Не става дума за хаос, а за война. Частни, идеологически и племенни милиции, екстремистки ислямистки групировки, «Ислямска държава» и множество силови центрове се опитват да владеят Либия…
През декември 2015 г. в Либия възниква неприятен конфуз с група американски спецназ. Във Фейсбук са публикувани снимките на около 20 души от американските специални части, които току-що са пристигнали във военната база Ал-Ватия в Северна Либия. Спецназът се придвижва с граждански полет, а момчетата на снимките са облечени в обикновени дрехи, за да не привличат вниманието. Те, разбира се, пристигат с пълната си екипировка за провеждане на сериозни операции. Пентагонът съобщава по случая, че командосите са отишли в либийската авиобаза със съгласието на либийските чиновници, за да изпълняват конкретна мисия и да участват в диалог с Либийската национална армия. В същото време от местните милиции са поискали американците да напуснат военната база. Всъщност за пореден път американците извършват операция по свалянето на режим в чужда държава, след което се стъписват какво са направили. И започват нескопосано „да поправят” нещата. Когато американският посланик Кристофър Стивънс е убит в Бенгази година след промените в Либия, Хилъри Клинтън отбелязва, че това е дело на „малка и ожесточена група”, от което „няма да пострадат отношенията между САЩ и Либия”. Тогава Хилъри заявява още: „Питам се как може това да се случи в страна, на която помогнахме да се освободи, в град, на който помогнахме да се спаси от унищожение?”. Днес обаче САЩ в лицето на президента Обама и държавния секретар Джон Кери признават, че са извършили сериозна грешка в Либия. На Хилъри й е доста трудно да признае фаталността на собственото си войнстващо поведение. В целия Бял дом, а и извън него тя винаги е била най-яростната поддръжница (или по-скоро лобистка) за въоръжено нахлуване в Либия и сваляне на Кадафи. Основните й аргументи са нелепи: Кадафи планира геноцид за бунтовниците. Според източници от американското военно ведомство г-жа Клинтън е проявила невероятно упорство по либийския въпрос, игнорирайки предупрежденията на Пентагона, че операцията не отговаря на интересите на САЩ и може да постави под заплаха стабилността в региона. Високопоставен представител на разузнаването пък твърди, че решението за разпертушинването на Либия и свалянето на Кадафи не е било продиктувано от данни, предоставени от разузнаването. Разбира се, подобни „оправдания” с упорството на Клинтън звучат наивно предвид добре планираното отглеждане на „опозиционните борци за свобода”, дейната част от които са откровени ислямистки радикали (които са основни играчи в доминото на Арабската пролет).
В резултат на „грижата” на Клинтън от пет години Либия преживява ужасяваща политическа криза, която може да се опише като „период на разпадане” на държавата. Либийската държава се раздира на части и фактически не съществува след т.нар. „демократична” пролетна революция от февруари 2011 г.
Когато започва „революцията”, самият Муамар Кадафи дори не успява да разбере какво точно се случва, тъй като дългогодишното властване е променило рецепторите му за страх и обективност. Като традиционен източен деспот, седящ на своето място с десетилетия, той не може да реагира правилно на изменящата се вътрешна и външна обстановка. Дори ако в началото на своето властване е бил относително прогресивен управник (което се потвърждава от икономическите показатели), то с времето Кадафи започва да влага всичките си усилия единствено към консервиране на личната си власт. Анархосоциалистическото управление на Кадафи, което в началото е отговаряло на менталността на пустинните племена в страната му, няколко десетилетия по-късно не е адекватно на променящите се нужди на либийската държава, но той не забелязва това. Ето защо в хода на задачите на западната геополитическа доктрина се оказва твърде лесно да бъде отнесена Джамахирията в небитието. През 2008 г. Кадафи си присвоява званието „крал на кралете на Африка” и започва да повдига идеята за създаване на Обединени африкански щати и единни въоръжени сили. Баснословното обогатяване на диктатора го прави непредпазливо уверен в своята недосегаемост. Още през 2002 г. Муамар Кадафи излиза с инициатива за въвеждането на обезпечен със злато динар. Идеята отначало е поддържана от Иран, Судан и Бруней, а после се присъединяват Индонезия, ОАЕ, дори Египет и много други страни. Предложението на Кадафи придобива работен вариант. В продължение на 8 години група страни се занимават с подготовката за въвеждането на златен динар, а Муамар Кадафи се готви да обяви излизането от зоната на долара и еврото при нефтените разплащания. Първата предупредителна крачка срещу Кадафи се прави през световната банкова система – сметките на Кадафи са запорирани под предлог за нарушаване на човешките права. Западните медии го определят като човек с биполярно разстройство, или шизофреник, но той се има за интелектуалец и философ. Кадафи винаги е бил откровен панарабист и нееднократно е обвиняван, че се намесва във вътрешните работи на други страни, както и че финансира редица терористични организации. Кадафи в никакъв случай няма да бъде оставен да случи плановете си срещу световния финансов ред. Още повече, че Либия не е например един последователен и огромен Китай, който отдавна желае да обезпечи юана. Става дума просто за диктатор на африканска държава, който лесно може да бъде премахнат. Вероятно от страх да не бъде убит винаги когато пътува на международни визити, Кадафи пренася и бедуинската си шатра и се настанява в нея. Освен това го придружават множество „амазонки”, които са дали клетва да защитават живота му с цената на своя живот. „Днес Франция казва, че ще нападне Либия, но вие сте глупаци, по-скоро ние ще ви нападнем. Независимо дали това е вътрешен или външен заговор, ние ще го унищожим. Дори да е военен заговор, ще го унищожим”, обяснява Муамар Кадафи пред свои поддръжници в началото на гражданската война в страната му. Официално правителството му излиза със заплашителното съобщение, че ще даде на международен съд Саркози, Камерън и Обама. За съжаление като всеки диктатор с абсолютна власт в локалния си периметър Кадафи е спрял да преценява ситуацията обективно. Заговорът срещу него няма как да не успее, тъй като това е технология, многократно изпитана. Тя е електронно изчислена на базата на всички възможни фактори, обезпечена е предварително със сериозни вербовки в либийската армия, щедро финансиране на бунтовници джихадисти, подготвен е ЕС за действие и едва след това е започнало прогнозируемото проиграване в реална обстановка. Либия обявява, че е финансирала кампанията на Саркози и заплашва, че ще извади документи за банкови преводи и пр. Но проблемът на Либия не е със Саркози. Либия е набелязана за отстрел, тя попада в стратегията на доминото за свалянето на онези нефтени диктатори, които отдавна са станали неуправляеми за САЩ и които заявяват претенции да бъдат регионални фактори и да конструират и финансират антиамериканска блокова политика. С времето доходите от нефта им позволяват „да не се съобразяват с никого” и да предоставят експлоатацията на ресурсите си на „неправилни” корпорации. А съвременният корпоративен империализъм настоява чуждестранните сили да могат да влязат спокойно на нечия територия и да вземат онова, което искат, при това максимално евтино, без да ги е грижа колко бедни са хората там, дали се спазват човешките права и как се управлява държавата. Понякога, особено в началото на управлението си, диктаторите на слаборазвити държави са много удобни, тъй като вземат еднолични решения, които не се разклащат през няколко години от демократични процедури, диктаторите са предсказуеми и работят в полза на този, който им е помогнал за узурпиране на властта. По-късно обаче властта ги променя и те започват да пречат на спокойното източване на ресурсите в полза на външни фактори, особено ако са се окопали здраво през годините и са натрупали огромно състояние. САЩ многократно се опитват да убедят Кадафи да приватизира Либийската национална нефтена компания, за да купят нейните активи, но Кадафи не се решава на този ход. „Аз съм убеден, че САЩ се движат към пропастта. Поначало американците се наслаждават на победи една след друга. Но така няма да бъде винаги. Ние, арабите, казваме: Този, който се смее в началото, ще заплаче по-късно”, казва Кадафи. Либийският диктатор е прав, само че не може да прецени, че загубите, които вещае за Америка, са твърде неясно отдалечени във времето напред. Кога няма да е така, никой не знае. От друга страна, на фона на своята абсолютна самонадеяност Кадафи прави и някои реалистични оценки. Когато САЩ унищожават Саддам Хюсеин и практически придобиват Ирак, Кадафи казва: „У Буш няма никаква логика. Никой не знае какво ще направи в следващата секунда. Трябва да си готов за всичко. Никой не може да каже дали ще бъде, или няма да бъде следващата негова цел”. Тези думи практически показват, че либийският диктатор много добре е осъзнавал, че може да стане жертва на американска военна интервенция. Но тези думи показват и недоверието към американската външна доктрина, която принципно изглежда неразбираема и плод на ситуационни решения.
В нощта на 18 март 2011 г. Съветът за сигурност на ООН приема Резолюция номер 1973, а на 19 март започва пълномащабна операция в Либия. При гласуването се „въздържат” Бразилия, Индия, Китай, Германия и Русия. Две от страните са постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН, което означава, че всяка от тях може да блокира този документ. Остава загадка защо президентът на Русия тогава Дмитрий Медведев не прави опит да възпрепятства унищожаването на единствения съюзник на Русия в Северна Африка. С резолюцията небето над Либия се обявява за зона, забранена за полети, така че всеки либийски самолет може да бъде свален за неспазване на решението на ООН. По този начин „законово” либийската авиация е унищожена и се започва с т.нар. „хуманитарна интервенция”, която се изразява в унищожаване на системите за противоракетна защита, унищожаване на наземните ракетни комплекси и блокиране на действието на морската авиация. Първите цели на бомбардировките на американската (или казано по „легитимен” начин, на НАТО-вската) авиация стават не само обекти на военната инфраструктура, но и правителствените здания и резиденцията на Кадафи. Атакувани са и десетки граждански цели. Посланикът на Русия в САЩ Сергей Кисляк казва: „Авиацията на НАТО, която трябваше да патрулира и да преустанови насилието на земята, всъщност излезе извън рамките на пълномощията си, дадени от Съвета за сигурност на ООН, и породи още повече насилие”.
След ликвидирането на Муамар Кадафи на либийска територия се образува квазидържавност с два парламента: единият е Палатата на представителите в Тобрук, официално признат от световната общественост, включително от ООН и Лигата на арабските държави; другият е Новият всеобщ национален конгрес в Триполи, поддържан от широк алианс от въоръжени ислямистки групировки с наименованието „Либийска зора”. Съществуват и две отделни правителства, всяко подчинено на съответния парламент. Какво довежда ситуацията до тук? На 27 февруари 2011 г. в Бенгази се създава т.нар. Национален временен (преходен) съвет на Либия, който действа като орган на революционната власт. На 20 октомври 2011 г. Кадафи е заловен и убит, но Националният временен съвет на Либия не е издавал заповед за убийството му, казва Махмуд Джибрил, ръководител на съвета. И уточнява, че Кадафи е бил убит от външни фактори, за да не оповести, ако бъде съден, много неприятни тайни. Още преди това на 25 август щабквартирата на Националния временен съвет се мести от Бенгази в Триполи, тъй като бунтовниците успяват да завземат столицата. Почти година по-късно, на 8 август 2012 г., Националният временен съвет предава властта на Всеобщия национален конгрес, който да сформира кабинет, да подготви проект за конституция и да проведе справедливи и честни избори след две години. След проведените свободни избори през 2014 г. обаче ислямистките партии претърпяват поражение и решават да не сдават властта в Либия. Легитимно избраният законодателен орган – Палатата на представителите, е изведен от Триполи, градът е похитен от въоръжени ислямистки групировки, опозицията е обезвредена, а президентът на предишния Всеобщ национален конгрес Нури Абу Сахмейн е избран отново за президент, но този път на Новия всеобщ национален конгрес (който реално не е легитимен). От своя страна, Палатата на представителите (приютени в Тобрук) се противопоставят остро на ислямистите в Триполи. Те не приемат обявяването на Новия всеобщ национален конгрес за единствен законодателен орган, където мнозинството принадлежи на „Мюсюлмански братя”. Този конфликт поставя фактическото начало на втората гражданска война в Либия (след революцията срещу Кадафи). Новият всеобщ национален конгрес представлява интересите на широката ислямистка коалиция „Либийска зора”. Именно отрядите на „Либийска зора” атакуват през лятото на 2014 г. международното летище в Триполи и постепенно завладяват повечето райони в столицата на Либия. „Либийска зора” има на свое разположение бойни самолети и контролира множество крайбрежни градове, като се започне от Мисрата, третия по големина град в Либия, и се стигне до териториите на границата с Тунис на юг и на запад, берберския регион Нафус, включително Гарян, Налут и Джаду. Отначало „Либийска зора” се нарича само операцията по превземането на Триполи. Но след справянето с Триполи това название остава валидно за милицията, изпълнила операцията. Освен „Либийска зора” още една крупна въоръжена групировка поддържа ислямистите в Триполи и това е организацията „Централен щит”. Тя се състои от няколко едноименни милиции, действащи в разни части на Либия. Парламентът в Триполи включва тази паравоенна организация в Министерството на отбраната си, но разполага и с други организации и милиции, чрез които воюва например срещу „Ислямска държава” в Сирт. Неочаквано обаче тези ислямистки милиции през май 2015 г. изоставят Сирт на произвола, което дава основание на Палатата на представителите (в Тобрук) да обвинява ислямистите от Триполи, че заговорничат с джихадистите.
За вътрешното разпокъсване на Либия на всевъзможни региони, контролирани от разнообразни въоръжени милиции, допринасят и външни фактори като Турция и Катар, счита се, че именно те подкрепят през ислямистите Новия всеобщ национален конгрес. А Египет и ОАЕ съдействат на демократично избрания парламент – Палатата на представителите. Всъщност „западните майстори” на цветни революции както обикновено, така и този път използват в метежа срещу Кадафи откровени главорези джихадисти, на които закачат етикета „борци за свобода”. След като получат свободата обаче, джихадистите искат и властта завинаги. Те не са съгласни да свършат „мръсната” и опасна работа, а след това да бъдат отстранени.
На 17 декември 2015 г. се прави нов опит за урегулиране на ситуацията в Либия: сформирано е трето правителство, обявено от ООН за Правителство на националното единство. Според Махмуд Джибрил световната общественост не е защитила законно избрания парламент на Либия от атаката на ислямистите, а вместо това сега се опитва да ги включи във властта. Твърди се, че ислямистката власт в Триполи признава новото правителство на Файез ал-Сарадж, който се явява министър-председател на Либия в момента. Но тази действителност е твърде спорна. Защо? Защото хаосът ще продължи.
Бойците от „Ислямска държава” имат намерение да направят от либийския град Сирт първата своя най-голяма база извън пределите на Ирак и Сирия. „Последното, което сега ни е нужно, това е образуването на нов халифат в Либия, който ще има достъп до милиарди нефтодолари”, казва американският държавен секретар Джон Кери, афиширайки тревогата на Запада. Но дали в действителност е истинска тревога от ИДИЛ (изтърваната работа на американците в Сирия), или става дума за трансфериране на заплахата от джихадистите на либийска територия с цел да се оправдае една реална и ефективна окупация на Либия?! Така или иначе по всичко изглежда, че след натиска върху джихадистите в Сирия и Ирак ДАЕШ решава (или я насочват) да отключи план Б: изтегляне към Либия. Хаосът в Либия е изключително подходящ за създаване на нова квазиджихадистка държава. „Ислямска държава” присъства в Либия още от 2014 г., където има огромен вакуум на властта в резултат на гражданската война и „революцията”. Числото на джихадистите непрекъснато нараства. По оценки от различни източници броят им се колебае между 3 и 10 хиляди бойци. Според данните на руското военно разузнаване броят на въоръжените екстремисти от ИДИЛ в Либия е около 6 хиляди. Тази цифра е достатъчна за провеждане на сериозни военни операции, още повече, че бойците са концентрирани само в няколко града и провеждат политика на приобщаване на местни въоръжени групировки. В резултат от руската военна намеса в Сирия финансирането на „Ислямска държава” е силно затруднено. Поради тази причина все по-малко наемници се отправят към Ирак и Сирия. Тъкмо напротив, много либийски бойци от „Ислямска държава” започват да се връщат в Либия с идеята там да продължат „дейността” си и да намерят препитание. Поначало джихадът се превръща в професия. Бойците само сменят територията, но „професията” им остава. Тук дори не става дума за идеология. А просто за нещо, което създава страст и носи пари. Може да е особена „професия”, но в нея има „кауза”, ентусиазъм, приключение и най-вече: доход. Една кауза без пари много бързо губи всякакъв смисъл. По данни на „Ирак Ойл Рипорт” за 2014 г. „Ислямска държава” е получавала около 1 милион долара на ден от контрабандата на иракския нефт. И 489 милиона долара годишно от използването на газовите находища в Сирия и Ирак (например едно от най-големите нефто-газови находища е „Акас” в провинция Ал-Анбар). Обичайно се напомня за печалбите на джихадистите от нефта и газа, но има други отрасли, които доста подпомагат финансирането на ДАЕШ, например добиването на фосфати, производството на цимент и пр. Само от фосфатите те получават не по-малко от 50 милиона долара годишно, от производството на сярна и фосфорна киселина – около 620 милиона долара за година, от производството на цимент – 583 милиона долара годишно, и пр.
В момента обаче американската армия започва строителството на още две военни бази в Ирак в допълнение на вече съществуващите Ел-Хабани и Айн ел-Асад. Едната американска военна база съвсем разбираемо ще бъде в Ел-Фалуджа съвсем недалеч от находището „Акас”. А другата – в района на Ел-Хамра на североизток. Ясно е, че американците ще блокират възможностите на „Ислямска държава” да източва Ирак. Още повече, че тя беше просто един инструмент за разрешаване на локални задачи и водене на война под чужд флаг. Официално в Ирак са дислоцирани около 3,6 хиляди американски бойци и 2,7 хиляди офицери и войници от другите страни от коалицията срещу „Ислямска държава”. Ето защо и износът на „Ислямска държава” към Либия изглежда не само логичен, но и необходим. Когато оръжието е жив организъм, той трябва да се храни, да се постави в клетка (обсег), да се унищожава бавно, да се съхранява в латентно състояние или да се изтреби до крак. Но „Ислямска държава” би могла да свърши още малко задачи, преди да бъде напълно унищожена – в Африка, Азия, а и конкретно на територията на постсъветските мюсюлмански републики. Единствената пречка пред този план е похабяването на образа й в резултат на боя, който отнесе от Руската федерация в Сирия. Така че в бъдеще може би ще се търсят нови опаковки на старото радикално оръжие – тероризъм от конфесионален тип.
И така, днес главната база на либийския филиал на „Ислямска държава” се изгражда в Сирт, град на Средиземно море. Мястото е изключително важно не само заради наличието на морски порт и летище, но най-вече заради близостта на града до нефтените либийски находища. Затова и именно в Сирт се развяват черните знамена на „Ислямска държава”. Организацията на главорезите спешно се нуждае от финансови ресурси, за да съществува. А Либия е богата на нефт държава с излаз на море. След като се укрепват в Сирт и на 300 км в радиус около града, джихадистите започват да извършват нападения върху нефтените находища, а също и в градовете Ес-Сидер и Рас-Лануф, където се намират най-големите в страната нефтени терминали. Засега атаките са неподготвени и спорадични, но ударите на ИДИЛ набират сила. Шефът на либийското разузнаване Исмаил Шукри казва пред BBC Newsnight, че в Либия непрекъснато пристигат джихадисти. Западните служби все по-често улавят материали на ИДИЛ, разпространявани от ръководството, до вербовчиците на младежи. В тези материали се подчертава, че привържениците на джихада, които мечтаят да строят халифат, трябва вече да се насочват не в Сирия и Ирак, а в Либия. „Голямата част от бойците в Сирт са чужденци, около 70%. Главно това са тунизийци, но има много египтяни и суданци. Може да се срещнат и дошли от Алжир младежи. Но основното ядро са закалените в боевете сирийци и иракчани, които по-рано са служили в армията на Саддам Хюсеин”, казва Исмаил Шукри.
Палатата на представителите в Тобрук контролира само източната област на Киренайка. Лошо въоръжената и зле подготвена Либийска национална армия воюва без успехи с джихадистките милиции в Бенгази и другите градове на Киренайка. Командващият Либийската национална армия генерал Халифа Хафтар претендира за мястото на новия диктатор на Либия, но в същото време не е в състояние да контролира дори целия Бенгази, където е разположен неговият щаб. Неговите сили се състоят основно от армейски части. Обаче в последно време той е принуден да разчита все повече на сформираните милиции на Киренайка. Не е чудно, че Вашингтон не се доверява напълно на Хафтар, въпреки че той се счита за непримирим враг на всички ислямисти, радикални или умерени. През май 2014 г. Хафтар започва операция „Достойство” за разгромяването на ислямистите и джихадистите, която няма абсолютно никакъв успех. В момента „Ислямска държава” е обявила всеобща мобилизация в главната си база Сирт в отговор на настъпването на силите на Хафтар, подпомагани от няколко отряда на специалните части от две-три западни държави. Тъй като през последните месеци отряди от бойци на ИДИЛ непрекъснато се опитват да вземат под свой контрол нефтените находища на Либия, изключително рязко нараства ролята на Гвардията за защита на нефтените обекти. Това е полудържавна структура под командването на Ибрахим ал-Джадрана, която е свързана с властта в Триполи, тоест с ислямистите от Новия всеобщ национален конгрес. Операциите в богатите на нефт райони водят до регулярни стълкновения между „Ислямска държава” и Гвардията за защита на нефтените обекти. „Ислямска държава” има клетки из цяла Либия. ИДИЛ не само завладява територии в Либия, но осъществява и терористични актове. Най-шумни са нападенията над хотел „Коринтия” и южнокорейското посолство в Триполи през миналата година. Джихадистите извършват нападение и над тренировъчна база на полицията недалеч от Триполи, жертвите са над 50 човека. Изключително находчиво самата ИДИЛ е разделила Либия на три части: Киренайка на изток, Триполитания на запад и Фезан в центъра и на юг. До 1963 година на територията на Либия съществуват три до голяма степен автономни области – Триполитания, Киренайка и Фезан, които след това се обединяват в обща държава. Така че е логично разпадането на държавата да се случи по същата схема. Главните противници на ИДИЛ са другите радикални организации в Либия и по-умерените ислямисти. Например „Ансар аш-Шариа”, либийското поделение на Ал Кайда, действа основно в Източна Либия. Тази организация присъства в Бенгази от момента на падането на Кадафи от власт през 2011 г. През всичките тези години Ал Кайда с променлив успех воюва с Либийската национална армия. Позициите на са силни също така в Дерна и Сабрат на запад. Тази организация е обвинена в нападение над консулството на САЩ през септември 2012 г., когато е убит американският посланик Крис Стивънс. „Ансар аш-Шариа” е обявена в САЩ за терористична организация. Към радикалните местни ислямистки организации се отнася и Революционният съвет на шурата в Бенгази, една широка коалиция от ислямистки милиции, която включва „Ансар аш-Шариа”, още „Бригада 17 февруари”, „Бригада Рафал ал-Сахати” и др. Коалицията се счита за един от главните противници на Либийската национална армия. Бастион на ислямистите от Революционния съвет на шурата са източните квартали на Бенгази, които дълго време либийската армия се опитва да си „върне”, но не успява. „Ислямска държава” често критикува Революционния съвет на шурата за това, че коалицията не се е присъединила към редиците на ИДИЛ и че поддържа „Либийска зора”, която джихадистите асоциират с известен вид „демокрация”. Тоест съществува опасността „Ислямска държава” да привлече готов обем въоръжени ислямисти, които вече са си разпределили Либия, и така да придобие бързо нарастване и мощ. За щастие много от тези въоръжени милиции не биха се отказали от периметъра на местна власт, да не говорим за находищата на нефт. Например Съветът на муджахидините на шурата на Дерна също е подразделение на Ал Кайда в Либия. Този съвет е сформиран през декември 2014 г. Но за „Шурата на Дерна” се заговаря през юли 2015 г., когато тя изтласква от повечето квартали в Дерна отрядите на ИДИЛ. Стълкновенията между „Шурата на Дерна” и ИДИЛ се засилват, след като „Ислямска държава” убива миналата година някои видни фигури от „Шурата”. Изброяването на съветите и шурите може да продължи дълго. Почти всеки град си има въоръжена групировка. Например екстремистката групировка „Радикален съвет на шурата на Адждабия”, както се вижда, се подвизава в Адждабия, пристанищен град на запад от Бенгази. През януари 2016 г. излиза информация, че организацията се е заклела във вярност на Багдади и халифата. Цялата „държава” Либия е разделена на въоръжени групировки, които воюват помежду си, обединени в коалиции. Напоследък Либийската национална армия под командването на Хафтар се опитва да провежда операции по освобождаването на Сирт. Повечето хора в Либия обаче разбират, че със собствени сили страната няма да се справи с „Ислямска държава”. Ще е необходима подкрепа. Възниква въпросът: не беше ли това именно изначалната цел на операцията по свалянето на Кадафи? Да се въдвори такъв хаос, щото Либия да потърси външна помощ, след което да се отиде към пълно и общо подчиняване, или ако това е невъзможно, да се постигне евентуално решение по разчленяването на територията.
В този вид Либия не може да бъде ползвана от външния геополитически и корпоративен фактор, тъй като е разкъсана и контролирана от местни въоръжени милиции и ИДИЛ. Затова и много скоро трябва да се очаква втора интервенция на НАТО (под диктовката на САЩ) за „оправяне” на климата, изгонване на ИДИЛ и най-вече за установяване на възможности за ефективна експлоатация на ресурсите. Отстрани много ясно се вижда, че ИДИЛ е нещо като „мотив” за легитимиране на нахлуването. По думите на Питър Кук, прессекретар на Пентагона, САЩ щателно обмислят вариантите за военно вмешателство, ако заплахата от „Ислямска държава” започне да нараства. Разбира се, както обикновено, САЩ ще изнесат „намеренията” за интервенция в удобната опаковка на „инициатива и решение” на ЕС. Например: ИДИЛ разширява своите граници и заплашва с нападение Италия. Либия се намира едва на 350 км от италианската брегова ивица. Рим е готов да се обърне към ООН за разрешаване на интервенция в Либия, а в същото време Вашингтон „открито поддържа Европа” в стремежа й „да разбие джихадистите” в Либия. САЩ признават, че през последните месеци изпращат на територията на Либия неголеми отряди спецназ. В резултат на операция от именно такъв спецназ през ноември 2015 г. беше убит Абу Набил, който според Пентагона е един от командирите на „Ислямска държава” в Ирак. На територията на Либия действат и специални части на други държави – членки на НАТО. Френската и арабската преса съобщават за наличието на френски контингент от специални части на територията на Либия, а според „Монд” президентът Оланд е разпоредил началото на „неофициална военна акция” в Либия в сътрудничество с генерал Хафтар и неговата Либийска национална армия. По всичко изглежда, че Западът явно вече е „усвоил задачата” за нова интервенция в Либия. Евентуалният корпус обаче трябва да е многочислен. По мнението на сър Ричард Далтън, сътрудник на Кралския институт по международни отношения и бивш посланик на Великобритания в Либия, числеността на подобен корпус трябва да превишава 10 хиляди души. Тези внушителни сили са необходими за удари по минимум четири бази на „Ислямска държава” на либийска територия. Главният въпрос в момента се заключава в това какво да бъде политическото и юридическото основание за интервенция. Говори се дори за окупация от иракски тип. Във всеки случай Либия е изключително интересна заради нефта и удобния порт. Затова и първото действие на Правителството на националното единство е създаването президентска гвардия за защита на нефта и институциите, електростанциите и източниците на водоснабдяване, морските, въздушните и сухопътните граници и пр. САЩ и съюзниците искат Либия да ги помоли и покани официално за помощ срещу заплахата от „Ислямска държава”. Но „Ислямска държава” е просто удобен повод. Голямата причина за гражданската война, безчинствата и хаоса в Либия е прицелването на западните интереси в ресурсите на тази ключова нефтена държава и превръщането й в използваем западен протекторат. САЩ са задвижили последователен план за енергийното изтласкване на Русия от Европа. Част от този план е и овладяването на контрола върху богатите на петрол арабски държави. Част от този план и е стоплянето на отношенията с Иран. Като част от този план трябва да се мисли и охладняването на контактите между САЩ и Саудитска Арабия. Саудитското кралство обосновано и с тревога очаква „бъдещия американски удар”. Американците се надяват да имат широк достъп до нефта в Либия, така че най-после могат да се отърват от дългогодишното лицемерно другаруване със саудитите. Но това, което САЩ не искат да разберат и осъзнаят, е, че стабилността в Близкия изток и арабския свят не може да се налага от западни сили. Всеки опит да се постигне западен политически ред там е скъпоструваща измама. Единственото решение е мъдър диктатор или монарх.