Тръмп, Кримската криза, ядрени оръжия, кибервойна: светът е с обърнат с главата надолу, нищо не е немислимо и всичко е възможно. Какво трябва да се направи в тази ситуация? Наложително е да се помисли за НАТО и една нова източна политика.

Когато САЩ вече не желаят да носят отговорност за света и световният ред е нарушен. Когато възпирането вече не е надеждно и новите технологии фундаментално променят теорията и практиката на мирното съвместно съществуване. Когато президентът Тръмп нехайно дърдори за ядрени оръжия, а презира контрола над въоръженията, презира неофициалните канали на комуникация и посредничеството като прояви на малодушие, страх и слабост, и разрушава дипломацията на последната свръхдържава поради немарливост и липса на компетентност. Тогава положението става опасно. Когато биполярната международна система от времето на Студената война вече е остаряла, а мултиполярността не гарантира никаква сигурност и съотношението на силите се нарушава, когато Китайската народна република се издига до нивото на трета сила в света, а ядрените оръжия обещават на по-малки държави като Иран и Северна Корея или по-рано също така Индия и Пакистан глобален радиус на действие, потенциал за намеса и власт, тогава – да, тогава – положението става още по-опасно. Когато времето е объркано, кибервойната не познава нито начало, нито край, а нападението и отбраната не се различават помежду си. Когато оръжията, използващи насочени частици с висока енергия намаляват времето за предупреждение до нула и противоракетната отбрана се превръща от стратегическа фантазия във фактор на стратегическата многозначност. Накратко казано, когато светът се отказва да бъде надежден и сигурен – какво трябва да се направи тогава? Да наблюдаваме, да изчакваме да се възвърне доверието и да се определят правилата на съвместното оцеляване чрез договори, не е достатъчно. Модерният свят ще оцелее съвместно – или ще унищожи сам себе си. Настъпва моментът за решаващо преразглеждане на НАТО, на възможностите на алианса и неговите ограничения. Настъпва моментът и за една нова източна политика, а именно за различно отношение към Русия. Защото – както отдавна предупреждава Хенри Кисинджър – демонизирането на господаря на Кремъл не е достатъчно като заместител на една устойчива политика.

На Федерална република Германия при това не се пада да играе ролята на лидер или посредник (в този процес) – с това могат да се справят и сами петте държави, които членуват в Съвета за сигурност на ООН от учредяването му. Но Германия има екзистенциален интерес да бъдат обуздани новите военни технологии, преди да взривят света, държавите да продължат контактите помежду си и стратегическият диалог да бъде подновен. Неминуемо при това обаче ще трябва да се мисли отвъд станалите любими и повърхностни табута, отвъд забраните за инакомислие.

Кенеди рискува да мисли по нов начин

Ситуацията е подобна, неизпитана и опасна, когато конфронтацията на двете свръхсили достига до своята първа кулминация и разпространението на ядрено оръжие застрашава да се разпростре във всички посоки и всякакви мащаби. Това се случва преди половин век. Тогава президентът на Съединените щати Джон Ф. Кенеди настоява да се направи agonising reappraisal – мъчителна преоценка на всички привидно непоклатими „стратегически истини”. По този начин Кенеди проправя пътя на дипломатическите „произведения на изкуството” на стратегическия контрол над въоръженията, които дълго време вършат работа, но сега вече са негодни. При изключени микрофони днес човек може да чуе мнението на опитни американски и руски дипломати, че след двойната криза, свързана с Берлин и Куба през 1958–1962 г. светът никога не е бил толкова близо до война и катастрофа, колкото в наши дни.

Като се има предвид настоящото положение на нещата, преди всичко трябва да се намерят начини за излизане от изключително опасната двойна криза в Източна Украйна и Крим. Всичко случило се след пролетта на 2014 г. – анексирането на Крим, който до този момент е използван по договор срещу редовно заплащана аренда като руско военно пристанище на Черно море, последвалите избрани икономически санкции, споразумението „Минск-2” и допълнителните санкции – не връща Крим на Украйна, но коства на руснаците пространство за политическо маневриране, икономическо благосъстояние и сделки със Запада за модернизиране на армията. Такова нещо Москва не може да си позволи, докато цената на нефта е на това (ниско) равнище, на което отдавна е застинала. Какъв смисъл има обаче с оглед на нарастващата несигурност анексирането на Крим да се превръща в принципния, основния морален въпрос на цялата източна политика на Запада? Заслужава да бъде припомнено, че Студената война е най-постоянната от всички временни мерки. Сметките на Съединените щати, че икономическите страдания ще предизвикат политическо разкаяние или дори смяна на системата, наистина не се оправдават. „Икономиката, глупако!” (It’s the economy, stupid) е американският, а не руският начин на мислене. Цари враждебно мълчание и изчакване да се види кой първи ще отстъпи: засега никой не отстъпва. Идеята, че Москва и Киев държат ситуацията под контрол, едни против други, а понякога също и едни с други, остава само надежда, нищо повече.

Тежко въоръжение от Съединените щати за Украйна? Ескалация на напрежението е възможна по всяко време. Предложението на Путин да бъде разположена миротворческа мисия от сини каски на ООН внушава признаване на фронтовата линия за бъдеща държавна граница: по този начин няма да се установи мир, а във всички случаи ще има продължаване на войната с други средства. Oстаналите в наследство от времето на Съветския съюз конфликти продължават да тлеят взривоопасно. Обещанието на Путин да защитава руснаците, където и да са по света, е злокобна заплаха. „Това е въпрос на война и мир”, повтаря той неведнъж.

Но дори и да се постигне ново стабилизиране на ситуацията в пределите на огромната руска територия, това няма да бъде достатъчно, за да се възвърне и утвърди загубеното доверие. В края на Студената война класьорите се пълнят постоянно с документи за „Мерките за укрепване на доверието и сигурността” и те всекидневно се съблюдават. Днес мащабното военно учение „Запад-2017” предизвиква съмнение в столиците на западните държави, че според руския генерален щаб става дума за нещо повече от рутинно учение, може би за „воденето на хибридна война”. НАТО отговаря сдържано, най-малкото с цел да успокои прибалтийските държави, че от това учение не може да произтече сериозен конфликт. Цената не е висока отново да започнат съвместно да се практикуват правилата на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа. С този ход би се възвърнала в голяма степен предвидимостта в сферата на конвенционалното въоръжение. Още по-важното е обаче за бъдещите технологии на противоракетната отбрана да се намерят задължителни и прозрачни правила, съвместно да се създадат контролни щабове и да се разработи редът за превенция на кибератаки. В крайна сметка всичко, което е валидно за междуконтиненталните системи, ограничени с помощта на двустранно подписано споразумение, би следвало да може да бъде обект на обмисляне и на преговори и по отношение на новите технологии. Опитът от Студената война учи впрочем, че за изграждането на доверие и надеждност не е достатъчен единствено военният подход. За постигането на тази цел е необходимо не само самоограничаване на Русия, но и източна политика на Запада, която съумява да съчетава познания за ситуацията, осъзнаване на опасността и реализъм на държавническото изкуство. Защо днес ни е толкова трудно да осъществим това?

 Автор: Михаел Щюрмер

Източник: Die Welt

Превод: Мария Дерменджиева