Родните страсти в Сърбия, както и сближаването с Македония, изглежда, са част от геополитическите действия на САЩ срещу Русия

Радетелите за „силна българска държава” могат да са доволни. Както и националистите. В Сърбия се разгоряха български ,,патриотични игри”. Подобни занимания доскоро се провокираха и на българска територия от наши съседи. Днес обаче западната ни съседка Сърбия определено е взета на прицел. А в центъра на страстите е българското малцинство. При посещението си там в края на октомври бившият председател на парламента Димитър Главчев предаде на сръбския президент Александър Вучич ,,желанието на сънародниците ни от Западните покрайнини” Димитровград да се преименува и да върне названието Цариброд, което е от времето, когато териториите са били български. После наши медици отидоха да лекуват малцинството ни, Сърбия не позволи, настана скандал. Основният потърпевш, който се изяви по медиите и обговори цялата случка, бе д-р Валентин Янев, който е… стар деец в патриотичното направление, оглавява дружество за Западните покрайнини. За капак на 27 ноември вечерта диаспората ни спретна в Сърбия нещо като „протест” срещу Ньойския договор, за мероприятието пътуваха и хора от България. Само наивници могат да си помислят, че всичко това е случайно и спонтанно. Още повече, че се случва за толкова кратко време, и по-важното – за първи път. Пак наивници могат да предположат, че България прави тези неща сама. Играта, изглежда, е по-дълбока. Тя е стратегическа. Стара. И не е българска, а на САЩ срещу Русия.

Малко сред като стана ясно, че Барак Обама си тръгва от Белия дом, български евроатлантици ревнаха жално, че Доналд Тръмп щял да остави Балканите на Русия, тоест да отстъпи влияние за сметка на руснаците. Подобно вайкане не само няма основания, но се случи точно обратното. САЩ продължават агресивно да засилват влиянието си. А Вашингтон може да разшири позициите си единствено чрез отслабване на Сърбия. Именно Белград е стратегическият партньор на Москва, особено след натовските бомбардировки преди 18 години. Другият вариант за американска хегемония на Балканите е Сърбия да се преориентира в западна посока, което е невъзможно в близките десетилетия. В средата на лятото Сърбия нямаше повод за радост. Знамето на НАТО се развя не къде да е, а в доскорошния й „заден двор” Черна гора. Почти по същото време започнаха бурни и скоростни процеси откъм другата й граница – сближаване на Македония с членката на пакта България. Завоят на Скопие към София е за сметка на Белград. Той не можеше да бъде осъществен, ако преди това за премиер не бе „инсталиран” прозападният социалдемократ Зоран Заев. Колкото по-силно е влиянието на България в Македония, толкова по-слабо е сръбското, аналогично растат домогванията на САЩ и НАТО, а намаляват на Русия. Цялата внезапна обич между България и Македония в последните месеци се дължи именно на изпълнението на тази вашингтонска стратегия. Договорът за добросъседство между двете държави е стъпка за членство на Скопие в НАТО, както и за много по-силно западно влияние. Съвсем закономерно вследствие на всичко това Атлантическият съвет в България (Антоний Гълъбов, Александър Йорданов, Методи Андреев и компания) организира „Гражданска инициатива за приемане на Република Македония в НАТО”. В декларация от септември организацията призова за „активно лобиране чрез срещи с организации партньори в страните – членки на НАТО, конференции, публични събрания, петиции, медийни прояви в национални и регионални средства за информация”. Впрочем американските дипломати видимо приветстваха стоплянето на отношенията между двете държави. А Русия? И тя не замълча. Достатъчно е да си спомним „объркването” на Владимир Путин навръх 24 май по повод азбуката в присъствието на македонския президент Георге Иванов. Това бе опит за палене на нови фитили между София и Скопие, както и знак, че ако Македония се заинати за историята си, Русия ще я подкрепи. А ако някой си мисли, че българският премиер Бойко Борисов действа в полза на Русия, не на САЩ, нека си спомни ония секретни грами, в които посланик Байърли описва как той върши на Америка прекрасна работа. Факт е обаче, че Борисов се опитва да балансира, поддържайки добър диалог с управляващите в Сърбия. Което не се харесва на гласовете на Вашингтон у нас, или поне на тези политици, които искат да играят такава роля.

В края на юли вече бившият лидер на ДСБ Радан Кънев заяви, че българският интерес е следният: „Македония да бъде разделена от Сърбия и особено от съмнителното понятие „Западни Балкани”, и да върви по собствен, ускорен път към НАТО и ЕС… Сърбия не е и не се очертава да бъде геополитически съюзник. Да не говорим, че никога не е била...”. Точно такъв е и американският интерес – Сърбия да бъде отделена и да не върви към НАТО и ЕС, докато е в добри отношения с Русия, а само съседите й да са там. А уж модерният свят щеше да е без граници? В края на ноември долетя и официално условие към Сърбия. „САЩ трябва да се опитат да постигнат историческо помирение със Сърбия. Белград може и трябва да бъде близък партньор и съюзник в региона. Това обаче може да стане, ако Белград започне да се разграничава от Русия”, се казва в документ, озаглавен „Балканите напред: Новата стратегия на САЩ в региона”. Той бе разпространен преди конференция във Вашингтон за Западните Балкани на външните министри от региона. В документа са набелязани действия и по другото важно условие за приемането на Македония в западните структури – сдобряването с Гърция: „САЩ трябва да възстановят репутацията си на истински посредник. Те трябва да положат допълнителни усилия и да подготвят Атина и Скопие в бъдеще да бъдат съюзници”. През последните седмици медиите изобилстват от новини, че Заев готви компромис за името на страната си, което показва, че се предприемат действия и в посока на сближаване с Гърция. Родните патриотични игрички спрямо Сърбия се случиха точно в такъв момент. „Наритана” в сблъсъка на атовете, Сърбия стана всестранно уязвима. И „спонтанно” се случиха доста неща, които до сега бяха немислими. Да не забравяме, че позициите на националистите в българската власт са по-силни от всякога. Да не забравяме също, че в исторически план българският национализъм има особено отношение спрямо Сърбия – единственият държавник, който е предприемал стъпки за реално сътрудничество със западната ни съседка, е Александър Стамболийски, който плаща с… живота си. Нека няма неразбиране. Борбата за правата на малцинствата ни зад граница трябва да е водещ държавен приоритет, а сънародниците ни от Западните покрайнини заслужават много по-добър живот от досегашния, нуждаят се от перспективи, както и от силна връзка с България. В много отношения геополитиката сега се намести така, че отговаря на старите български национални интереси. Няма по-добра новина от изчистване на дрязгите с Македония. Всичко това безспорно е прекрасно. Изброените случки в Сърбия обаче приличат на други, които до скоро симетрично се провеждаха на българска територия в наш ущърб. Всичко това не изглежда да е игра без огън. Лошото е, че за българския национализъм, подобно на всички национализми, не е проблем, когато огънят играе при съседите…