„Войната избухва, когато умре последният свидетел на предходната.” Каза ми го премъдрият Ото фон Хабсбург, наследник на австроунгарската корона и истински баща на обединена Европа, ратуващ за нея още преди Робер Шуман да я формулира в прословутата си реч. Беше през 2003 г., а доайенът евродепутат помнеше дори избухването на Първата световна. Внимание! Днес си отиват последните свидетели на Втората световна. Ото фон Хабсбург се спомина преди 3 години и няма как да види днешната украинска трагедия. Нито яловите европейски дебати. Нито вестниците, а той четеше на повечето европейски езици. Пък и не си струва. Защото днес медиите се множат, а информацията деградира. Способността ни да я възприемаме също. Украинската криза е пореден изпит за медиите. С отчайващ резултат. Бързината днес е в ущърб на анализа. Шокът от образите девалвира думите. А социалните мрежи изпреварват традиционните медии.

След трагедията в Одеса в желанието си да подсилят шока руски активисти в мрежите развяха ефектни снимки на изгорели тела от друга катастрофа, които тутакси бяха развенчани от противниците им. Получи се бумерангов ефект. Щом тези снимки са фалшиви, какво тук значат някакви трупове, пламъци, изстрели и преразказан ужас. Щипката дезинформация отрови новината. Симптом за неспособността на свръхинформираните потребители да отсяват зърното от плявата. По-любопитна е случката с украинския фотошоп-фалшификат на руски войници, които целуват портрет на Путин с ореол на светия. Снимката бе споделена хиляди пъти в социалните мрежи и предизвика цунами от русофобски сарказъм. Докато някой не изнамери оригинала, на който войниците целуват патриотична картина, на която ликът на Путин въобще отсъства. Знаменателното тук е, че разкриването на истината предизвика по-скоро разочарование, а разговорът във форумите продължи в същия дух. Истинската битка обаче е в ефира. И за ефира. Украйна забрани руските канали. Затова опълченците в източните райони периодично превземат телевизионни кули, преди щурмоваците от Националната гвардия да им ги отнемат. Тв зомбингът приема екстравагантни форми. „Гласът на Кремъл”, политологът Михаил Леонтиев гарнира убедителни анализи с кадри от игрални филми. В отсрещния окоп в Киев е Савик Шустер, стар кадър на американското радио „Свобода”, прочул се с възхвалите си за афганистанските талибани в съветски години. Шустер прави драматургични паузи, хипнотизира зрителя, зове към „отечествена война срещу Русия”, а камерата акцентира върху ужасените лица на събеседниците. При всяка война първата жертва е истината. Логично е достоверна информация да се търси от трети, обективни източници. Новото е, че такива не останаха. В мрежовата епоха никой не е здравословно отдалечен, за да съхрани журналистическата си девственост. Или поне някаква обективност. Демонизацията на руския президент Владимир Путин осигурява манихейски комфорт на огромното мнозинство медии в САЩ и Европа. Според тях Путин е концентрат на злото, което отнапред резервира добрата роля за противниците му. Подобно опростенчество е отказ от рационалност. Но то предлага на аудиторията достъпна холивудска версия за битката на доброто със злото. И отмива политическата отговорност от всички опоненти на демона. Затова Путин пере най-добре. В отразяването на украинската трагедия забелязваме характерни подмени на информацията, наблюдавани в много военни конфликти от последните години. Ще споменем три за илюстрация. Веднъж посочен демонът, всяка жертва по презумпция се приписва на неговата съвест. Медиите бомбардират с цифри: 8 убити в Славянск, 5 в Краматорск, над 40 в Одеса, без да уточняват кой е убиецът и кои жертвите. Истината е погребана под труповете, а скандалът расте заедно с нарастващия брой на жертвите. Допълнително разводняване внасят понятията. Докато Москва нарича властите в Киев „фашисти”, а Киев третира всички несъгласни като „терористи”, „независимата журналистика” с нищо не допринася за избистрянето на картината. Уж свободните медии говорят за сблъсъци на „активисти” и „сепаратисти”, дори когато бетеерите на Националната гвардия (въоръженият от Киев „Десен сектор”) газят невъоръжени люде пред камерите в Краматорск. В случая с Одеса, където поне 43-ма проруски активисти бяха избити с огън и куршуми в изгорелия Дом на профсъюзите, отговорността за трагедията бе приписана на „футболни запалянковци”, хулигани по дефиниция, за да се сведе политическата саморазправа до банално хулиганство. Третият лост за манипулация е легитимирането на недостоверни източници. Докато противоборстващите страни изопачават броя на жертвите, „свободните медии” вече свикнаха да цитират ръководителя на никому неизвестния Център за военнополитически изследвания Дмитрий Тимчук. Той огласява движенията на армията и броя убити, ранени и безследно изчезнали. В сирийската война ролята на достоверен източник е поверена на митичната Сирийска обсерватория на правата на човека. Разбира се, отнапред е ясно, че никоя неправителствена организация няма ресурса на държавата в набирането и проверката на информацията, но подставените източници с наукоемки и безкористни названия позволяват да се канализира и манипулира информационният поток. Тъжното е, че медиите безкритично ги цитират. Украинската криза обаче бележи и изчерпването на сценария, по който се развиваха конфликтите от 90-те насам. В него едната страна биваше демонизирана, поставяна в международна изолация, а първата кръв даваше повод за възмущение на „международната общност” и претекст за силова намеса. С други думи победоносна война, скрита зад евфемизми като „мироопазваща” или „мироналагаща” операция. В Украйна сценарият се разпадна поради невъзможността да се формира „международна общност”. Относителната тежест на Русия прави невъзможен военен изход от конфликта и обезсмисля дори санкциите. ЕС, макар и късно, осъзна, че е инструментализиран от Вашингтон, и загуби ентусиазма си. Казионните медии бързат да погребат Евромайдана, ефектното име на затъналата в хаос „революция”, което се оказа прелюдия към гражданска война. Днес националистите гордо наричат нова Украйна „Бандерщад” (държавата на Бандера), а на Изток властта провежда откровен геноцид, който никак не вълнува Запада. Подкрепата му за Киев остава безрезервна. За мащаба на информационната война свидетелства закритата церемония в Кремъл, на която руският президент награди около 300 журналисти за „обективно отразяване на събитията в Крим”. „Руската пропаганда е предозирана, но това е разбираемо. Режимът е авторитарен и журналистите нямат избор. На Запад обаче пропагандата ознаменува триумфа на политкоректното над анализа. Френските журналисти дават отговори, преди да задават въпроси” – изригна Владимир Федоровски. Името му заблуждава. Федоровски е френски писател, украинец по произход и ярък критик на Путин. Впрочем ефектът от демонизацията на руския президент е парадоксален. „Фигаро” се запита защо тогава читателските форуми изобилстват от възхвали на Путин? „Когато г-жа Клинтън сравнява Путин с Хитлер, това вече е ужасяваща глупост” – отчаяно възкликва все същият Федоровски. „Тъкмо разминаването между политико-медийния образ на Путин във Франция и мнението на широката публика, която го възприема като антитеза на хайверената левица, застъпник за традиционните ценности и бранител от ислямизма, подхранва мита и бляновете за Путин сред обикновените французи” – твърди Федоровски. „Предупреждавам журналистите, че играейки играта на тайните служби, се превръщат в проводници на войната. А Украйна от 2014 г. може да се окаже Сараево от 1914 г.” Федоровски е автор на критичната биография „Тайният Путин”, но е на мнение, че в украинската криза няма невинни. „Американците търсят да счупят зараждащата се германо-руска ос, включително чрез Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции. С което отблъскват Русия към Китай. А това ще е катастрофално за всички.” Истинско паве в блатото на анализаторския маразъм хвърли Хелмут Шмит. На 96 години бившият федерален канцлер не робува на политическата коректност и не пести думите си в интервюто за „Ди цайт” от 27 март. „Намирам поведението на Путин в Крим за „напълно разбираемо”. Русия наруши международното право, но през 2011 г. Западът стори същото в Либия, където отиде далеч отвъд мандата, даден му от ООН. Украйна е независима, но не и национална държава. Историците спорят дали съществува украинска нация.” Според Шмит „европейците, в частност германците, имат интерес да не се доверяват на някои горещи глави сред американските републиканци като сенатора Маккейн и да не забравят, че и в края на XXI век Русия ще си остане един голям съсед. Що се отнася до санкциите, те засягат отделни хора и са глупост, защото препятстват организирането на международна конференция, която може да регулира проблема. Ако са икономически, ще засегнат толкова Русия, колкото и Германия. Мъдрият Хелмут припомня също, че в Първата и Втората световна война Русия воюва на страната на Запада срещу Германия. „И въпреки това в Русия не мразят германците. Дори се възхищават от германската икономика.” Шмит познава Русия. През 1942 г. той воюва на Източния фронт в униформата на Вермахта. Престарелият Хелмут е един от последните свидетели на последната война, след която бъдещата става възможна.