Първо герой, сетне национален предател, маршал Дилип Петен е митична фигура, чийто живот илюстрира надеждите, заблудите и катастрофите на Фанция и Европа.

Преди век в тези мартенски дни на Западния фронт на Първата световна война умират хиляди и се раждат митове. Започва битката при Вердюн: най-символната хекатомба в историята на Франция. Загиват 163 000 французи и 143 000 германци. Заедно с безследно изчезналите и осакатените всяка от страните губи по 700 хиляди човека. Вердюн е историческата премиера на маршал Филип Петен, най-спорната фигура на френския ХХ век. Петен напомня актьор от дублиращата трупа, който по стечение на обстоятелствата се озовава на авансцената. Ала трагедията, в която е призван да играе, е съвсем реална.

ЖИВОТЪТ ЗАПОЧВА СЛЕД ПЕНСИЯТА

Филип Петен се ражда през 1856 г. в Коши-а-ла-Тур, Па дьо Кале. Едно от онези идилични френски селца с островърха църквица, подкастрени дървета и каменни къщи, от които стърчат метални коневръзи, хартисали от средните векове. Вечер в къщите четат Новия завет, а сутрин понякога закусват с вино. Майка му умира рано и бъдещият оратор онемява задълго. Започва да срича чак на третата си година, но си остава темерут. Няма баща си, който се жени повторно. Затова често отскача на велосипед до манастира в Боми, където доживява дните си братът на дядо му, абатът Льофевр. Той вече е почти столетник, воювал е в армията на Бонапарт. За Петен сраженията, походите, Бородино и Аустерлиц са омайна детска приказка, която предопределя кариерата му. Френско-пруската война от 1870 г. завършва с унижение за галите. Филип е на 14 години, в онази възраст, когато несправедливостта травмира до живот. Като хиляди връстници решава да стане офицер с едничка цел да вземе реванш от „швабите”.

Във военната академия „Сен Сир” блести с добрия си английски. Фехтува се, язди, впечатлява с гимнастическите си умения. До края на живота си съхранява осанка на гвардеец. Но кариерата му съвпада с Бел Епок: четирите десетилетия от Френско-пруската до Първата световна война, времето, в което Европа гуляе като за последно в очакване на неизбежното кръвопролитие. Сините куртки, червените панталони и белите ръкавици на офицерите ги превръщат в мечтани кавалери. В първите дни на великата война тъкмо тези ярки цветове ще ги направят идеални мишени за немската пехота. Но засега Петен като всички курсанти обикаля бардаците и неглижира ученето. Дипломира се с посредствени оценки. Амбициозните му връстници заминават да колонизират Тунис, Мадагаскар, Централна Африка, най-дръзките отиват да воюват чак в Китай. Петен, напротив, избира шампанизирания свят на Тулуз-Лотрек, воалираните погледи на реноарските красавици и хотелската любов ала Мопасан. Вторият му дом е публичният. Цели пет години остава младши лейтенант, като лейтенант се влачи още седем, а с капитанските пагони служи почти десетилетие. По това време френското общество е разделено на две. Половината иска смърт за капитан Алфред Драйфус, невзрачен евреин, набеден за немски шпионин. Другата половина твърди, че той е невинен. Цялата тази драма обаче не вълнува особено бонвивана Петен, който се прощава с бонапартовските амбиции на своето детство и дослужва кариерата си като полковник във Военната академия. На 28 юни 1914 г. в Сараево сръбският националист Гаврило Принцип убива австроунгарския престолонаследник ерцхерцог Франц Фердинанд и съпругата му. На кафе-терасите в Париж всички политикани са забили нос във вестниците със заглавие „Война?”. По ирония на съдбата тъкмо в тези дни Филип Петен подава молба за пенсиониране. Той, разбира се, не подозира, че животът му едва започва.

„ЩЕ ИЗВИЯ ВРАТА НА ШВАБИТЕ ДО ДВА МЕСЕЦА”

Това тръби главнокомандващият френската армия генерал Жозеф Жофр през август 1914 г. Междувременно армията на кайзера успешно прегазва Люксембург и Белгия и излиза на Северно море. Европа обаче е в плен на националистическа треска и приветства войната като униформен карнавал, като игра за герои, приключение за романтици и вдъхновение за артисти. В Петербург Александър Блок звъни на Зинаида Гипиус с думите: „Зина, не разбираш ли, войната е най-вече веселба!”. В Париж поетите са не по-малко наивни. Превъзбуденият Шарл Пеги пише: „Блажени падналите в справедлива бран. Блажени зрелите класове, които жъне сърпът”. Записва се доброволец. След седмица куршум се забива в челото на късогледия пехотинец с пенсне. Гийом Аполинер също е заразен от емоцията: „Колко красива е войната с нейните напеви и безкрайни ваканции”. И той бърза да облече униформата. На 17 март 1916 г. шрапнел разбива слепоочието му. Хирурзите извършват чудеса. Изваждат парчето метал от черепа му. Аполинер прекарва две години по болниците и умира два дни преди края на войната, чиято красота наивно е възпявал. Пол Елюар е изпратен санитар на фронта, но скоро хваща бронхит и отървава кожата. Луи-Фердинан Селин се връща инвалид с увредена ръка и доживотно травмирана психика. Романистът Ролан Дрожелес също заминава доброволец. След месец пише в дневника си: „Войната: това са руини, кал, опашки сгърбени люде, кръчми, в които хора се млатят за литър вино, осакатени дървета и дървени кръстове, кръстове, кръстове”. Възторгът бързо угасва и през септември пред наборните пунктове се тълпят само смутени запасняци. Писателят комунист Анри Барбюс, по-късно низвергнат заради флирта си със Сталин, всъщност е най-трезв в оценката си: „Не са войници, а хора. Не са авантюристи, нито воини, призвани за човешката скотобойна. Просто орачи, под униформите си личат бачкаторите. Все изтръгнати от почвата си люде”. Немското настъпление скоро затъва в есенната кал. Войната се превръща в окопна. Фронтът се стабилизира и само един френски анклав притеснява Германския щаб. Това е укрепеният район Вердюн. Той е като трън в петата на Германия.

ВЕРДЮН

В хаоса на маневрените сражения от първите месеци Филип Петен се показва добър командир и прави мълниеносна кариера. В началото на 1916 г. вече е командващ армия. По това време френските офицери наблюдават през биноклите си как германците взривяват църковните куполи отсреща, за да лишат френската артилерия от ориентири. Неколцина дезертьори донасят, че зад немския фронт се градят огромни бетонни укрития, в които хиляди пехотинци да бъдат концентрирани преди началото на щурма. Немската операция Gericht (присъда) започва в 4 часа на 21 февруари 1916 г. „Притискахме се към дъното на окопите и чакахме снарядите да ни погребат”, спомня си писателят Пиер Мак Орлан. Френският щаб е сварен неподготвен, Париж готви настъпление при Сома и е оголил фронта при Вердюн. Всъщност мястото няма капитално стратегическо значение, французите лесно могат да напуснат укрепленията и да пренесат отбраната отсам река Мозел. Но немският командващ генерал Фалкенхайн си прави други сметки. Вердюн е историческо място за французи и германци. Тъкмо тук през 843 г. е подписан разпадът на Римската империя на Карл Велики на три части. Карл Велики е считан за Pater Europae, „баща на Европа”. Отсетне на земите на неговото разпаднало се кралство ще се родят много държави. Сред тях и Германия. За Франция и Германия Карл Велики е общ праотец. Париж и Берлин са заложници на историята. Може би затова французите решават да бранят този къс земя на десния бряг на Мозел с цената на всичко. А генерал Фалкенхайн заявява в мемоарите си, че е целял „да източи кръвта на Франция”.

РАЖДАНЕТО НА МИТОВЕТЕ

Главнокомандващият Жофр назначава генерал Филип Петен за командващ фронта при Вердюн в 22 часа на 24 февруари. Адютантът успява да го издири едва в 3 часа, по халат, в компанията на метресата му в долнопробния хотел „Терминюс” срещу Северната гара в Париж. Но епосът бързо заличава този позорен преамбюл. Поройният дъжд и героизмът на окопниците спира немското настъпление. И тогава се случва нещо неочаквано. За няколко дни Петен се превръща в кумир. Фотографите обожават спокойния му бащински поглед, солидните му мустаци вдъхват доверие. Цензурата променя политиката си и разрешава на пресата да цитира имената на военачалниците. Париж разбира, че съдбата му е в ръцете на солиден мъж с невъзмутимо излъчване и едри селски ръце, които няма да изпуснат руля на кораба Франция. „Надарен е с някаква вродена царственост”, възкликва националистът Морис Барес в пресата. В кафенетата закачват цветния му портрет от сп. „Илюстрасион”, в онези години такива портрети са рядкост. Да, Петен ръководи грамотно сраженията от февруари до края на април. Бди да носят храна на войниците. Организира система за ротация на частите. В резултат 70% от воювалите французи някога са преминали през Вердюн. Но славата  си Петен дължи най-вече на пресата и на свръхчовешките усилия на окопниците.

Вестникарите обичат гръмките декларации и ликуват, когато генералът казва: „Вердюн не е просто голяма източна крепост, призвана да спре врага. Това е моралният булевард на Франция”. На фронта обаче борбата за оцеляване имунизира срещу пристъпите на милитаристки патос. „Да се сражаваш в модерната война означава да киснеш в наводнения окоп десет дни, без да помръдваш, ококорен, с наострен слух, стиснал граната в ръка, в очакване врагът да скочи в траншеята”, пише в писмо един анонимен от Вердюн. „В кал до колене трошахме със зъби вкаменени сухари, които пристигаха само нощем. Понякога дневалните обикаляха часове с чувалите из нараненото от експлозиите поле, за да открият има ли оцелели. Кафето в баките имаше цвят на чай, а понякога замръзваше в металните съдове.” Друг френски пехотинец благославя съдбата, че бил ефрейтор. „Това е само един чин над редниците, затова пък не носех тежките намотки с бодлива тел, нито сандъците с патрони, които откъсваха ръцете на испосталелите войничета.” Повечето бойци никога не виждат очите на врага. Артилерията унищожава колоните още преди да преминат река Мозел. „Крачехме ден и нощ, с почивки на всеки 4 километра, повечето спяхме, ходейки, събуждахме се от всяко спъване. Тежките снаряди фучаха над главите с шум, който напомняше движението на вагон. Преди Вердюн колоната навлезе в гора. Тогава германците ни обсипаха със снаряди, които избухваха в короните на дърветата. Това беше сцена от Апокалипсиса: експлозиите осветяваха панически бягащите войници и милионите снежинки, които образуваха тюлена пелена във въздуха”, спомня си друг анонимен редник в писмо до жена си. В окопите дори безбожните французи редят молитви. „Дават ни блудкава ракия с вкус на кръв, която гори стомаха като киселина. Има ефект на хлороформ, упоява духа, който се измъчва от тревога в очакване да започнат мъките за тялото, аутопсията на живо”, спомня си писателят Габриел Шевалие. Битката за Вердюн трае цели 10 месеца. Петен командва фронта само три от тях, но пресата му скулптира образа на победител. Превръща касапницата в символ на победата, макар военната обстановка да остава почти непроменена. В началото на 1917 г. полето край Вердюн белее от кости, оглозгани от армията плъхове. От наранения от артилерията търбух на Земята изпълзява ново чудовище: ражда се индустриалната война. Тя пенсионира всички романтични илюзии. В нея ярките униформи и красивият строй на Наполеоновата пехота са заместени от кафявия шаяк на маскировъчните шинели, който слива труповете с калта. В индустриалната война за цивилните няма пощада и 200-килограмовите снаряди избухват чак по тихите калдъръми на Монмартр. В тила хиляди войници дават парите си за заразена с трипер проститутка, за да отърват фронта. Над траншеите на Вердюн седмици наред се стеле жълта пелена от отровни газове, а поразените дробове на войниците се пълнят с вода и окопите се дерат от кашлица. В Париж продават маски за обезобразените лица на фронтоваците, много от които ще доживеят дните си в приюти, за да не шокират хората с вида си. През пролетта на 1917 г. французите масово отказват да участват в атаки. Някои се прострелват сами, за да ги върнат в тила. Петен отново поема командването и въвежда ред с твърда ръка. 554-ма непокорни са осъдени на смърт. Някои са разстреляни, други помилвани и затворени. Но победата ще изтрие този неудобен епизод от биографията на Петен, който посреща примирието като маршал.

КРАЧЕЩА СТАТУЯ

Войната свършва. Империите рухват. В Русия на власт идват болшевиките. В победена Германия един хляб струва цяла торба обезценени марки. По силата на Версайския договор Франция си връща две провинции: Елзас и Лотарингия, около 30 000 квадратни километра, за които са загинали милион и седемстотин хиляди французи. Но пировата победа също има своите герои. Маршал Петен е желан гост във всеки салон. Открива паметници, произнася речи. По-късно историците ще открият в архива му 4500 писма от поклоннички, получени само по време на епопеята във Вердюн. Петен сдържано се наслаждава на късно споходилата го слава. „Фигурата му излъчваше някакво мраморно достолепие”, спомня си генерал Шарл дьо Гол, който служи в щаба му след 1925 г. През 20-те всички знаят, че новата война е неизбежна. С идването на Хитлер започва обратното броене. През 1931 г. десетки хиляди френски и германски ветерани от войната си дават среща във Вердюн, за да произнесат „клетва за мир” над най-голямата костница в Европа. Уви, събитието се проваля. Сред множеството шетат вдовици, които още търсят съпрузите си. Припознават се, изпадат в истерия. Един германски ветеран изважда пистолет и се самоубива на място. Във френския Генерален щаб спорят дали да заложат на танковете. Младият Дьо Гол е убеден, че в тях е бъдещето. Но генералите решават друго. Леят бетон по германската граница. Строят „непристъпната” отбранителна линия „Мажино”. По това време Петен за втори път се гласи да излезе в пенсия. Животът го е покрил с всички възможни почести. През 1929 г. дори става член на Френската академия. Маршалът е сухар, но заръчва речите си на даровития Дьо Гол, който има блестящо перо. Докато Петен работи за своето безсмъртие, в Испания се разгаря гражданска война, която завършва с победа на десните националисти на генерал Франциско Франко, подкрепени от Хитлер и Мусолини. В тази генерална репетиция на Втората световна война Париж избира неутралитета, което няма да му заработи милостта на Хитлер. През 1939 г. маршал Филип Петен, който вече е на 83 години, е изпратен посланик в Мадрид. Това е само началото на позорния обрат в биографията му.

БИТКАТА ЗА ФРАНЦИЯ

Четиридесет и два дни. Точно толкова трае блицкригът на хитлеристката армия през 1940 г. Немските снаряди подхвърлят леките френски танкове във въздуха като консервни кутии. Линията „Мажино” е заобиколена от север. Армията на Райха не знае какво да прави с 1 845 000 французи, които попадат в плен. В района на Монкорне Шарл дьо Гол организира една от редките контраатаки, но всуе. Армията се разпада, а достолепният Филип Петен е привикан от правителството в Париж. На 14 юни хитлеристките колони маршируват под Триумфалната арка пред възмутените погледи на парижаните. По същото време правителството е в Бордо и провалените политици от Третата република мислят за своето оцеляване. „Не е вярно, че играя обща игра с Петен, но отчитам неговия престиж. Какво ни трябва от него? Да се кипри над камината като скулптурен бюст. Името му! Престижът му! Нищо повече”, горещи се Пиер Лавал. Но той не допуска, че престарелият маршал има свои планове. На 17 юни французите, изумени, чуват глухия глас на националния герой по радиото. „Днес със свито сърце ви казвам, че трябва да прекратим борбата”, казва старият воин, от когото всички очакват чудеса. „Нашето поражение е следствие от нашата разпуснатост. Вкусът към насладата разрушава онова, което духът на саможертвата е съградил”, продължава маршалът, който с няколко изречения погребва и последните надежди. В същите часове в Лондон бившият адютант на Петен генерал Шарл дьо Гол моли за аудиенция при премиера Чърчил от името на „свободна Франция”. „А какво е свободна Франция”, пита Чърчил. „Тя е пред вас, господин премиер”, заявява върлинестият генерал още с влизането си в кабинета на премиера. В онзи момент той е сам, но непобеден. Ще го последват хиляди. Но в юнските дни на 1940 г. милиони французи са благодарни на Петен, че прекратява кръвопролитието. Щастлив да приключи с Франция е и фюрерът. Ефрейтор Хитлер принуждава достолепния маршал да подпише примирието на издевателска церемония в Компиен. В онзи същия вагон, в който през 1918 г. Германия подписва поражението си от Антантата. Години по-късно Петен ще бъде сатанизиран от историците и публицистите като пораженец, но в онези дни той е само въплъщение на националното безсилие. В мемоарите си генерал Дьо Гол дава най-проницателно обяснение на обрата в живота на маршала: „Цялата кариера на този изключителен човек беше изтъкана от потиснати желания. Прекалено горд, за да затъне в интриги, прекалено силен за боричкане с посредствените и прекалено амбициозен, за да го удовлетвори едничката кариера, той подхранваше в самотата си страстта да властва, дълго закалявана от осъзнаването на собствените му достойнства, спънките на съдбата и високомерието му към другите. Навремето военната слава му бе поднесла горчивите си дарове. Но те не го бяха ощастливили, защото бяха споделени с други. И ето, че в самия заник на живота събитията поднасяха на неговите таланти и на гордостта му дългоочакваната възможност да разцъфнат на воля, но при условие че приемеше крушението като път към своето възшествие и го украсеше със своята слава. Въпреки всичко съм убеден, че в други времена маршал Петен нямаше да склони да оглави държавата с цената на капитулация. Сигурен съм, че ако беше господар на себе си, щеше да възобнови военните действия, веднъж осъзнал заблудата си и прозрял възможната победа. Уви, годините бяха ерозирали характера му. Възрастта му го правеше лесна жертва на сръчни люде, петимни да се прикрият зад авторитета му. Най-подир старостта на маршал Петен се отъждестви с катастрофата на самата Франция”. Неподражаемото перо на Дьо Гол казва всичко.

„ТРУД, СЕМЕЙСТВО, РОДИНА”

Това е кредото на петенизма, този опит за фашизъм ала франсез, който маршалът провежда във „Френската държава”. Така се именува марионетната територия със столица Виши, над която французите запазват формален суверенитет под едноличното лидерство на Филип Петен. Северът, Париж, както и целият атлантически бряг на някогашна Франция, са под пряка немска окупация. Макар и престарял, маршалът енергично организира своята „национална революция”. Докторите и архитектите са обединени в професионални камари, за да бъдат изхвърлени хилядите евреи от тези гилдии. По немски образец Петен строи заводски кухни, въвежда задължителната ваксинация и раздава талони за обяд на работниците, за да отвоюва пролетариата от комунистите. Радиото хули Дьо Гол и бълва възхвали за маршала. Пропагандните издания сипват сол в раната на унизените французи. Луи-Фердинан Селин, осакатеният ветеран от Първата световна, пише: „Присъствието на германците е непоносимо. Те са учтиви и благопристойни. Държат се като бойскаути. Въпреки това не можем да ги дишаме... Защо, питам ви? Те никого не са унизили. Само пометоха френската армия, която и бездруго се чудеше как да офейка. Ех, ако ни бяха подгонили евреите, как щяхме само да ги превъзнасяме”. Петенизмът е истинска клоака на националното омерзение и личните фрустрации. Докато маршалът гъгне по радиото своите апели към „национална революция”, на мода е националното самоунижение. Процъфтява доносничеството. По-късно историците ще открият 4 милиона писмени доноса, в които доброволни копои информират полицията, че някой си е „комунист”, „голист”, „масон”, че скатава задължителната трудова повинност или одумва властта. Най-често това е начин за разчистване на битови сметки за изневери, наследства, имоти, за удовлетворяване на завист. Петен, разбира се, е историческото въплъщение на моралната разруха, но в нея той има милиони съучастници. На 14 май 1941 г. френските власти привикват 6449 полски, чешки и австрийски евреи, които са намерили приют в страната, да се явят в комисариатите. В следващите месеци хайките стават всекидневие. През юли 1942 г. 13 000 евреи са натъпкани на зимния колодрум в Париж. Петен първо предава бежанците, сетне и местните евреи, общо 75 000 човека, от които само няколкостотин се завръщат след края на войната. Но 225 000 евреи са приютени от анонимните „праведници”, както във Франция наричат ятаците на преследваните. За разлика от България във Франция спасяването на евреите не е резултат от национална акция, а въпрос на личен риск за хиляди хора. Междувременно други непримирими французи воюват под знамената на Дьо Гол в Магреба, Сирия, в битката за Англия и дори на Източния фронт.

КРАЯТ

На 25 август танковете на генерал Льоклер влизат в Париж, а немският комендант генерал Фон Холтиц отказва да изпълни заповедта на Хитлер да взриви минираните сгради и мостове в Париж. „Този акт е фундаментът на френско-германското помирение”, ще заяви години по-късно Дьо Гол, който на 26 август слиза сред море от ликуващи сънародници, които му отварят шпалир по „Шан-з-Елизе”. Междувременно, докато колаборационистките власти свалят портретите и трошат гипсовите бюстове на маршала, които се кипрят във всяко кметство, германските власти натоварват самия Петен, върховната мумия на проваления режим във Виши, и го откарват в Германия. Дни преди края на войната някогашният герой пожелава сам да се предаде на френските власти. Съдят го веднага, още през юли 1945 г. Пред трибунала той заявява: „Цял живот посветих на Франция. Днес, близо на 90 години, искам пак да й служа, като отново се обърна към нея. Водих армията й към победата през 1918 г. По-късно, в най-трагичния ден от историята си, тя пак ме потърси. Бях призован и откликнах на апела й. Наследих катастрофа, за която не бях отговорен. Истинските виновници се скриха зад мен от гнева на народа. Ден след ден, с опрян до гърлото нож устоявах на натиска на врага. Докато генерал Дьо Гол далеч от нашите граници продължаваше борбата, аз подготвих пътя за освобождението, като съхраних една ранена, но жива Франция. Щеше ли да има смисъл от свободата, ако бяха останали само руини и гробища?”, пита старият Петен, но историята вече се е произнесла. Осъждат го на смърт. В името на националното помирение генерал Дьо Гол го помилва. Присъдата е заменена с доживотен затвор. Докато французите се опитват да забравят собствените си грехове, един стар катер откарва маршала и неговите куфари на остров Д’Ийо. Филип Петен угасва на 95 години през юли 1951 г.

ЕВРОПА И МИТОВЕТЕ

Франция не знае какво да прави с паметта на маршала. Да изтрие Вердюн, за да забрави Виши е невъзможно. Но да почита Вердюн, без да спомене Петен, също е абсурдно. Окопниците от Първата световна настояват той да бъде реабилитиран. Героите от Втората световна го считат за национален предател. Стига се до куриоз: през 1965 г. група крайнодесни активисти ексхумират ковчега му и с лодка го превозват от остров Д’Ийо до континента. Възнамеряват да го погребат във Вердюн. Но недомислената операция крушира и тялото на маршала дълго престоява в един гараж. Скоро властите го връщат на острова. В историята митовете фучат като ветровете в опразнените днес бетонни фортове на Вердюн. Някои дни звучат като музика, друг път като торнадо. Митовете превръщат кръвопролитията в победи. Всъщност те са планини от трупове и атомизирана скръб. Митовете превръщат хората в герои и злодеи, но всички те са братовчеди на нас, простосмъртните. Просто животът на малцина отпуска време и възможност да се разходят между полюса на славата и този на позора. Петен е един от тях, като урок по смирение за политици, националисти, кариеристи и исторически простодушни. А Вердюн е европейското гробище, което напомня, че Европа, дори порочна и безпътна, не е напразна идея.