Датата 7 декември 1941 г. остава в историята на ХХ в. като деня, в който САЩ се включват в унищожителната „игра”, наречена Втора световна война. Именно в този ден японски военни части бомбардират американската база Пърл Харбър. По повод на това президентът Франклин Рузвелт отбелязва, че 7 декември е „дата, която завинаги ще остане белязана от позора!”. На същия този ден – само че в нацистка Германия – влиза в сила документ, който препотвърждава думите на държавния глава на САЩ. Ражда се декретът Nacht und Nebel, който легитимира стартирането на операция „Нощ и мъгла”, в сянката на която ще бъдат заличени хиляди човешки същества. В следобедните часове на този ден в приемния салон на Гестапо в Берлин на ул. „Принц Алберт” №8 цари необикновено спокойствие. Големите прозорци пропускат студената светлина на деня отвън и хвърлят размита сянка върху мраморния под. Две големи парчета плат с бродирани свастики висят на една от стените, като имат за задача да заличат историята на тази сграда, която до 1925 г. е приютявала градското училище за приложни изкуства. Прекрасният таван, обсипан с гипсови необарокови елементи, придава топлина на пространството въпреки почти нулевата температура. Върху една от дървените пейки някакъв господин с високо чело и очила на носа е кръстосал десния си крак и нервно потропва с тока на левия по каменния под. В ръцете си премята лист хартия, който е сгънат на две. Това е самият Хайнрих Химлер, дясната ръка на фюрера. В 14 часа пред сградата спира автомобил, от който слиза мъж, среден на ръст, с побелял мустак и зализан на дясно перчем. Нашивките при левия му джоб разкриват, че е фелдмаршал. Погледът му е гневен. Бързо се шмугва в сградата, която от 1934 г. прикрива най-големите тайни на нацисткия режим. Качва се по огромното стълбище, а шумът от токовете на обувките му привлича вниманието на господина от пейката. Без излишни любезности новодошлият се настанява до него. „Имам нещо за вас, хер Кайтел. Това е декретът. Четете!” Хер Кайтел, Вилхелм Кайтел, който по-късно ще си спечели прякора „Кимащото магаре” заради безрезервното си послушание, поклаща глава и зачита: „След продължителен размисъл волята на фюрера е, че мерките, вземани срещу онези, които са виновни по обвинения срещу Райха или срещу окупационните сили в окупираните райони, трябва да бъдат променени. Фюрерът е на мнение, че в такива случаи наказателната служба или осъждането на тежък труд до живот биха били разглеждани като знак на слабост. Ефективно и трайно възпиране може да бъде постигнато само със смъртна присъда или чрез вземане на мерки, които ще оставят семейството и населението в несигурност за съдбата на нарушителя. Депортацията в Германия служи за тази цел”. Вилхелм Кайтел поглежда неразбиращо, а Химлер с присъщия си темперамент на скала пояснява: „Фюрерът иска хората да изчезват тайно. Всяка публична разправа с тези, подриващи дейността на Райха хора, ги превръща в мъченици и герои”. Така започва фактическото изпълнение на операция „Нощ и мъгла”, в чийто водовъртеж ще попаднат политически активисти и лица от съпротивата в окупираните от Германия територии. Сред тях е и султанската принцеса Нур Инаят Хан, красива, изключително интелигентна и авантюристка. И най-важното – таен агент на британското Управление по специални операции (Special Operations Executive), чиито действия водят до крах позициите на Хитлер в окупирана Франция. Това е жената, чиято нишка на живота ще бъде прекъсната с един куршум в двора на концентрационния лагер в Дахау. А следите за нея ще бъдат заличени безвъзвратно в крематориума. Но не съвсем…
На 8 ноември 2012 г. малко преди обед пространството на градината на ул. „Гордън” в района на квартал Блумсбъри, център на интелектуалния живот в Лондон, се изпълва с многолюдна тълпа. Има полицаи и контролен пункт на всеки ъгъл. След щателна проверка се пропускат лица, облечени само в официално облекло. Сред тях е и министър-председателят на Обединеното кралство Дейвид Камерън. Само десетина минути след като е пристигнал с делегацията си и след като камерите и микрофоните са били насочени изцяло към него, изведнъж интересът на медиите към господин Камерън изчезва. Всички притичват към северния пропуск на градината. Охраната обаче се оказва непробиваема. От бял лъскав автомобил слиза принцеса Ан Елизабет Алис Луис, която е поканена да дръпне белия плат, който покрива някакъв привидно безформен обем в североизточния ъгъл на градината. След няколкоминутен хаос започват да пристигат посланици, писатели, военни. Тълпата изпълва алеите на парка, а от монтираната озвучителна техника точно в 12:00 часа започват да звучат дълги, протяжни и пламенни речи. Половинчасовите излияния и исторически припомняния завършват с жест на принцеса Ан – тя бавно сваля белия плат, което е последвано от бурни аплодисменти. Разкрива се фин бронзов бюст на младо момиче, а долу върху гранитния постамент на паметника е изписано: NOOR INAYAT KHAN (1914–1944). Събитието е отразено шумно, а за жената, чийто лик е увековечен с този паметник, почти никой не знае нищо. Преповтаря се една и съща оскъдна информация, а бюстът в парка продължава да бъде просто част от украсата. Хората поглеждат момичето и отбелязват простичко: „Красиво момиче, а кое е то?”. След което отминават. Малцината, които знаят историята на тази жена обаче, са я разказали. Днес тя е заключена в две биографични книги, няколко документални и един игрален филм. Те разкриват невероятната съдба на една индийска принцеса, която е част от шпионската игра по време на Втората световна война. Жената, както отбелязва Дейвид Камерън, „без чиито действия историята на Великобритания, а и на света със сигурност нямаше да бъде това, което е днес”.
Имало едно време
Така започва всяка приказка за чудни същества, приказни герои, крале и кралици. Няма как и историята за Нур Инаят Хан да не започне така. Преди много, много години в далечните източни земи имало един султан – Фатех Али Шахаб (1750–1799), или просто Типу Султан. Той бил мирен владетел, обичан от своя народ, и нещо по-важно, бил обдарен от Аллах с невероятен интелект и прозорливост. Неговото кралство Майсор (днес щатът Карнатака, Южна Индия) било обгърнато от хармония. Столицата Шрирангапатана била превърната от Типу Султан в своеобразен център на културата. Самият Типу знаел седем езика, а писането на поезия и философски съчинения изпълвало ежедневието му. За съжаление завоевателските апетити на Великобритания в Индия хвърлят сянка върху това малко райско кътче на полуострова. Няколко поредни войни на англичаните с жителите на Майсор водят до отслабването на кралството и загубата на множество територии. Сключеният между султана и французите съюз също не е в състояние да прекърши настъплението на англичаните. Така с Четвъртата англо-майсорска война (1798–1799) е сложен край на агонията. Красивият Типу Султан, отбранявайки столицата на кралството си, е убит, а с това всичко приключва. Датата е 4 май 1799 г. Султанатът е унищожен, а наследниците на владетеля съвсем като в приказка се разпръсват по света. Във Франция, в Германия, в Русия. По ирония на съдбата обаче точно една от неговите правнучки се превръща в дясната ръка на тайните служби на Великобритания, тоест на Британското кралство, което всъщност е убиецът на нейния прародител.
В Санкт Петербург
В годините, заключени между революциите от 1905 г. и 1917 г., в Русия кипят изключително интензивни процеси. Заражда се парламентарният живот, политическите партии, провеждат се реформите на Пьотр Столипин, които дават окончателна свобода на селячеството. Русия е тотално преобразена, а столицата й Санкт Петербург е сърцето на интелектуалния живот в страната. Но Санкт Петербург е и земя на другоземци. Стотици евреи и мюсюлмани са намерили убежище в този шеметен град. Новогодишните празници в столицата в края на 1913 г. и началото на 1914 г. са така шумни и помпозни, както никога преди това. Мъже във фракове и дами в пищни рокли, разгорещени от алкохола и фойерверките, водят пламенни разговори за случилото се през изминалата година. Някои отявлени пленници на европейската култура парадират с познанията си върху отпечатания наскоро роман на Марсел Пруст „От страната на Суан”, а други се прехласват по появилите се разкази на Кафка. Мъже, смахнати на външен вид, физици и химици, шушукат за поредните открития в областта на квантовата механика, а застаряващи балерини си припомнят чутото през изминалата година за спектакъла на Игор Стравински в Париж „Пролетно тайнство”. Спектакъл, чиято музика хвърля в смут френската публика. По-късно творбата се превръща в един от шедьоврите на балетното изкуство на всички времена. Британският дипломат барон Роман Романович Розен, обръщайки се назад към това време, през 1922 г. пише: „Зимата на 1913–1914 г. беше една от най-бляскавите и беше обречена да бъде последната от многото подобни, които е преживял Санкт Петербург. Светското общество танцуваше безгрижно върху вулкан, за чието съществуване не подозираше, без да си дава сметка за надвисналата катастрофа…”. В студената януарска нощ на 1 срещу 2 от новата 1914 г. по улиците се въргалят опиянени от алкохол мъже, а премръзнали от студ дами с дълги раздърпани рокли подвикват: „Елате при нас в уюта на нашите прегръдки. Елате в бардака на госпожа Ивановна!”. По това време в един малък частен дом на ул. „Карнавална”, пряка на Невский проспект непосредствено преди моста над река Фонтанка, се чуват родилни вопли. В дома на правнука на султан Типу, който се казва Хазрат, музикант и философ, проплаква първата му наследница – Нур Инаят Хан, чието име означава „светлина на женствеността”. Бащата Хазрат е вече на 32 години и отдавна е спечелил любовта на мнозина със създадената от него суфистка школа. Суфизмът е специфично и трудно за дефиниране аскетично мистично философско учение, което възниква още през първите векове от утвърждаването на исляма като световна религия. То е и учението, което дава обосновка за въвеждане на култа към светците и чудесата в ислямската религиозна рамка. Израснал в Индия в ислямска общност, Хазрат е сред първите академични музиканти в родината си. Талантът му е забелязан още когато е на пет години, а на 17 вече е покорил страната. Пътуванията му прехвърлят азиатския континент и преминават из цяла Европа, като стигат и отвъд Атлантика. С гъста, дълга и черна брада, с дълбок, топъл поглед, с тайнствена усмивка, с талант на поет и очарователно кадифен глас Хазрат извършва истинска революция в разпространението на знанието за индийската култура и суфисткото учение въобще. Клод Дебюси, с когото Хазрат се запознава в Париж през 1910 г., отбелязва: „Този причудлив на външен вид мъж има невероятния талант да увлича тълпата след себе си и да я превръща в общност. Този човек знае как се изковават идеали, в които могат да повярват масите. Той е виртуоз в объркания ни нов и динамичен век”. Пътуванията на Хазрат из САЩ са свързани преди всичко с музиката. Тук той в препълнените концертни зали не само музицира заедно с двама от братята си, но и изнася лекции, в които разкрива суфистките си идеи за реда на нещата. В една от тях през лятото на 1911 г. той споделя: „В света много хора търсят чудеса, но колцина забелязват многото чудеса, които всеки ден се случват около нас! Колкото по-дълбоко човек гледа на живота, толкова по-широко светът се отваря пред него и всеки момент от живота му се изпълва с чудеса и великолепие. Това, което наричаме музика в нашия всекидневен език, е само една нищожна част, която нашият интелект е поел от музиката и хармонията на Вселената, хармония, която е източник и начало на всички начала. Ето защо мъдреците от всички епохи са считали музиката за свещено изкуство. В музиката виждащият може да открие картината на Вселената, чрез музиката мъдрецът може да обясни тайната на природата. Нищо не е толкова древно, толкова ново, колкото истината. Желанието на човека да търси и открива може да бъде удовлетворено чрез знанието на истината”. Когато Хазрат изрича тези думи в големия концертен салон на Санта Фе, Ню Мексико, публиката притихва в размисъл. Единствено от последния ред изскача млада красива дама, която е облечена по последна мода. Дългата й ефирна лятна рокля се развява от най-малкото движение. Тя се втурва към сцената, а всички погледи в салона следят внимателно всеки неин жест. Когато стига до Хазрат, тя го поглежда право в очите, отмята воала, който покрива русите й коси, и тихо прошепва: „Нека аз бъда вашата божествена музика!”. Това е Ора Рей Бейкър, деветнадесетгодишна дъщеря на индустриалец, завършила училище с отличие. Но към настоящия момент Ора е безработна богата девойка, която мечтае да срещне своя принц на бял кон. И ето, че го съзира в лика на Хазрат, макар и твърде мургав. Наместо кон той има прекрасна древна вєна (източен музикален инструмент), който е семейна реликва, наследена от султан Типу. Двамата се влюбват, но взаимоотношенията им са остро осъдени от родителите на Ора. Тя обаче отдавна е престанала да се вслушва в бащините съвети и в края на септември същата година бяга от дома си заедно със своя избраник. Двамата се качват на презатлантически кораб, с който пристигат в Европа. Именно на палубата на кораба в една от звездните нощи суфистът предлага брак на бегълката. За да заличи всички пътеки към миналото си, младата непокорна госпожица Бейкър приема ново име – Амена Бегум. Едва през януари 1913 г. двамата се свързват в свещен брачен съюз, а половин година по-късно след дълго европейско пътешествие се оказват в Санкт Петербург. По това време Амена е бременна в шестия месец.
Руската столица е гостоприемна за младата двойка. Макар навън още от септември да бушува дъхът на зимата, санктпетербургската бохема приема чужденците с отворени обятия. Тук са изгряващата поетеса Анна Ахматова, поетът символист Вячеслав Иванов, скандалният Всеволод Мейерхолд, Николай Бердяев, Лев Шестов. Всички те прекарват с часове в откритата преди две години кръчма „Бродячая собака” в дом №5 на площад „Михайловски”. А сред една компания на чудаци винаги има място за още. Именно сред тях се оказват Хазрат Инаят Хан и Амена Бегум. Със своя суфистки темперамент те бързо печелят сърцата на местната бохема и намират поле за изява, а респективно и за препитание. Хазрат започва да изнася цикъл от концерти, които силно впечатляват публиката. Вестниците шумно отразяват явлението, от университета го канят да изнася лекции, а от издателските къщи го молят да им позволи да отпечатат беседите му. И докато наследникът на Типу Султан триумфира, плодът в утробата на обичната Амена продължава да расте. Така се стига до нощта на 1 срещу 2 януари, когато се ражда Нур Инаят Хан. С раждането й настъпва тежък етап от живота на фамилията: мама Амена е изправена пред смъртта. Огромните кръвозагуби я оставят на легло месеци наред, а лекарите почти нямат надежда за възстановяването й. Хазрат е денонощно до леглото й заедно с новороденото им момиче. Дойката от долния етаж помага с изхранването на детето. Така следващите седмици и месеци минават в молитва с треперещ глас. „Очите ми се пълнеха със сълзи, но никога не им позволих да прекрачат крайчеца им. Нямаше място за тъга. Трябваше да се моля, за да ми я върне бог. Когато малката Нур заспиваше, оставях я в скута на майка й, хващах своята вєна и засвирвах любими мелодии. Музиката може не само да радва, да лекува, тя може да възкреси човек”, разказва в автобиографичната си книга след години Хазрат. Така се и случва. След няколкомесечна борба за живот мама Амена се връща към живота и света.
... във Финландия
Но светът е на прага на война. След изстрела на сръбския студент Гаврило Принцип срещу австроунгарския престолонаследник Франц Фердинанд в Русия започва да назрява вълна, която разтърсва обществото и която днес историците наричат „германофобия”. Санкт Петербург е преименуван на Петроград, а значителна част от столичната бохема поема на запад. В тези смутни дни с бебе на седем месеца семейство Хан, увлечени от потока, отпътуват. Влакът е претъпкан с хора. Всеки мъкне торби с най-необходимото. Поне е лято. Тате Хазрат, мама Амена и малката Нур се отправят към неизвестността. Когато стигат до финландската граница, целият им багаж изчезва и единственото, което остава, е бащината вєна. Принудени са да слязат от влака и да продължат пеша. Очаква ги преход от почти 80 км, за да се доберат до Хелзинки. Дъждовното време превръща пътя им в тягостно изпитание, което продължава шест дни. Когато пристигат в пристанищния град, те нямат никакви пари. Не могат да продължат бягството си. Въпреки популярността на Хазрат и умението му да свири екзотична музика, никой не е готов да плати за нея. На никого не му е и до лекции за духовно извисяване. Така, блокирани от обстоятелствата, те остават в града през следващите три седмици, в които главата на семейството полага всички усилия, за да обезпечи финансово семейството си и болната си от пътуването дъщеричка.
Султанският наследник е не само невероятен музикант, поет и философ, но и бляскав картоиграч, а по доковете в един пристанищен град комарът е най-честата забава за капитани и моряци. В опит да припечели някакви средства Хазрат поема риска да загуби и малкото, което му е останало. Залага на покер струнния си инструмент. Сред облаци тютюнев дим, изпарения от алкохол и викове на някакъв неразбираем за суфиста език той излиза от кръчмата на дока. На рамото му виси неговата безценна вєна, а на колана му – торбичка с пари. Средства, толкова много, че може само да мечтае да ги припечели с музика. На следващия ден семейството се качва на кораб, за да потегли към Лондон. Малката Нур е връхлетяна от треска. Температурата кара крехкото тяло на момиченцето да се гърчи, а от очите на мама Амена потичат сълзи. Малко преди да бъдат откачени корабните въжета и плавателният съд да поеме рейса си, на палубата се изсипват цяла дузина градски стражари. Търсят някакъв си Хазрат Инаят Хан, който бил ограбил местен капитан. След двучасов разпит Хазрат е освободен, а сумата, която е припечелил предната вечер, се стопява наполовина. Но тя все още е достатъчна, за да стигнат до Острова. Там вече ги очакват.
В Лондон
След седемдневно пътуване в бурно море те достигат до бреговете на Великобритания. Малката Нур вече е започнала да възвръща розовия цвят по бузите си, а с това и усмивките върху лицата на родителите си. Когато пристигат в Лондон през ноември 1914 г., градът не подсказва с нищо за войната, обзела Европа. Единствено заглавията на вестниците разкриват ужаса, който е сковал Стария континент. Пъбовете са пълни с хора, каретите потракват монотонно по улиците, а дами в екстравагантни рокли се разхождат из парковете. Театрите са пълни, а уличните музиканти приканват минувачите да подхвърлят някоя монета милостиня. Още през декември Хазрат започва да изнася лекции в библиотеката на университета, които през следващата година водят до сформиране на Лондонското суфистко общество. Музикалните вечери, които индийският потомък организира, завладяват и островната публика. Валят предложения за участия. Екзотиката на Изтока продължава да вълнува кралството, както е разпалвала страстите в цяла Европа през отминалия ХІХ век темата за ориентализма. „Пред нас се появи отново онзи свят, в който поне аз винаги съм живяла. Свят, изпълнен с радост и лишен от недоимък. Вече можехме да си позволим дори и пътувания в провинцията. Наехме гледачка за Нур. Живеехме, потопени в благоденствие, въпреки че светът беше залят от кръвта на милиони”, оценява ситуацията госпожажа Амена Бегум.
И колкото по-плодотворна е поетическата, музикалната и философска кариера на Хазрат, толкова повече се разраства фамилията. През следващите години се появяват двамата мъжки отрока – Вилаят (1916) и Хидаят (1917), които не само ще разнасят славата на баща си след години, но и ще превърнат суфизма в едно от най-популярните мистични течения. През 1919 г. се появява и най-малката наследница на семейство Хан. Тя се казва Хаир-ун-Ниса. За нея се грижи именно родената в санктпетербургския студ Нур, която след време пише: „Моята сестра беше моят първи урок в живота. Тя ме направи отговорна и отключи у мен онова чувство, което хората наричат любов”. Игрите в центъра на Лондон са опасни в тези години и децата са принудени да се задоволят със забавления между четири стени. „Няма да е невярно, ако кажа, че всъщност живеехме като затворници. Не ни даваха да излизаме, а на гости идваха само някакви възрастни господа и дами, които досадно ни щипеха по бузите. Но пък това ни направи изобретателни”, разказва братчето Вилаят. Семейство Хан живеят на третия етаж в голяма каменна сграда на ул. „Гордън”. Същата онази улица, на която днес се издига бюстът на Нур Инаят Хан. В един от безкрайните дни за игра, когато децата са оставени на грижите на бавачката, те сътворяват нова пакост. Отварят прозореца, надничат и щом видят някое натруфено конте да преминава по тротоара долу, обръщат леген, пълен с вода върху му. Настаналият смут се примесва с издайническия детски кикот. След крясъци, викове и закани всичко отминава. Но в един летен ден на 1919 г. за нещастие на младите разбойници залетият човек се оказва не кой да е, а самият кмет на града сър Едуард Купър. Прегрешението завършва с арест на бащата Хазрат. Късметът на хлапаците обаче и този път е на тяхна страна. Господин Купър не само е музикант по образование и свири на виола, но е и почитател на музиката на техния баща. Така задържането в полицейския участък продължава само няколко часа и завършва с гостуване на кмета в дома им. „Никога няма да забравя това гостуване. Имах чувството, че у нас влиза дяволът. Но сър Едуард се оказа с благ нрав. Усмихна се, помаха с пръст, наведе се към мен, погледна ме с едно око и с дрезгавия си глас каза: „Утре ще дойда заедно да заливаме минувачите!”, разказва на свой приятел след години Нур.
В Сюрен
През лятото на следващата година семейство Хан получават примамлива покана за гостуване във Франция. Войната вече е отминала, макар следите от нея да се усещат на много места. След колебания и премисляния семейството потегля отново на път. В Париж пристигат през есента на 1920 г. Столицата е шумна, изпълнена със светлини и непрекъсната еуфория владее улиците без значение от ден и час. Но Хазрат не мечтае за този помпозен и суетен свят, който, когато е бил млад, силно го е впечатлявал. Той е закупил малко парче земя с прекрасна къща в Сюрен, днес западно предградие на Париж, на 9 км от Айфеловата кула. Тук под сянката на вековни дървета ще преминат едни от най-хубавите години за суфисткото семейство. Децата лудеят навън, както никога до сега, баща им, надвесен над старите суфистки текстове, превежда на френски. Той сформира своя частна школа, в която се включват стотици. Намира своите първи ученици, последователи, които по-късно ще разпространяват наученото от него. А когато е уморен от заниманията, се отдава на смеха на децата си. Хазрат ги научава да рецитират стихове на Руми, да свирят не само на вєна, а още и на дамару, на мридангам, на зурна, на роял дори. Момичетата овладяват магията на източния танц, а момчетата техниките за медитация, практики, описани в древните източни трактати. „Обичах пролетта в Сюрен. Хазрат като истински мъдрец заставаше под цъфтящите дървета отвън, а децата бяха в нозете му. Говореше им с часове, а когато те започваха да губят търпение, настъпваше време за лудешка гонитба в градината. И всичко с аромат на акация. Още помня този дъх на щастие”, пише мама Амена Бегум в края на 1929 г.
Годините се нижат една след другата, малките момчета се превръщат в елегантни млади господа, а момичетата на татко в красиви дами, които карат мъжките сърца да бият бясно при появата им в града. Нур учи в гимназията, където музикалният й талант, наследен от Хазрат, привлича не само съучениците й, но и преподавателите. „Тя трябва да стане пианист, има данни дори за оперна певица”, категорична е старата госпожа Рог, учителката й по музика. Баща й обаче казва: „Аз не мога да определям нейния път. Тя трябва сама да направи избора си”. Както трябва да направи и избор дали да потегли на пътешествие с баща си в Индия през декември 1926 г. За съжаление на Хазрат Нур отказва да замине, а причината е Филип, красив младеж, с когото ходят, хванати за ръка, от вкъщи до училище и обратно. Между двамата от няколко месеца кипи невъобразим хормонален романс. По време на коледните празници са решили да отидат заедно на ски със семейството на Филип. Все пак любовта надделява. Така че поне засега Индия остава само мечта. Хазрат обаче не може да отложи ангажиментите си, а и пътуването е планирано отдавна. Там той трябва да изнесе няколко лекции и да се срещне със свои събратя. Да отиде до лобното място на Типу Султан и най-важното: да изнесе грандиозен концерт.
Семейството на суфиста получава чести писма от Изтока, където е отпътувал. В тях той пише своите кратки разкази за приключенията там, а всяко писмо завършва с думите: „Обичайте ме така силно, както ви обичам аз вас!”. Вечерта на 5 февруари 1927 г. къщата в Сюрен е пуста. У дома е само мама Амена. Тя се е отпуснала върху люлеещия се стол на верандата и е покрила тялото си с любимото си вълнено одеяло. Момчетата са на гости, а момичетата още четат в градската библиотека. Вятърът напомня за приближаващата пролет, вече е топъл и мек. От вътре се разнася говорът от радиото. Птиците продължават своята песен въпреки спускащия се вечерен мрак. От радиоапарата зазвучава познат сигнал. Започват новините в 18:00 часа. Женски глас хладно обявява: „Днес в Делхи при неустановени обстоятелства е починал на 45 години обичаният в цяла Франция и известен в цяла Европа суфист Хазрат Инаят Хан”. Когато чува новината, съпругата на Хазрат се усъмнява в прозвучалото от радиото. Очаква я нощ, удавена в сълзи. Децата се прибират, всеки потъва в завивките на леглото си и не подозира за плача на мама. На сутринта пристига телеграма. Гласът от радиото е оповестил истината. Хазрат е мъртъв. Просто инфаркт. Музиката в дома утихва, утихва и скръбта на Амена. Месеци наред не секват единствено сълзите на Нур. „Аз убих баща си. Заради някаква наивна любов пренебрегнах онзи, който ми вдъхна живот, онзи, който ме сътвори”, тихо стене тя. Единствената утеха за младото момиче остава свиренето на рояла в дневната. Но всеки тон от клавишите й напомня за него, а това кара поредната сълза да изскочи самоубийствено от крайчеца на окото. Изминава почти година, докато Нур успява да се възвърне към предишния си ритъм на живот. Всъщност тя никога няма да успее да се върне към него, защото никога повече няма да си позволи да се влюби.
В Париж
Когато навършва 18 години, Нур предприема решителната крачка да се отдели от бащиния дом и да остави миналото зад гърба си. Едно минало, което я въвлича в тиха и непрестанна депресия, от която за съжаление няма да успее да се откопчи до сетния си дъх. Но… опитва. Къщата в Сюрен, която днес всички знаят като „къщата на благословения”, продължава да пази спомена за тъгата й. Никой не влиза в стаята й, която е превърната в своеобразен параклис на мълчанието. Никой, дори и тя. Но ето, че Париж с целия си разкош и с глъчката си е пред нея. Нур Инаят Хан е приета в Сорбоната, където започва да учи детска психология. Това е единственото, в което към този момент вижда смисъл. Грижите за по-малките й братя и сестра са отключили любовта й към децата. Музиката е възпитала у нея галантност и любов към света. Поезията, която е започнала да пише още на седем години, изгражда у Нур усещане за хармония. Все неща, които я превръщат в идеалния педагог. И действително – завършва с пълно отличие през 1938 г. Нур вече е прекрасна млада жена с фини черти на лицето, с искряща от белота усмивка, с изтънчени жестове, напълно европеизирана. Тя знае пет езика – френски, немски, английски, испански и руски, и владее до съвършенство гласа и ръцете си и не по-малко своите чувства. „Тя беше странно момиче. Смееше се с нас, пееше невероятно, танцуваше, както никой друг не можеше, и в същото време цялото й същество излъчваше особен вид тъга. Тя беше приятел със всички ни, но всъщност не допусна никого до себе си”, разказва един от съучениците й. В тези години на двуличие Нур се влюбва за втори път. Но този път не в човек, а в магията на Шарл Перо и братя Грим, тоест в приказката. В самотата на нощите изпод ударите на пишещата машина върху белите листове се появяват стотици приказки. Приказки, които тя никога няма да преживее наяве, но в писателското поприще изживява. Нещо повече – тези нейни усилия са забелязани и още във втори курс в Сорбоната в различни периодични издания започват да излизат от печат нейните литературни преживелици. Приказки за султански дъщери, за пътешественици, за оживели скулптури, за говорещи и танцуващи дървета, за самотни, но щастливи птици, риби и пр. Приказки за деца, в които всеки възрастен открива собствените си нещастия, болки и страхове. Канят я дори да ги чете от ефира на радио „Париж”. Това прави Нур финансово независима, но и за първи път поне малко щастлива. В редакцията на радиото пристигат десетки писма седмично с молба за автограф, лична среща, с възхита към майсторското й перо на разказвач. „Това ме караше да забравям поне за минути греха си към татко. Караше ме да се усмихвам дори. Няма да забравя как един ден на излизане от радиото едно малко момиченце, облечено в червена рокля, заедно с майка си ме очакваха на входа. Когато й се усмихнах и клекнах да я поздравя, тя се хвърли на врата ми и с детския си невинен глас ми каза: „Аз съм Крис и съм еврейка. Ще ми напишеш ли приказка?”. Такива срещи ме изтръгват от реалния свят. Този реален свят е така груб и циничен”, пише Нур в свое писмо до майка си. Писмото е от август 1939 г. Скоро светът ще бъде връхлетян от опустошителната Втора световна война, а това ще отведе семейството на покойния Хазрат отново във Великобритания.
В Лондон
През юни 1940 г. фамилията Хан е вече на Острова. Парите са започнали да привършват, а страхът от развитието на военните действия е сковал столицата. Усмивките по лицата на хората са помръкнали. Всички бързат да се приберат. Улиците тихо пустеят. В локалите се мяркат само алкохолизирани стари господа, които нямат какво да губят нито в живота, нито на хазарт. Само привидно културният живот продължава, уж несмутимо. Но всъщност падат представления, избягват се шумните и многолюдни събирания. Светът е просто в друга ера – медиите оповестяват случващото се в Европа, а радиото е достигнало почти до всеки дом в Лондон. Това прави хората по-трезви. Но не и Нур Инаят Хан. Тя не само продължава да пише приказки, но е поканена да чете някои от тях в „Детският час” по радио Би Би Си. Нещо повече, предлагат й да постъпи в Женските спомагателни военновъздушни сили (Women's Auxiliary Air Force, WAAF). Липсата на пари, а и жаждата за развитие тласкат младата госпожица към положителен отговор. На 19 ноември 1940 г. тя става част от WAAF. Потъва в тъмните коридори на обучителната база някъде близо край Лондон. Започва двугодишното й обучение за безжичен оператор. Дните минават бързо, а новата игра, в която е взела решение да участва, все повече я отдалечава от миналото й. „Превърнах се в човек без памет, без минало!”, отсича Нур. Една студена нощ през януари 1943 г. разказвачката на приказки Нур, уморена след изнурителните занимания през деня, получава тайнствен бял плик. Без подател, без адресат. Когато го отваря, вътре са указани само адрес и час без никакви имена. След минута размисъл, тя отвързва колана на халата от кръста си и го оставя да се свлече на земята. Влиза в банята и се отпуска под течащата гореща вода. Когато наоколо всичко е обзето от мъглата от водната пара, спира крановете, отваря вратата и след по-малко от пет минути вече е в дрехите си. Пред огледалото приглажда черните си коси назад, а мекият, почти телесен цвят на червилото полепва по устните й. Часът е три през нощта. Има само час, за да стигне до сърцето на Лондон до хотел „Риц”. Елегантните й ниски токове монотонно чертаят пътя й. Точно в уречения час влиза във фоайето на хотела. В ръката си държи малък куфар с багаж. Насочва се към рецепцията. И току да попита има ли свободна хотелска стая, иззад гърба си чува: „Госпожице Хан, заповядайте!”. Когато се обръща, насреща й стои елегантен господин на възраст около 40 години. „Приятно ми е, Селвин Джепсън!”, подава ръка той. След години в свое интервю самият Селвин описва дейността си така: „Занимавах се с вербуването на жени за шпионска дейност и това изобщо не се приемаше добре от властите. Според мен жените са много по-добри от мъжете в този занаят. Трябва да знаете, че жените са много по-смели от мъжете. Мъжете обикновено искат да работят в екип. Те не обичат да работят сами, животът им по принцип преминава в компанията на други мъже. Срещу моята работа имаше съпротива от най-различни места, докато най-накрая се срещнах със самия Чърчил. „С какво точно се занимавате?”, изръмжа той. Обясних му и той каза: „Разбирам, че използвате жени за тази работа” Отговорих, че, да, и че това е една много чувствителна материя. „Да, каза той, желая ви успех”. И така вече имах неговата подкрепа.”
Всъщност бъдещият писател Селвин Джепсън, който ще залее Острова с шпионските си разкази през втората половина на ХХ в., по време на Втората световна война е пряко вплетен в мрежата, която днес е по-известна като УСО (Управление по специални операции). Отделът е открит на 16 юли 1940 г. по нареждане на Уинстън Чърчил, а управлението му е поверено на невротичния, но в същото време изряден във всяко свое начинание министър на военната икономика Хю Долтън. Новата структура има за задача да организира изпращането на агенти в окупираните от нацистите райони, където да подкрепят местните съпротивителни движения. А подкрепата най-често се изразява в терористични действия, саботажи и атентати. Целта, по думите на премиера е една: „Да се подпали Европа!”. Организирана е мрежа от отдели към УСО, в която са впрегнати повече от 13 000 човека. Всякакви интелектуалци, хора с леви убеждения, престъпници дори, но такива със специални умения – да разбиват каси, да фалшифицират. Наемат се и жени, които изпълняват предимно ролята на куриери. След срещата в хотел „Риц” между Нур Инаят Хан и Селвин Джепсън младата дама си тръгва с нова предизвикателна мисия. Тя трябва да стане един от тайните сътрудници на отдел F, френския отдел на британското УСО. Трябва да влезе в нова роля, но не на куриер, а на безжичен оператор зад вражеските линии. В доклада си Джепсън я определя като „съвършен сътрудник”. „Както обикновено, наблегнах незабавно върху крайната опасност, че в случай на залавяне ще бъде разпитвана от Гестапо, нещо, което никое човешко същество не би могло да приеме без ужас, и че тъй като няма да бъде в униформа, няма да има никаква закрила по международните военни правила – накратко, че може да не се върне. Но тя не трепна. Само се надигна от стола си, кимна с глава и отсече: „Бих искала да се заема с това!”, пише вербовчикът. Следват няколко месеца допълнителна подготовка в базата на УСО, където е вписана с името Нора Бейкър. Тук тя е поверена на лейтенант Холънд, който на 19 април 1943 г. категорично отбелязва: „Тя усеща, че е стигнала до задънена улица като служител на Женските спомагателни военновъздушни сили, и копнее да направи нещо по-активно за делото на войната – нещо, за което би могла повече да използва способностите си, и вероятно нещо, което да изисква по-голяма саможертва”. Тъкмо затова, когато пристига спешно искане от Париж за безжичен оператор, още незавършила обучението си, Нур Инаят Хан е отпратена към Франция. Получава кодовото име „Медицинска сестра”, а оперативното й име е благозвучното Мадлен. Новата й самоличност е тази на Жана-Мари Рение, дъщеря на американка, която има образование от Сорбоната. Почти като истинската. Така на 16 срещу 17 юни 1943 г. под шума на двигателите с повече от 40 килограма апаратура на гърба си тя се качва на самолет „Лисандър”, който я превозва до едно поле в Северна Франция.
Отново във Франция
Нощта е ясна. Падащи звезди вдъхват надежда за успешен край на всичко. Когато самолетът изчезва от хоризонта, пукотът от сухите клечки под краката на агент Мадлен се примесва с песента на щурците. Не минава и час преход и по станцията получава тревожни вести. Преди броени часове членове на друга британска оперативна група, действаща на територията на окупирана Франция – „Архидякон”, е разбита, а всичките й членове са избити. Сърцето на султанската принцеса не трепва. Не трепва дори когато в пет часа сутринта от високоговорителя на станцията прозвучават думите: „От СД (Sicherheitsdienst – SD) са надушили мрежа „Проспер”. Преустановете действия!”. Именно агент Мадлен е част от тази мрежа. Но тя не се спира. След 13-часов преход пристъпва по улиците на френската столица. Тук всичко е така познато. Силуетът на Айфеловата кула, шумът на Сена. Сенките на сградите. Влюбените лица на хората, които дори под плаща на войната са все така красиви. Информацията потича към Великобритания, а от отдела не могат да повярват. Към края на юни цялата мрежа от агенти е разбита. Всички изчезват. Единственият, който продължава да изпълнява задачи, е агент Мадлен. На 1 август, излязла от тайната си квартира, Жана-Мари Рение потъва в метрото с малката си радиостанция, която се побира в черно кожено куфарче, прилично на дамска чанта. Току качила се във вагона, вратите зад гърба й се затварят. Двама немски офицери от другия край се насочват към нея. С ужасен немски акцент, примесен с фъфлене, единият от тях се обръща към дамата: „Какво е това куфарче, мадам?”. Настъпилата ситуация не смущава Жана-Мари. Тя спокойно отваря куфарчето и с приказния си глас обяснява на немски, че това е кинопрожекционен апарат. „Ето ги лампичките. Тук се слага лентата. Защо гледате така учудено, не сте ли виждали такъв преди?”, пита агент Мадлен. Блъфът проработва. Спокойствието на Жана-Мари е най-големият й коз, който може да убеди всеки в невинността й. Когато се налага да монтира антената на предавателя си, тя би могла да повика съседа си, като обясни, че това е простор за пране.
На 17 октомври 1943 г., както винаги на път за метрото, агент Мадлен с любимият си черен куфар, отправила се към поредната задача, минава по малките тесни улички. Този път обаче усеща, че нещо не е наред. Навежда се небрежно, за да оправи чорапа си. Зад гърба си съзира, че я следят. Нещо се е издънило. Прави няколко опита да се откопчи, но всичко завършва с щракване на белезници върху ръцете й. Жана-Мари Рение, султанската принцеса Нур Инаят Хан, последният останал безжичен оператор в мрежата на отдел F, изчезва безследно. Минава почти половин век, докато историята на суфистката дъщеря и разказвачка на приказки е разплетена докрай.
В лепкавата и непрогледна мъгла на нощта
След като Нур Инаят Хан е заловена, тя е отведена в главната квартира на СД на авеню „Фош”. Часът е 10:30. Германският офицер, на когото е поверен разпитът на агент Мадлен, пише в рапорта си: „Тя ме гледаше гневно като тигър в клетка, но не говореше”. След като не успяват да изтръгнат информация от заловената жена, тя попада в капана на операция „Нощ и мъгла”. Отведена е в Германия и е затворена в Пфорцхайм. През 1946 г. директорът на затвора хер Вилхелм Краус разказва пред разследващите военните престъпления: „Помня, че през ноември 1943 г. в затвора бе доведена една англичанка. Казаха ми, че трябва да бъде третирана в съответствие с наредбите за затворниците по „Нощ и мъгла” и нещо повече, че ръцете и краката й трябва да бъдат оковани с вериги. Тази заповед беше изпълнена”. През следващите дни Нур е държана в самостоятелна килия и е подлагана на редица опити за разпити. Отказът й да говори е последван от зверски издевателства. През май 1944 г. агент Мадлен е преместена в затвора в Карлсруе. Адът с разпитите продължава, но безмълвието на бившата разказвачка на детски приказки е несъкрушимо. Така на 11 септември същата година с разкъсани дрехи и посиняла плът, но с жив поглед Нур Инаят Хан, окована във вериги, е натоварена в камион. В каросерията не е сама. Тук са още три жени – Йоланде Бекман, Елиане Плюман и Маделин Дамермен. И трите са агенти от мрежата на отдел F. Отвън е студен и дъждовен ден. Примрели от студ, с рухнали тела, те не могат дори да се разпознаят. Камионът потегля в неустановена посока. След 6 часа пърпорещият двигател замлъква.
Вратите на концентрационния лагер Дахау се разтварят, за да погълнат новодошлите. Холандският затворник с инициали А.Ф. , по чудо отскубнал се от всепоглъщащата паст на лагера, след войната разказва: „Служителите на СС съблякоха Нур Инаят Хан и тя бе ужасно пребита от Вилхелм Рупърт (садист, екзекутиран през 1946 г. за злодеянията си). Тя не заплака и не каза нищо. Когато Рупърт се умори, а момичето беше цялото в кръв, той й каза, че ще я застреля”. Нощта след деня на пристигането им в Дахау четирите жени прекарват в обща килия. Изведени са в 9:45 часа на следващата сутрин. Денят е 13 септември. Слънцето вече се е издигнало на хоризонта и се опитва да изпари водата от калта, в която е потънал целият двор на лагера. Изнемощели лица като сенки пълзят край оградата. От крематориума се разнася дим от горяща човешка плът. В северния край на двора огромна камара с дрехи очаква своя палеж. Измежду прогнилите тъкани се виждат стърчащи крайници на свлякъл се затворник, когото смъртта от глад не е пожалила. В средата на стелещата се навред кал стърчат три бесилки. На тях по-рано, още при изгрев слънце, е прекъснат животът на трима евреи. Телата, изнемощели, оголени, потрепват от внезапните пориви на вятъра. Съвсем до тях са изведени и четирите жени. Зениците им са свити от внезапно огрялото ги слънце след мрака в килията. Лицата им са подпухнали, окървавени, косите са разчорлени, ръцете са прекършени. Нур Инаят Хан се вглежда в прозореца на близката барака. Там зад три вертикални пръта се прокрадва познато лице. Лице на дете. Лице на момиченце. Това е Крис. Няма я червената рокля, но очите… очите са същите. И докато пукотът от изстреляния в тила на принцесата куршум проглушава ушите й, в съзнанието й звучи мелодичният детски глас: „Ще ми напишеш ли приказка?”. Нур Инаят Хан не успява да напише приказка на малката Крис, нито да я спаси от огнената паст на крематориума, но се превръща в един от десетките герои, които ускоряват края на нечовешката макабрена история, наречена Втора световна война.