Как американският съюзник с атомни бомби Пакистан се обърна към Китай и Русия в заплетената геополитическа игра в Южна Азия

Глобалната политика изобилства с изненади и превратности. Почти цялата история на държавата Пакистан от нейното създаване през 1947 г. до ден-днешен преминава в атлантическата геополитическа орбита. Исламабад е верен съюзник на Вашингтон след едно стратегическо решение от края на Втората световна война. Всичко се развива със светкавична бързина. През 1949 г. първият премиер на Пакистан Лиакат Али Хан е поканен в Москва на официална визита, която трябва да положи основите на бъдещо стратегическо партньорство. Али Хан приема предложението, но скоро в надпреварата за мюсюлманската страна се включват Съединените щати. Пакистанският министър-председател получава покана да посети Вашингтон. Руското предложение е отклонено, Лиакат Али Хан отива в САЩ, а скоро Пакистан заедно с Иран, Ирак, Турция, Великобритания и САЩ става основател на СЕНТО – еквивалента на НАТО за борба срещу Съветска Русия в Южна Азия. Единствената мюсюлманска страна с атомно оръжие в света е лоялен съюзник на Съединените щати. Пакистанските специални служби ИСИ са ръцете на атлантическите операции срещу Съветския съюз в Афганистан, благодарение на които Москва претърпява един от крупните си неуспехи по време на Студената война. Пакистанските тайни органи не просто снабдяват муджахидините с оръжие и финансиране. Не без подкрепата на военното разузнаване на Исламабад на власт в Кабул идва движението „Талибан”, а мнозина специалисти не спират да посочват връзките на Пакистан с някои от най-боеспособните въоръжени ислямистки групировки, които се бият срещу руснаците. Днес десетилетният съюзник на САЩ е на прага на мащабен геополитически завой – Пакистан уверено преминава в евразийския лагер на Русия и Китай.

Главната причина за оформящия се геополитически поврат е Афганистан. Или по-точно грубите грешки, които Вашингтон допусна в непристъпната азиатска страна. Подобно на Близкия изток, където Съединените щати забъркаха пълна каша, подправена с привкус на радикален ислямизъм, така и в Южна Азия американската стратегия се размина с реалността и настрои срещу себе си всички регионални фактори. Интересите на Пакистан и САЩ се сблъскват в Афганистан. Вашингтон държи да запази едноличната си власт над Кабул, което е в остро противоречие с интересите на Русия, Китай и Иран. За Пакистан обаче въпросът е особено чувствителен. Пакистан е държава, обединяваща различни племена и етнически общности със собствени нрави и обичаи около религията – исляма. По-голямата част от населението се състои от народи от т.нар. индо-арийско или индийско езиково семейство. Такива са пенджабците и синдхите, които заедно с техни сродни етноси доминират в страната. Другата основна група в страната са ираноезичните белуджи и пущуни. Проблемът в сложната азиатска динамика се състои в това, че пущуните са вторият по численост етнос в Пакистан, но и най-многобройният народ в Афганистан. Пакистанци и афганистанци са кръвно, племенно и религиозно свързани. Спойващият елемент са пущуните, за които днешната граница, начертана в края на XIX век от британския дипломат Мортимър Дюран, e изкуствена бариера, отразяваща колониалните интереси на Лондон в онези години. От двете страни на линията Дюран живеят пущуни-мюсюлмани, чиято основна политическа и военна структура е движението „Талибан”.

Американската стратегия разчита чрез Афганистан да създаде лост за влияние над глобалния наркотрафик и да добие инструмент за проектиране на сила в Централна Азия и Североизточен Китай. Проблемът на вашингтонските плановици обаче е, че не успяват да овладеят процесите в самия Афганистан. За това им е нужен Пакистан, който противно на интересите си трябва да преследва и унищожи пущуните-талибани. Разбира се, пакистанският елит няма такива намерения. Оттук започва стратегическото отдръпване на Исламабад от съюза със САЩ. За Пакистан разгромът на пущуните и подчиняването им на афганистанските таджики, хазари и узбеки е въпрос на национална сигурност. За пакистанското ръководство е важно да има приятелски настроени съседи на север. Въпреки натиска на САЩ Исламабад често си затваря очите за дейността на своя територия на талибаните или пущунската бунтовническа мрежа „Хакани”. През пакистано-афганистанската граница минават цели магистрали за пренос на оръжие и бойци. Поради това не без основание Пакистан е обвиняван, че подкрепя военните формирования на пущуните, които се бият с войските на САЩ и НАТО в Афганистан.

Знаците за предстоящата радикална промяна се забелязват от няколко години. През януари 2012 г. конференция на пакистанските посланици препоръча разширяване на връзките с Русия, „за да се намали зависимостта от САЩ”. Месец по-късно външният министър на Исламабад Нина Рабани Хан, която е привърженик на реализма във външната политика, изненадващо посети Москва, след което започна рязкото затопляне на руско-пакистанските отношения. Русия вдигна оръжейното ембарго над Пакистан и подписа с мюсюлманската страна договор за сътрудничество в областта на отбраната. Започнаха преговори за доставка на вертолети Ми-35, двигатели за самолети РД-93 и дори продажба на руски изтребители Су-35. Пакистан изрази интерес към сключването на договор за свободна търговия с водения от Русия Евразийски икономически съюз. Двете страни се споразумяха за строителството на газопровод Север-Юг, чрез който да бъдат задоволени растящите енергийни нужди на Пенджаб за втечнен природен газ, който ще бъде пренасян по газопровода от пристанищния град Карачи. Енергийните сделки продължиха и през миналата година. В края на 2017 г. двете държави се договориха да построят многомилиарден газопровод за пренос на газ от контролираните от „Газпром“ ирански находища до Пакистан по бреговете на Персийския залив.

Най-големият пробив в руско-пакистанските отношения обаче дойде по линия на сигурността. От лятото на 2017 г. Пакистан и неговият регионален съперник Индия са членове на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) – евразийски клуб, конкурент на водените от САЩ атлантически структури от типа на НАТО. За разлика от Вашингтон, Москва може да намери разбирателство с Пакистан по талибанската тема. Кремъл счита, че групировката се стреми да получи контрол над територии вътре в Афганистан, но не представлява заплаха зад пределите на страната за разлика от „Ислямска държава”, която отскоро по мистериозен начин се укрепи в Афганистан и Пакистан. Заплахата за Русия са именно ИДИЛ и сходните с нея транснационални терористични организации. Това в известен смисъл поставя Москва и талибаните в ситуационен съюз, тъй като афганистанското движение е сред въоръжените сили, които ефективно воюват с джихадистите. Талибаните са най-влиятелната политическа организация на пущуните и това неминуемо ще ги постави на масата за преговори, когато, рано или късно, войната приключи. Тази особеност на руската стратегия се потвърди на практика. През 2015 г. специалният представител на президента Владимир Путин в Афганистан Замир Кабулов обясни, че интересите на Русия и талибаните „съвпадат” по въпроса на унищожаването на „Ислямска държава”. Според различни свидетелства Москва вече е установила трайни отношения с пущунската групировка и се опитва да им придаде тежест на дипломатическия фронт. По инициатива на Русия в рамките на ШОС вече работи контактна група по Афганистан, в която участва и Пакистан. Макар преговорите да нямат видим резултат поради американското военно присъствие в страната, Русия вече позиционира себе си като ключов участник и важен партньор на Пакистан в афганистанския пъзел. Още едно важно събитие допринесе за повишаването на стратегическото доверие между Москва и Исламабад – Пакистан се разправи с разнообразните чуждестранни ислямистки формирования на своя територия, които поради състава си (с бойци от Кавказ и Централна Азия) не без основание предизвикваха тревога в Кремъл. Руско-пакистанската стратегическа координация в афганистанския контекст е изцяло на основата на общ интерес. И двете страни искат унищожаването на „Ислямска държава” и признаването на талибаните като легитимен политически играч.

Русия дава военна и дипломатическа подкрепа, а Китай – икономическа. Пекин инвестира ударно в Китайско-пакистанския икономически коридор, който се оценява на астрономическите 62 млрд. долара – повече от целия брутен вътрешен продукт на България. Коридорът е част от мегапроекта „Един пояс, един път” и включва изграждане на скоростни магистрали и железопътни линии, както и на дълбоководно пристанище в южния пакистански град Гуадар със силно развита икономическа зона.

Всичко това направи разривът между САЩ и Пакистан неизбежен. Още в самото начало на своя мандат новият американски президент Доналд Тръмп показа, че не е удовлетворен от самостоятелната игра на Пакистан. През август 2017 г. Тръмп изложи нова, далеч по-агресивна тактика, чиято цел е промяна на пакистанската политика в Афганистан и съобразяване с американската стратегия. В първия ден на 2018 г. Доналд Тръмп пусна обичайния си туит, в който обвини Пакистан за „лъжи и измами”, въпреки че получава от Вашингтон 33 млрд. долара помощ. Според американците пакистанското ръководство прибира парите, а не се бори срещу талибаните, бунтовническата мрежа „Хакани” и други антиамерикански пущунски групировки на своя територия. До 4 януари Белият дом вече беше обявил, че няма да преведе на Исламабад обещаните близо 1,2 млрд. долара във вид на плащания за контратерористични операции на пакистанската армия срещу американските противници. Нещо повече, страната беше включена в американския списък на държавите, нарушаващи религиозните свободи. Тръмп едва ли иска да отиде докрай. Ако той влезе в остър конфликт с Пакистан американските войски в Афганистан ще бъдат напълно отрязани. Всички снабдителни и логистични линии към Кабул през пакистанска територия могат да бъдат прекратени и тогава Тръмп ще трябва да се моли на Владимир Путин или на аятоласите в Иран за откриване на коридор до Афганистан. Доналд Тръмп просто опитва да извива ръцете на пакистанците.

В Исламабад обаче реагираха необичайно остро и съюзът със САЩ започна да се къса по шевовете. Пакистанското правителство реши да преустанови всякакво военно и разузнавателно сътрудничество с Вашингтон. Военният министър Хурам Дастгир Хан дори обяви, че няма да позволи разширяване на Афганистанската война през пакистанската граница. Това означава, че обичайните военни рейдове и бомбардировки с дронове на американските войски в Кабул няма да бъдат повече толерирани. В тази ситуация на пръв поглед изглежда, че евразийският полюс на Русия и Китай печели надмощие и скоро Съединените щати ще бъдат изтласкани от региона. Неизвестната в южноазиатското уравнение обаче се нарича Индия. От нейната позиция до голяма степен зависи как ще се развият събитията.

Трайната характеристика на региона е следната: Китай традиционно се конкурира с Индия, а Индия е във вражда с Пакистан. Днес Пекин засилва сътрудничеството си с Исламабад, което опъва нервите на Ню Делхи. Над всички тях стоят Русия и САЩ, които се опитват да балансират в сложния триъгълник. Москва обаче все повече се солидализира с китайската политика по глобалните проблеми. Въпросът е дали подобряването на руско-пакистанските отношения ще доведе до дистанциране на Индия от Москва и търсене на подкрепа от Вашингтон. За Русия въпросът изглежда така: Москва се опитва да позиционира себе си като върховен фактор в Евразия, който трябва да балансира и помирява спорещите страни. Тази роля не може да бъде изпълнена, ако Кремъл има конфликт с някоя от регионалните сили в Евразия. В този контекст се вписва заравянето на томахавките с традиционния съперник Пакистан. Поради това Индия и Пакистан остават съизмерими партньори за Русия. Въпросът е дали Ню Делхи ще оцени тази руска позиция или ще сметне, че подкрепата за Пакистан и съюзът с Китай е „предателство” спрямо руско-иранското стратегическо партньорство. В момента Индия е член на ШОС и дава приоритет на съюзническите си отношения с Русия. За Индия участието в Шанхайската организация за сътрудничество и алиансът с Русия са гарант, че страната няма да бъде изолирана. Ако Ню Делхи преглътне разочарованието си и потърси диалог с Пекин това би означавало раждането на нов геополитически ред в Южна Азия. Ако обаче не го стори, регионът може да стане арена на нова остра конфронтация от типа на тази през Студената война.