Тромпетът на Тръмп възвести епохата на търговските войни

Тази пролет ще остане в историята. На 31 май Тръмп извади от нафталина добрия стар капиталистически протекционизъм, поизчетка го и го облече върху силно вталената снага на Чичо Сам. С това и романтичният период на глобализма приключи. По-конкретно, след дълго наканване Тръмп най-сетне удари с мито от 25 на сто вноса на стомана и с 10 на сто алуминия от Европейския съюз, Канада и Мексико. За по-лесно се позова на един стар закон, свързан с националната сигурност. „Ние сме заплаха за националната сигурност на САЩ – възкликна канадският премиер Трюдо. – Това е немислимо!” И веднага обеща да отговори със същите санкции върху стоки за 16,6 милиарда долара. Но това е само началото. В бъдеще Тръмп ще облага едностранно и автомобилите, и мотоциклетите, и стотици, хиляди други стоки от целия свят. Прошка ще получат само тези страни, които се съгласят сами да ограничат износа си и да се отворят за повече американски продукти. Още през април Тръмп обяви, че ще наложи мита върху китайски стоки за 50 милиарда долара заради кражбата на американска интелектуална собственост. Търговската служба на САЩ публикува списък на 1300 китайски продукта, които ще пострадат. На 2 юни Тръмп се обърна към света със следния туит ултиматум: „Съединените щати трябва най-сетне да бъдат третирани честно в търговията. Ако ние облагаме една държава с НУЛА, за да й продаваме стоките, а те ни облагат с 25%, 50% или дори със 100%, за да продават нашите, това е НЕЧЕСТНО и повече няма да се толерира. Това не е СВОБОДНА и ЧЕСТНА търговия, това е ГЛУПАВА търговия!”. За повечето икономически анализатори това е поредната детинщина, която ще докара на САЩ много повече вреди, отколкото ползи. Но може би нещата трябва да се влошат, преди да се оправят.

Ако се вгледаме в дългосрочна перспектива, става ясно, че САЩ просто нямат друг избор. Те или трябва да се върнат към добрия стар протекционизъм, или рискуват да си докарат социална революция. В по-близък план и в по-личен план Тръмп трябва още това лято да изпълнява, каквото обеща на предизборните митинги. Иначе може да си загуби поста. Затова не е толкова важно, че на седянката на Г-7 беше като скункс на градинско парти – мокър от дъжд не се бои.

Търговският дефицит на САЩ със света започна да се отваря още през 1975 г. и вече 43 години неотклонно расте. Миналата година достигна 566 милиарда долара при стоките и услугите, а само върху стоките – 810 милиарда. Под услуги се разбират приходите от патенти и лицензи, софтуер, филми, музика и други неща, които половината свят с удоволствие краде и трябва постоянно да бъде наказван и превъзпитаван. Най-нечестна според Тръмп е търговията с Китай – 375 милиарда дефицит, след това с Мексико – 71 милиарда, с Япония – 69 милиарда, с Германия – 65 милиарда. С Канада е сравнително малък дефицитът – 18 милиарда, но има големи подозрения, че тя продава на САЩ китайски алуминий и стомана. За да покриват дефицитите, САЩ са пуснали печатницата на долари на пълни обороти, а за да спасяват ролята на долара като световна валута, са принудени да поддържат огромна военна машина, което вече струва над 700 милиарда долара годишно. Но това не пречи на американските компании да си изнасят заводите в Третия свят. Очевидно е, че е дошло времето за промяна. И най-яркото доказателство е самият Тръмп. В нормални времена такъв оригинал никога не би попаднал в Белия дом. САЩ отдавна са в капана. Достатъчно е да погледнем ответните мерки на засегнатите държави.

Мексико например ще налага мита върху американското свинско месо, ябълки, различни видове сирене и други селскостопански продукти. Европа – върху яхти, уиски, бърбън, боб, ориз, фъстъчено масло и портокалов сок. Какво точно ще измисли Китай, не е ясно, но със сигурност ще е пак нещо земеделско. Какво се оказва? Светът се защитава от американската земеделска продукция, докато САЩ се защитават от световната промишленост! САЩ вече са провинция, земеделски район на своите партньори? Промишлените стоки с надпис Made in USA вече не са конкурентни. Този надпис вече почти не се среща и в самите САЩ. Конкурентни са само тези дейности, с които се занимават елитите – финансови спекулации, холивудски филми и изтребители. Ако през 50-те години на миналия век над 50% от световната промишлена продукция се произвеждаха в САЩ, то през 2002 г. този дял се бе сринал до 28%, през 2011 г. стигна до 16,5% и продължава надолу. САЩ вече са втората индустриална сила след Китай. Но най-обидното е, че Пекин излезе на първо място именно благодарение на американските технологии и патенти. И въпреки че вече не са най-големите производители, американците все още си остават най-големите консуматори – те са по-малко от 5% от населението на света, но потребяват близо 30% от стоките. Без американския пазар нямаше да ги има нито японското, нито корейското, нито китайското чудо. Но най-големият използвач се оказаха самите американски компании. Те дължат приходите си на американския потребител, а технологиите – на държавните субсидии, но това не им пречи да си изнасят заводите в Китай, Индия и Виетнам. Печалбите си пък държат в офшорки, за да не плащат данъци на Чичо Сам. Кой тогава ще поема огромните имперски разходи, без които компаниите ще изгубят монопола върху патентите си? Никой. Ето защо държавният дълг на САЩ е достигнал неимоверните 21 трилиона. Средният данъкоплатец обеднява, става все по-недоволен, бунтува се, окупира Уолстрийт и гласува все по-фриволно. Политическите технолози вече се чудят какви все по-шантави социални каузи да му внушат, за да го отклонят от собствените му интереси. Полагат се огромни усилия, за да се изпокарат бели с черни, латиноси с европейци, жените с мъжете и праволинейните с джендърите, само и само наемният труд да не се обедини и да си поиска обратно държавата, както вече се случи през 30­те години на миналия век.

Защо изчезват добре платените работни места? Много ясно, че когато няма мита, всеки нормален производител на автомобили например ще изнесе заводите в Мексико. Там заплатите са 4-5 пъти по-ниски, а социалните осигуровки са мизерни. Само преди 30 години Детройт беше гордият символ на американската промишлена мощ, а днес е едно ръждиво гробище. Целият район от западен Ню Йорк през Пенсилвания и Западна Вирджиния до Охайо, Индиана, Мичиган, Илинойс, Айова и Уисконсин вече се нарича „Ръждивият пояс” – символ на деиндустриализацията, безработицата и социалния разпад. Средната американска класа, на която целият свят завиждаше, вече я няма. Тя се появи благодарение на големите цехове и заводи, където нормата на печалба е висока и профсъюзите са организирани. Щом си тръгнаха заводите, тръгна си и американската мечта. В услугите и земеделието заплатите са 2-3 пъти по-ниски, осигуровките почти отсъстват, дребните фермери се разоряват, а незаконните имигранти прибират реколтата срещу мизерни надници. И ако през 1960 г. 28% от всички работни места в САЩ са били в промишлеността, днес те са едва 8%. Заплатите в търговията просто не са достатъчни за самостоятелен живот. Преди години младите американци се изнасяха в отделно жилище веднага след гимназията или университета, а днес живеят при мама и татко до 30-40-годишна възраст. За пръв новите поколения растат със съзнанието, че няма да достигнат стандарта на родителите си. Голямото американско семейство вече е привилегия на елита и горната средна класа. През 60-те години всеки нормален американец без висше образование можеше да издържа жена домакиня и 3-4 деца, а сега не може да си позволи дори да се ожени. Близо 40% от бебетата днес се раждат от самотни майки, а при чернокожите – над 60%. За България това е нормално, но за САЩ е направо сексуална революция. И всичко това е свързано с проклетите договори за свободна търговия, които елитът превъзнася. Те закриват не само промишлеността в САЩ, но и във всички държави, в които наемният труд е постигнал добри условия. Отново лъсна, че капитализмът винаги търси по-евтина работна сила. И ако я няма у дома, изнася се в Третия свят. Затова махането на митата и отварянето на пазарите е дясна неолиберална кауза.

Допреди 20-30 години демократите все още се придържаха към политиките на Новия курс от времето на Франклин Рузвелт, който влезе в търговска война с Великобритания, за да наложи господството на американската промишленост. Но както в Англия Тони Блеър вкара лейбъристите в „третия път”, така и в САЩ фамилията Клинтън превърна демократите в неолиберали. Лявото крило на Демократическата партия все повече се бунтува. Главните борци срещу договорите за свободна търговия са любимите на младежта сенатори Елизабет Уорън и Бърни Сандърс. Сандърс със сигурност би победил Тръмп на президентските избори, но партийната машина не би допуснала до Белия дом човек, който се представя като „демократичен социалист”. Както е тръгнало, и на това ще му дойде времето. Обама също приказваше като социалист, но щом стана президент, обърна палачинката. За да започне преговорите за Тихоокеанското и Трансатлантическото търговско споразумение, наложи му се да се съюзи с републиканците в Конгреса срещу собствената си партия. Дойде на власт като душманин на Уолстрийт, а като си тръгна, Уолстрийт го награди с над 100 милиона долара за лекции и книги, които тепърва ще пише. Тази демагогия даде възможност на черна овца като Тръмп да изненада и републиканци, и демократи – той просто обеща да спре и двете презокеански споразумения, както и да предоговори НАФТА (Североамериканският договор за свободна търговия). Това уж бе кауза на радикалната левица, а му спечели и десния избирател. Хитрият ход му връчи ключовете и за ужким непревземаемата крепост на демократите – „Ръждивият пояс”. Тръмп стана президент, най-вече защото обеща да върне епохата на протекционизма. Разбира се, подобно на Обама би могъл и би трябвало веднага да забрави, каквото е обещал. Но както е известно, в момента води битка на живот и смърт за оцеляване. Нужен му е всеки избирател още тази есен. През ноември ще се преизбират цялата Долна камара и една трета от Сената. Ако Републиканската партия изгуби мнозинството в Долната камара, веднага ще започне процедура по импийчмънт. Ако загуби и контрол в Сената, Тръмп ще изхвърчи от Белия дом като тапа от шампанско. Затова му се налага веднага да налага митата.

Но проблемът със свободната търговия не е само в САЩ. На същата деиндустриализация, макар и по-умерена, е подложена и половин Западна Европа. В Европа назря и започна същият избирателен бунт. И поради точно същите политически технологии вместо от ляво той изби от дясно. Впрочем ЕС уж е общ пазар, но в него протекционизмът е жив. Само че е приел по-коварни форми. Вместо с мита се действа с квоти, директиви и субсидии. Например разликите в субсидиите за земеделските продукти дават нечестно предимство на по-развитите държави. Ако имаше мита, бихме могли да спорим с ясни количествени аргументи. Бихме могли да кажем: вие давате на вашата крава повече пари, отколкото ние на нашия пенсионер. Значи трябва да обложим продукцията на вашата крава поне с една наша пенсия. А сега, понеже можем само да сме благодарни за многократно по-мижавите субсидии, френските и холандските картофи, салами, мляко идват у нас на дъмпингови цени и мачкат местните селяни. Реалната себестойност у нас е в пъти по-ниска, но пазарната цена се оказва по-висока. Миналата година в магазините дори се появиха домати от Полша! Ще видим ли и грозде от Гренландия? А какво да кажем за т.нар. пакет „Мобилност 1”, с който френският президент Макрон иска да убие бизнеса на източноевропейските превозвачи? Или за факта, че на нас ни беше забранено да строим „Южен поток”, а Германия изгради „Северен поток 2”? Естествено, че всичко това е протекционизъм! Но той е 10 пъти по-коварен от митата, защото е привилегия само на господарите на ЕС.

А защо в Италия избирателят даде властта на две евроскептични партии? Пак става дума за правото на протекционизъм. Преди Италия да влезе в еврозоната, милиони малки и средни бизнеси компенсираха по-ниската си производителност с периодична девалвация на италианската лира. Това също беше протекционизъм, защита на националното производство. И щом се въведе еврото, тази защита отпадна. В резултат днес Брутният вътрешен продукт на глава от населението, преизчислен за инфлацията, е по-нисък, отколкото през 1998 година. Ето защо италианците гласуваха за нов политически елит. И тогава лъсна загубата на национален суверенитет. Мнозинството издигна своето правителство, но президентът Серджо Матарела отказа да му даде мандат и се опита да назначи за временен премиер бившия служител на Международния валутен фонд Карло Котарели, известен още като „Господин Ножица”, защото е маниак на тема орязване на публичните разходи. Вместо да осъди тази гавра с демокрацията, френският президент Макрон похвали Матарела като „смел и отговорен” политик. Ето докъде се е докарал ЕС. Лично аз смятам, че Италия няма друг избор и рано или късно ще напусне еврозоната и ще върне валутната девалвация като форма на протекционизма.

Разбира се, днешните икономически религии смятат протекционизма едва ли не за остатък от първобитното общество. Веднага след като Тръмп въведе новите мита, големият американски вестник „Уошингтън Поуст” публикува статия с остроумното заглавие „Търговската политика на Тръмп се е спряла в 80-те, в 1680-те”. Авторката Катрина Ръмпел твърди, че протекционизмът е икономическа философия от XVII и XVIII век, но била опровергана още от Адам Смит и от тогава вече тази практика била изживяна, погребана и подобава само на някои диви племена. Като философия може и да е опроверган, но като практика протекционизмът си процъфтява и до ден днешен – просто силните вече насила карат слабите да си отварят пазарите. В миналото го правеха чрез войни, а днес чрез Световната търговска организация. Когато се налага, прибягват и до санкции, ембарго и тук-там някоя хуманитарна бомбардировка. Истината е, че Великобритания се отказва от забранителните мита чак през втората половина на XIX век, 100 години след Адам Смит. Чак когато извършва своята индустриална революция и стоките й стават много по-евтини, тя решава да работи за отваряне на пазарите. След Първата световна война отново се затваря, за да спре нахлуването на американските стоки. После пак се отваря и днес вече я няма могъщата английска промишленост. Гражданската война между Севера и Юга в САЩ се води най-вече заради митата – Северът иска високи мита, за да защити своите фабрики от британските стоки, а Югът иска точно обратното. Побеждава протекционизмът и високите мита от по 40-50 и повече процента си остават чак до средата на миналия век. Ако ги нямаше тези мита, САЩ нямаше да са световна империя. Почти всички държави, които постигат ускорен растеж, го правят благодарение на протекционизма. Най-яркият пример в наше време е Китай. Китайският пазар е отворен само за тези бизнесмени, които държавата одобри. А одобрява само тези, чиито високи технологии ще може да изкопира. Доскоро юанът изобщо не беше конвертируем, а половината от икономиката все още е държавна. Свободна търговия ли? Няма такова нещо в Китай. Всъщност епохата на свободната търговия бе кратка, лицемерна и времето й свърши. От 31 май 2018 година настъпва нов, по-честен и откровен етап в глобализацията.