Йосиф Хербст – 140 години от неговото рождение и 90 години от неговата гибел.
1) Йосиф, син на Яков. Какво старозаветно начало… „И отиде Йосиф подир братята си и ги намери… А те го видяха отдалече и преди той да се приближи до тях, взеха да се сдумват против него да го убият.” (Първа книга Мойсеева, Битие, глава 37) „Антифашистите се довеждаха за екзекуции от двама офицери... Те го довеждаха, сядаха и заставаха близо към краката му от предната страна... В туй време отзад двамата подготвени екзекутори държаха готовата примка и обикновено третият, с изненада, нахлузва я на врата и онези веднага теглеха в противоположни посоки, докато му спре сърцето...” (Дело №634/23 август 1954 г., показания на подсъдимия Илия Ковачев, участник в екзекуциите през 1925 г.)
2) 20 ноември 1875 г., Одрин. В семейството на инж. Яков Хербст, директор на Баронхиршовите железници, и неговата съпруга Софи се ражда второ момче. Наричат го Йосиф. Десет години преди това в Черновци, Буковина (ту австрийска, ту унгарска, ту полска, ту румънска), се е родил брат му Карл. Двете му сестри Йоана и Регина ще се родят в София. До Априлското въстание има 6 месеца, до Руско-турската освободителна война – 2 години. Тук до скоро се е обучавал за телеграфист Тодор Каблешков. Малко по-късно Петко Славейков ще бъде тикнат в Одринския зандан, претъпкан с българи, все врагове на падишаха. Най-вероятно Яков Хербст (за Софи не знаем нищо) е завършил един от трите технически университета в Австрийската империя: в Прага (основан през 1707 г.), в Будапеща (основан през 1782 г.) или във Виена (основан през 1815 г., днес сред преподавателите открих едно име – Илона Хербст). Семейството напуска пределите на империята заради антисемитските протуберанси след революцията от 1848 г. Всъщност революциите са 10 наведнъж – унгарска, чешка, словашка, словенска, хърватска, революции в Галиция, Войводина, Трансилвания, в Далмация и Истрия, в Ломбардия и Венеция като част от италианската. Поканата на барон Морис фон Хирш е не само спасителна, но и примамлива за предприемчивия инженер. Така Яков Хербст от поданик на Хабсбургите (в частност на Франц Йосиф І) става най-уважаваният човек за османите (в частност за султан Абдул Меджид І). И от Бърно, този „Париж на Южна Моравия” със зашеметяващи готически катедрали, барокови театри, пищни дворци, изискани кафенета, просторни булеварди и кокетни дами с шапки като препълнени фруктиери, се озовава в Одрин, посред дрямката на Ориента – кални сокаци, омайващи наргилета, великолепието на „Султан Селим” джамия, забулени жени, българи във вериги, руските войски през януари 1878-а, пъстри пазарища, локум, боза, шербет и – никаква бира, ако не смятаме запасите на барона. След Освобождението семейството пристига в София (строежът на жп линията продължава в България), Йосиф учи във Френския колеж, после в І мъжка гимназия (сега там е Факултетът по журналистика), после във Военното училище, после за кратко в Юридическия факултет. Негови учители са Стоян Михайловски (по френски) и учителят на Фердинанд и княжеското семейство Добри Ганчев (по български и история), с Кирил Христов са съученици, после... После…
3) Трябвало е само да си избере подобаваща кариера: дипломат или политик, висш военен или висш държавен чиновник, тежък търговец или крупен предприемач. Избира журналистиката. Въпреки предупрежденията на Стоян Михайловски, че „българската журналистика е каймак от храчки и сметана от помия”. Редакторът на „Дневник” и „Време”, издателят на пет вестника и едно списание, създателят и първи председател на СБЖ, бащата на съвременната българска публицистика, кореспондентът на „Ди Цайт”, „Дейли Мейл”, „Нойе Фрайе Пресе” и „Фосише Цайтунг”, журналистът, „на когото в чужбина вярват повече, отколкото на БТА” (Екатерина Каравелова), кумирът на дамите от хайлайфа, най-изисканият кавалер, щастливо женен за първата красавица на царството – изящната Виола Каравелова, човекът, който „с цинична леснота говори на родните езици с всичките си чуждестранни събеседници” (Марсел Дюнан, главен редактор на вестник Temps), приятелят на Стоян Михайловски и Пенчо Славейков, Симеон Радев и Александър Балабанов, Елин Пелин и Александър Божинов, д-р Кръстев и Кирил Христов, Антон Страшимиров и Александър Гиргинов, на македонските харамии и артистичната бохема, офицерът, оживял по чудо под купища трупове при Дъсчен кладенец (от куршума, който не сварил да го убие, ще направи медальон и ще го подари на Виола), героят в две войни, награден лично от Франц Йосиф с орден за военни заслуги, директорът на печата, който, вместо да изпълнява задълженията си на цензор, пуска цялата информация за Октомврийската революция, най-авторитетният, най-влиятелният човек в държавата, когото короната силно желае да придърпа в своето обкръжение и да го опитоми, той е импозантен, сякаш току-що кацнал от Пратерщрасе посред прашната София, неизменно с бяла жилетка, бяла папийонка, бял копринен шал и златен ланец, той е в центъра на всички светски събития, има ложа в парламента и в Народния театър, в „Юнион клуб” го чака неговата маса, пие си кафето в „България” и пуши само тънки пури. Това е Йосиф Хербст. Един блестящ мъж с блестящо бъдеще. Един блестящ журналист с жестоко бъдеще, което го дебне в полицейските подземия.
4) Той не признава никакви величия. Освен „Негово величество Народът” и „Негово величество Езикът”. Българският народ и българският език. И, разбира се, и най-вече, и преди всичко – Свободното слово на Свободния човек. Този Свободен човек, този рицар на Свободното слово, е самият Хербст. Той е страшно неудобен, казва и иска неща, които не са нито за искане, нито за казване, и с безподобния си инат предизвиква и разваля на цял свят спокойствието. Спокойствието на Фердинанд, един „човек с голям нос, малък интелект и дългоноктести нервни ръце”, един „фаталист, който сетне стана фатален”, един „маджарски хусарски поручик, който, като не могъл да стане ротмистър, станал княз на България”. Спокойствието на Борис, на когото казва: „Царувай, царю честити, но и управлявай сегиз-тогиз!”. Спокойствието на политическия слугинаж, който се възторгва и разстила пред чуждия интерес, и предава, и продава държавата заради своя си интерес: „Дошли, откъдето и да било, безразлично в какво качество, с покана или без покана, сегашно величие или минало, възходящо слънце или угасваща звезда, всекиго посрещаме като Месия. Радваме се, че халът ни е станал толкоз интересен, та идат да го видят. Значи не е хал като всеки хал. И после тъжим, че не си знаем хала”. Спокойствието на политическите мамелюци, тартюфи и писалконосци на режима като Йордан Бадев и Данаил Крапчев, вместили „в себе си толкова подлост, глупост и низост”. (Днес не преиздават Хербст, но издават писанията на споменатите мамелюци и ги славословят, и ги почитат. Както някога. Защото това „някога” се завърна в нашия живот с всичките си прелести – умствен мързел, лицемерие, лакейство, невежество, демагогия, подлост, полицейщина, политическа безнравственост, обществен цинизъм, цензура.) Спокойствието на цензорите, които „като птицата щраус крият главите си в пустинния пясък, а излагат задника на властта”. И най-вече – спокойствието на „демокретените” от Демократическия сговор, който „винаги е заявявал кратко, ясно и на всеослушание: обичай ме, ако не – ще те изям”.
5) На 9 юни над България увисва едно черно слънце. Черно и кърваво. Започва смъртоносната битка на Йосиф Хербст с глутницата, предвождана от Цанков, ген. Вълков и ген. Русев. Всеки техен ден започва със статии, бележки и миниатюри. Всеки негов ред е подчертан. Всяка негова дума е оградена с яростен замах като в примка: „Решено било да се празнува „9 юни” като една славна дата на възстановяването на конституцията. Конституцията е скромна. Както и при други тържествени случаи, тя щяла да отсъства от празненствата с риск да бъде изключена от Демократическия сговор”. „На г. Цанков колчем му се е падало да говори, все една реч е държал и тя е „Кръв ще леем!”. „Не е пръв г. Цанков, от когото българското общество слуша, че то диша единствено чрез него и ако той си отиде, животът на страната ще спре”. „България днес се управлява от професори и генерали… Тия почтени звания на върховете представляват най-удобна стряха за спекулантите, за шарлатаните и елементите на обществената утайка да се чувстват свободни да развиват най-осъдителна и вулгарно престъпна дейност, сигурни, че за да не падне подозрение върху цялото управление, делата им ще бъдат прикрити, престъпленията им потулени”. „Да се спасява страната е едно, а да се спасява правителството е друго. За спасяването на страната може да се пожертва едно правителство. За спасяването на което и да е правителство обаче не може и не бива да се жертва страната. Правителството е за това, за да бъде държано отговорно. То не е писано яйце”. Глутницата не иска да чете и да слуша такива „скверни” думи. Властите спират „Вик”, той започва „АБВ”, спират „АБВ”, той започва „Ек” (утринен и вечерен), спират „Ек”, той започва „Днес”. Зловещ маратон, в който Хербст се надбягва с тъмните сили. За Хербст политиката това е „да застанеш нейде”. И той застава – „на страната на унижените и оскърбените”. В центъра на мишената. Това е неговата свободно избрана позиция на свободен човек. Той, който никога не е членувал в Комунистическата партия, написва черно на бяло едно късичко изречение: „Аз съм комунист”. Това е повече от предизвикателство. Това е избор. Това е смъртна присъда.
6) Глутницата е ненаситна. На „демокретените” не им стига отрязаната глава на Стамболийски, не им стига кървавото зрелище на 9 юни, не им стигат кървавите конници през септември 1923-та, не са им достатъчни някак сечта и пепелищата. И след всяка вълна на смърт и погром следва нова, още по-зловеща, и българското летоброене става нечленоразделно, и годините се сливат, и 1923-та прелива своята кървава чаша в 1924-та, после в 1925-а, после… Защото „демокретените” имат мисия. Велика, естествено. Да въдворят „гробищно спокойствие” в България. На 14 юни 1924 г. убиват народния представител Петко Д. Петков (БЗНС), редактор на вестник „Земеделско знаме”. На 13 септември 1924 г. убиват народния представител Димо Хаджидимов (БКП), редактор на вестник „Освобождение”. На 11 февруари 1925 г. убиват Вълчо Иванов, секретар на БКП – София. На 17 февруари 1925 г. убиват народния представител Тодор Страшимиров (БКП), юрист, писател и бляскав оратор. На 6 март 1925 г., когато се гласува допълнението към ЗЗД, убиват народния представител Харалампи Стоянов (БКП), редактор на вестник „Наши дни”. На 20 март 1924 г. арестуват за първи път Христо Ясенов. На 23 януари 1925 г. арестуват за първи път Гео Милев. „Петко Д. Петков даде още със заставането си в борческите редове мерките на своя погребален ковчег… Тодор Страшимиров е бил погребан в присъствието на 4-5 души. Това е една жалка истина… Министри, които лепнат на столовете си, употребиха пролятата от зловещия дух кръв вместо туткал, за да се залепят още по-здраво на креслата… Поетът Христо Ясенов биде задържан, без някой да знае: защо? Интерниран е, без някой да знае: къде?... Поетът Гео Милев е окошарен. Ако представи гаранция, ще бъде освободен заедно с мислите си. Ако остане в затвора, мислите му няма да бъдат арестувани. Защо е целият масраф?... Този произвол, това инквизиторско, подло „душене” на „опасности” зад, във от всеки печатан ред позори и власт, и народ. Позори всекиго, който не се възмущава от дъното на душата си. Да бях премълчал, бих се опозорил… Белите ръкавици на софийските стражари много силно изпъкват в контраст с черните рамки на толкова некролози… С азиатска сатрапия не може да се управлява един народ. Напразно се мъчите от 9 юни насам да го ощастливите – той очевидно не ви ще!... Ние не знаем по-безумен режим от сегашния!...”
Това е Йосиф Хербст. Глутницата отдавна е взела своето решение.
Агентите на Обществената безопасност, тия неграмотни копои, следят всяка негова стъпка, негова и на Виола, слухтят и дебнат, душат във всеки ред и междуредие, в текст и подтекст, правят обиски в редакцията, пишат доноси и рапорти. Нещо повече – Хербст получава заплашително писмо от начеващата фашистка антисемитска организация „Братята на Омуртага”. Тези „братя” го „съветват” да напусне София и България в противен случай „ръката, която е вдигната върху вас, никой не ще бъде в състояние да спре. Помнете и не забравяйте това! Иначе смърт вам и децата ви очаква”… Глутницата е нетърпелива, нервозна някак. И му отправя последно предупреждение, по мафиотски. Трупът на Вълчо Иванов е изхвърлен демонстративно под прозореца на Хербст на ул. „Любен Каравелов” №5 (днес там няма никакъв паметен знак!). Отговорът на Хербст е светкавичен: „Вълчо Иванов изгубва живота си по един „мистериозен” начин: грабнали го без съд и присъда, удушили го, изхвърлили трупа му на улицата в столицата на демократическа България, която се управлява от най-просветеното правителство!”. В парламента вътрешният министър ген. Русев държи екзалтирана реч: „Вие – провиква се към комунистите и земеделците – имахте дързостта да скроите една плитка, просташка легенда, че Вълчо Иванов бил извикан в Осми полицейски участък, там бил удушен и после изхвърлен на улицата. Такава легенда, господа, е преди всичко просташка! Ако една власт иска да убие някого, тя няма да постъпи така просташки! А мълвата е друга: че той е убит от вас, защото мислите, че ви е издавал. Неговият труп е хвърлен на улицата, зa да се предизвика и осрами властта. Но ние няма да се спрем пред никакви мерки да ви смажем главата! Тя ще бъде смазана!”. (Следват бурни аплодисменти и одобрителни викове от „демокретените”.) „В убийството на Вълчо Иванов участвахме шест души. После стоварихме трупа пред дома на един журналист, който ни наблюдавал от прозореца. И на другия ден описал всичко във вестника. Това беше към три часа след полунощ.” (Дело №634/23 август 1954 г., показания на подсъдимия Димитър Порков, участник в екзекуциите през 1925 г.) „Да бях премълчал – бих се опозорил.” Хербст целият е в тези думи. И сам вписва своето име в кървавия български мартиролог.
7) За Йосиф Хербст журналистиката е „истинският, постоянно действащият парламент на една държава”. На фона на дирижирания парламент, на фона на помийната журналистика, която не се отличава от днешната помийна журналистика, Хербст и неговото слово се превръщат в институция, в истинския, постоянно действащия парламент. Той се извисява, грамаден и самотен, сред океан от кръв, сълзи и мръснословие. Самотен, защото такава е съдбата на гигантите. Просто няма дружини от великани. Даже в приказките. Той е пристрастен, защото „безпристрастен, хеле пък безстрастен вестникар, е журналистически евнух”. А властта обича точно такива „журналисти” – евнуси. Та да пазят и славословят нейната харемна политика. Той е неудобен, нетъприм, непоносим. За всякоя власт. Във всяко време. Той е гневен, но гневът му „не е насочен против някого или някои, а против нещо, нещо тъмно, адско, против нещо, което като олово тежи върху поривите, постъпките, намеренията, мислите, думите”. Той съзнателно предизвиква тъмните сили да смъкнат своите черни маски, за да видят всички какви чудовища, каква духовна пустиня, каква нравствена мизерия крие този маскарад на овластени престъпници. Той не се съобразява с властниците, защото „вестникът не е венцеплетаческо заведение”. За него журналистиката, вестникът, не е стока, не е машина за печатане на пари, не е политическа слугиня, политическа метреса или политическа проститутка, а обреченост за истината. Истината за разлика от овластената, хищна и престъпна посредственост не се нуждае от лакеи, а от воини. И няма историческо време, в което истината и нейните воини да са били обект на нежни чувства от страна на властниците. Хербст знае, че любовта на властниците може само да те унижи, опозори и зароби. За него няма нищо по-високо и по-ценно от свободата на съвестта, която е свобода на словото. „Целият ни протест е за свободата на съвестта”, пише той. За тази свобода той е готов да плати с живота си. Защото знае, че е по-добре да плащаш за свободата си, отколкото да плащаш със свободата си, да я превърнеш в разменна монета, да я размениш за временна слава или измамно величие. Защото талантът да пишеш не струва и пукната пара без таланта да бъдеш свободен. Защото това е публицистиката – талантът, да бъдеш гражданин, талантът да бъдеш свободен. Малцина притежават този талант. И те стават обект на злост, омраза, репресии и насилие.
Но Хербст не пише истината само заради собствената си чиста съвест. „Борбата с тъмните сили водя за вас – казва той на читателите. – Моята полемика е ясна. Тя не е моя. Тя е ваша. Аз я водя само от ваше име, за моя сметка и на мой риск.” Никога няма да разберем Хербст, ако не знаем какво се крие зад тази страст и този риск: „Предпочитам да ме дерат с кремък, но да не ми вадят душата с памук. Не защото кожата ми е нечувствителна, а защото душата ми е много чувствителна. Защото аз вярвам и в това, че прашецът от крилцето на най-дребната пеперудка, запалена от някой стихиен пламък, може да предизвика катаклизъм във всемира…” За Хербст истината и животът нямат заместители. За тираните те нямат никаква, дори нищожна стойност.
8) Още през януари 1925 г. по заповед и под диктовката на Цанков военният министър ген. Вълков вече е приготвил черния списък на левите интелектуалци, определени за изтребване. Срещу името на Хербст пише „Особено опасен”. Списъкът е снабден с надлежна инструкция: „Всички гарнизони и военни единици да влязат във връзка с местните органи на властта за съгласуване на средствата на борбата срещу комунистите и земеделските дружби. Преди всичко трябва да се ликвидират най-способните и най-смелите носители на тези идеи – интелигенцията. В най-кратък срок да се съставят списъци на тези хора, за да може в даден момент да се унищожат всички техни водачи – виновни или невиновни. Всеки заловен да се съди и екзекутира в 24 часа. Бунтовниците да се екзекутират пред очите на техните съучастници. Който не се подчини на офицер, веднага да се разстрелва. Да бъдат наказани със смърт всички, които издадат каквото и да било от тази инструкция”. Генералът завършва патетично: „Вместо мен и други водачи ще дойдат втори, трети водачи и т.н., готови със същата енергия да се борят в името на горния идеал”. Постигането на „горния идеал” е възложено на Трета секция на военното министерство и на Обществената безопасност. „Пред себе си имахме една революционна тълпа, а не отделни личности”, ще напише в своята книга „В надвечерието на атентата” (изд. 1931 г.) зловещият Пане Бичев, шеф на Обществената безопасност. Не личности. Не поети, писатели, журналисти, композитори, художници, учители, юристи. Не. Тълпа, „ръководена от безсъзнателен хипноз”. Това е философията на масовите убийци, на държавните убийци, облечени в държавна власт.
А на 15 април 1925 г., ден преди атентата в „Св. Неделя”, заповедта за въвеждане на военно положение вече е написана. Глутницата жадува провокация. Нещо повече: „Ако комунистите не извършат някакъв атентат, ще го извършим ние”, казва Цанков. Нещо повече – провокацията вече е подготвена, адската машина е задвижена, мерзкият политически спектакъл може да започне.
9) На 4 април 1925 г. вестник „Зора” публикува един „документ”, който трябва да изобличи „дългата ръка на Москва”. Това е „инструкция” на Коминтерна (адски „секретна”) от 12 март 1925 г., №2960. Според „инструкцията” на 15 април 1925 г. в България трябва да започне въоръжено въстание. И нищо по-малко. Според списувателите на „Зора” този „документ” бил „иззет” на 26 март 1925 г. от полицията, която била разбила конспиративна квартира на Военната организация на БКП на улица „Русалка” 3. „Документът” взривява българските и световните медии и предизвиква потрес и възмут в Европа и Америка, каквато е и целта. И никой не се интересува, че „инструкцията” противоречи изцяло на решенията на Коминтерна от 28 януари 1925 г. да прекрати своята безмозъчна и безотговорна стратегия за т.нар „перманентна революция” и „масова въоръжена борба”, стратегия, която струва живота на хиляди българи през септември 1923 г. (Една скоба: Мнозина цитират, ама наполовина апела на Антон Страшимиров, публикуван във вестник „Лъч”, ноември 1923 г. Оригиналът гласи: „Не бива да останем безучастни пред страшното бедствие от току-що потушената гражданска война в страната. Стоят безпомощни, хулени и гонени често от най-близките си – хиляди семейства на избити и арестувани. Нито тези, които подгавриха надеждите на народните маси и забегнаха, нито тези, които клаха народа си, както турчин не го е клал, нито едните, нито другите ще помислят за тълпите жени и деца, останали на произвола през зимата”. Тези, „които подгавриха надеждите на народните маси и забегнаха”, са Димитров и Коларов. Тези, „които клаха народа си, както турчин не го е клал”, са черните ескадрони на Цанков. Под апела стоят две от имената, определени за заличаване – Йосиф Хербст и Христо Ясенов. Затварям скобата.) „Инструкцията” в „Зора” е абсолютен фалшификат – един от многото фалшификати, излюпени в едно гнездо на белогвардейци, които с това се препитават – произвеждат фалшифки, продават ги на „заинтересовани” лица и правителства, първо, за да дискредитират Коминтерна като световна заплаха, и, второ, да обвинят Кремъл като първи подстрекател и подбудител на серия от терористични действия във всяка точка на земното кълбо. Белогвардейското фалшификаторско гнездо е базирано в Берлин, има филиали в Лондон, Париж, Рига и Виена. Мозъкът на този коварен тръст е Владимир Григориевич Орлов, действителен статски съветник, следовател по особено важни дела, бивш шеф на военното разузнаване в армията на ген. Врангел. Делото на неговия живот е една библиотека с досиета на дейци на Коминтерна и леви лидери в Европа и САЩ, на съветски дипломати и разузнавачи. След 22 юни 1941 г. като мнозина белоемигранти застава срещу хитлеристка Германия, предполага се, че е убит от Гестапо скоро след нападението срещу СССР. Помощниците на Орлов, майсторите в работилницата за измами, са двама международни фалшификатори: Сергей Михайлович Дружиловски от армията на Врангел, син на полицейски чиновник, учил в авиационна школа, след Гражданската война живее в Прибалтика, установява връзка с полското разузнаване, прехвърлен е във Варшава, после в Германия. При операция на ОГПУ е изведен в СССР, арестуван, съден и разстрелян през 1926 г. Александър Теофилович Гумански, агент, доносник, вербуван от царската охранка през 1914 г., завършва Юридическия факултет на Петербургския университет, донася за дейността на левите студенти, изпратен е на курс за разузнавачи в Париж, постъпва в армията на Юденич, през 1919 г. емигрира в Германия, умира при неизяснени обстоятелства през 1939 г.
„Документите”, които произвеждат тези политически мошеници, са съобразени с получателите – левите партии в САЩ и Европа, включително в България. Например на 15 септември 1924 г. британските комунисти получават мистериозна „инструкция” от Зиновиев (шеф на Коминтерна!) да се втурнат в подривна дейност! Английската преса публикува това „червено писмо”, скандалът е чутовен, британската левица е дискредитирана, осъдена като „маша на Москва”, губи съкрушително парламентарните избори, поръчката е изпълнена брилянтно. Защото както има изпълнители, така има и поръчители. Тази схема важи с пълна сила и за българската „инструкция”. Според изследователите (които няма как да бъдат заподозрени в симпатии и към най-лекия ляв повей) Александър Цанков си е поръчал „документа” директно от фабриката за фалшификати. Срещу съответното заплащане. По трагическа ирония на 15 април 1925 г., един ден преди атентата в „Св. Неделя”, Коминтернът отменя окончателно „курса на въоръжена борба в България” и взема решение за незабавно преминаване към легални политически действия. В заседанието участват Димитров, Коларов и Станке Димитров. Но вече е фатално късно. Още малко и ще се отворят портите на ада. А на тавана на храма от 1885 г. се съхраняват костите на Георги Раковски. Те няма да пострадат. По чудо. Но това е друга история. В България никой не знае, че „инструкцията” в „Зора” е фалшива. Освен поръчителя Цанков. Решението на Коминтерна от 15 април стига до Виена, но не и до София. Независимо от това цялото ръководство на БКП отхвърля плана за атентат като „безцелен и недостоен”. С изключение на Коста Янков, ръководител на Военната организация, човек, фанатичен и отчаян шовинист от групата на офицерите македонисти. Чак в края на март той благоволява да информира БКП, че под купола на катедралата неговите хора са струпали тротил. Неговите хора са Марко Фридман, клисарят Задгорски, Асен Агов (осигурил взрива, дядо на Асен Агов), Петър Абаджиев, Димитър Златарев, Никола Петров. Те се подчиняват само на Коста Янков. Той – на никого.
Цанков е заложил своята адска машина още на 9 юни 1923 г. и тя не спира да храчи кръв, смърт и гибел. И Коста Янков е заложил своята адска машина. Официалният, овластеният, легитимираният чрез инферналния ЗЗД държавен тероризъм на „демокретените” е заредил тонове страховит политически експлозив. Атентаторите ще подпалят фитила. В един миг ще загинат 134 души, от раните си ще починат още 79. Абсолютно невинни хора. Преките извършители ще бъдат заловени, осъдени и обесени. После без никакво участие в никакъв атентат, без никаква вина, без да са посегнали на ничий живот, без съд и присъда в разстояние на три месеца ще „изчезнат безследно” между 30 и 50 хиляди души – комунисти, земеделци, социалдемократи, работници, селяни, интелектуалци. Така свидетелства през 1932 г. бащата на Гео Милев – Мильо Касабов, в своя разтърсващ разказ „Неотговорни фактори”. Над 27 хиляди са арестуваните само в София, Пловдив и Варна…
10) Първият човек, който осъжда атентата в „Св. Неделя”, е Йосиф Хербст. Той разпорежда да се издаде второ издание на вестник „Днес”. Тираж – колкото хартия има в печатницата. Редакцията е съвсем наблизо, на ул. „Бачо Киро” №2 (и там няма никакъв паметен знак!). „В този момент, когато вестникът се печаташе, три и половина часа, ужасен гръм разтърси столицата…”. Така започва статията „Сатанинско злодеяние”. И така завършва: „Общ е потресът от това сатанинско злодеяние между гражданството и цялото население”.
Това е последният текст, написан от Хербст. Датата е 16 април 1925 г. Велики четвъртък. Тайната вечеря… Гетсиманската градина… Стражниците… Същата вечер Йосиф Хербст е арестуван. Пред Виола и децата разиграва истински спектакъл: облича се старателно – бялата жилетка, бялата папийонка, белият копринен шал, бялата кърпичка в джобчето на сакото. Сякаш нискочелите „господа”, запречили вратата, са дошли да го заведат на прием в двореца. Отвеждат го в IV полицейски участък. После…
На другия ден е Разпети петък. Тогава ще го убият. Както повелява заповедта на ген. Вълков – екзекуция в срок от 24 часа…
11) „Въведеното лице се поставяше да седне, водеше се някакъв незначителен разговор с него, задаваше му се незначителен въпрос като „Откъде ви е този пръстен?” и в този момент се хвърляше въжето на врата и се опъваше от двата края най-малко от двама души.
- Колко траеше това?
- Около пет минути за всеки човек.
- Някои съпротивляваха ли се?
- Не, те всички бяха интелигентни хора.”
(Дело №634/23 август 1954 г., показания на подсъдимия Иван Кефсизов, участник в екзекуциите през 1925 г.) Убийците имат „норма” – по 40-50 души на нощ. Всяка нощ.
12) После от IV полицейски участък отговарят, че е изпратен в Обществената безопасност. Обществената безопасност твърди, че е преместен в казармата на VІ пехотна дружина. От VІ пехотна дружина казват, че Хербст е в училище „Фотинов” (училището и днес си е на мястото, на бул. „Христо Ботев”). После, на 27 юни, Софийският военнополеви съд с удостоверение №3905 признава, че Хербст не се търси по ЗЗД и че „освобождаването му повелително се налага”… Напразно полусляпата Екатерина Каравелова ще пише до княгиня Евдокия. Напразно Виола ще пише до Александър Цанков. Виола, обезумяла от мъка, в бялата си сватбена рокля, на която е закрепила снимка на Йосиф, прекрасната Виола тича от участък в участък, от казарма в казарма, от министерство в министерство… И пита: „Къде е Йосиф Хербст? Къде е мъжът ми?”. В отговор получава само лъжи. И един безграничен, отмъстителен, тържествуващ цинизъм от страниците на официоза „Демократически сговор”: „Ние не сме пазачи на вашия съпруг!”.
13) Йосиф, син на Яков… „И рекоха помежду си… хайде сега да го убием и да го хвърлим в някой ров, па да кажем, че го е изял лют звяр… те му съблякоха дрехата, шарената дреха, що беше на него, и го взеха, та го хвърлиха в рова…”. (Първа книга Мойсеева, Битие, глава 37)
„Труповете прибирахме. Докато са топли, ги сгъвахме на две, слагаха се и се връзваха в чували, като използвахме връвта, с която бяха обесени. Натоварихме труповете в камионите... Пристигнахме на мястото, където ни казаха, че не бива да се пуши, не бива да се приказва и въобще да не се вдига шум... Заравянето продължи много малко време. Това беше един от фортовете на Илиянци.” (Дело№634/23 август 1954 г., показания на подсъдимия Илия Ковачев, участник в екзекуциите през 1925 г.)
За по-голяма достоверност заравят трапа с всякакви боклуци. Мятат отгоре и пет мъртви кучета, та никой да не доближава тази смрад… Така през 1925 г. най-величавият български публицист на ХХ век ще бъде погубен в черните нощи на белия терор. Не знаем дали е удушен, не знаем дали е изгорен в пещите на Обществената безопасност, не знаем къде е заровен, къде е захвърлен, в коя дупка, в кой овраг. Не знаем дали побеснели кучета са влачили неговите кости, нито къде са ги завлекли. Когато на 24 януари 1954 г. разкопават Илиянския форт, изпод земята излизат въжета, пръстени, кости, катарами, копчета. От един потрошен череп проблясва синьо-зеленото стъклено око на Гео.
Но Йосиф го няма там.
Откъс от есето на Йосиф Хербст „Старото поколение и новата интелигенция”. Избрал е за мото стих от 50-и псалом „Сърце чисто сожизди во мне, Боже, и дух прав обнови во утробе моей”. Есето е посветено на 25-годишнината от Освобождението. Публикувано е в русенския вестник „Вестник” през 1901 г. Тогава Хербст е на 26 години.
"Роди се освободена България с народ и идеи; роди тя и нова интелигенция, но новата интелигенция няма нито народ, нито идеи. Тя не позна тоя народ, обърна гърба на неговите идеи и даже стъпи върху тях. Тя потърси и намери нови идеи на европейския пазар. Прекара ги през границата без преглеждане, без мито съгласно Закона за насърчение на местната индустрия. Донесе ги в изобилие, но народът не видя полза както от интелигенцията, тъй и от идеите й… интелигенцията забрави народа и неговите идеи и в много случаи тя действуваше и действува против неговите най-скъпи интереси. И се започна еднообразно управление, което и трябваше да се очаква от една безидейна интелигенция. Тогава ний видяхме вчерашните слуги, днес господари в монументални дворци; видяхме оплюти владици, разпнати народни дейци и застреляни герои; видяхме на съдийското кресло продажно правосъдие; видяхме народни дейци да бягат от освободеното от тях отечество – интелигенцията доби свобода, за да ги гони; видяхме депутатския мандат в ръцете на изхвърлените от обществото; видяхме черкви и училища, обърнати на партизански учреждения; видяхме чела, увенчани с лаврови венци, простреляни; видяхме цигански и хамалски избраници за народни представители; видяхме шайки и безномерни стражари да стрелят в народа на изборното място; видяхме окръжни управители и околийски началници – тъмнични обитатели – народни управители; видяхме тия, които се угоиха със Садинските помощи, да издават вестници и да учат хората на морал; видяхме позора на печатното слово и изневярванието на народа в неговата сила; видяхме самозвани апостоли и писатели, които плюха на това, което вчера проповядваха, и проповядват това, което вчера оплюха; видяхме горещо да се стиска ръката на вчерашния подлец и убиец; видяхме как обществото го приема и му дава прехрана и място в своята среда; видяхме цигани, подпомагани от полицията, да яздят българи; видяхме гладни учители и голи и боси войници; видяхме Тръстеник, Шабла и Дуранкулак; видяхме празни хамбари и гнили вагони; най-после в деня, когато се полагаше основният камък за паметника на народните светци, ний видяхме да викат „Долу!” на нашите освободители тия деца, които не помнят турския ятаган и кръвожадност, които не знаят колко ни коства един български поп, един български владика; които не знаят как се е добило българското четмо, на което се учат…
Видяхме, много неща видяхме в един период от 25 години, но какво ли още има да видим?!... Няма ли след това в нашето общество признаци на близка катастрофа и наближающе народно бедствие?”