълговете да бъдат върнати. Защото БВП расте в аритметична прогресия, а дълговете (заради лихвите) – в геометрична. Ако преди в условията на 60-те години всеки нов долар дългове е осигурявал 70% допълнителен БВП, то днес нивото е почти нулево. Въпреки рекордно ниските  лихви има все по-малко потенциални длъжници, които  са склонни да трупат нови дългове и да инвестират  или да насърчават потреблението. Същото важи и  за новите индустриални държави, най-вече Китай,  които през последните години драстично натрупаха  нови дългове. Възходът на Китай от изостанала аграрна държава с 1,3 милиарда души гладуващо население до  втората по мощ икономическа сила в света с БВП от  9,2 трилиона долара и глобални икономически играчи  като Xiaomi, Huawei, Baosteel и Alibaba е забележителен  и впечатляващ. Но на каква цена? Само за 8 години Китай е увеличил четири пъти държавния си дълг: от 7 трилиона долара през 2007 г. до 28 трилиона долара през 2014 г. Това представлява  282% от БВП и е най-голямото съотношение в света, близо два пъти по-големи стойности от фактите  за Гърция. Ако наистина трябва да се тръби тревога,  то това е заради китайския случай, защото страната  е най-задлъжнялата икономика в света. Последиците  вече са налице: икономиката стагнира, увеличават се  дефлационните тенденции, а това от своя страна затруднява обслужването на дълговете. Голяма част от  дълговете вече са необслужваеми и има опасност от  дефолт, преструктуриране на дълговете и нови банкови кризи. Нито една развита държава, а само няколко новопоявили се пазари са намалили съотношението  дълг/БВП в реалната икономика за периода от 2007  г. – това се отнася както за държавния дълг, така и  този на домакинствата. По този начин тоталното  увеличение на дълговете стига 57 трилиона долара и  изпреварва глобалните данни за растежа според анализа на „Маккинзи”. Тази експлозия в нивата на публичния  дълг е причинена от неспособността на страните да  използват инфлацията за покриване на задълженията. Както е известно, високата инфлация позволява да бъдат стопени натрупаните дългове с течение на времето. Дори точно обратното – дефлационната спирала увеличава още повече размера на сумите, както и лихвите, които се плащат за обслужването им. Тази токсична комбинация между дефлация и икономически спад, най-вече в Еврозоната, води експертите на „Маккинзи” до  заключението, че „лостовият ефект – ливъриджът,  който се постига благодарение на мултиплициране на  инвестиционния ресурс чрез кредитирането, е нещо  много рядко за последните осем години. Забелязва се  определен дефицит на позитивни икономически решения”. Нарастването на глобалната задлъжнялост до най-високите нива за последните 200 години принуждава МВФ да предупреди, че светът се нуждае от дефолти, увеличаване на данъците върху спестяванията и увеличаване на инфлацията, за да може да си проправи път към възстановяването и икономическия растеж.

БЕЗПОЧВЕНИ ОБЕЩАНИЯ.

Към видимата част от  дълговия айсберг се прибавят и скритите изненади:  пенсионната и здравната система. През последните  100 години в западните държави продължителността  на живота се е увеличила почти двойно, но също с  толкова е намаляла и раждаемостта. Едновременно с  това се променя и пенсионната възраст. Така например през 1950 г. възрастовата квота (броят на хората  на 65 години на 100 души в работоспособна възраст) се  е движила около 14%, докато днес вече надхвърля 30%.  Според различни изследвания непокритите държавни  задължения в момента надхвърлят от три до осем  пъти БВП и с това значително променят официалните данни. В най-социалната държава в Европа, Германия, общата сума на всички осигурителни плащания за чиновниците ще достигне до 2040 г. сумата от 2 трилиона евро. И тази сума не е предвидена в нито един бюджет до сега. На  немски терминът за тези бъдещи осигуровки е много показателен, те се наричат Versorgungszusagen, от  Versorgung – осигуровка, и Zusage – обещание, и те са  точно това – „обещание за осигуровки”, но не и нещо  реално! А кой ще плаща тази сума след 25 години?! Подобна е ситуацията и в САЩ. Те са изправени  пред същите проблеми, макар че Америка е далеч от  т.нар. „социална държава”. Скритите задължения на  държавата възлизат на 300% от БВП, некапитализираните осигуровки в рамките на системата за социално осигуряване се равняват на 8,6 трилиона долара,  а осигуровките в рамките на здравното осигуряване  Medicare са на стойност 38,6 трилиона долара. Още  през 2011 г. Международната банка за разплащания  призова за „драстични мерки” за овладяване на дълговата лавина на държавите в света. Но дори според  най-благоприятния сценарий с дефицитите, ако пенсионните разходи като дял от БВП останат на сегашните нива, държавният дълг ще продължава да расте  застрашително.

ПО-МАЛКО ХОРА, ПО-МАЛЪК РАСТЕЖ.

В бизнес  сектора пенсионните схеми също до голяма степен  остават недостатъчно финансирани. А ниските  лихвени проценти само усложняват проблема. Според  Банката за международни разплащания през 2011 г.  непокритите задължения на фирмите, включени в  индекса Standard & Poor's 500, надхвърлят 500 милиарда  долара, а на тези от Stoxx-600 имат задължения над  300 милиарда долара. Тези дефицити могат да се  покрият или от актуалните парични потоци, или от  бъдещите осигуровки. Според прогнозни данни на ООН в периода 2012–2050 г. трудоспособното население (15–64 години) в Западна Европа ще намалее с 15,8 милиона души (около 13%), а в Япония – с 23,8 милиона души (30%). В САЩ за същия период ще има увеличение само от 0,4%, докато през последните 20 години този растеж там е бил 1,1%. В Русия и Китай трудоспособното население ще намалява драстично с над 25%. Единствено в Индия,  Югоизточна Азия, Латинска Америка и Африка ще  бъде отбелязан осезаем растеж на трудоспособно  население. Тъй като трудоспособното население е  един от основните фактори за икономически растеж,  намаляващото трудоспособно население означава и понисък растеж. Най-осезаемо това се вижда в Япония,  въпреки че там производителността на труда  нараства най-бързо и по този показател страната  изпреварва дори САЩ.

НИСКА ПРОИЗВОДИТЕЛНОСТ – СЛАБ РАСТЕЖ.

Освен  числеността на работната сила много важен фактор  за икономическия растеж е производителността на  труда. В държавите от Западна Европа през последните 200 години БВП нараства значително благодарение  на използването на допълнителна енергия и все нови и нови иновации. Икономическото чудо в новите индустриални държави се дължи най-вече на сериозните  инвестиции в образованието и иновациите. От началото на индустриалната революция през 1700 г. на  Великобритания са й били необходими 150 години, за  да увеличи БВП на глава от населението от 1300 долара на 2600 долара. През първата половина на XIX век  Германия и САЩ успяват да постигнат 1300 долара  на глава от населението, но след около 50-60 години  БВП се удвоява. В началото на ХХ век Япония постига  същото само за 20 години. През втората половина на  ХХ век Южна Корея и Индия правят това за 16 години, а Китай извървява този път за 12 години. Обаче  развитите държави днес сериозно се затрудняват да  постигнат растеж от високото ниво, на което те  се намират. Проф. Робърт Гордън твърди, че в бъдеще в развитите държави нарастването на производителността ще става все по-бавно заради влошаването на образованието, по-високата цена за защита на околната среда, голямата международна конкуренция, неравното разпределение на доходите. Според проф. Гордън фундаменталните иновации, които в миналото са били в основата на „индустриалната революция”, днес са все по-редки и не могат да бъдат повторени. В допълнение към анализите на  проф. Гордън „Икономист” публикува своите прогнози, които са доста по-ведри. Авторите в списанието  считат, че предприемаческият дух е изконно присъщ  на човека и с течение на времето иновационните процеси ще се ускоряват. Тоест все още е рано да се правят  окончателни заключения, че е отминало времето на  растежа, насърчаван от иновациите. Обаче според най-новите изчисления на американската организация Conference Board вече се регистрират (от 2013 година насам) негативни стойности по отношение на нарастването на производителността. Авторите дори говорят за „драматични резултати”. Най-драматични са те в новите  индустриални държави, където се забелязва стагнация  или връщане назад. При САЩ трендът не е нов и в момента се вижда просто по-отчетливо. Очевидно капиталите не отиват в най-продуктивните сектори,  ако изобщо някой инвестира през последните години.  Всяка Понци-схема се базира върху принципа, че първите инвеститори обслужват със своите плащания следващите. Докато има приток на свежи пари, всичко е добре, стига да изтичат по-малко пари от системата. Модерният свят живее по подобна схема: непродуктивни кредити и дългове при постоянно намаляващо трудоспособно население и спадаща производителност, това не може да поддържа дълго световната икономическа пирамида. Днес развитите държави с цената на по-евтини пари и постоянно увеличаващи се дългове успяват да поддържат илюзията за благосъстояние. Но колкото повече финансовата икономика се раздалечава от реалната икономика, толкова по-високи стават рисковете. Икономическите  анализатори се питат с какъв инструментариум ще  разполага икономическата политика, ако САЩ след периода си на растеж отново изпаднат в рецесия, от  която останалият свят така и не успява да излезе.

ИМА ЛИ ИЗХОД?

Все още има изход и първата стъпка  към него е да си кажем, че така не може да продължава  занапред и политиката би трябвало да е подготвена  за болезнени решения: необслужваните дългове да бъдат преструктурирани, неизпълнимите обещания да  бъдат замразени, да се инвестира в образование, иновации и капиталови фондове. Така светът може да се надява да избегне рухването на глобалната Понци-схема, в която се е озовал. Ако не го стори, един ден ще се окаже в същото положение, в което се оказали бостънските инвестиционни наивници и нюйоркските им имитатори. Но ще  бъде твърде късно за връщане назад. Изходът е това, на  което сме свидетели през последните няколко години.  Икономистът Мартин Армстронг, автор на теорията Economic Confidence Model, твърди, че войната в Сирия и това, на което сме свидетели в Близкия изток, е пряк резултат от глобалната дългова криза.  „Сирийската каша, изглежда, строява в редица хората  на Капитолийския хълм. Но хората твърдят, че съществува някакъв скрит план за постигане на резултати извън дебатите в парламентарната зала. И този  скрит план е свързан с проблемите с дълга, а войната  е необходима за притъпяване на напрежението заради  съкращаването на бюджетните разходи.” Джим Роджърс, бизнесмен милиардер, съосновател на Quantum  Fund заедно с Джордж Сорос, а сега президент на Rogers  Holdings и Beeland Interests, Inc., също коментира тази  тема: „Когато натрупаш много дългове, положението се влошава и всичко започва да се сгромолясва. Тогава всички търсят черната овца. Политиците обвиняват чужденците и стигаме до Втората световна война или която и да е следваща война”...